Translate

събота, 30 май 2020 г.

Лилия Велчева ни припомни, че 29 май е Европейски ден на съседа

За пръв път е честван в Париж преди 20 години. На този необикновен празник учителката и поетеса Лилия Велчева посвети своето есе "ЗАЕДНО МОЖЕМ", което сподели в личния си профил във Фейсбук. На 20 юни е примерната дата, когато оглавяваният от нея Инициативен комитет ще открие най-новата "придобивка" на жилищния блок, начмиращ се на ул. "Скобелев" 24 - пано, посветено на патрона на кооперацията, намираща се в центъра на град Силистра.



Добрата Съдба ме доведе в Силистра преди години. Обикнах този град, кацнал като бяла чайка на брега на Дунав. Спокойствието и спомените в красивите стари силистренски домове са съхранили аристократичния дух от миналото, който и днес витае навсякъде. 

Обичам уюта на тихите улички. Една от тях е близо до моя дом. Често се разхождам по нея. Любувам се на красивата къща, отново „облечена” в зелената си царствена премяна. Над портата й, окъпано в слънчевите лъчи, прекрасно лилаво цвете дружелюбно ми се усмихва . Тук е и домът на семейство Мара и Пирин Бояджиеви. Силистренци добре ги познават. Не са ги забравили. Все още някои от учениците на г-жа Бояджиева разказват на децата и внуците си за своята учителка и незабравимите часове по френски език. Днес домът е потънал в тишина. И тази пролет лозата се е събудила. Простира „криле” в очакване под сянката й да дойдат гости…На чаша кафе и сладки приказки млади силистренци да се съберат под нея. Звън на китари и поетичен шепот да омагьосат звездните вечери…


Връщам се назад и долавям уханието на най-вкусното кафе, което може да намери всеки ценител на това божествено питие. Правят го в кафе „Централ”. Тук е любимо и много приятно място за срещи. Собственикът и персоналът са изключително любезни, а обстановката уютна, красива и задушевна.
Днес е 29 май - Ден на съседите.
Замислям се…Като бяла ладия в реката на мислите ми се появява една сентенция на Сенека: „Величието на някои дела се състои не толкова в размерите им, колкото в навременността им.”

Преди време на входната врата на блока ни се появи необичайна покана. Тя призоваваше заедно да почистим улицата и пространството около нашето ощо жилище. Когато видях, че съседите ни излизат и започват задружно работа се убедих в правотата на Сенека. Колко навреме беше дошла тази идея. През изминалите дни вятърът обрулил последните листа на дърветата, разпилял отпадъци от казаните за смет. Беше ги нахвърлял в градинките.

„Ние знаем какви сме, но не знаем какви можем да бъдем” (Шекспир).

Познаваме се, от години живеем на една улица, в един блок. Децата ни пораснаха заедно, а сега внуците ни тичат наоколо. Всеки от нас има своя професия и живот, в които се е доказал, но в онзи ден научихме и още какви можем да бъдем. Убедихме се и във вечността на арабската мъдрост „Който иска да направи нещо, намира средства, който не иска да направи нищо, намира причина”.


„Ентусиазмът не отива при тези, които го търсят; той идва при нас, когато го заслужаваме", твърди Жорж Санд.

Тогава бяхме заслужили ентусиазма, който ни завладя, и сътворихме добри дела. Дадохме добър пример на внуците си, които участваха в почистването редом с нас.
Днес си спомням за още един хубав пример. Съседът ни Георги Вълев заедно с прекрасния си внук Преслав изработи и ни подари две скамейки. Приехме подаръка му с благодарност и аплодисменти. В блока ни живеят любители на цветята, които оформиха красиви градинки и ежедневно се грижат за тях: Мария Орлоева, Божана Кирова, Жечка Раданова, Тодора Ненова, Стела Вълкова. За красотата, която създавате, БЛАГОДАРИМ!

Да превръщаме добрите помисли в дела и в бъдеще, 
скъпи съседи и приятели! 
ЗАЕДНО МОЖЕМ!

Вече знаем, че когато сме заедно, можем да направим още, за да бъде чисто, подредено и красиво около нашите домове, на нашата улица, в нашия град. На всички съседи от блока и от нашата улица пожелавам много здраве, лично и семейно щастие! Добри сбъдвания през всичките им житейски сезони!

Лилия ВЕЛЧЕВА, Силистра, ул. „Ген. Скобелев” № 24

  

петък, 29 май 2020 г.

За пушенето в заведенията по време на коронавируса и за кервана, дето си върви…


Фейсбук. Кратък пост на актуална тема. За скромния ми профил – добро число на харесвания (около 100) в рамките на няколко дни, което не значи автоматично подкрепа на изказаното „съждение“. В допълнение: сравнително голям и разнообразен по съдържание оборот на коментари – доказателство, че темата е вечна, както и, че по нея няма сговор в обществото. Положението и „и тако – и вако“, на практика – „както дойде, пък каквото стане“. Какво тук значат закони – кой ги спазва – за българина те за врата в полето, през което минават кравите. И защо трябва да говорим изобщо за етични скрупули в отношенията между диаметрално разположени в обществото групи от хора?

И така: „Оборотно силистренско заведение. Рано сутрин е. На открито – един кафепиещ. Вътре – при широко отворени врати – десетки – и всичките с цигара в ръка. Не е здравословно, откъдето и да го погледнеш. Иначе сигурно е по правилата. И не е въпрос на заяждане, а на взаимен интерес, не само във връзка с коронавируса. Понякога си мисля, че не ни достига пипето – командва ни навикът (наричат го „втора човешка природа)“.

Коментарите по ред на „номерата“ (с оправена пунктуация, защото…и запетаите имат значение, да не говорим за пълния „член“):
·        * Дано го прочете и този, дето трябва да контролира или и той е там...

·       * И също по навик хората отбелязват и подминават, по-лесно е. Подава се сигнал, идват да ги проверят и санкционират. И така, докато се научат. В Силистра има няколко заведения, в които не спряха да пушат вътре и никога не са спазвали каквито и да е правила. Кафето им няма да коментирам:). И затова ще продължим да сме на този хал.

·        * Част от „пейзажа“.

Аз в коментар на коментарите: Не ме разбрахте - явно няма нарушение на правилата, въпросът е в самоцисциплината и в отношението към...себе си.

·        *Е ,тъй де…! За това иде реч! За съжаление това го има повсеместно. Липса на самодисциплина и мисъл не само за себе си, а и за другите...

·      * Данчо, като че ли само в Силистра наблюдавам две отвратителни тенденции: масово пушене в кафенетата и невключване на късите светлини при управление на автомобил. И двете са в резултат на глупаво самочувствие, но и от наличието на чувството за безнаказаност…(бел. моя – без реклама, моля)
·         
·       * Друг такъв град не знам,н о явно собствениците са с мнооогооо яки връзки и привилегии в града?!? Или липсват контролиращи органи, защото и преди коронавируса пушачите пак бяха с предимство и не само в едно заведение в Силистра?!?

