Translate

петък, 28 май 2021 г.

Научна кръгла маса „Традиция и модерност в образованието и науката“ във Филиал Силистра на Русенски университет

В навечерието на 24 май през 2021 г.поредно издание на Научна кръгла маса проведе Филиал Силистра“ при Русенски университет „Ангел Кънчев“ и на РУО на МОН. Тази година във вид „онлайн“ то премина на тема „Традиция и модерност в образованието и науката“.

Със свои разработки по темата се включиха учители и университетски преподаватели от Силистра, Русе, Кърджали, учители в неделни училища в Реус и Барселона (Испания) и др. Докладите ще бъдат отпечатани в поредния том на Научни трудове на Научен център „Св. Дазий Доростолски“, който е  към Филиал Силистра.

Участници: Мария Томова от Силистра (Предизвикателствата пред съвременното образование); Тодорка Георгиева от Силистра – преподавател (За някои архаични езикови черти в един сборник с народни песни от Силистренско); Ивелин Илиев – учител в Дулово („Жътварят“ – повест за метаморфозите на човешкия дух по пътя на богоподобието); Елена Кирова – студентка от Силистра (Славейковата Библия – паметник на съхранения книжовен език); Евгения Денева – преподавател от Русе(Създаване на електронни уроци с приложенията на Office 365).

И още:Иван Илиев – преподавател във Филиал Кърджали на Пловдивски университет, заедно със Снежанка Генчева – изследовател от Силистра (За мястото на селиолския говор сред останалите български говори в Бесарабия и в Югоизточна България); Иво Братанов – учител от Русе (Езикът на „Малъкъ български писмовникъ“ на Никола Михайловски – графични и правописни особености); Донка Илиева – учител в Дулово, Тодорка Георгиева (За функциите на съюза/частицата АШТЕ в старобългарското изречение); Донка Илиева (Поглед към синтаксиса и употребата на отстъпителни изречения в два предговора на Ат. Т. Илиев).

Както и Йордан Георгиев – журналист от Силистра (Добруджански сборник с народни песни разказва случки и събития от късното средновековие от Будим Града (Будапеща) през Силистра до Симферопол и Константинопол); Наталия Минчева – РИМ Силистра (От институция за духовно израстване до източник на комунистическа пропаганда. Читалищата в Силистренска околия от 1940 г. до 1958 г.); Румяна Лебедова – директор на Филиал Силистра(Диалогични прочити); Илиана Илиева (Проектната дейност в обучението по история и цивилизации в българските училища в чужбина).

Ценен подарък за библиотеката на Филиал Силистра към Русенския университет – копие на Цариградската (Славейковата) библия, издадено от Адвентна църква, бе обявен от Елена Кирова – бъдеща филоложка. Тя сподели пред задочната си аудитория, че по света има 3 200 превода на библията. Делото на П. Р. Славейков в това отношение е истински епохален труд, който е сред най-високите постижения по отношение на преводаческата практика през 19 в. С него става утвърждаване на българския книжовен език през Възраждането

Сред интересните моменти бяха двата доклада по повод сборника с добруджански песни на певеца Йордан Николов Слепия, родом от село Калипетрово, през 1898 г. Йордан Георгиев представи сборника с разяснения какви теми се наблюдават в текстовете, както и други особености.

Тодорка Георгиева обърна внимание на някои моменти от езика на песните със запазени от миналото форми, имайки предвид първоначалните си наблюдения. Общият й извод е, че най-вероятно става дума за ранно възникване на песните, предвид факта, че в тях падежната система е в разпад и има ранен етап на нов езиков развой.

Интересен бе поднесеният материал за малкия български писмовник на Никола Михайловски, представящ образци на правила за писмоописание и правописни особености от третата четвърт на 19 в.  „Малък български писмовни образци за различни писма” е издаден от Никола Михайловски през 1868 г. в Русе.

 

 

 

Преди 30 г. историческото ядро на 150-годишния Дунавски парк в Силистра е обявено за природна забележителност с национално значение

В Световния ден на парковете - 28 май, АРТ СИЛИСТРА ни припомня във Фейсбук, че преди 30 години историческото ядро на 150-годишния Крайдунавския парк в града е обявено за природна забележителност с национално значение. От 70-те години на миналия век той е част от Национален архитуктурно-археологически резерват "Дуросторум - Дръстър -  Силистра". 

В него са социализирани разкопки от преди повече от десет столетия, включително знакови за българските царства руини от средновековна базилика, свързана с първия български патриарх Дамян. Част от парка са паметници на кап. Георги Мамарчев, Лев Толстой, на Паметник на песента - единствен по рода си в България, и др. 

Т.нар. Небесен шадраван, всъщност "Звездобразен", който е на близо 90 години, е сред най-старите моменти в парка, заедно с още по-възрастния от него дъб (1910) - "Дърво на Европа" от преди петилетка (преди това, през 2012 г. той е обявен за защитен обект по смисъла на Закона за биологичното разнообразие). 

Дузина произведения от пленерите по металопластика също са оригинални акценти, макар и спорни за част от обществеността, но някои от тях - порталът, глухарчето, НЛО и др., са разпознаваеми на всички снимки, включително и при заснемане на изключителните залези над парка и реката.

Припомня се, че в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" е запазен бр.486 на в. "Дунав"от 24 юли 1870 г., в който четем: "Освенъ това праздното място, което се намира срещу Дунавската баня (в Силистра)…, понеже е сгодно за една градска градина, съветътъ решил да ся направи това място на градина…Всичките разноски…щели да възлязат на 30 000 гроша". Освен парк, силистренци построили и казино в него, за което общо отделили 35 000 гроша и 11 пари.

Градежите са част от ликвидирането на разрушенията след Кримската война. През 1908 г. в парка е назначен агроном, който да отговаря само за него. Доставени са и първите рози от Тимишоара. Според сайта easyguide-portal.com, за първи път паркът се споменава във вестник „Турция“ през 1870 г. 

От Балканската война до 1940 г. развитието на Дунавският парк спира, но е съхранен от унищожение. През 1954 г. сърце на дунавският парк става озеленителят Кирил Топоров. По негово време паркът от 54 дка (по други данни - 68) се разширява до 200 дка, от които 26 посредством кейова стена са отвоювани за парка от река Дунав. През 1969 година с младежка акция, посветена на 25-ата година от 9.09.44 г., са засадени дървета покрай сегашния кей, укрепен през 80-те години на миналия век. 

