Неформален урок по етнография за студенти от Силистра

Студентската учебно-научна лаборатория „Културно-историческо наследство“ при Филиал Силистра на РУ "Ангел Кънчев" проведе поредното си извън семинарно занятие, нареждайки го до събития като издаването на паметен лист за 75-ата година на освобождението на Добруджа, до кръглата маса „Ние и другите“ и до др. инициативи. Този път групата начело с преподавателката доц. д-р Румяна Лебедова гостува в дома на фолклористката Мария Христова – ръководител на Фолклорна група „Добруджа“ при Народно читалище „Доростол“ – Силистра, носител на множество награди от конкурси и фестивали.

   Проявата бе възможност за представителите на интернет поколението да видят с очите си материални съкровища, каквито има в музеите, както още по сцените на народните събори. Напоследък и по изключително патриотични и неповторими прояви като международния фестивал на фолклорната носия в Жеравна, впрочем родно място на Йордан Йовков – певеца на Добруджа, на чиято 135-а рождена дата студентите посветиха специален „Паметен лист“.

„Ето, тази дрешка от кадифе – в Добруджа модата е донесена след 1940 г. от севернодобруджанки, е носена на Великден – предимно от момичетата, но и от младите булки“, разказва домакинята, подготвила да покаже почти всичко от богата си ракла от дрехи, пендари и др. аксесоари. 

 „Това тук пък е тъкано на стан от майката на Мария, няма да кажеш, че не е фабрично, толкова е фино – пешкирите от тази материя са били за вкъщи – тогава е нямало купешки“, допълва представата за миналото Румяна, дружка на читалищната фолклористка и внучка на Мома Вандева от Алфатар – прототип на Боряна от едноименната драма на Йовков. И започва нареждането на неостаряващи „произведения“ на изкуството: кърпи за маса и за стена – както за украса, така и за интериор – от коприна и памук.

Разказът се пренася и към традицията да се произвежда по домашному коприна: „Прави се от пашкули на буби, които се слагат в казан с гореща вода, за да се накиснат. После с клонче от тръни се точи, точи…, докато се оформят нишки, навивани на кръстачки…, накрая се тъче. Гледайте какво тънко нещо се е получило, а тогава е нямало ни ток, ни очила, и как са го правили?“

Пред погледа на участниците в неформалния открит урок по етнография продължава необикновената приказка – изведнъж се разстилат чудесни кърпи за глава – от коприна и памук, от вълна и други матерали, каквито вече не се използват. Натруфените по едновремешному жени започват да обясняват с думи, които днешното поколение не познава, но при добро желание може да намери в интернет или както някои от тях биха казали – „в Гугъл“: титерици, т.е. висулки по чумберите, наименования за различни видове ресни и биета. В употреба влизат още думи като брибода – голяма плетена вълнена кърпа за глава.

И пак в мрежата можем наготово да прочетем по-обстоятелствено и за други подробости от носията на българката от близкото минало (www.burgasmuseums.bg): „Накитите са белег на формиран естетически вкус и богато въображение, на добро самочувствие, на потребността да изразиш принадлежността си към българския етнос и християнската вяра. Те носят символиката на народните вярвания и в този смисъл са не само украшения, но имат и магически функции – пазят от уроки и отблъскват злите сили. Съобразени с формите на човешкото тяло и структурата на костюма, накитите са за глава, за шията и гърдите, за ръцете, за кръста. Нанизи, подбрадници, прочелници, обеци, гривни, пръстени – разнообразието е изключително. Накитите се различават както по предназначението си, така и по материала, от който са направени. По правило, моминските накити са по-скромни – предимно мънистени (синчани), а тези на омъжените жени – от метал (мед, месинг, сребро, злато). Накитите, както и носиите, показват възраст, семейно положение, материално състояние. Голямо е и орнаментното многообразие по тях от геометрични фигури, цветя, птици, звездички, овошки – целият заобикалящ ни свят.“

Очите се разширяват от удивление, когато "вековна" дантела, също плетена на ръка на серия от седянки, се плисне върху поредната разкошна дреха, запазила се 100-150 години, стояла красиво на снагата на добруджанки от няколко поколения. Е, някои от тъканите на стари поли са станали вече на възглавници, но и това е част от промяната на употребата на завещаните от миналото дрехи.

Какво й остава на една девойка от 21-и век в подобна ситуация, когато стане с учебна цел част от една уникална възможност да се докосне до съхранената материална традиция? Нищо друго освен да сложи красива кърпа на главата и да се снима до петало от суджук, провиснало на стената в очакване на дегустация на прекипяло вино, досущ като в доброто старо време, когато всичко е било „еко“, не се е живеело леко и пак се е търсело безнадеждно на живота мекото, макар на практика да не е възможно, но е вечна българска и човешка мечта.

Но и тогава, възможно е дори  в пъти повече отколкото в днешното смутно и объркано във всеки смисъл време, да се е робувало на непреходната красота, на добрата дума, на пълната със символи песен, на богатия на орнаментика танц…В името на надеждата, че следващото поколение българи ще живее по-щастливо и в по-уредена среда, в материално доволство и в духовно охолство. 
...Дали са изпълнени още с блаженство верующите в тази отдавна изветряла във времето идилия?