·         * Има нарушения, проверяващите и санкциониращи не се занимават с това заведение, познайте защо?

·           * Има нарушение на правилата, Данчо :)

·           * Никотинът доказано убива вируса. Пушенето е превенция.

·           * Прав си. Никакъв контрол с това пушене.

·          * Просто зависимост и си е лек наркотик...мое мнение...винаги с риск да предизвикам гнева на пушачите.

·          * Абе, Данчо, тъй и тъй ще се мре! Да ни е добре! С цигари и питие! Ха тъй де!

·        * Нещо аз не мога да разбера, години наред е разрешено да се пуши в заведенията, сега от има няма две години голям проблем, ще измрем. Нещо не ми се връзва.

·       * За съжаление, в Силистра все едно няма зараза. Без отговорност и самодисциплина. Аз не ходя по заведения ,но наблюдавам хората в моята база и в заведението, което съм дала под наем. Нищо по-различно от минало време. Не се страхуват, не носят отговорност за себе си и за околните. Дано Бог да ни пази, че, ако остане на хората, ще бъде пълна трагедия.

·         *А, това е здравословно за тези, дето не влизат.

·    * И върхът на наглостта – пушачите вътре, а непушачите на студа заведението е до…(бел. моя – без реклама, моля).

Коментарът на коментарите е излишен – колкото хора – толкова и мнения. В тях има възмущение и гняв от поведението на сводомислещите и самододържащите се в обществото. Има удивление от непукизма на „проверителните органи“. Има страх, срам и какво ли още не. Само дето керванът си върви, а вече дори и кучета няма да ги лаят. Сал един Фейсбук е наш общ отдушник.

сряда, 27 май 2020 г.

Лято е: Пенчо бре, чети! Пенчо не чете. Пенчо, работи! Пенчо пак не ще. Пенча го мързи, гледа да лежи, ходи, та се май, търси да играй

В края сме на поредната учебна година, в която 1/3 премина в необикновена форма - задочно, виртуално, електронно, т.е. неприсъствено. Който учил - учил, кой какво разбрал - не може да се докаже пълноценно. Както се казва обаче - важното е, че сме живи и здрави. Поне със сигурност учителите научиха нещо повече за себе си - независимо от възрастта си, повечето надскочиха себе си в намиране на начини да достигнат до съзнанието на своите възпитавици. Независимо дали са им говорили онлайн само на микрофон или на камера. Сигурно и родителите надникнаха над учебниците на децата си, за да се ориентират в ситуацията, колкото да им се завърти главата - някои сигурно се потресоха от спомените си за собствените си ученически години.

Идва лято - може би също различно от предишните през последните години - по разбираеми съображения. Вероятно ще се намерят достатъчно ученици, които да се съобразят с предписанията на учителите си над кои книги да надникнат. Най-малко от задължителния списък (www.ucha.se).

За 1 клас: Български народни приказки  Ран Босилек – Приказки   Джани Родари – „Приказки по телефона“  Гатанки (по избор)  Басни (по избор )  Доналд Бисет – „Небивалици“  Георги Райчев – Приказки  Астрид Линдгрен – „Пипи Дългото чорапче“.

За 2 клас: Приказки и разкази – Ангел Каралийчев и от Емилиян Станев,  Стихотворения – Асен Разцветников,  „Патиланско царство” – Ран Босилек,  „Приключенията на Лиско” – Борис Априлов,    Басни – Езоп и Лафонтен,   „Приключенията на Пинокио“ – Карло Колоди,   „Приключенията на Лукчо“ – Джани Родари,   „Карлсон, който живее на покрива“ – Астрид Линдгрен, „Книга за джунглата“ – Ръдиард Киплинг,   „Алиса в страната на чудесата“ –Луис Карол,   „Приключенията на Том Сойер“ – Марк Твен.

За 3 клас: Стихотворения – Петко Славейков,   „Апостолът в премеждие“ – Иван Вазов,  „Ян Бибиян“ – Елин Пелин, Приказки – от Николай Райнов и от Светослав Минков, Приказки и разкази – Емилиян Станев, Български народни приказки – Ангел Каралийчев,   „Меко казано“ – Валери Петров, „Деца играят вън“ – Георги Данаилов,   „Веселите приключения на барон Мюнхаузен“ – Г. Бюргер,   „Хвърчащата класна стая“ – Ерих Кестнер, „Емил от Льонеберя“ – Астрид Линдгрен,   „Мери Попинз“ – Памела Травърз.

За 4 клас: Български народни приказки,  Приказки на народите,  „Хитър Петър“ – Сава Попов,  Приказки – Елин Пелин,  Български вълшебни приказки – Николай Райнов,  „Приказен свят“ – Ангел Каралийчев,  „Чудното огледало“ – Георги Райчев, Приказки – Ерих Кестнер, Старогръцки легенди и митове – Николай Кун,  Българска народна митология – Лозинка Йорданова,  Български предания и легенди,  Български народни песни.

За 5 клас: Древногръцки мит за произхода на боговете,  Библейски разказ за Началото на света (откъс от„Битие”),  „Господ и дяволът правят света“, „Тримата братя и златната ябълка“,  „Златното момиче“, „Троица братя града градяха“, „Хайдути“ – Христо Ботев,  „Легенда за рома“,  „Главатарят, който искал да плени месечината“, „Котаракът в чизми“ – Шарл Перо, „Грозното патенце“ – Ханс. Кр. Андерсен,  „Похитителят на мълнии“ –  Рик Риърдън.

За 6  клас: „Хубава си, моя горо“ – Л. Каравелов,  „Отечество любезно, как хубаво си ти!“ – Иван Вазов,  „Моето семейство и други животни“ – Дж. Даръл,  „Косачи“ – Eлин Пелин,  „Под игото“ – Иван Вазов,  „Принцът и просякът“ – Марк Твен,  „Братчетата на Гаврош“ – Христо Смирненски, „Серафим“ – Йордан Йовков,  „Автобиография“ – Бр. Нушич,  „Малкият принц“ – Екзюпери.

За 7 клас: „На прощаване“ – Христо Ботев,  „Немили-недраги“, „Една българка“, „Опълченците на Шипка“, „Българският език“ – Иван Вазов,  „До Чикаго и назад”, „Бай Ганьо“ – Алеко Константинов,  „Неразделни“ – Пенчо П. Славейков,  „Заточеници“ – Пейо Яворов,  „По жътва“ –  Елин Пелин  „По жицата“ – Йордан Йовков.