Според вече цитирания сайт, "в третия етап: 1972 г. – до наши дни –  става изграждането на кейовата  стена, на градски колектор и са активните археологически разкопки" (археоложката от София университет Стефка Ангелова работи по археологията от 1969 г. до кончината си преди 12 години). Преди 50 години са очертават и границите на НААР ,,Дуросторум - Дръстър - Силистра‘‘. 

През 2006 година по програма „Красива България” е направена пълна реконструкция на централната част на парка, осигурен е елегантен подход към Дунав при всякакво ниво на реката. Преди това по идейното възстановяване на парка работиха и ландшафни архитекти и експерти от САЩ - град Кетъринг (района на Дейтън), заедно със специалисти от община Силистра. 

В средата на първото десетилетие на новия век по проект „Зелена и достъпна градска среда – гр. Силистра“, финансиран от Оперативна програма „Регионално развитие“ 2007-2013 с 5,3 млн. лв. бе направена реконструкция на парка за повишаване на достъпността и безопасността на средата в него, както чрез парка бе подобрен цялостният естетически облик на града.


Историкът проф. дин Георги Атанасов от Силистра: Работата по подмяната на глаголица с кирилица и успоредното им ползване е станало в Североизточна България


В навечерието на 24 май историкът и археолог от Регионален исторически музей Силистра проф. дин Георги Атанасов припомни във свой пост във Фейсбук от преди пет години, в който се казва: „Вече пет поколения български историци пишат, че Кирилицата е създадена от св. Климент Охридски в Охрид или в близкия регион, което географски е в днешна Република Северна Македония.  От един век насам, който и да е учебник по история да отворите, енциклопедии, академични истории и пр. и пр. все това ще прочетете.  

 

От поне седем години, а реално от около дванадесет, в научни публикации и в социалните мрежи се опитвам да обясня, че Кирилицата е създадена от Климент, Наум и Константин Преславски в манастирите около Плиска и Преслав; че Климент отива по късно в Македония от приетата от нас дата; че в Македония не е открит нито един глаголически или кирило- глаголически надпис, същевременно в Североизточна България те са десетки – в Плиска, Преслав, Мурфатлар, Равна, Крепча, Цар Асен и пр., което е сигурна индикация, че тук започва постепенното преминаване от Глаголица към Кирилица“.

 

- Проф. Атанасов, темата на днешния ни разговор са поредните Ваши анализи, свързани с произхода на Кирилицата…

 

- Президентът Румен Радев тези дни бе в Рим – в Сан Клементе, за отдаване на почит към делото на Кирил и Методий. По традиция българските държавници всяка година посещават това знаково място, където са положени мощите на св. Константин Кирил Философ.

 

- Наскоро Ваш колега историк сподели по една от телевизиите, че същността на делото на братята Кирил и Методий не е толкова в написването на азбуката, колкото систематизирането на тяхната граматика, т.е. в тяхното използване. Вашето мнение?

 

- Написването на азбуката е репер, то е само един фундамент, върху който се изгражда сградата. С тези букви ако не бяха преведени библията, евангелието, богослужебните книги, самите букви като писмени знаци не биха били нищо. Но и без тези букви, без тези писмена също нищо не можеше да стане. Нещата са комплексни и взаимно обвързани. Преводната дейност, напасването, това е един огромен труд със значими последствия до ден днешен.

 

Днес 300 милиона души по света ползват кирило-методиевите писмена. Когато говорим за тях, факт е, че 80%  от хората свързват Кирилицата, на която и сега пишем, и четем, със самия Константин Кирил Философ. Това, разбира се, е грешка, и тази грешка трябва да се преодолее от нас, хората, които се занимаваме с наука, чрез участието в публични дискусии, и в научно популярни статии.

 

Длъжни сме това нещо да го обясняваме добре, това е една наша отговорност – на историците. Свързано е и с учебници, енциклопедии, необходима е широка популяризаторска дейност.

 

- Според Вас, като историк, каква е причината да се премине от Глаголица към създаването от учениците Кирил и Методий на Кирилица, която именно е в чест на Константин Философ?

 

- Това е проблем и въпрос, разглеждан от учени – български, руски, чешки,  от специалисти, езиковеди и т.н. Когато се вгледате в графиката на Глаголицата, виждате една божествена поредица, божествен алфавит, в който основно участва кръстът, триъгълникът и кръгът. Това обаче вече при реална работа с ученици с написване на текстове представлява затруднения.

 

Тук вече е съществената роля на кирило-методиевите ученици, които трансформират писмеността в Кирилица. Това обаче не е едно актов процес, това продължава цели десетилетия, почти век, в различните части на българското пространство с различен интензитет.

 

Това даже се превърна и в проблем, като се има предвид, че в последно време даже се превърна в политика. Базирам се на думите на Владимир Путин, че Кирилицата е създадена в македонските земи. Проблемът обаче не е само на Путин, той явно се е консултирал с колегите историци от Русия. Проблемът си е по-скоро наш. Който и учебник по история да погледнете, която и енциклопедия или академична история, в продължение на сто години, вие ще прочетете едно и също, а именно че Климент около 886 година е изпратен от княз Борис в днешните македонски земи и там е създадена Кирилицата.

 

Моят принос, предвид на това, че не съм тесен специалист по кирило- методиевите писмена, но като археолог работих по повод надписа от село Цар Асен, което е на 25 километра от Силистра и е в близост до град Алфатар. През 50-те години е разкрита голяма и много важна крепост с площ около 45 декара с четири църкви и именно там е намерен този забележителен надпис.

 

Тестът му е публикуван, като най правилно беше разчетен от проф. Казимир Попконстантинов  (бел. –родом от село Гарвани гласи: „ Исус Христос на госпожия ден – има се предвид празника Успение Богородично, поставлен кръст, Господи помилуй Манасия отрока, т.е. неговия ученик от Византион“.

