петък, 28 октомври 2022 г.

Учител по рисуване от Силистра подари калиграфски инициали на гост на града

91-годишният силистренски учител по рисуване Михаил Гавазов подари свое калиграфско изящество с инициали на трите имена на специалния гост на академичната и на литературните общности в Силистра проф. дфн Иван Герасимов Станков. По същия начин учителят легенда, който е и краевед, както и самодеец, приятно изненада и доц. д-р Румяна Димитрова Лебедова.



Станков е дунавско родом е от Гомодарци, Видинско, но е израсъл в град Русе, и е дългогодишен преподавател по съвременна българска литература във Великотърновсишкя университет "Св. св. Кирил и Методий". Той участва с лекция за Йордан Йовков при откриването на Годишната научна конференция на Филиал Силистра на Русенски университет "Ангел Кънчев". В същия ден със съдействието на РБ "Партений Павлович" и Книжарници "Везни 55" бе представен пред силистренци излезлия през м. юни т.г. в ИК "Хермес" негов пръв роман "Късна смърт".

Луксозен "Бележник 2002", посветен на Паисий Хилендарски - подарък за ОУ "Отец Паисий" - Силистра

Преди една година с мое съдействие и по молба на представител на Фондация "Българе" стана възможно паметникът на Отец Паисий в едноименното основно училище в Силистра да достигне като снимка до "Бележник 2022", дело на Фондацията. Награда за моето съдействие бе възможността да получа един екземпляр от това на уникалното издание, отличаващо се със своята нетрадиционност, креативност и перфектно качество, което го прави различен от останалите, предлагани на рекламния пазар. Луксозното издание за 2022 година е посветено на 300-годишнината на ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ. Бележникът има ефектна твърда корица в тъмночервена цветова гама пълноцветен печат плюс релефен златен печат. Бележникът е с размери 21/14 см и има отделна страница за всеки работен ден през годината. На всяка дата са отбелязани и важни събиитя, както и поводи да бъдат чествани личности с принос за България. На 28 октомври по повод празника на ОУ "Отец Паисий" Силистра реших и подарих на училището "Бележник 2022", за да бъде запазен за поколенията.




За откриването на паметника припомня Портал Силистра от м. ноември 2011 г.: "Силистра има своя нов паметник. Той е в двора на най-старото училище в града. Откриването на двуметров паметник от бетон на Св. Отец Паисий в едноименното 150-годишно училище в Силистра, първото в града от времето на Възраждането, бе прощъпулникът в кметския мандат на новоизбрания градоначалник д-р Юлиян Найденов. Ритуалът бе проведен с участието на зам.-министъра на образованието Милена Дамянова, родом от крайдунавския град. С дарения на над 10 000 лева от бизнесмени и нотариуси е станало възможно изграждането на паметника, чийто автор е местният скулптор Йордан Колев. За "модел" на автора на "История славянобългарска" той ползвал образа и осанката на отец Георги Попов от Доростолска епархия (негова грижа за храмовете в Айдемир и Бабук), който е родом от Пиринска Македония и до преди няколко години бе учител, а има уменията и художник. Освен педагогическо образование има диплома и за богослов. Стотици деца, родители и гости участваха в ритуала. В Градската галерия имаше награждаване, а в късния следобед в Деня на будителите - и тържество в Драматичния театър".


А за самия паметник свидетелства моя публикация от в. 24 часа: "В Силистра в навечерието на 250-ата година от написването на „История славянобългарска" бе осветен поредния паметник на Отец Паисий. При това на територията на 150-годишно училище, носещо неговото име.  В образа му от бетон бе вписана осанката на свещеник Георги Попов, родом от района на Банско. Оттам е и преподобният монах, написал славната „историйца". Отец Георги служи на бога в храмовете на Доростолска епархия.  Той бе най-близо до Доростолския митрополит Амвросий при църковния ритуал пред паметника, извисяващ се на 3,5 м височина. 



„Избрах за свой модел отец Георги заради духовното му излъчване и поведение, при това носи типични качества на човек от македонския край", обясни авторът му Йордан Колев.  За да бъде уловен силуета му свещеникът на два пъти позирал в расо в ателието на 60-годишния скулптор,. В ръцете си е държал книгата „Кой кой е в България", защото външно приличала на библията. Само в изображението на главата на паметника на Паисий няма нищо общо с чертите на духовника.  „Аз съм от свещеническо семейство. Прадядо ми Спас е служил в родното ми село Осеново на 14 км от Банско. Баща ми е стажувал за поп в град Разлог; после станал кмет на родното си и е строил сградата на читалището", каза отецът, живеещ в Силистра от близо 30 години.

Георги Попов е първият свещеник във възстановената преди 10 години епархия с център Силистра, преминал през „подстрижение" лично от покойния вече митрополит Иларион след встъпването му в длъжност в епархията през 2003 г. Силистренецът с банскалийска жилка става поп на 43 години.  Завършил е „Изобразително изкуство" в Югозападния университет в Благоевград и „Теология" в Шуменския университет „Константин Преславски". „Още през 80-те години исках да стана поп, дори като студенти с приятел от Етрополе живяхме няколко дни в Роженския манастир с намерението да ни приемат за монаси, но намерението ни мина бързо и се върнахме в Благоевград", разказва отец Георги.  Желанието обаче да бъде черковен служител останало дълбоко в него. 