За 8 клас: „Илиада“ – Омир,   „Любов“ – Сафо,  „Антигона“ – Софокъл,  Библия,  „Пространно житие на Константин – Кирил“, „Азбучна молитва“ – Константин Преславски,  „За буквите“ – Черноризец Храбър,  „Декамерон“ – Джовани Бокачо,  „Дон Кихот“ – Мигел де Сервантес,  „Хамлет“ - Уилям Шекспир; сонети – Уилям Шекспир.

За 9 клас: „Пътешествията на Гъливер“ – Джонатан Суифт,  „Дон Жуан“ – Джордж Байрон,  „Евгений Онегин“ – Александър С. Пушкин,   „Дядо Горио“ – Оноре дьо Балзак,  „Мадам Бовари“ – Гюстав Флобер,  „Сплин“ – Шарл Бодлер,  „Есенна песен“ – Пол Верлен,  „История славянобългарска“ – Паисий Хилендарски,  „Изворът на белоногата“ – Петко Р. Славейков.

За 10 клас: „Епопея на забравените“,  „Левски“,  „Под игото“ (главите „Гост“, „Новата молитва на Марка“, „Пиянството на един народ“) – Иван Вазов, Из „Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин“: „Бай Ганьо се върна от Европа“ – Алеко Константинов,  „Cis moll“ – Пенчо П. Славейков,  „Арменци“, „Две хубави очи“, „В часа на синята мъгла“ – Пейо Яворов,   „Да се завърнеш…“ – Димчо Дебелянов,  „Гераците“ – Елин Пелин,  „Септември“ – Гео Милев,  „Зимни вечери“ – Христо Смирненски,  „Повест“ – Атанас Далчев,  „Албена“, „Индже“ – Йордан Йовков,  „Писмо“ ( „Ти помниш ли….“) – Никола Вапцаров,  „Тютюн“ ( І и ХVІ глава от І част ) – Димитър Димов,  „Дърво без корен“ – Николай Хайтов , „Нежната спирала“ – Йордан Радичков.

За 11 клас: Христо Ботев – поезия: „Майце си“, „Към брата си“, „Елегия“, „До моето първо либе“, „Делба“, „Хаджи Димитър“, „Борба“, „Странник“, „Гергьовден“, „Моята молитва“, „В механата“, „На прощаване“, „Обесването на Васил Левски“;  Иван Вазов – поезия: „Българският език“, „Епопея на забравените“ („Левски“, „Паисий“, „Кочо“, „Опълченците на Шипка“), „Линее нашто поколенье“, „Елате ни вижте“, „При Рилския манастир“, „Отечество любезно“, „Българският език“;  проза: повестта „Чичовци“, романът „Под игото“; разказите: „Дядо Йоцо гледа“, „Тъмен герой“, „Пейзаж“, „Травиата“; Алеко Константинов – цикълът „Разни хора, разни идеали“; книгата „Бай Ганьо“; Пенчо П. Славейков – от сборника „Епически песни“ – поемите „Ралица“, „Cis moll“; от цикъла „Сън за щастие“ – миниатюрите „Ни лъх не дъхва над полени“, „Спи езерото“, „Самотен гроб в самотен кът“;  Пейо К. Яворов – поезия: „На нивата“, „Градушка“, „Арменци“, „Заточеници“, „Стон“, „Две хубави очи“, „Ще бъдеш в бяло“, „Песен на песента ми“, „Сенки“, „Песента на човека“, „Маска“, „Две души“, „Чудовище“;  Димчо Дебелянов – поезия: „Черна песен“, „Пловдив“, „Спи градът“, „Да се завърнеш в бащината къща…“, „Помниш ли, помниш ли…“, „Миг“, „Тиха победа“, „Сиротна песен“, „Един убит“.   Елин Пелин – Разкази: „Ветрената мелница“, „Мечтатели“, „Косачи“, „Андрешко“, „Задушница“, „На оня свят“, от цикъла разкази „Под манастирската лоза“: „Отец Сисой“, „Очите на свети Спиридон“, „Огледалото на свети Христофор“, „Чорба от греховете на отец Никодим“; „Занемелите камбани“, Повестта „Гераците“. 

За 12 клас: Христо Смирненски – стихотворенията „Ний”, „Улицата”, „Йохан”, „Въглекопач”, „Да бъде ден”, „Юноша”, „Каменарче”, „Зимни вечери”, „Цветарка”, „Уличната  жена”, „Стария музикант”, „Босоногите деца”  Гео Милев – поемата „Септември”; Атанас Далчев – стихотворенията: „Болница”, „Прозорец“, „Хижи”, „Старите моми”, „Повест”, „Стаята“, „Книгите”, „Дяволско”, „Метафизически сонет”, „Съдба”, „Любов”, „Камък”, „Молитва”, „Синеокото момче”; избрани фрагменти; Елисавета Багряна – стихосбирката „Вечната и святата”: стихотворенията „Кукувица“, „Потомка“, „Стихии“, „Вечната“; Йордан Йовков – сб. „Старопланински легенди”: разказите „Индже“, „Шибил“, „През чумавото“, разказите „Белите рози”, „Последна радост”, „Песента на колелетата”, „Серафим”, „Женско сърце”, „Другоселец”, „Албена“, „Вълкадин говори с Бога”; Никола Вапцаров – стихосбирката „Моторни песни”; стихотворенията „Пролет”,  „Завод“, „Сън“, „Епоха”, „Хроника”, „История”, „Кино”, „Прощално”, „Борбата е  безмилостно жестока”; Димитър Димов – романът „Тютюн”  Димитър Талев – романът „Железният светилник”

Дунав е една от 4-те реки, изтичащи от райския извор


"Едната от четирите реки, които изтичат от райския извор - Фисон в нашето Писание, е наречена Истър от гърците, Данувий от римляните, Дунав от готите (Δουναβιν). Фисон… преминава край Етиопия и Индия, гдето я наричат Ганг. Гърците я именуват Истър и Инд, илирите и рипианите, които живеят край нея - Дануви, а готите – Дунавтис.
От горния цитат може да се извади заключението, че Инд и Ганг са всъщност една и съща река, която е и Истър и Дунав. Забележително е, че готите наричат Дунав точно така, както го наричат и българите – едно от многото доказателства за това, че готи и българи са един и същ народ".
Текстът е от Фейсбук и е по повод книгата на д-р Николай Тодоров- Бесараба "Балканските корени на българския народ".
В обяснения под клип в Ю туб (https://www.youtube.com/watch?v=pBDr3_6MtK0, Надписът от Езерово - доказателство за тракийския произход на българите, Национална конференция в Стара Загора 2014 г.) за него се казва: "Извършената от д-ра по филология Николай Тодоров от Република Молдова разшифровка на надписа върху златния пръстен от Езерово, датиран с V век преди Христа, неопровержимо доказва правотата на съвременния английски археолог сър Колин Ренфрю, който в книгата си "Археология и език" твърди, че "траките ... са говорили на език, почти идентичен с този, на който говорят съвременните българи".