 

Първото забележително в този надпис нещо е думата византион, което показва, че този ученик Манасий е дошъл от Константинопол, от Византион – другото име на Константинопол. И другото по интересно е, че този надпис е написан основно на Кирилица, но в четири от думите на надписа кирилските букви преминават в глаголически, след това пак продължават на Кирилица. Така че, оказва се, този монах владее и двете азбуки.

 

Именно от този надпис и неговото съдържание се зароди този интерес към въпроса именно къде е създадена Кирилицата. Общоприето е,  че е създадена в днешна Македония, като се взема за репер текстът на краткото житие на св. Климент Охридски от Хумакиян, написано в началото на 13- и век, близо 250 години след кончината светеца, където буквално е записано, че той, за по-голяма яснота, е изобретил и други форми на буквите.

 

И от тук се прави заключението, че там – в Македония, в Охридска епархия – дали точно в Охрид или в някои от съседните центрове, където работи Климент Охридски, е изнамерена Кирилицата. Трябва да се обърне внимание, че този текст е 250 години след събитията, освен това, езиковедите и литературните историци са открили много неточности в това кратко житие.

 

И най-сетне, в по-ранното житие на Теофилакт Охридски от края на 11-и и началото на 12-и век не пише нищо подобно. От тук се създава и другият проблем, приема се, че Климент Охридски отива в днешните македонски земи само няколко месеца след идването си заедно с Наум и Ангеларий в България – около 886-877 година. Теофилакт Охридски обаче пише, че княз Борис I починал осем години след началото на учителстването на Климент Охридски. Имаме сигурно доказателство – княз Борис умира на 2 май 907 година. Като извадим осем години се оказва, че Климент Охридски отива в македонските земи в 889 година.

Нещо повече, известният наш литературен историк Георги Попов доста отдавна публикува съвместни химнографски произведения на Климент Охридски с Константин Преславски, а е известно, че той е сред  Методиевите ученици и идва по-късно в България. Тях немското духовенство продава в робство, а византийският император ги откупува. Те са настанени в манастирите в Константинопол и след известно време, заедно,  може би със Симеон, който по това време също учи в Константинопол, се прибират в България и се приема, че това става в 890 година.

 

Така че Климент и Наум  работят заедно в манастирите около Плиска и Преслав поне три години, което е време, напълно достатъчно за великолепно подготвените във всяко отношение ученици на Кирил и Методий  виждайки в своята работа трудността, с която българските ученици се справят с изписването на много сложната калиграфия на глаголическите писмена, да започнат създаването на ново устроение на буквите, както го казва техният съратник Черноризец Храбър.

 

Аз намерих един много важен репер, който излагам предимно в научни публикации. Направих една рекапитулация, колко глаголически и кирило-глаголически надписи има в днешните македонски земи – оказа се един несигурен глаголически надпис от Охрид, докато в Североизточна България – в Плиска, Преслав, манастирите при Равна и Мурфатлар, в Крепча и Цар Асен имаме десетки, дори стотици глаголически надписи, стотици кирилски и най-сетне успоредното използване на кирилица и глаголица.

 

Надписът от Цар Асен се вписва в тази група, което означава само едно: работата по подмяната на Глаголица с Кирилицата с успоредното им ползване е станало в Североизточна България. В този смисъл Климент Охридски отива, според мен, около 889 година по поръка на княз Борис с готова Кирилица в македонските земи. Затова в Македония няма глаголически надписи, защото той обучава 3 500 ученици, трябва бързо да ги обучи. Ако имаше такъв преход от Глаголица към Кирилица в Македония, то щеше да има някакви археологически – епиграфски следи, а засега от тях има единствено в Североизточна България.

 

- Как се датират, проф. Атанасов, тези надписи и кое е насочило историците да смятат, че Кирилицата е създадена в района на Охрид?

 

- Може би в основата стои текстът на Димитър Хуматиян, написан в началото на 13-и век, че Климент за по-голяма яснота е изменил буквите с други, тъй като и той е пратен с определена мисия от Княз Борис. От голямо значение за подобни твърдения е, че не е обърнато внимание на факта – той отива там поне три години, след като идва в България. Поне три години той е в някои от манастирите в Плиска или Преслав. И от там е създадена, бих я нарекъл, недоказана легенда, че в днешните македонски земи е създадена Кирилицата.

 

Ще се отнася до датировката на кирилските и глаголическите надписи се оказва, че най-ранният кирилски надпис у нас, публикуван от проф. Казимир Попконстантинов в Крепча, е първият надпис в чиито край е обозначена дата –  921 г. Тази година ще има конференция, на която ще се говори по този въпрос. Има обаче косвени доказателства за датировката на останалите надписи. Например, надписът в Цар Асен, където крепостта е издигната в края на 9-и – началото на 10-и век, като в центъра  й е издигната голяма църква с архитектурни белези, които са също от началото на 10-и век, с подковообразна абсида и разположение на олтарната маса.

 

В скалния манастир в Мурфатлар има стотина надписи. Манастирът обаче по неговата датировка е също от втората половина на 9-и и началото на 10-и век. Там има гръцки надписи по стените, има и глаголически, има и кирилски.  Показана е химията как се ползват трите азбуки, защото монасите ги владеят и трите. Редом с останалото, те нанасят и текстове по стените, упражняват се, както се казва. Изписват както кирилския, така и глаголическият алфавит, същото е и в Равна. Манастирът е от края на управлението на княз Борис Михаил. Всички тези паметници и находки, когато ги обединим в едно, и теглим чертата, се показва, че в тези центрове ние имаме датирана книжовна дейност в края на 9-и и началото на 10-и век.


Интервю на Милен Милушев за Общинско радио Силистра

Майски концерт с 9 солисти на народния оркестър на АНПТ „Силистра“ при НЧ „Доростол“


27 май 2021 г. Площад
Свобода в Силистра. Концерт на народния оркестър при АНПТ Силистра при НЧ Доростол“ с председател Маргарита Любомирова с участието певците Васил Косев, Георги Иванов, Христо Въндев, Йорданка Калинова, Златинка Димитрова, Ненка Тодорова, Милена Станева, Цветанка Морарова, Петър Славов.