Получил подкрепа и от съпругата си Миглена, която е преподавател по информационни технологии в силистренско училище.  „Представях си отец Паисий как върви и носи своята „История славянобългарска" в ръце, за да я показва на хората; единият му крак е напред, а очите му са вперени в бъдещето", пояснява авторът на паметника. Негови са паметници на Васил Левски в град Дулово, на Христо Ботев в село Глоджево, Разградско, както и орелефът на цар Борис III в Дунавския парк в Силистра.

Консултант на паметника е преподавателят в Художествената академия проф. Ангел Станев, който е родом от Силистра. Негово е предложението монтажът на паметника да стане като пъзел от различни елементи, ляти в ателие и пренесени на терена. Фигурата на отец Паисий е с ръст 1,7 м и е на човек на около 42 години, на колкото е бил при завръщането си от Атон в България. За изработка на калъпите с обща тежест от един тон са ползвани 800 кг високачествена бяла глина от град Нови пазар.  Благодарение на осанката на отеца от Банско и и на художествената й интерпретация от страна на опитния скулптор от Силистра в крайдунавския град има паметник, излъчващ мъдрост и интелигентност, мисловност и доброта. 

„Паметникът не се прави, за да бъде гледан само в един ден, той е завинаги", категоричен е авторът Йордан Колев.  „Споменът е единственият рай, от който никой никога не може да бъде изгонен", заяви в Силистра естрадният певец Бисер Киров, възпитаник на ОУ „Отец Пасий" от далечната 1953 г., участвал заедно с шефа на БНР Валерий Тодоров в юбилейните тържества за 150-ата му годишнина, проведени заедно с откриването на паметника на неговия славен патрон".

четвъртък, 27 октомври 2022 г.

Годишна научна конференция в Силистра и представяне на роман на професор от Велико Търново


С начало 17 ч. в зала "Диоген Вичев" на Регионална библиотека Силистра: представяне на романа "Късна смърт" на Иван Станков - доктор на науките; професор, дългогодишен преподавател по българска литература във Великотърновския университет.





27 октомври 2022 година. Д-р Кремена Митева от Дом паметник "Йордан Йовков" Добрич откри изложба за словото на "певеца на Добруджа" във фоайето на Филиал Силистра на Русенския университет. Тя е част от програмата за започналата Годишна научна конференция с два пленарни доклада по покана на доц. д-р Румяна Лебедова - директор на Филиал Силистра: на проф. дфн Иван Станков от Велико Търново - за Йордан Йовков (вчера, днес и утре), и на проф. дин Георги Атанасов от Регионален исторически музей - Силистра - за културно-историческото наследство в Силистра.

Романът "Късна смърт" е отпечатан в Издателска къща "Хермес" и може да бъде предварително закупена както от книжарници "Везни 55" в Силистра, така преди и по време на представянето й. Освен преподавател във ВУЗ, Станков е писател и преводач, израсъл в град Русе, където е завършил средно образование, но е роден през 1956 г. в с. Гомотарци, Видинско. В романа "Действието се простира от епохата на Стамболов до наши дни: неритмично и с нелинейна хронология, с ретроспекции и интроспекции. Около любовта на основните герои – двама мъже и една жена, несъединени самотни върхове на любовен триъгълник, преминават фигури и на реални исторически личности, повечето от които са само щрихирани" (www.oshte.bg).

вторник, 25 октомври 2022 г.

Силистренец сред най-добрите в норвежки плувен клуб

Силистренецът Даниел Руменов Маринов е в основата на успехите при младите плувци на норвежкия клуб Bergen Vest Swimming Club, за което ни припомня сайтът www.bvsk.no, по повод обобщение за резултати на петия в страната на фиордите клуб "най-добър клуб", постигнати на национално първенство. Доказателството за силното присъствие на добруджанеца в клуба е, че заедно със своя съотборничка той е на заглавната снимка в публикацията, както и в още няколко с други свои съотборници.

ВЕРСИНАЖ припомня, че момчето е на 14 години и е в скандинавската страна от малък, след като родителите му се преместват да живеят в Скандинавия, във втория по големина град в Норвегия. Даниел тренира плуване от първи клас в един от тукашните отбори - Плувен клуб "Берген запад" (Bergen vest svømmeklub).



В един ден в Силистра - годишна научна конференция на Филиал Силистра на Русенския университе и представяне на роман на професор от Велико Търново


На 27 октомври 2022 г. с начало 17 ч. в зала "Диоген Вичев" на Регионална библиотека Силистра: представяне на романа "Късна смърт" на Иван Станков - доктор на науките; професор, преподаващ българска литература във Великотърновския университет.

Книгата е отпечатана от Издателска къща "Хермес" и може да бъде предварително закупена както от книжарници "Везни 55" в Силистра, така преди и по време на представянето й. Освен преподавател във ВУЗ, Станков е писател и преводач, израсъл в град Русе, където е завършил средно образование, но е роден през 1956 г. в с. Гомотарци, Видинско.
В романа "Действието се простира от епохата на Стамболов до наши дни: неритмично и с нелинейна хронология, с ретроспекции и интроспекции. Около любовта на основните герои – двама мъже и една жена, несъединени самотни върхове на любовен триъгълник, преминават фигури и на реални исторически личности, повечето от които са само щрихирани" (www.oshte.bg).


В същия ден, но от 14 ч., в една от залите на Филиал Силистра на Русенския университет започна поредната Годишна научна конференция, чието начало ще бъде предшествано от откриване на документална изложба на тема „Йордан Йовков - живот в словото“, която е дело на Дом-паметника на писателя в град Добрич. Неговият главен уредник д-р Кремена Митева е поканена лично да представи експозицията.