петък, 22 май 2020 г.

Силистренският треньор Неделчо Цвятков в "Сценична треска” на БНР

Неделчо Цвятков е преподавател в Спортно училище „Дръстър" Силистра. Той президент и треньор в Спортен клуб „Багаин" - един от най-успешните по отношение на обучение по източни бойни изкуства и единоборства. Под негова опека е и малка зала за фитнес в подземните пространства на Дом на учителя (под кино „Латона"), която скоро премина през освежителен ремонт. На територията на дома е и зала за йога, посещавана от хора от различни възрасти. 

Любопитна подробност е, че Цвятков свири на кавал и негови мелодии са огласяли пещерите по Сухоречието в Добруджа (вкл. при Оногур и Стрелково), на връх Мусала, комплекса „Царска Бистрица“ и др. Преди години на проява на Ротари клуб Силистра той е негови възпитаници представиха стари японски ритуали. Съпругата му е Ивелина Цветкова - някогашна национална състезателка и медалистка в няколко спорта - джудо, самбо, сумо, борба. Национал и медалист от различни първенства по джудо и джу-джуцу е и синът му Златко Цветков. Другият му син Цветан Цветков е също треньор по фамилните спортове.

Преди няколко дни дългогодишният спортен педагог, който е и основен лектор в структурата на местния „Корал клуб", както и един от участниците в онлайн разговорите, организирани във фейсбук групата „В светлината на универсалното учение”, даде интервю за БНР. Участието му в националния радио ефир бе в рубриката „Сценична треска”, където пред Бояна Андреева Неделчо Цветков обяснява някои от своите тези, които прилага на практика в работата си с младите хора.

"Когато човек се постави в средата, когато се стреми да се самоусъвършенства, когато се стреми чрез това, което прави, да бъде по-пълноценен, да има връзка с духа, с Бога, с онова, което е в основата на всички проявени и непроявени неща, тогава можем да разсъждаваме за универсалното учение като за един океан. В него се вливат много реки, потоци, знаем как започват нещата – от едно изворче. Така е и с бойните изкуства", казва Неделчо Цветков – Багаин.
„Човекът е микрокосмос, многопластово същество, което има в себе си потенциала да участва и като изява и развитие да бъде във всички вибрационни пластове на вселената, като се стигне дори до оная искрица, която е в основата и на човешкия микрокосмос, искрицата от неговия Създател."

При бойните изкуства и пътя за усъвършенстване не става въпрос за бой и убиване. Майсторството в бойните изкуства, водещо до поразяване на противника, е развито като страничен ефект във време, когато хората е трябвало да оцеляват, уточнява Неделчо Цветков – Багаин. „Много от обикновените хора не са имали оръжия, с които да защитят себе си и близките и са развили такива технически умения, които позволяват с голи ръце да се защити човек.“

В джудото най-ниската ученическа степен е бял пояс – това означава, че не знаеш нищо. Основателят на даден стил или най-висшата степен е бял пояс, но двойно по-широк. Тоест започваш от нищото и стигаш до оная пълнота, пустота, която е в основата на нещата, пояснява Неделчо Цветков. „Истинските майстори на бойните изкуства са имали силата да се защитят при всякакви условия, но в своята практика, ежедневна, са хванали всъщност тоя талвег – това универсално учение и това им е помогнало да изявят своята пълнота.“  

Смесването на културите на Изтока и Запада е довело до доминиране на техническите умения, а стремежът за вътрешна изява и трансформация е останал на заден план. Като пример Багаин посочва йогата, при която в съвременния контекст са се развили много стилове с акцент върху външната част на работа с тялото.
Тялото е биоскафандър – място, от което наблюдаваме света и затова то трябва да бъде здраво и силно. Не по-малко важен при бойните изкуства обаче е моралният кодекс: отношението към противника, към учителя, към семейството, към околните, които са базови за вътрешното развитие, отбелязва Неделчо Цветков, който се занимава с бойни изкуства вече 40 години.

За себе си той е открил великия смисъл – да осъзнаеш себе си като искрица от абсолюта, да влезеш в процеса, който ти позволява да се пресътвориш според първоначалния божествен план. „Затова имаме толкова много инкарнации, за да можем да стигнем до това. Рано или късно всяко човешко същество се докосва до онова знание, което ще го постави на пътя. Тук въпросът е дали когато усетим това докосване ще хванем протегнатата ръка, ще последваме тоя зов.“

Универсалното учение от зората на човечеството обхваща цялото творение, отбелязва Цветков. Живеем в трудно време. Времената са се променили много от онези преди 2000 години, когато християнските мистерии са получили своя начален тласък и са се развили чрез богомилите, катарите, розекройцерите и школи от различни традиции. Периодът е динамичен и в астрологически смисъл, изтъква Багаин. По думите му „Земята променя същността си като се подготвя за дом на новото човечество, живеем в период на трансформация, на която подлежат много от хората, които са тук“.

„В момента хората са подложени на невероятен натиск. Интернет мрежата разпространява астрални вибрации по цялата земя – това е не само мрежа за комуникации, а са канали, през които тече астрална енергия. Най-често тя е създадена с цел манипулация на хората и отклоняване на вниманието им от истинската същност“, коментира треньорът по бойни изкуства в предаването „Сценична треска“. 

Навършват се 60 години от откриването в Силистра на надгробна статуя на римлянка от Дуросторум


В Силистра има следи от 4 цивилизации - от древността до днес. 90% от градъ "лежи" върху руини още от римските времена. Пред сградата на Археологическия музей в града, в обекта "Римска вила" до СУ "Н. Вапцаров" и другаде (хотелите "Дръстър" и "Бартимекс") има своеобразни изложби на открито на изображения от камък. 

Във Фонда на РИМ Силистра има и няколко уникални експонати - бронзова шлем маска, слънчев часовник, римска колесница, златни украшения, 3D макет на  силистренската крепост и др. Редом с тях е и една относително добре запазена статуя. Става дума за римлянка от някогашния Дуросторум. В профила си във Фейсбук Даниела Драгостинова е напомнила за нея: облечена е като pudicitia от II-III в. сл. Хр. (Според Уикипедия, това е централно понятие в древната римска сексуална етика). 

Открита е случайно през 1960 г. при изкопни работи в района на римския некропол. Статуята е изработена от качествен мрамор с естествени размери и е изцяло запазена. Лицето е миловидно, с нежни, закръглени черти на красива млада девойка. Гърбът на статуята е по-грубо моделиран, защото зад него е имало плътна стена - едикула, и той оставал невидим за зрителите.