Проявата е част от културния календар на община Силистра, с чието съдействие бе проведена. Областна администрация също я подкрепи с цветя за всички изпълнители и с благодарствени адреси до организаторите, музикантите и певците от областния управител Ели Тодорова. Участниците получиха и по брой от юбилейния паметен вестник, издаден миналата година за 80-ата година от Крайовския договор по идея на представителството в Силистра на държавната власт.


Стара практика е в знаковите за
народа ни дни по мегданите да се лее музика, да се играят танци, накратко – да се изразява почит към светии и различни поводи, на които са посветени празници с разнообразно съдържание. Отминалият празник, който отколе свързваме с химна „Върви, народе, възродени“, свързан с науката и културата, заслужава днешния концерт, за участието в който благодарим на народния оркестър с ръководител Валентин Христов към Ансамбъл за народни песни и танци „Силистра“ с главен художествен ръководител Тихомир Лефтеров.

В проявата, подпомогната от община Силистра и от Областна администрация Силистра, участват 9 солисти, включително гост изпълнители. Заедно с оркестъра, те предложиха на почитателите си добро настроение в един от последните майски дни на 2021 г. За всеки от солистите Областна администрация с областен управител Ели Тодорова осигурява саксия с цвете и благодарствени адреси до организаторите, ръководителите и солистите с пожелание за възвръщане към времената, когато беше богата палитрата от художествено-творчески изяви на самодейците от читалищата и клубовете.

Народният оркестър изпълни самосотятелно няколко инструментала:ен оркестър: Концертно хоро, Мегданско хоро (Него народният оркестър и организаторите на концерта посветиха на музиканта Николай Николов – Светла му памет!), Ляса, Ръка, Лявата, Странджанска ръченица, Граовски ритми, а за финал - за играчите - познатите хора - Еленино, Дайчово, Добруджанско право и, разбира се, Дунавско хоро.

ВАСИЛ КОСЕВ е певец, когото познаваме от 50 години, през които е бил на сцена, за да предлага своя богат репертоар. Подобно на много други певци от неговото поколение той има златни значки от Националния фолклорен събор в Копривщица, както още награди от прегледи на ансамблите и на художествената самодейност; фондовете на БНР и БНТ пазят в архивите си негови изпълнения.

ЙОРДАНКА КАЛИНОВА е солист на ансамбъла от много години, нейни записи са правени за БНР и БНТ, както и за Радио „Шумен“; носител е на златни значки от Националния събор в Копривщица.

ГЕОРГИ ИВАНОВ е солист на ансамбъла от 12 години, но е започнал певческата си дейност в НЧ „Възраждане“ в село Сребърна, на което е кмет от няколко мандата. Има издаден самостоятелен албум с 13 добруджански песни и работи по втори подобен. Снимал е клипове със свои песни в село Сребърна и в други подходящи за целта места. Участвал е в концерти у нас и в чужбина. Носител е на златна значка от Копривщица.

ЗЛАТИНКА ДИМИТРОВА е потомствена певица - майка й Руска Бошнакова също е била солистка в миналото на Ансамбъл „Силистра“, а баща й Неделчо Бошнаков е бил гъдулар в народния оркестър към ансамбъла. Носителка е на награди от национални и от международни фестивали и конкурси. Взела е участие в записи и предавания на БНР и БНТ.

НЕНКА ТОДОРОВА е родом от Алфатар, където е имала участия в училищни и в читалищни културни прояви. По-късно е била част от Ансамбъл „Добруджа“ при община Силистра, с който е гостувала в много страни по света. Издала е три аудио касети с песни, дискове и видеокасети. Златен медал има от събора в Копривщица. Записи – в радио „Шумен“, телевизия „СКАТ“, БНР, БНТ (вкл. в РТВЦ Русе) и др.

МИЛЕНА СТАНЕВА е родом дуловчанка, където е започнала своята дейност на певица, като активен участник в проявите на НЧ „Н. Й. Вапцаров“ в град Дулово. От сезон 2007-2008 е гост солист в концертите на Ансамбъл „Силистра“. Златна медалистка е от Националния фолклорен събор в Копривщица. Има записи за БНР и за Българската академия на науките.

ХРИСТО ВЪНДЕВ е родом от Алфатар и пее от дете народни песни, подобно на своята майка. Неговата дейност на певец също е започнала от родното читалище – НЧ „Йордан Йовков“ в малкия добруджански град. В силистренския ансамбъл е от 1988 г. С негово участие има десетки записи в БНТ и БНР, носител е на множество награди.

ЦВЕТАНКА МОРАРОВА И ПЕТЪР СЛАВОВ са известен дует – изпълнител на народни песни у нас и в чужбина, работещи от 2003 г. в оркестър „Истър“, който е сред най-популярните в Крайдунавска Добруджа. Създали са и записали авторски песни, които излъчва мастната телевизия „Тянков ТВ“. Морарова е започнала като солистка н Ансамбъл „Добруджа“, към който е била в периода 1984-2000 г. Славов е възпитаник на специализираното средно училище за фолклор в град котел и вече над 20 години работи в любимата си сфера.

Текст: Версинаж - Йордан Георгиев


Историческа вечер за жени патриотки от времето на Априлското въстание

Екипът на Народно читалище „Пробуда“ село Калипетрово осъществи на 27 май 2021 г. интересна и с оригинално съдържание „Историческа вечер“, посветена на жените-участнички в Априлското въстание, от което се навършиха 145 години. За да бъдат осветени имената на познати и не толкова известни смели българки патриоти, отдадени на каузата за освобождението на България от петвековния гнет.

Това са Мария Ганева Маджарова, Райкя Попгюргева Футекова – знаем я като Райна Княгиня според текста на една вечна песен, Ирина и Димитра Бачокирови, Елена Грънчарова, Христина Хранова, Евлампия Стоева - радетелката за образование на девойките в Силистра, чийто бюст паметник бе дълги години на постамент зад сградата на ПМГ, но бе откраднат и не бе намерен, за да бъде върнат на мястото му; Мария Българева, Мария Сутич, Лиза Богданова, Мина Балиндрекова, Анка Козинарова, Ана Райкова, Лиза Стоянова, и др. За съжаление, подобно на много други герои от българската история на повечето от тях имената са потънали в праха на миналото, за да дойде денят, когато по инициатива на калипетровци да получат публична почест и признание!