Според www.pronewsdobrich.bg, „Изложбата представя ключови епизоди от живота и творческата работа на писателя. За нейната подготовка е използван богатият музеен фонд на Дом-паметник „Йордан Йовков”. Двадесетте табла се опитват по достъпен начин да разкажат личната история на човека Йовков, както и неговото пътуване към художественото съвършенство в литературата“. В програмата на конференцията са предвидени два пленарни доклада: на филолога проф. д.н. Иван Станков – дългогодишен преподавател във Великотърновския университет, и на археолога проф. д.и.н Георги Атанасов – директор на Археологическа експозиция“ при Регионален исторически музей Силистра.

Одрин - град за културни развлечения, гурме преживявания и шопинг терапия













В периода 21-23 октомври 2022 г. бе проведена поредната извън територията на Добруджа, а този път и на България, проява на Туристическо дружество „Дочо Михайлов“ Силистра с председател Виолета Атанасова. Тя премина под формата на екскурзионен тур в град Одрин, Република Турция, организирана със съдействието на транспортна фирма от Дулово. По предварителен замисъл в основата на пътуването бе акцент, балансиращ прословутия напоследък сред българите неистов интерес към пазаруване „на сгода“ в южната ни съседка в съчетание с посещение на някои от най-известните и заслужаващи внимание местни забележителности.

Три дни никога не са достатъчни, за да бъде задоволен един турист с достатъчно възможности за прекарване на отреденото време в определена дестинация. И най-вече, когато умът и джобът му са програмирани да „мислят“ в една определена посока. При добра предварителна колективна организация и при наличие на допълнителна лична самоорганизация обаче винаги е  възможно кратката „обиколка“ да се превърне в дълго и запомнящо се преживяване. С обещанието в обозримо бъдеще то да има свое естествено и очаквано продължение, за да бъде наваксано пропуснатото. Още повече, когато става дума за град с историческа същина за бивша голяма и влиятелна „държава“, каквато е била до преди малко повече от сто години Османската империя.  

За днешна Турция градът продължава да бъде ценен със своя фокус, макар и с изместен център на тежестта, който в името на задоволения стомах и на препълнените с разнообразни стоки торби стои встрани от дати и събития от календара. И е за сметка на пренебрегнатото по принцип присъщо за човека любопитство към начина на живот и поведение на съседа, на неговото мировозрение и на подредбата във вътрешния му двор.

Не зная кой е преброил, но в публичното пространство е тиражирано, че в града, оставил трайни спомени и у българите от стари времена, включително за една наша  военна победа преди повече от век, е огромна наситеността с археологически и на религиозни паметници. Примерно, става дума за сравнение с ранга на Флоренция – главен град на област Тоскана в Италия. Впрочем, двата града се родеят по общ признак – Одрин е бил столица на Османската империя (1369-1453 г.), а за флорентинци е гордост, че техните предци, макар и само за пет години (1865-1870 г.), са живели в столицата на Кралство Италия.

Точно италианци при посещение преди години в града на Долния Дунав твърдяха, че в днешна Силистра, която е наследник на древната римска крепост Дуросторум, има повече запазени арте факти от времето на римляните, отколкото в много съвременни градове, намиращи се на Ботуша. Едва ли, защото тамошните хора нямат отношение към миналото си и не се грижат за всичко унаследено под една или друга форма.

Сигурно основно хората с географски познания помнят, че край Одрин се вливат в обща водна територия три български реки – Марица, Тунджа и Арда. Обяснимо е тогава защото са девет съоръженията над тях, градени в различни периоди в миналото, и даващи повод да се говори, че едно от прозвищата на Одрин е „град на мостовете“ в живописен османски стил. (Отделно за Одрин казват, че е „град на фонтаните“ и „град на сапуните с аромат на плодове и цветя“). Всеки от мостовете е с уникална сама за себе си характеристика, което автоматично е повод да се гледа на тях като на архитектурни забележителности, останали във времето и пространството.

Повечето реално са резултат от изпълнено желание на велики за времето си хора, които са имали влияние в империята. Един от тях, например, е започнат по волята на султан Махмуд II и е завършен средата на 19 в. при султан Абдул Меджид I. Два и половина века по-рано друг стар мост е поръчан от Екмекчизаде Ахмет паша, който в началото на 17 в. е висш финансов деятел в империята. И т.н.

В град, където от векове тържествува мюсюлманската религия, своята непреходност имат мохамеданските храмове. Старите, разбира се, защото новите, някои от които са изградени с блокове от тип „итонг“, едва ли биха били повод да ги посетиш с туристическа мисия, предизвикана от чувство за задоволяване на естетическа или религиозна нагласа. В този смисъл истински бисер е джамията „Селямие“ с извисени над нея 4 високи минарета (всяко по 72 м, поради което са видими и далеко от Одрин, според някои дори от България). Тяхна особеност е, че от определен ракурс се виждат само като две.

В момента съоръжението, създадено в периода 1569-1575 г., носещо името на султан Селим II, син на Сюлейман Великолепни, е в дългосрочен ремонт. Макар влизането в него да е безпроблемно, усещането на атмосферата му не е същата, както преди, защото се губи представата за действащ молитвен дом. Според легенда, майсторът на джамията Мимар Синан приживе е твърдял, че косите на майка са създали у него прочувствено вдъхновение, благодарение на което се е получил първо във въображението му, а после и на дело уникален градеж с лежащ върху осем мраморни колони забележителен купол, тежък две хиляди тона.