Pudicitia (скромност или чистота - най-често определящата характеристика при жените) е основна концепция в древноримската етика. Думата произлиза от pudor - чувство за срам, регулирщо  човешкото поведение, правейки го добродетелно. Идеалът за скромност и чистота е бил персонифициран през римската епоха от едноименната богиня Pudicitia, в чест на която са издигани храмове и олтари. В храмовете са били допускани жени, които са били омъжени само веднъж за мъж от класата на патрициите (аристокрацията). На по-късен етап са възникнали и светилища за жени от плебейската класа.

През 2006 г. във връзка с програмата за 1 900-годишнината на Силистра във вид на сувенири бяха изработени от гипс малки копия на една от най-добре запазените скулптури не само от Силистра, но и изобщо в римските провинции между Дунав и Стара планина.

Официално за неs се казва: "Модел №46: СТАТУЯ НА ЖЕНА. Римска гражданка, изработена от мрамор, стъпваща върху постамент. Облечена с дълъг хитон. Открита на територията на Дуросторум, на ул. „Страцин“ в гр. Силистра през 1960 г., в изкоп за канал за вода. МАТЕРИАЛ И РАЗМЕР: Мрамор; височина 1,79 м (ръст 1,65 м и постамент от 14 см). МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ: Регионален исторически музей – Силистра, България".

Да си спомним за народната певица Димитрина Кунева 12 години след нейната кончина

На 22 май т.г. се навършиха 12 г. от кончината на една от най-големите народни певици на Добруджа. Димитрина Кунева, наричана Енциклопедията. На певицата в родното й село Алеково е посветен събораът „Алеково пее - "С песните на Димитрина Кунева“, провеждат вече 14 пъти. За певицата сборен материал пусна народният певец Добрин Добрев в профила си във Фейсбук (Dobrin Dobrev-Phiniotis).

Автобиографични бележки: „Родена съм в Силистренска Добруджа – в село Алеково (б.а. - на 27 март 1926 г., умира в София на 82 г.през 2008 г.), откъдето избягахме. Семейството ми е бягало на три части: дойдохме във Варна в Стара България. Баща ми мина (б.а.-границата между Румъния и България) малко по-рано и стана фабричен работник във Варна. После отидохме и ние, децата ни записаха на училище „Стефан Караджа“ в Добруджанския квартал, целият населен с бежанци – от Добруджа и Македония – хора с почти еднаква съдба.
Мое интервю с певицата, поместено през
90-те години във в.Силисjра +"

…Добруджанци са хубав народ, много работливи и дружелюбни, с чувство за взаимопомощ. От нищо правят празници. Не са хора, които враждуват помежду си. Винаги могат да помирят най-големите врагове. Да ги направят приятели хора. Това е в характера на добруджанеца. Той като стане на три години и тръгва на нивата. Трябва да се копае и да се жъне.

…Аз съм от голям музикален род по майчина линия: например дядо ми бе гайдарджия, вуйчо – кавалджия, мама и леля – пееха. Голямата фамилия се събираше на Заговезни. Едва ли е имало такъв празник, защото тогава се свиреше, пееше, играеше. Изобщо, хора с големи сърца. Без гайдата на дядо сватба и кръщене не ставаше, както и без вуйчовия кавал и гъдулката му. Ние бяхме хората, които даваха атмосфера и душа на тържествата, където отидем.

…Баща ми бе голям войник и патриот. Участвал е в Балканската, в Първата световна война. Аз имам четирима братя, които са били войници, и винаги от казармата носеха много песни. Там момчетата много пеят, сигурно. Много песни съм научила от тях, например „Самотен роб, там нейде…“.

…Исках да уча и завърших една образцова земеделска гимназия. Всички учители бяха висшисти, агрономи, учили на Запад, с богата култура. В училището имаше голям културен живот. Четири години бях диригент и ръководител на певческия хор в гимназията. Бях и солистка.

… Бях в първо отделение във Варна. Учителката ми беше голям педагог. Искаше да прави хор и й трябваха певци Попита „Кой от Вас пей?“ Аз станах и започнах да пея. С едно момченце от класа направи чуден дует.

…В народните песни бавните винаги са тъжни. Няма бавна песен да е весела. Големият певец се познава по бавните песни, трябва да си много музикален, за да ги пееш.

…Взех конкурса в Агрономическия факултет. Отидох си в Силистра и срещам един човек, който ми казва: ето, сега говорихме за тебе – нямаме местен човек, добруджанец, който да милее да Добруджа и да направи нещо за нея. Десет години бях в професията си.

…Веднъж вървя по „Славейков“ в София и срещам един чиновник от Радиото, който ме е виждал там, и ми казва: „Тичай горе на третия етаж в радиото, провеждат конкурс, един ансамбъл се създава и се набират певци“. „Казвам му: „Не съм готова, кой ме познава мене…“ А той: „Няма нужда да те познават…, ти имаш качества – без роднини и ходатаи“.

И аз се явявам и какво да видя: един кръг от момичета – ни селянки, ни гражданки. Някои дошли с цървулите, със сукманите. Оказа се, че Филип Кутев и пуснал в цяла България няколко групи от хора два изслушват по седянки и хора, и което му хареса – издава заповед и го вика, и го прави автоматично гражданин на София. И така беше събрал цвета на певците на България.

…Няма да забравя: Вълкана Стоянова само на плоча я бях слушала и като я видях срещу мене – едно миньонче, и красива физически. Като запя – ума ми взе. Идеше ми да я понеса на ръце – ей така. Тя и Надка Караджова са големи певци, родени са да пеят, да създават музика. На конкурса бях 36-а по ред. Не знам как другите са пели, но аз като почнах: „Пеню на Ганка думаше…Народната музика е истинска класика, най-богатата на теми, мелодии, ритми…Никой класик не може да създаде такова богатство, както народа – един прибави, друг махне нещо. А ние сме талантлив народ – много могат да ни завиждат европейците на нас, но да имат да вземат.

…Където сме ходили с ансамбъла сме вземали акъла на хората – тичат след нас да вземат автографи. Няма да забравя Лондон – половината град върви след нас да ни канят на гости – да казвали, че една българка, пяла в концерта, им е била на гости. Дипломатите не правеха това, което правеше нашият ансамбъл. Чрез ансамбъла на Филип Кутев хората по света опознаваха България в целия й духовен ръст. Защото нашите танцьори – имаше един мъничък такъв – Ненко, който правеше повече акробатика, отколкото танц, та те караха хората да искат от салона да дойдат на сцената да играят като нас. Кутев е голяма личност, народен човек. От Айтос – имаше богата душа. Дванадесет години обикалях с ансамбъла. Аз и на сън пеех. И като се усетех, продължавах наяве…Какво да правя – сърцето ми пееше.

…Имаме една пееща България ний! Много пеят българите – всеки трети човек е готов за сцена. Зная над 200 песни, от които стоте са от мама, някои съм научила от радиото и от чужди хора – ходила съм при някои баби да ми пеят – много са любезни, никой не си крие репертоара, дават си песните. Само хубавите песни запомням и са в сърцето ми, лошите не мога да ги запомня. Имам такива красиви песни. Нямам песен, която да се е харесвала на хората.