Събитието стана факт, благодарение на Литературен клуб „Евгения Марс“ (псевдоним на Евгения Бончева – българска писателка, преводачка и общественичка, останала в историята и с легендарното си 16-годишно приятелство с патриарха на българската литература Иван Вазов), на читалищната библиотека, колегите от РБ „Партений Павлович“, писателя и общественик от КПД „Родно Лудогорие“ Иван Колев, местния писател и краевед Димитър Курдоманов, авторката на родолюбиви книги за Добруджа Момка Чумпилева (поредната й книга, наречена „Обагрено детство“, ще бъде представена в Калипетрово в средата на м. юли  т.г.).

Организаторите благодарят за участието на Грета Илианова от Вокална школа „Звездица“ с музикален педагог Валентин Сарафов за талантливото изпълнение на песента „Вървят ли двама“ и на Мъжката певческа група „Калипетрово“ с ръководител Тодор Скорчелиев. На 2 юни – Ден на Ботев и на падналите за свободата на България, настоящата проява има своеобразно продължение и за тогава е предвидено най-младите членове литературния клуб към читалището – Кубрат и Симеон Даниелови, да рецитират стихове на поета революционер.

Членовете на Литературния клуб получиха приз за своето активно участие в библиотечните мероприятия, като на всеки от поздравителните адреси е поместена част от различни стихове на Иван Вазов от стихосбирката му „Люлека ми замириса“, както и книгоразделители, изработени от Петя Иванова, Добринка Петрова, Ивелина Неделчева, Елена Дженкова, Тодорка Тодорова и Ирена Владимирова.

Благодарност е изразена и по адрес на Тодорка Узунова, погрижила се за пореден път за приятния вид на площадката пред читалището, засаждайки свежи цветя. Областният управител Ели Тодорова уважи задочно събитието на калипетровската библиотека и читалището в селото, изпращайки поздравителен адрес до организаторите и участниците в събитието. По подобен начин се отнесе към поканата за мероприятието и Светла Ангелова - директор на Регионална библиотека Силистра.



Материалът е по текст от профила във Фейсбук на Ирена Владимирова от НЧ "Пробуда" село Калипетрово.

 

сряда, 26 май 2021 г.

Преди 85 години унгарски професор изнася сказка в Русе за величието на търговията във Волжка и в Дунавска България

Стара максима е, че в книги, издадени преди десетилетия, при други политически и икономически условия, може да се намерят публикации по теми, които са и днес не само актуални, но и интересни. Убедих се в това, когато ми попадна случайно издание от 1939 г., наречено „Външната търговия на прабългарите и нейното отражение върху техния културен живот“, отпечатано в Русе по идея на тамошното Общо търговско дружество. Копия от книжката са предадени за съхранение в Държавен архив Силистра и в Регионална библиотека „Партений Павлович Силистра.

На практика това е сказка, изнесена три години по-рано от проф. д-р Геза Фехер, по случай празника на българските търговци. За автора от Уикипедия научаваме: „Работи в България от 1921 до 1944 г. Член е на Българското археологическо дружество от 1924 г. Чуждестранен член на Българската академия на науките (1943). Един от основоположниците е на прабългаристиката. Взема участие в археологическите разкопки в Абоба (Плиска), Преслав и др. Научното му творчество от междувоенния период е посветено на прабългарската култура, разчитането на надписа върху Мадарския релеф и на историческите връзки между прабългарите и старомаджарите.  Признато е, че има изключителни заслуги за създаването на широк обществен интерес към прабългарите в Европа“.

От текста, поместен на 45 страници, научаваме известни, но и малко познати неща за волжките и за дунавските българи от древността и за тяхното значение десетина века по-късно. Относно търговията им той казва, че се е развивала в „два далеч отстоящи обекта: по течението на средната част на р. Волга, както в източната и в средната части на Балканския полуостров“. И още, че заслуга на тогавашните българи е да осигурят по тези места такъв ред, какъвто е необходим за развитие на търговията.

В онези времена средна Волга е кръстопътят между Азия и Европа – между Запада и Изтока, Севера и Юга – една територия, която е „приказна, неизвестна област“. Благодарение на българите тя влиза в „кръга на културния свят“, за да бъде в продължение на 7 века център на търговския живот. Другият прабългарски клон прави същото, но на Балканите, включително гарантирайки сигурност на територията след падането на Рим, тъй като условия за това не били създадено при славяните – примерно до 7 в., защото нямали държавна спойка.

Именно прабългарите, като дошли тук – според някои те са се върнали, откъдето са тръгнали векове преди това, създали необходимата организация и въвели „славяните по пътя на културата“. Авторът припомня, че прабългарите са правели това навсякъде, където са се установявали, тъй като оказвали силно влияние върху съседните им народи. (бел.-Подобно нещо прочетох преди години в книга, издадена през 2000 г. в Москва, но по линия на Република Чувашия в РФ, където директно бе казано, че българите, слизайки от планините, са подчинявали всички заварени племена и етноси).

Проф. Фехер разглежда и темата как маджарите са се научили от прабългарите да развиват скотовъдство и земеделие, да оформят държавен и социален строй, да създават писмовност и др. Прави отправка отново и към славяните – „една маса без тежест“, които били сплотени от прабългарите с единна нация с установено държавно чувство. Посочено е умението им да възприемат, но и да развиват новите за тях културни елементи. Припомня се, че „големи български учени са написали известни по целия Изтокисторически, медицински и астрономически книги“.

Казва се също, че „под владичеството на великия си хан Кубрат те са станали фактор в европейската история; той освобождава западните българи от аварското иго и така образува българска държава, чиито граници са реките Кубан и Дон“. Отбелязва се, че народът на великата империя на българите е по-културен от всички свои тогавашни съседи: руси, хазари, печенези, фини. И любопитна подробност – тази българска държава влиза в полезрението на европейските центрове едва тогава, когато започва да играе важна роля в източната търговия.