Зад джамията изправени надгробни камъни с чалми с различен „рисунък“ на оформлението си подсказват, че се отнасят до важни за империята служители, сред които вероятно има и високопоставени духовни лица. Наблизо има и други групи с надгробни камъни, за които се твърди, че имат отношение към категория от хора с различни рангове в средите на еничарския корпус, който, както известно, е действащ в Османската империя до заличаването му през 1828 г.

И в това си „състояние“ на продължаващо обновление джамията, прочута още и с 999-те си прозореца, е притегателен център, защото все пак е градена от автора на над 400 сгради в империята.  Става дума за еничар – християнин по потекло, за когото тази джамия е естествен венец на творчеството му, тъй като я създава, когато вече е на 85 г. Заслужено в негова чест е изграден внушителен паметник в най-долната част на огромната предджамийска територия, заемаща позиция в ефира на завиден простор, облагородена с добре поддържани тераси със свежа зеленина с капково напояване. За разкош – целият този комплекс е разположен току до великолепната по архитектура сграда на кметството. В тази атмосфера фотосесията пред най-известния в града културен обект се получава по великолепен начин, независимо от това кой, как и с какво запечатва в електронен вид спомена за досега с едно от чудесата на османската цивилизация.

Едва ли повечето от туристите – посетители в джамията, до която се стига по широки, изтъркани от безброй човешки стъпки каменни стълби, знаят, че стотиците магазини в нейното подножие са създадени за издръжка на храма чрез наемите за тях (поне в миналото е било такава практиката). По подобен начин и вероятно със същата цел са „пристройките“ към други, забравили годините си джамии в града. Тези помещения в днешно време са част от търговска мрежа или са превърнати в скромни на вид заведения, предлагащи традиционни ястия. С уговорката...без алкохол в менюто, за съжаление на европейския турист, който би искал поне с кенче бира да си създаде настроение.

Като стана дума за гурме удоволствия, навсякъде в града, на много места и с надписи на български език, любезно те подканят да опиташ това-онова от местната кухня. На правописните грешки не обръщаме внимание, защото е важно, че рекламата ориентира и те кара да се спреш, за да си починеш от препускането по сокаци и сергии. И ако си забравил какъв е вкусът на варено турско кафе, сега е времето да си припомниш. А то върви задължително с вода, а бонус са 2-3 кубчета разноцветен локум. При необходимост няма да ти бъде отказан и безплатен достъп до тоалетната към заведението.

Бил си в Одрин и не си опитал прехваления тънко нарязан приготвен по вкусен начин дроб, кръстен „тава джигер“? Еми, как да кажа – голяма пропуск, макар езиковите ни рецептори да познават къде-къде по-елегантни вкусове на ориенталски манджи, приготвени по конкуриращи се рецепти. Впечатляващо е, че цената на знаковото за града ястие е навсякъде една и съща (в случая 75 TL), но за сметка на това е различна гарнитурата към него – с изключение на леко лютивата разядка. Как върви в момента на консумация една хладна бира, може и наливна – да си дойдем на думата! Компенсация може да бъде газирана напитка, а защо не и сок от нар или портокал (надявам се, прясно изцеден).

Сори, това е положението: желанието за малко спиртен допинг може да бъде осъществено само в ресторант или след покупка в супермаркета. За разлика от българските, а вероятно и от повечето европейски студентски територии, градусови питиета не се предлагат и в многобройните заведения в кампуса на най-големия в момента ВУЗ в Одринския район – Тракийския университет. Там обаче специален магазин за дрехи и аксесоари за лекари, сестри и лаборанти, подсказва, че в него сериозно място заема обучението по медицина. Още в средата на 70-те години на миналия век в града е създаден Медицински факултет към Истанбулския университет, който вече е част от по-младия му тракийски събрат, открит преди 40 години.

И като стана дума за здравно заведение, не можем да пропуснем да разкажем за уникалния Музей на здравето в Одрин, който е един от петте музея в града, и в някаква степен е може би най-заслужаващият внимание. На практика става дума за многофункционален в миналото комплекс с 99 купола, превърнат в забележително със своето съдържание съоръжение. Направените възстановки с вписани човешки фигури в тях в стил „Мадам Тюсо“ пресъздават в една от сградите в над 20 стаи (одаи) дейностите в болнично заведение, създадено при султан Баязид II Кюлие през 1488 г. и съществувало до 1909 г. с това си предназначение.

В друга съседна сграда е пресъздадена обстановка в някогашното медицинско училище, за което в тандем с болницата се знае, че са били някога важен медицински център в Близкия изток. Твърди се, че османската медицина е продължение на традициите, оставени за поколенията от Авицена и Ал-Фараби, които са най-познатите средновековни философи в тази сфера. И тъй като Ал-Фараби е автор на трактат за смисъла на интелекта, той се е занимавал и с музикална терапия, търсейки резултати от терапевтичните ефекти на музиката върху човешката душа.

В една от залите са подредени фигури на 10 музиканти, които три дни в седмицата са имали задачата да свирят определени мелодии, за да влияят на пациенти с психични заболявания. Става ясно, че освен с познати за времето си похвати от т.нар. общоприложима медицина, те са били лекувани и с новаторски методи. Иначе казано - иде реч за лечителски подходи, включващи звуци от вода от фонтаните в комплекса и на трели от музикални инструменти. Ползвани са също аромати и е развивано мануалното въздействие върху телата на болните. В няколко помещения посетителят може да види как са действали тогавашните лекари в амбулаторни условия. Показани са и други присъщи за подобни заведения дейности: в кухнята, аптеката и дори в перачницата. Малка, но важна подробност: във всяка стая има огнище с комин, пресъздаващ впечатление за домашен уют.