…Ходех много по санаториуми, защото страдах от дискова херния, бях почти осакатяла. Там стаята ми стана клуб – като чуха, че Димитрина Кунева е сред тях, почнаха да идват, и всеки иска да му запея нещо. И аз не млъквах. Не съм назлънджийка, да се правя на много важна, да ми се молят, да ми се кланят – няма такова нещо: „Попей…“, веднага почвам. Във влака съм пяла от София до Варна. Дори веднъж пътувахме заедно с туркини, а аз знам и турски песни. Мамоооо, подлудих ги. Всички се разпяха, цялото купе пееше. Живяла съм в турско село и с кадънчетата голяма дружинка бяхме. На Великден ние носим козунаци, на техния Байрам те ни носят от техните яденета. Поддържаме се, обичаме се…Няма насила поддържана омраза – владели са ни дедите им, прадедите им, но съвременниците ни са ни приятели, длъжни сме да ги имаме тез приятели. Ние сме търпелива нация, уважава ме всеки, който е до нас – какъвто и ще да е по народност.

…Гоблена „Момичето с книгата“ към го ушила за сто дни. Синът ми е много добър цигулар. Иконом географ. Преподавател в университета. Аз винаги съм смятала, че не съм хубава, но се оказа, че много ме харесват. Мъжът ми е много начетен човек. Толкова набързо стана женитбата ни. Един път ходихме някъде и вместо към нас ми казва: „Ела да видиш квартирата ми, къде живея…(живееше на „Позитано“)“. Квартирата – една малка кутийка, и всичко толкова чисто и подредено…Никога не скучаем, защото той е много начетен, с него може да се говори на всякакви теми – цяла нощ можем да си приказваме. Моите приятели станаха негови – неговите мои. Няма ревност.

…Като е влюбен човек – целият свят е негов, върви и пее. На 81 г. съм и не съм слязла от сцената. Много съм пяла по седенките на село, по чакъмите, жътварски песни. Майки ме много пееше, огласяхме целия кър с нашите песни. Когато човек е на работа, не усеща как часовете вървят. Човек с делата си трябва да остави една пътека, по която всеки да иска да тръгне. Да остави следа след себе си, нещо осезаемо. Отношенията към хората трябва да бъдат честни, красиви даже, ако може“.

И още: Певица е в Ансамбъл „Ф. Кутев“ в периода 1952-1963 г.. Директор на културен дом в София през 1970-1972  г.; агроном в София до 1981 г. Записи: около 50 песни, предимно от Силистренско, в „Златен фонд“ на БНР и в грамофонни плочи в Студио „Балкантон“. Има биографичен филм и участия във фолклорни предавания на БНТ. Автор е на около 20 публикувани пътеписи, очерци и др. Носител е на орден „Св. св. Кирил и Методий“ II ст. Хоби: градинарство, бродерия и плетиво. Писателят Петър Динчев я нарича „най-сладкодумната певица”, а колежката й Верка Сидерова твърди, че „превзема душите на хората” с топлия си алтов глас и задушевно изпълнение. Гласът й звучи в ефира на БНР от 1956 година – първият й солов запис е песента за преданата майчина любов „Загукала ми е гълъбка”.

Други подробности от житие битието на Димитрина Кунева намираме на страниците на електронен вестник www.terve.bg, с публикации от 2008 г.: "Димитрина Кунева е научила занаят да пее от майка си. При раждането й акуширала баба Минка, майка на майка й. Бебето надало силен рев, когато дошло на този свят. Било шестото поред в семейството. Румънците го записали Думитра. Когато момичето поотраснало и влязло в гимназията, скъсало свидетелството си и само се нарекло Димитрина. Ден- два детето все плачело. Майка му запяла, но и това не помогнало. Затворило очи, когато тя сменила песента.

В годините на румънското робство трудно било за голямото семейство. Бащата избягал от Добруджа, когато Димитрина била на три години. Преди нея заминали брат й и сестра й. Така семейството им се разделило на две. Всички се събрали във Варна, където баща й набързо струпал малка кирпичена къщичка. Дядо й, баба й и леля й останали в силистренското село Бистра. Майка й ту плачела, ту пеела. Нейният род бил от Ямболско. От време навреме си тананикала някакви песнички и малката Димитрина.

Половината варненци тогава били бежанци – добруджанци, македонци и тракийци, за които държавата не полагала никакви грижи. Баща й и 12- годишната й сестра станала текстилци, а десетгодишния й брат – вестникар. …Родата на дядо й Петър Дамянов дошла в Добруджа от Ямболско. Наричали го Гайдарджи Петър. Бил бърдар. Когато правел бърдата за платна и шаяци, хем пеел, хем си свирел с гъдулката. Потеклото на баща й било от Котленско. Идва в Добруджа през ХІХ век. От устата на майка си чувала пословици, песни и поговорки, а от баща си – народни мъдрости. Родителите й приспивали децата си с народни песни и разкази за войните.

Интересни били майчините приказки за самодиви, вампири и таласъми, краят на които бил все хубав. Така и сънят на малките бил хубав. Кварталът, в който се настанили, бил бедняшки. Всички прокудени от родните си места, били с по една дрешка на гърба. Живеели с надеждата, че все някога халът им ще се подобри. Добруджанци и македонци се спогаждали, помагали си. Като гъби след дъжд никнели кирпичените им къщички, които след време се превръщали в удобни домове, потънали в зеленина, цветя и човешка глъчка. Завет им пазел Франга баир.

Фарът на нос Галата посрещал и изпращал кораби откъде ли не. Димитрина завършила основното си образование в училище „Стефан Караджа”, където се хранела по бедност. През тези трудни дни и съдник, и изповедник, и другар им бил майка й. Тя плачела и пеела за тежкия им живот, за оставеното зад границата, за близките им. Майчината реч била почти в стихове и често римувана с много хумор.

На особена почит в семейството били книгите „Чичо Томовата колиба” и „Нещастна фамилия”. Според майката, животът им бил сходен с този в последната книга. В края на дните си искала да напише книга със същото заглавие. Децата споделяли с нея преживяванията си. За тях тя била и приятел. С нея докато заспят, те играели на различни словесни игри. Песните й били с хубави текстовете и мелодии.

Въпреки беднотията, семейството получавало списанията „Детска радост” и „Детски живот”, вестничето „Трезво дете” и приказките на братя Грим. Пеели на два гласа „Горда Стара планина”, „Планино, Пирин планино” и „Морен орачът”. Обичали Ботевите песни. В майчината ракла били скътани красиви добруджански носии.