Според унгарския учен, арабинът Ибн Фозлан пръв „разправя много интересни работи за тях (българите)“, твърдейки още, че в средата на 10 век вече има достатъчно сведения за градовете им. Каква по неговите думи е била представата за българите като за прочути търговци, работещи с мито от 10%: примерно, заради търговията с кожи от самур, бяла и синя лисица, белки, златки, невестулки и бобри; кехлибар, кости от мамут, рибен клей; оръжие (саби); накити и фини платове. И – изненада!, търговия имало и на роби – пленници от славянските среди, продавани по пазари в Болгар – столицата на Волжка България.

Така с времето и благодарение на предприемчивостта си, българите вкарали в търговския си обсег много важни стоки от целия Далечен север, включително сол, дрехи и др. Излиза, че при своите експедиции и пътешествия с търговска цел българите първи запознават тамошните племена с вече познатите на света индустриални произведения. Постепенно Болгар (твърди се, че в края на съществуването си е имал 10 000 каменни къщи) и други градове, като Сувар, например, се превръщат в „транзитно-приемни и препродавателни центрове между  Северна Европа и Азия“. Паралелно с всичко това се развиват индустрията, строителното изкуство, включително на обществени сгради, както и духовната култура.

Проф. Фехер прави преглед на търговията и в Дунавска България, с уговорката, че за нея има много малко данни, за разлика от волжките им събратя, търгували от Балтийско до Жълто море, от Ледения до Индийския океан. Причината за архивния недоимък по този въпрос е, че данните за дунавските прабългари идват от византийските хронисти, създадени от писатели, които са се вълнували само от политико-исторически и от църковни събития.

Факт е обаче, че император Юстиниян повиква хан Тервел и войските му за помощ пред стените на Цариград само четвърт век след създаването на Дунавска България. Няколко години по-късно дори се налага да си откупи мир от българите с договор от 716 г., наложен от тях. Подробност: в него е записано „Търговците от двете страни да представят своите стоки с пломби и печати…“, което доказателство за „внос – износ“ между двете държави. Историци смятат, че хан Крум води войни с Византия, за да принуждава съседа си да подновява договора, който явно е бил в българска изгода.

В третото десетилетие на 9-и в. българските стоки са търсени както на Север, така и на Запад, а българското строителство се характеризира с монументални постройки, като сериозен напредък има и в сферата на културата. Прави впечатление също, че външната политика на България от интерес на Юг се ориентира с интереси на Север, респективно на Запад (български дипломати „се движат из франкската земя“). При Крум е превзета София – според унгарския учен, това е най-важният пункт на Балканския полуостров. Така България става важна транзитна страна по отношение на световната търговия, което носело „значими доходи от мита“.

Междувременно започва експлоатацията на солни богатства в област Трансилвания (в онези времена солниците в Европа все още не са разкрити), която тогава е част от българската държава - свидетелство затова е запазената топонимия. И в този ред на мисли – основаният от българите през 9 в. град Пещ (днес част от унгарската столица Будапеща) става най-важният български пункт за отвъддунавските франкски земи, тъй като е важна транзитна точка.

За силистренци е приятно да разберат, че в сказката си проф. Фехер отделя няколко страници (26-28 стр.) на Преславния дом на Омуртаг на територията на извънредно важен път, свързващ столицата Плиска с най-близкия дунавски пункт, макар границите на държавата да са извънредно далеч от линията Силистра – Тутракан. По въпросния път се стигало най-бързо до новите северни владения и до най-важната част от стопанска гледна точка – солниците, тъй като солта се пренасяла главно по вода.

В материала има и момент, според който в хрониката на Георги Монаха става дума за важно сведение от времето на цар Симеон във връзка с търговията, а именно, че той с война е трябвало да защити интересите на българските търговци, респективно на държавата, тъй като след серия от интриги средище на сделките става Солун, което не се нравело на българите. За мощта на България по онова време свидетелства и писание от времето на Василий Българоубиец, който, завладявайки българските земи, отбелязва, че „почва да се наслаждава на изобилие и благосъстояние“.

В края на сказката проф. Фехер обобщава: „Ония, които си представляват прабългарите за количествено малък народ спрямо славянските маси, все пак не могат да не признаят, че прабългарите бяха квасът на тези маси“. И продължава с твърдението, че турското робство не успява да унищожи търговските способности у българите. В резултат на това вече през 19 в. търговците от средите на нашите предци завладяват пазарите на империята и се превръщат в най-големите виновници за възраждането на българския народ – именно те са строители на училища и храмове; издатели и купувачи на книги.

За финал унгарецът, живял почти четвърт век в България, заявява пред русенските търговци преди 85 г.: „…обръщаме се първо към търговците с пожеланието да следват все така въодушевено великия пример на своите стари предшественици и на ония от времето на Възраждането – да бъдат винаги начело на своя народ по пътя на неговия напредък в света“.

Преразказ: Йордан Георгиев

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

вторник, 25 май 2021 г.

Да надникнем в легендите и преданията от Силистренския край

За любознателния читател винаги е било интересно да попадне на патриотични четива, свързани родния град, в случая със Силистра. Едно от тях е от преди няколко години - издадено е през 2015 г. от Регионална библиотека Силистра, но за съжаление не е познато на широката общественост. Става дума за "Легенди и предания от Силистренския край" със съставител Мануела Енчева - краевед в най-голямото библиотечно звено в областта.

Своеобразният сборник от близо 30 страници съдържа 9 текста с автори Аврам Василев - учител и краевед - почетен гражданин на Силистра, Борис Илиев - юрист и краевед, създател на похода "По стъпките на Таньо войвода" (от Пожарево, Тутраканско, до Керчан баир, Поповско); Руси Шимабеев - журналист, Цветан Неделчев, Драгомир Горошев, Радостин Горошевич и Генади Митев. Както и от доростолския митрополит Иларион (живял 1913-2009 - начело на епархията в периода 2003-2009), който иначе е родом от град Елена и е от възрожденски род. В края на сборника е и библиографска справка "Български легенди" за публикации - отделно и във вестникарски издания.

От материала "Легенда за Добруджа" на Аврам Василев научаваме за създаването на Добруджа: "...на Господ му било скучно сам да живее, затова създал и чудни хора - едри, снажни, работливи, гостоприемни, красиви и най-важното - добри. Погледнал ги Господ, усмихнал се и рекъл: "Нека земята се казва Добруджа"...Бог им заръчал, когато играят, да се прегръщат през раменете, да се гледат в очите и да стъпват на земята твърдо...".