В сградата на училището (медресето) отново чрез възстановки се вижда в какви условия са преживявали студентите – бъдещи лекари, как са учили, каква е била библиотеката, как са изглеждали техните учители. Общото впечатление е, че за всичко това има запазени документи и свидетелства, благодарение на които се онагледява представата за медицинския център в годините на османската империя.

Подобно на много други съоръжения от този тип по света, и това е било оставено на произвола на съдбата, дори в един период е било превърнато в кошара за овце. И така до 60-те години на миналия век, когато започват реставрационни процеси, а през 1993 г. отваря врати единственият по рода си музей в южната ни съседка. През 2004 година идва и голямото признание, когато Съветът на Европа му присъжда наградата „Европейски музей на годината“.

Прославилият и Силистра в своите пътеписи пътешественик Евлия Челеби е написал в своето време, че учениците от медицинското училище са познавали достиженията в науката на гръцки философи, учени и лекари, като Платон, Сократ, Аристотел, Гален и Питагор. В прагматичния смисъл „връх“ на посещението в Музея на здравето е, че не си тръгваш…гладен, тъй като срещу входния билет от 15 TL получаваш и възможността да хапнеш …вкусна мекица.

Всеки по-любопитен гост на Одрин би спестил време от отделеното за пазаруване, за да го задели и за другите музеи. Разбира се, най-подходящият за това е този в Одринската крепост, още повече, че за нас, българите, тя е знакова – заради победата на Българската армия в Балканската война през 1912-1913 г. Не е изненада, че от подредените експозиции няма да научим точно това, но все пак е намерено място и за снимка с ареста на главнокомандващия Шукри паша, на която е и генерал Георги Вазов. Малка наша гордост е, че сред арестувалите го има и добруджанско присъствие – войник от Алфатар.

Двата кръстосани тунела на крепостта, в които и от двете им страни има десетки помещения, са използвани също за възстановки, за изложба на документи, военни карти и оръжие. Отново благодарение н манекени са представени войнишки бит в спално помещение, кабинет на военоначалник, както и дейността на лекарите в лазарета. На някои места отново е подчертано султанското присъствие в развитието на Османската империя. Редом с тях е намерено място и на първоснователите на град Одрин на мястото на древно тракийско селище с името Ускудама. На негово място през 127 г. римският император Адриан го основава, наричайки го на себе си – Адрианополис, т.е. градът на Адриан. Впоследствие гръцкото му наименование Адриану става на турски Едирне, а на български – Одрин.

Не е за пренебрегване и още един музей, посветен на археологията и етнографията. Няма да е изненада за никого, че част от изложените експонати в етнографските витрини имат български дух, особено когато става дума за килими и облекло. В някои от носиите има само елементи от наши шевици и везба, но това е достатъчно човек да си зададе редица въпроси, включително за умението да се ползват достижения на подчинени народи, за да се впишат в културата на този, който властва над тях. Този музей е „скрит“ зад легендарната джамия „Селюмие“, но попадаш в него през малък обход, след като преминеш през друг музей – на създадените преди почти 100 години серия от кътове с образци от турското и ислямското изкуство.

Безспорно смисъл има да види човек и Музея на градската памет на Одрин, създаден през 2003 г. от Регионалния съвет за опазване на културното и природно наследство в града. Той е поместен в намираща се североизточно от „Селямие“ сграда – архитектурна забележителност I степен, градена през 19 в. (такива като на нея срещаме и в Стария Пловдив). Сред запомнящите се акценти са витрините, представящи пехливанлъка, както наричат у нас т.нар. мазни борби, водещи се национален спорт на днешна Турция на основата на традиции от преди поне 7 века. Включени са в списъка на ЮНЕСКО за опазване на нематериалното културно наследство. Твърди се, че са възникнали във времена, когато войниците са се борели помежду си в свободното си време, за да поддържат форма преди предстоящите сражения.

Очаквано е, естествено, проведеният за 661-ви път Фестивал на мазните борби (тази година е бил в периода 27 юни-3 юли) да бъде включен в годишния календар на културно-спортната програма на Одрин. Той е обявен предварително заедно с още близо 50 прояви в различни сфери, за които научаваме от „афиш“ на 4 езика – включително на български, разположен в отделен сегмент – колона, сложена на видно място пред Музея на археологията и етнографията.

В рамките на османската империя в Одрин и околността е имало значително българско присъствие, но само до първите десетилетия на миналия век. В града са били оформени четири български махали, а щом са били поддържани 4 църкви и 8 училища, означава, че е имало достатъчно хора, за да ги посещават. В днешно време българска общност няма, макар да са действащи две църкви: „Св. Георги“ и „Св. св. Константин и Елена“. Друг е въпросът колко от фирмите, предлагащи пътувания до Одрин, включват посещения в тях – поне от любопитство, а защо не от поклоннически интерес и за подкрепа на храмовете. Някога е имало и две български гимназии в Одрин, но днес сградата на едната от тях е превърната в приют. Гимназиалното образование в Одрин има връзка с д-р Петър Берон, поради което педагогическото училище е носело неговото име.