През 1938 год. семейството се преместило във Вълнари, Новопазарско. Селото било безводно. Кервани от каруци носели вода с каци. Появила се носталгия за Варна, за училището, Димитрина завършила прогимназията в Дживел (дн. с. Никола Козлево), Шуменско. Деца от 7-8 села в шаечени дрехи, с цървулки и шушони, с шалове и торбички на рамо, пътували през преспи във виелицата към училището. Понякога пъртини им правели бащите. Нерядко те ги пазели и от вълци. Живеели в чужда къща. Очите им били вторачени все към Добруджа.

Димитрина започнала отново да пее майчините си песни. Тракийци и добруджанци водели богат духовен живот. Организирали лазаруване, коледуване и хора на мегдана. Дългоочакваното освобождение дошло на 21 септември 1940 година. Наред се чувала музика и тропот на конници. Валяците свирели, камбаните биели, от граничните постове гърмели. Хората по нивите се прегръщали плачешком. След четири години дошло време за раздяла и с Вълнари. Отново плачове и раздели със свидни хора.

Семейството се завърнало в Алеково. Родната им къща още не била опразнена от румънците. В нея се помещавала общината. По земята още се търкалял архивът. Дръвчетата били станали вече дървета. Завръщала се покъщнината. Извило се тежко хоро. Всички се посрещали с думите „Добре дошли!”. От пределите на т.н. Стара България към родните места заприиждали кервани от каруци. След дълга раздяла се срещали отново родовете, роднините и близките. По сборовете ечали мелодии на гайди, кавали, хармоники и гъдулки. Извили се хора на няколко ката. Пак започнали външните седенки. Дочували се песните „Пеню на Гана думаше”, „Облака ечи, та гърми” и „Провикнала са й кадъна”. Върнали се майчините й песни на своя земя. Всяка от тях намерила своето място и своето време.
Семейството й живеело в центъра на Алеково. Димитрина намирала упование и надежда в книгите. Наследила красивия почерк на баща си, учила се от стила на класиците ни. Със заем от 100 лева и с най-нужното, прибрано в бохчичка, в един хубав ден тя напуска бащиния си дом и се записва в новооткритата Девическа земеделска гимназия в Силистра. Повече на село не се завърнала. През 1946 г. участвала в Областния фестивал в Русе. За пръв път пак там пяла на микрофон пред хиляди хора. Записала се в Агрономическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. И в гимназията, и във факултета се издържала сама.

През 1952 г. с конкурс влязла в Държавния ансамбъл за народни песни и танци. Завършила задочно агрономство. Десет години работила като агроном в Министерство на земеделието и хранителната промишленост. Успяла да се докосне до всички области на фолклора, да посети много страни и континенти, да види далечни и древни цивилизации, да прави паралел между нашия народ и другите народи. Разбрала, че само под свой покрив се живее най- сладко, че най-хубаво е на своя земя, при своя народ. Народ, който е с богата душевност, а земята ни е за песен жадна. Димитрина казва за себе си, че е лирик, и бунтар. Зодия Овен е. Определя се като бунтар. Наред с песните и агрономството, повече от тридесет години се занимавала и с…шивачество. Познати са й всички сръчности на българката. На полето не се различавала от истинските селяни.

Гласът й звучи в ефира от 1956 г. Почитателите й я гледат в повече от 30 предавания по телевизията. Голяма част от песните й са в Златния фонд на Радио София, а 7-8 и в Златния фонд на БНТ. Има една аудиокасета, пет големи и две малки грамофонни плочи, едната от които е поръчка на културната общественост в Силистра и е за автограф на почитателите й.
Димитрина има свое виждане за Добруджа и за нейните песни. При сътворяването на песните ни, народът, според нея, е вложил душата си. Затова те са изречени като въздишка, вопъл или възхита. По тази причина песента има душа. Добруджа е по-различна като фолклорна област и това се дължи на „пъстрото” й население. Тя е конгломерат от българи от всички краища на страната, на хора с волни души, които не са търпели никакъв гнет. Тя е кръстовище и пътека, по която са минавали много племена. Запазена е чистотата на песента, танца и костюма.

Добруджанската песен заема достойно място с богатството на темите си. Преобладават трудовите песни, баладите и историческите песни, отнасящи се за Добруджа и добруджанци. Димитрина признава, че носи в себе си над 400 песни, половината от които са градски, школски и руски. Тя пее с чувство и когато й е весело, и когато й е тъжно. Преживява песента. Не се усеща кога запява мамините песни, особено пък, когато я налегне носталгията. Смята, че след майчиното чувство второ по сила си остава тъгата по родния край и по Родината. По-силно въздействащо изкуство от музиката няма. Пее тихо и задушевно.
Не без гордост Димитрина заявява: „В Добруджа съм се родила. Там е моята стряха и пътеката, по която съм тръгнала по света. Оттам са и песните ми…” Добруджанските песни са бавни и драматични. Хороводните и веселите песни са с красиви и приятни текстове. Няма го присмехулния елемент, както при шопските. Всичко в тях е казано меко и деликатно. Текстовете им са на чист български език. И в радост, и в беди, в тяхната къща винаги се е пеело. Когато били деца, майка им не пропускала да ги посъветва да запомнят в някоя от песните нещо за цял живот. Тези песни – послания от вековете, са крепили духа й през целия й нелек житейски път“.

Съпругът й Тодор Гъдев е от Маноя, Габровско. По образование е икономист, но е тънък познавач на нашата и световната литература. Синът им е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”, доктор на науките. Народната певица Димитрина Кунева не крие, че всичко хубаво, което го има, го дължи на песента. Тя смята, че добруджанци носят гена на добрия човек, на българина. А Димитрина е не само добра певица, но и голяма българка.