Крепостта при Силистра винаги е била важна за съответната империя, властвала в земите на Добруджа и край Дунав по долното течение на реката. "Как се е появило името на крепостта Силистра?" е написал Генади Митев. В основата на легендата са двамата влюбени - момъкът Сил и момата Истра, която издъхнала в ръцете на своя любим, заклевайки го да построи крепост, започваща от мястото за техните съкровени срещи.

Малко по-различен е вариантът на Цветан Неделчев. В него става дума за сестрите Сила и Истра, които живеели в малка къща до реката, но притежавали неземна сила и защитавали своя град. Пред тяхната смелост се стъписал и владетелят на войските, тръгнали да превземат града. Него смелите девойки го прокълнали да се превърне в дърво, а войниците му да станат цветя и птици. В тяхна чест градът бил наречен...Силистра.

В легендата, представена от Руси Шимабеев със заглавие "Каменният кафез" се разказва за т.нар. хумби - подземия, в град Силистра (след време една от тях бе превърната в дискотека "Тойота", а по-късно друга стана комплекс "Хумбата"). От написаното разбираме, че, навлизайки надолу в хумбите - назад във времето арсенал за боеприпаси, после и място за зреене на кашкавал, се чувал гласът на бунтовник, зазидан под града. На финала разбираме: "Когато слезете следващия път в подземието, сложете ухо на камъка". Защото там се долавяло ехото от гласа на незнаен българин. Разбира се, и тази легенда е свързана с дългия период на чуждо владичество на града - в случая в османския период.

Две са легендите, разказани от юриста Борис Илиев, родом от Лудогорието, но работил дълги години в Силистра, изявявал се включително и като краевед. Едната от тях е "Ивайло в Дръстър". Иде реч за царя, станал от свинар български самодържец. Разказва се за войводи, боляри, богомили, войници, татари. И за скъсаната обсада на града, след което цар Ивайло потегля към столицата Търново. 

В "Обсадата на Силистра" още в първите редове е представена като инфраструктура крепостта - "Меджиди табия", градена в навечерието на Кримската война, чиито бойни действия се водят при Силистра в първите години на втората половина на 19 в. В разказа участва и Лев Николаевич Толстой. Научаваме и за плача на тълпата българи, останала разочарована, че крепостта не е превзета от русите - "Войната се изтегля далеч на север, но тежестите й остават край бреговете на Дунав".

За една "Истинска история" разбираме от записа на Радостина Горошевич: по разказ на нейните дядо и баба - акушерка и учител в село Добротица през 60-те години на миналия век. И следва изненадата - тяхната среща с родената през 1868 г. баба Калина, която на 92-годишна възраст разказва, че се е срещала с Васил Левски във връзка с общуването му с възрожденеца Велико Скуртолов от село Ветрен. Цитиран е куплет от песен - разговор с калугерица, пята от Апостола.

На митрополит Иларион - духовен водач на Доростолска епархия, е легендата "Едно светло предание в Силистра". От него си припомняме за аязмото при Срацимир, което владиката възстанови като свято място, стъпвайки на преданието за монаха Ангел (Ангелуш). Мълвата за лековитостта на водата в Ангелушевото кладенче се разнася из цяла Добруджа, та чак и в Европа, за да се превърне то в "свят извор". В днешно време на това място е поставен кръст и в продължение на няколко години при управлението на дядо Иларин бяха провеждани празници край него.

За Срацимир като "моето родно село в миналото" в легенда разказва и Драгомир Горошев, защото "от тук започва Родината", предвид близостта с  граничната бразда с Румъния. От разказаното проблясва спомен за здрав български дух в миналото - в годините на робството, за участие във Велчовата завера през 1835 г., за градежа на църквата двадесетина години по-късно с цената на рискована разигравка с дисаги с пари, събирани от поробителя като данъци. Накрая парите стигнали не само за духовната обител, а и за началото на градеж на училище в селото.

Разбира се, би било учудващо, ако в сборника отсъства легенда и за Сребърна - селото с необикновеното езеро, наречено "Елдорадо на блатните птици". В нея "присъстват" Феликс Каниц - великият пътешественик, посетил Добруджа през 70-те години на по-миналия век; натуралистът Калберматен, дошъл в селото, за да избие птици, чиито пера да занесе в Париж, Виена и други европейски столици, където да красят шапките в модните облекла на западноевропейските дами. 

Книга с добруджански народни песни от края на 19 в. влезе в полезрението на научния свят


В края на миналата седмица с доклад на тема "ДОБРУДЖАНСКИ СБОРНИК С НАРОДНИ ПЕСНИ РАЗКАЗВА СЛУЧКИ И СЪБИТИЯ ОТ КЪСНОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ ОТ БУДИМ ГРАДА (БУДАПЕЩА) ПРЕЗ СИЛИСТРА ДО СИМФЕРОПОЛ И КОНСТАНТИНОПОЛ" участвах в поредното издание на Научна кръгла маса на Филиал Силистра при Русенски университет "Ангел Кънчев".