Историята припомня, че предвид важното си разположение в древността – по пътя за Константинопол, Одрин е сборен пункт за византийските експедиции срещу България през 807 и 813 г. Тамошната крепост е препятствие за българите при Крум Страшни, въпреки това през есента на 813 г. нашите войски я превземат, но година-две по-късно след сключен мирен договор крепостта е предадена на Византия. Век по-късно Симеон Велики отново я превзема, а след още две столетия и при цар Калоян имаме водени успешни битки при Одрин срещу кръстоносците от Латинската империя.

Живеем във време, когато не знаем дали обозримото бъдеще ще ни даде възможности отново да пътуваме по света, а и у нас, разбира се, за да опознаваме хора, обекти, човешки привички и забележителности от най-различен вид. Затова за момента е важно всяко кратко изживяване на емоция и общуване по места, на които сме били вече, но отново сме сполучили да ги посетим повторно. Стара максима е, че е освежаваща духа всяка една разходка, дори да е само в градинката пред жилищния блок. Какво да кажем ако е „зад граница“, където преживяваш вълнуващи срещи с хора, на пръв поглед така далечни и същевременно толкова близки.

В случая град Одрин никак не е далеко като разстояние, дори и от град като Силистра, скътан на северното габърче на географската ни карта. В него винаги ще намериш нови поводи за духовно преобразяване и за приятно прекарване на свободното време. Пълноценният шопинг е само здравословно изпразване на джоба в името на удовлетворението, че има поне едно място на света, където се чувстваш приет като дългоочакван и любим гост.

понеделник, 24 октомври 2022 г.

Изложба за Йовков и два пленарни доклада в годишната научна конференция на Филиал Силистра, извън програмата - представяне на романа „Късна смърт“ на проф. д.н. Иван Станков


На 27 октомври от 14 ч. в една от залите на Филиал Силистра на Русенския университет ще бъде проведена поредната Годишна научна конференция, чието начало ще бъде предшествано от откриване на документална изложба на тема „Пътуване из света на Йордан Йовков“, която е дело на Дом-паметника на писателя в град Добрич. Неговият главен уредник д-р Кремена Митева е поканена лично да представи експозицията.

Според www.pronewsdobrich.bg, „Изложбата представя ключови епизоди от живота и творческата работа на писателя. За нейната подготовка е използван богатият музеен фонд на Дом-паметник „Йордан Йовков”. Двадесетте табла се опитват по достъпен начин да разкажат личната история на човека Йовков, както и неговото пътуване към художественото съвършенство в литературата“. В програмата на конференцията са предвидени два пленарни доклада: на филолога проф. д.н. Иван Станков – дългогодишен преподавател във Великотърновския университет, и на археолога проф. д.и.н Георги Атанасов – директор на Археологическа експозиция“ при Регионален исторически музей Силистра.


От 17 ч. в зала „Диоген Вичев“ на Регионална библиотека „Партений Павлович“ е специалната среща с проф. д-р Иван Станков по повод неговата книга „Късна смърт“, която е издание на Издателска къща „Хермес“.

По публикация в www.oshte.bg, „В нея действието се простира от епохата на Стамболов до наши дни: неритмично и  с нелинейна хронология, с ретроспекции и интроспекции. Около любовта на основните герои – двама мъже и една жена, несъединени самотни върхове на любовен триъгълник, преминават фигури и на реални исторически личности, повечето от които са само щрихирани. Някои са познати политически лица – висши офицери, известни писатели…, но всички те са само декоративни сенки. През дългото почти век и половина време на книгата светът и животът се променят много. Само човекът стои някак извън времената и държи да ни покаже, че от прогонването от рая досега нищо в него не е мръднало и той си остава все същото сложно уравнение с хиляда неизвестни“. 

За първия роман на госта на Силистра още в интервю на сайта www.m.az-jenata.bg/ a/8-svobodno-vreme/59166-kasna-smart-ot-ivan-stankov/, а именно: „Късна смърт“ от Иван Станков. Мисълта отговаря за бъдещето, паметта отговаря за миналото, а душата – тя е винаги в сегашно време“.


Г-н Станков, Вие сте автор на четири много успешни сборника с разкази, а след броени дни излиза и първият Ви роман – „Късна смърт“. Защо решихте да смените жанра?

Не съм го сменил аз. Книгата си го смени. Издателството също даде рамо на смяната. В депозирания ръкопис на книгата след заглавието нямаше никакво жанрово уточнение. Издателите ме убедиха да има. И там да пише „роман“. Това все още не ме прави романист.

На територията на жанровете винаги е хлъзгаво. Подобно на металите в природата, и те все по-рядко се срещат в чист вид. Аз се чувствам уютно в онази гранична междужанрова зона, в която нищо не е сигурно. В българската традиция от Йордан Йовков през Васил Попов и Йордан Радичков до Г. Господинов доста народ е пребивавал успешно по тези ничии земи.

За мен е далеч по-важно един автор да има не свой жанр, а свой свят и този свят да бъде разпознаваем във всичките му книги, колкото и различни да са те помежду си. Няма значение дали четете поезията или прозата на Борис Христов, на едно и също място ще бъдете.

Първите ми книги с разкази все искаха да бъдат нещо повече и аз мисля, че наистина бяха. Те всъщност се натискаха да бъдат романи, искаха да минат в по-тежката категория и аз едва удържах юздите им, убеждавах ги да ме оставят на мира. Не виждате ли, им казвах, че аз нямам романово мислене, за тази работа се искат специални неща, с които аз не разполагам.