205 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА УЧИТЕЛКА-АНАСТАСИЯ ДИМИТРОВА
–––––––––––
„Образовайте жената, възпитайте майката и вие ще имате образовано и възпитано общество“ са казали просветителите на човечеството. Истина, за съжаление, твърде късно осъзната по нашите земи. Във времена на чужд гнет – духовен, интелектуален, политически – мисълта за оцеляване надделява над тази за образование. По законите на Османската империя на девойките е забранено да бъдат ограмотявани наравно с момчетата. На тази безпросветна тъмнина за българските момичета е сложен край през 1841 г., когато една млада жена открива първото родно светско девическо училище. Името ѝ е Анастасия Димитрова.
Тя е родена на 12 май 1815 г. в Плевен в семейството на бедни, но честни, любознателни и богобоязливи хора. Баща ѝ Димитър е ковач, а майка ѝ Цвета слугува в къщата на хаджи Йоца Хицовица Ангелиноолу, където отсядат високи църковни гости от Враца, тъй като по онова време Плевен е под духовната управа на Враца.
Именно там се състои съдбоносната среща на малкото момиче с врачанския митрополит Агапий и майка му Евгения, които ще изиграят важна роля в живота на бъдещата просветителка. Митрополитът е известен с това, че съдейства за разпространяването на нови български книги и в богослужението използва само български език, има и големи заслуги за развитието на учебното дело. Майка му пък е радетелка на девическото образование по българските земи. Достолепната дама харесва тихото и скромно дете и така, едва 7-годишна, Анастасия е изпратена за помощница във владишкия дом. Евгения, наричана почтително от хората в епархията кира Даскала Богоозарената, се привързва силно към момичето и го приема като родна дъщеря, каквато не е имала. Оценявайки будния ѝ ум, тя моли сина си да образова вече порасналата девойка и да я подготви за учителка.
След 13 години, горещото желание на митрополитската майка се сбъдва. Анастасия е изпратена в Калоферския девически манастир „Въведение Богородично“, където изучава първоначално славянски език, а след това и гръцки. Освен сестрите от манастира, нейни учители са едни от най-просветените хора по това време – Райно Попович, Ботю Петков и Брайко Хаджигенович, който вече използвал взаимоучителната метода на Неофит Рилски. По препоръка на митрополит Агапий те ѝ преподават светски науки като география, история, граматика, аритметика и др. Анастасия учи наравно с момчетата.
Момичето остава в обителта 3-4 години, през което време нейната благодетелка умира. Младата жена се завръща в родния Плевен, където вече живее владиката. Той се обръща към нея с думите: „За да се изпълни желанието и обещанието на майка ми, ти ще станеш учителка на женските деца тук. Защото тя много желаеше да види българско училище за момичетата, но немà живот да види.“
И наистина, през месец октомври 1841 г. в килия към църквата „Св. Николай“ в Плевен, Анастасия Димитрова открива първото българско девическо училище, а тя самата става първата светска учителка у нас (бел. авт. – Някои източници посочват 1840 г., но според по-нови проучвания точната година е 1841). Веднага училището се изпълва с ученички – двайсетина момичета от града. Първоначално те изписват букви и числа в пясъчни сандъчета, по-късно започват да пишат с калем върху дъсчици (панакиди), намазани с восък. Тъй като по това време няма глобуси, вместо тях се ползва менче, пълно с вода, в което плуват дървени дъсчици с изписани върху тях имената на континентите и държавите.
Някои историци оспорват, че това е първото светско училище в България, като казват, че и в килийните училища се е изучавал Наручника, Псалтира, и т.н. Необорим факт обаче е, че Анастасия Димитрова за първи път преподава и чисто светски дисциплини, и това е първа крачка към светско образование за момичетата.
Много от първенците на града и будни граждани подпомагат новооткритото училище, като изпращат в него децата си. По-бедните плащат на учителката с различни продукти, като брашно, яйца, плодове, дърва за огрев. За най-бедните църковното настоятелство събира средства, за да могат и те да се ограмотят поне в четене и писане. Но както често се случва, и на това начинание се намерили противници, които всячески се опитвали да отклонят девойките от образование. Независимо от пречките, за кратко време училището си изгражда добро име и за него научават навред из България.
От Враца, Ловеч, Свищов започват да прииждат ученички, жадни за знания. След 3-годишно обучение те се пръсват по четирите краища на страната и на свой ред отварят училища. Така например Цвета Кръстенякова, дъщеря на хора от заможен род, пристига от Враца и става най-прилежна от всички. След връщането си в родния град през 1844-45 г. тя открива девическо училище, посещавано от 130 момичета. Парашкева Нейкова прави същото в Ловеч, и т.н. Така почти нереалната за първите десетилетия на XIX век мечта на починалата Евгения била възприета от по-голямата част от българите и благодарение на неуморната работа на нейната възпитаница години наред давала плодове.
Цели 12 години Наставница Анастасия, както започват да я наричат, учителства и полага огромен труд за просветата на жените. Оттегля се от любимото си занимание, за да се омъжи. Съпругът ѝ обаче скоро умира и тя отново, с още по-голям устрем, се впуска в нови начинания. Започнала да говори вече за национално пробуждане и свобода, просветителката си навлича гнева на турските власти. Повикана пред тях, тя смело им заявява: „И да ме затворите, и да ме убиете даже, няма да има полза от това, защото народът трябва да учи своя език, да познава своята история и вие не можете да го спрете, той видя вече истината. Ако мене убиете, още по-силно ще се развие народното чувство“. Турците се надсмиват над думите ѝ и оставят „тая луда жена“ на свобода.
От мъжа си, който бил лекар, Димитрова усвоява познанията и уменията да лекува някои болести. Помага на много страдащи и болни. Устройва сказки на тема здравна хигиена, кара слушателите си да повтарят това, което е казала и стриктно да изпълняват предписанията.
Тя е инициатор на много полезни начинания, чрез които пробужда заспалия дух на българите. Спечелва си голямо име и авторитет. Млади и стари, мъже и жени стават на крака, когато уважаваната дама минава по улицата. Домът ѝ постоянно е пълен с посетители, на които дава съвети и поучения.
Повече от половин век Анастасия Димитрова работи сред и за обществото всеотдайно и безкористно. На 70-годишна възраст тя се посвещава в служба на Бога и приема монашеско име Анна. През 1894 г. напуска Плевен и заминава за Йерусалим, където, забравена от всички, дори от тези, за чиято просвета отдава целия си живот, умира през март 1898 г. на 83 години.
Благодарение на будни българки, като Анастасия Димитрова, след средата на XIX век за младите момичета се слага край на безпросветността и се отварят широките двери на образованието. На снимката: ученички в девическа гимназия, 20-те години на ХХ век

четвъртък, 21 май 2020 г.

ПЗГ "Добруджа" Силистра пуска "работилница за хартия"


В южната част на Румъния край село Комана, известно с едниименния си манастир, е изградено средище, наречено „Приключенски парк“. То е дело на Сдружение „Хартиена мелница“ и е уникална частна инициатива без аналог в северната ни съседка. Включително за рециклиране на хартия. 



Членовете на сдружението, които първо са работили по проект, финансиран от Норвежкия фонд, са продължили работата си по съхранение на занаяти, някои от които са на отмиране. Един от тях е производства на хартия - втора употреба, която ползват, за да произведат единични екземпляри, печатани на стари машини и преси. За целта са създадени няколко ателиета, като в повечето случаи работата е ръчна. 

По подобен начин, само че първоначално по проект към Френскки културен институт София за изява от типа "зелено училище", после с помощта на "Силома" Силистра и др. спомоществователи, ПЗГ "Добруджа" Силистра предстои да пусне...работилница за хартия. Една възможност за реализиране на продукт, който е екологичен, модерен, а и занимателен. Междувременно отново в Земеделската гимназия в работилницата на училището бяха изработени от дървени палети - 7 пейки, разположени по коридорите на училището, чийто сграден фонд премина през голям проек, завършен миналата година.