На практика, след журналистическа публикация в блога ми ВЕРСИНАЖ (http://jordansilistra.blogspot.com/2020/11/19-1898.html), това е стартът за пред научния свят на уникалната по своето съдържание книга, съставена и издадена от незрящ родолюбив добруджанец, сам певец на народни песни. Свой прочит от граматична гледна точка представи като разработка по сборника доц. дфн Тодорка Георгиева - преподавател във Филиал Силистра и ръководител на Научен център "Дазий Доростолски", който ще издаде докладите от форума в поредната си книга - известия.
По всяка вероятност сборникът ще има своя прощъпулник и в седмото издание на Форум "Българско наследство" в град Балчик, провеждан през м. август, за да бъде подчертана важността да се знае за него и за автора му.
Преди три години от печат излезе книгата „Шиковското население в Добруджа“ с автор Йордан Касабов, който е доктор по етнология от Силистра. По своето разнородно съдържание тя е своеобразна енциклопедия, представяща произхода, културата, бита, езика, кулинарията, в някаква степен и литературното творчество на едноименната подетнографска група, потомци на която понастоящем живеят в няколко държави по целия свят.
Един от най-самобитните герои в нея е незрящ добруджански певец. В края на по-миналия век в отделна книжка той публикува по своя инициатива СБОРНИК ОТ СТАРИ НАРОДНИ ПЕСНИ, ПЕЯНИ В СЕЛАТА НА СИЛИСТРЕНСКО, отпечатан през 1898 г. в град Силистра в печатницата на П. Арменков. Година по-късно Сборникът има и второ издание в книгопечатницата на Д. Иванов.
На заглавната страница е отбелязано „СЪБРАЛ и ИЗДАВА Юрдан Николов Слепия (Калипетренец)“. Книгата е от 144 страници и представя 51 творби, от които едната е наречена приказка. За сборника има информация в „Български книгопис за сто години“ (1806-1905 г.), събран и нареден от Александър Теодоров-Балан. Понастоящем от сборника има съхранени три екземпляра – два в Народна библиотека „Иван Вазов“ – град Пловдив, и един в Регионална библиотека „Партений Павлович“ в град Силистра (?).
Талантливият певец, оставил за поколенията своето безценно свидетелство за песенно творчество, изпълнявано в Силистренско в края на 19 в., е представен в книгата за шиковци чрез описаното родословие на Койчо Йордановия род, към който певецът принадлежи. Родителите му умират млади и той е отгледан от 12-годишен от своите дядо и баба по бащина линия. Йордан Николов Йорданов има завършено класно училище. Отрано се е знаело, че е надарен от природата с глас. Бил е църковен и народен певец, веселейки народа по сборове и сватби. При битов инцидент на 18-годишна възраст ослепява първо с едното око, а после и с другото.
Женен е два пъти, като първата му съпруга, с която нямат деца, умира след 6-годишен брак. После се жени за жена от Лясковец и живее с нея до смъртта си през 1900 г., когато е на 57 г. Умира след прекарано заболяване, вероятно случило си при поредното му пътуване по сватби и сборове. Песните са писани с помощта на различни записвачи, като се смята, че един от тях е доведеният му син Георги – също певец и автор на песни. С Василка имат трима синове. Живели са в село Калипетрово, а после и в село Проф. Иширково (тогава се е казвало Кочина).
В предговора към сборника, писан на 17 януари, Антоновден, 1898 г. в Силистра, четем обръщението „С дълбоко почитание от Юрдан Н. Слепия“. Там той казва: „Най-добрите паметници на миналото са песните. Нашият народ е богат с песни – история на миналото, обаче малцина са се интересували да ги съберат. Силистренки окръг, като е бил средище на най-кръвополитните войни, започвайки от най-старо време до Севастополската (бел.-Кримската) война, песните му имат най-ценно значение за народната ни история, за което трябва да се проучат и опишат.
Предложените тук няколко песни са събрани през моето няколко годишно скитане из селата в този затънтен край и, ако бях имал възможност, бих събрал с хиляди. От една страна, обаче съм лишен от зрение, а от друга – не мога сам да записвам, а и услужливостта в сегашно време е станала кесат (бел.-т.е. не се среща често), затова поднасям този скромен труд, с който и аз „якоже вдова два лепта“ да помогна на народа си (бел. автора – т.е. подобно на бедна вдовица той дарява последните си парици, за да реализира замисленото дело). Ако трудът ми бъде оценен, на мен ще ми бъде приятно да вземат да се събират и други песни, за да се получи още по-ценен материал относно нашата история“.
На последната страница в сборника неговият автор изказва своята сърдечна благодарност за оказаната му парична помощ при издаването на сборника на г-н Симеон Зерониян – етнически арменец, който е негов съселянин от село Кочина (днешното село Проф. Иширково). Финалът на част звучи така: „Да живеят подобни човеколюбци, без които сиромасите биха загинали!“.
Сборникът съдържа 9 песни със заглавия и 41 номерирани – една е с римска цифра (II), повечето са с арабски цифри – в началото са от 12 до 40, с един пропуснат номер (21), после от „41-3“ до „48-10“ и „49-II“, като някъде между тях е „Песен 2“. При малка от песните има и заглавия, написани под цифрите: „За безумен чорбаджия“ и „За някои си боеве, които са останали в 1828 г.“ или уточняващи по какъв повод се пеят: „На Лазара“, „На седянка“, „Любовна“, „Жътварска“, „Хороводни“.
Сборникът завършва с приказката „Който копае яма на другите, той сам пада в нея“, в която се изявяват търговец със злокобно намерение да купи невръстно дете от баща – свой приятел, за да го убие; още се срещат три лоши орисници и козар, спасил живота на детето по волята на „милостивия бог“, за да го отгледа като Найдю (Намерен).
В заключение: прави впечатление, че повечето песни са разнообразни по своя сюжет, пресъздавайки отношения между хора и социални групи в обществото. Без излишно назидание са показани емоционални отсенки и естетически внушения, характерни за епохата от преди един и половина – два века.
От фолклористична, граматична, стилистична и литературоведска гледна точка сборникът е незабелязано до този момент богатство и би бил уникален материал на всеки, който реши да я използва за своя научна разработка. При това възможностите са в няколко посоки. Една от тях е ономастиката - поне 60 са имената в песните – на царе и султани, на войводи, на мъже и жени с различен статус – най-често в родовия смисъл.
Интересен феномен е използваната топонимия – от Москва до Крим и Бесарабия, до Будапеща, Истанбул и днешна България, заедно с Македония като част от българските земи в миналото. С уговорката, че немалка част от тях са в непознати варианти, изискващи допълнително разгадаване и разполагане на географската и историческата карти.
Още – в сферата на граматиката (примерно, с акцент върху различни видове времена, повече от които вече не се ползват в този си вид). Резерви за работа има и в емпрунтологията, т.е. работата с чуждици, в случая предимно турцизми – най-малко 120 от най-различен характер – военен, битов и др. Отделно – поле за изява има за езиковеди и литературоведи, вероятно в някаква степен и за историци (вкл. етнолози).
Работата на широк кръг студенти и учени по песните в сборника на Юрдан Николов Слепия би било с резултат, който е ценен както за българската литературна история, така и в частност за приноса в това отношение на Добруджа и конкретно на нейната духовна столица Силистра.