Съзнателно или грешно, тези ми книги бяха наричани и романи. И то от писатели и университетски люде, които рядко грешат несъзнателно.

Новата ми книга поиска още при зачеването си да бъде роман. Едва се споразумяхме. Мирясахме и двамата, така че по време на писането нямаше плач и скърцане със зъби. И все пак не стана съвсем нейното! В тялото на „Късна смърт“ са имплантирани две паралелни романови линии за трима души. Техните нишки се усукват една около друга, почти без да се докосват. При това всяка глава се оформя като самостоятелна и в някакъв смисъл завършена. Все едно е роман, направен от разкази с едни и същи герои. Във всеки случай „Късна смърт“ дори и в моите очи стои доста близо до романа. А дали наистина е роман, ще си решат читателите, ако това изобщо ги заинтересува.

В „Спомени за вода. Dm“, „Улици и кораби. Gm“ и „Имена под снега. А7“ пишете за настоящето си. „Вечерна сватба“ ни връща 100 години назад във времето. Къде ще ни заведете с „Късна смърт“?

„Късна смърт“ се простира от епохата на Стамболов до наши дни. С нелинейна хронология. С ретроспекции и интроспекции. Неритмично. Понякога забавено, друг път насечено. Както в реалността, така и в книгата, някои дни бучат и се вият като циклони, а после цялото следващо десетилетие едва се влачи под слънцето.

През дългото почти век и половина време на книгата светът и животът се променят много. Само човекът стои някак извън времената и държи да ни покаже, че от прогонването от рая досега нищо в него не е мръднало и той си остава все същото сложно уравнение с хиляда неизвестни.

Времето в книгата не е нито равномерно, нито достатъчно автентично от гледна точка на Историята. Около любовния триъгълник на основните герои преминават фигури и на реални исторически личности, повечето само щрихирани. Някои са познати политически лица, висши офицери, известни писатели. Но всички те са само декоративни сенки. Книгата наистина има лека историческа аура, понеже чрез героите си задължително трябва да разкаже времето им. Но „Късна смърт“ в никакъв случай не е исторически роман.

Какво е мястото на вечните теми за любовта и смъртта в цялостния замисъл на книгата?

Под стъкления похлупак на любовта и на смъртта можете да сложите всякакви хора и събития – реални, достоверни, въобразени. Навярно цялото човечество живее именно под този похлупак и затова литературата толкова обича двете теми. Впрочем има ли други? Аз не се сещам. От любов и от смърт е направен самият човек.

В заглавието на книгата смъртта е наречена късна, защото героите живеят твърде дълго. Малкият им живот се провира през големите исторически събития като през нещо далечно, което едва ги докосва. Защото мотивът, дълбокият мотив на живота им е любовта. Неразгадаема, непобедима, във всякакви трансформи. Понякога ангелическа, друг път болезнена. Невинаги праведна, често сгрешена, понякога перверзна. Значи – човешка. А на края на любовта и на края на човека винаги ли стои смъртта? На този въпрос книгата отговаря: избирай, читателю!

В романа пишете: И последният човек, най-изпадналият, и той е една блага вест, едно евангелие. Затова трябва да го четем с вяра. Колко силна е вярата Ви в човека?

И най-красивите, и най-страшните неща на този свят са направени от човек и за човек. Няма друг център. Нито светът, нито животът имат друг избор, освен да бъдат антропоцентрични. Човекът е ядката на ореха. Той е не само център, но и смисъл сам по себе си. Ако цялото човечество можеше да се събере наведено над една току-що родила майка, то тогава щяхме да видим седем милиарда човека усмихнати наведнъж! Ако ги съберем същите тези хора над бележника с първата шестица на някое хлапе или при първата чиста любовна целувка на двама млади – броят на усмивките ще бъде все същият. Обичащият цветята или животните, или водата, или въздуха, или дръжката на ножа си – неизменно някой ден ще осъзнае, че обича и човека. Защото той наистина още от създаването си е благата вест на този свят!

Пък и какъв смисъл има и най-красивата крайморска скала, ако никога не е била и няма да бъде видяна от човек? Човекът е не само смисъл в себе си, той придава смисъл на всичко останало.

И не на последно място – човекът е образ и подобие на Бога. И дори да се затрие из лабиринтите на изкушенията, из блатата на омразата и из бездните на престъплението – дори тогава му е даден шанс, както се е случило с разбойника Варава.

Писателят каквото и да седне да пише, от четиристишие до роман, ще го направи, за да спаси някого. Писането е спасителна мисия, която започва преди да има още обект за спасяване. По този начин писателят спасява и себе си.

В „Ноев ковчег“ Радичков се обръща към смъртта с „благодетелко наша“.

И тук тримата основни герои – един провинциален учител, един офицер и една светска дама – намират покой едва в края си. Макар през цялото време да са подозирали, че живеят в книга, написана от друг. Единият се примирява, другият се бунтува, третият направо воюва за авторското право над живота си. Късната им смърт ги успокоява и приютява като благодетелка.

Каквито и ще да сме – модернисти, постмодернисти или супермодернисти и свръхавангардисти, далеч от манифестите, а понякога и противно на намеренията на самите автори, литературата винаги ще продължи да възпитава. Дори когато разказва за злодеи, тя работи по неизбежност в полза на добротворство. Защото на дъното на нашето същество лежи синапеното зрънце на вярата. Обвито е то в тънката ципица на изначалния човешки страх, че отчетът за нашия живот се пише от някого извън нас и един ден този отчет ще се окаже непоносимо пълен, без пропусната секунда. Така пише и в книгите, така пише и в Книгата! Човек невинаги си дава сметка за зрънцето и за боязънта. Но те са там, на дъното ни. И литературата постоянно ни го напомня. Надява се, горката, че ни е направила малко по-добри, отколкото можем да бъдем.

Разказвате за един дълъг и сложен период, изграждате многопластови образи, засягате важни житейски теми и всичко това само в рамките на 240 страници. Как успяхте да кажете толкова много с толкова малко думи?

Дали думите са много или малко – няма голямо значение. Важното е да няма излишни. От добрите книги не можеш и една дума да измъкнеш или да им добавиш. Не количеството, а мярата стои върху блюдото на читателския кантар. От Томас Ман не можем да искаме малко думи, защото мисълта му е епична. Както пък не можем да чакаме много думи от Халил Джубран, защото е в другия край на отсечката.

Аз не знам какъв писател съм. Дори още не знам дали наистина съм писател, понеже съм още жив. Но съм пишещ човек и затова тук си признавам, че съм безмилостен към написаното. Отдавна загубих всякаква жал към задрасканите, към изхвърлените думи, абзаци и страници. Нямам писателски бележници, всяка следваща страница за мен е Арктика – неовладяна и свирепа. И трябва да я превърна в иглу. Виждал съм европейски писатели, които пишат на ръка, без нито една поправка по страниците. Като човек, правещ нещо от думи, по-скоро приличам на скулпторите – какво страхопочитание ме обзема, когато си помисля колко излишъци от мраморния куб е изхвърлил Микеланджело, докато се получи Пиета.

А и да си призная, понеже ми се налага да чета доста (все пак преподавам литература), големият обем на книгата ме изпълва с подозрения. Невинаги основателни, разбира се. Но забелязвам, че понякога издателите увеличават с технически хитрини обемите. Така модерният човек, който чете по-малко, навярно лекува малката бройка с големия обем, не знам.

Но и сред обемните, и сред маломерните има големи книги. Примирал съм от възторг и над Кафка, и над Пруст. Така че не обемът, а мярата е критерият. Бих бил много доволен, ако и далечните, анонимни читатели, които всъщност са най-важните читатели на всяка една книга, останат с впечатлението че съм казал много неща с малко думи. Сега, когато книгата ми тръгва на път към тях, точно това си пожелавам!

Авторът проф. д.н. Иван Станков, с когото ще се срещнем в крайдунавския град, преподавател във ВУЗ, е писател и преводач, израсъл в град Русе, където е завършил средно образование, но е роден през 1956 г. в с. Гомотарци, Видинско. Завършва „Българска филология“ през 1982 г. във Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“, където впоследствие преподава вече няколко десетилетия. 

Проф. Станков има монографични изследвания върху творчеството на редица знакови български писатели и поети: Асен Разцветников, Йордан Йовков, Димитър Талев, Васил Попов, Борис Христов и др. Превел е от румънски език творби на Мирча Картареску, Дан Лунгу и др. Автор е на своеобразната трилогия с разкази, включваща сборниците „Спомени за вода. Dm“ (2014), „Улици и кораби. Gm“ (2017) и „Имена под снега. А7“ (2019), както и „Вечерна сватба“ (2020). 

Носител е на Националната литературна награда „Елиас Канети“, учредена от община Русе със съдействието на едноименното международно дружество, както и на други три приза: на Синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“ на името на „Стоян Михайловски“, на Портал „Култура“ и на Издателство „Хеликон“.

„Многая лета“ за 80-ата годишнина на Калинка Вълчева


С разнообразни прояви, включително с близо тричасов концерт в салона на Народно читалище „Димитър Дончев-Доктора“ в град Тервел, бе честван 80-годишният юбилей на магнетичната именита народна певица Калинка Вълчева, която от шест десетилетия е на сцена, за да получи заслуженото признание да бъде наречена „Славеят на Добруджа“. Сред многобройните поздравления от институции (сред тях и от президента Румен Радев) бе и специалният поздрав от областния управител на област Силистра инж. Николай Неделчев, заедно със саксия с рядко цвете. Както и на Ансамбъл за народни песни и танци „Силистра“ при Народно читалище „Доростол“ – Силистра, от чието име бе уважена с кошница с цветя. Концертът може да бъде видян на адрес: www.dobrudjatv.net/novina/na-jivo-iubileen-koncert-na-kalinka-vylcheva-v-tervel-2-chast/9835 в запис на Добруджа ТВ.

Вълчева е родена на 18 октомври 1942 г. в село Сърнец, Тервелско. Участничка е в първото издание на Добруджанския събор, на който печели първа награда. Била е солистка на Ансамбъл за народни песни към БНР и в продължение на 23 години – на хор „Мистерията на българските гласове“. Има записи на повече от 150 добруджански песни за радиостанциите в София, Варна, Стара Загора, Шумен и др. Носител е на множество международни награди и отличия, сред които златен медал на Световен фестивал за младежта и студентите през 1968 година в София и първа награда на Международен фолклорен фестивал в Тунис през 1969 г. През май 2001 г. е обявена за почетен гражданин на град Тервел, а от 2015 г. – на Добрич. Неведнъж е провеждала концерти и в област Силистра. Била е жури на конкурса в село Айдемир, посветен на народния певец Георги Жеков.