четвъртък, 11 април 2024 г.

Добруджанска патриотична разходка в Севлиевския балканджийски край

 През 2023 г. по случай Националния празник 3 март по една от националните телевизии бе показан филмът „Новоселско въстание“, който е  част от документалната поредица „Неразказано в историята“. В предварителния анонс, който може да бъде намерен в Ютуб, се казва „Новоселското въстание, избухнало на 2 май 1876 г., носи кървавите белези на Батак и Перущица, но остава в историята с това, че обявява първата Българска република, просъществувала само 9 дни“. Модератор на епизода е юристът проф. Атанас Семов, настоящ конституционен съдия и потомък на български опълченци. Той е продължител на делото на своя баща – писателя и публициста Марко Семов, започнал преди десетилетия да събира материали по темата.

Във връзка с нея през 1995 г. излиза книгата му „Продай нивата – купи пушка“ в съавторство с Ганко Цанов. Заглавието  ѝ е по призива на възрожденеца от Севлиево Стефан Пешев. На 21 г. той става председател на възстановения две години след смъртта на Васил Левски Севлиевски частен революционен комитет. По книгата е направен сценарий за игрален филм, който още не е реализиран. По думите на А. Семов, едно от обяснението защо въпросното въстание отсъства от „написаната история“ е, че за него отсъства  разказ, сътворен от „дивния талант на Захари Стоянов“.

Клубът по краеведство „По стъпките на родното“, създаден от историчката Ирена Владимирова при библиотеката на НЧ „Пробуда“ – село Калипетрово, проведе поредното си пътуване извън област Силистра, този път по повод Новоселско въстание, което е част от „Априлска епопея 1876“. Членове на клуба и негови последователи, както и представители на Туристическо дружество – град Силистра, участваха в патриотичната проява, посещавайки град Севлиево, селата Батошево и Кръвеник, също и град Априлци, част от който е някогашното Ново село.


На практика в тези населени места от Втори революционен окръг с център Ловеч през април и май 1876 г. в най-въстаническата българска година са събитията, за които обаче не се говори достатъчно, макар да има паметници свидетелстващи за тях, както и книгата „Миналото на героичен Кръвеник“. Според изследователите, зверствата спрямо мирното население в този район са съпоставими с тези в Батак. Неслучайно преди 12-13 години Българската православна църква канонизира „наедно“ баташките и новоселските мъченици. Смята се, че това въстание е единственото в Северна България, вдигнало на бунт цялото население. В него са участвали и жени, включително монахини, 8 от които също са обявени за светици.

Една от героините е мишенджийката Стояна Драгановска, превърнала се във величав образ, съпоставим с този на Райна Княгиня, за която е създадена и една от най-популярните патриотични песни, макар и нейната съдба след Освобождението през 1878 г. да не е от най-благоприятните, даже напротив. Новоселските въстаници също са имали знаме, но то не е развято, защото е изгорено, за да не попадне в ръцете на османлиите. За сметка на това е запазен оригиналният печат на Комитета. Пази се и сабята на Пешев. Споделя се, че по повод въстанието не е имало предателства, резултат от особения характер на балканджиите от този район – будни, верни и верни. На въстанието всяка година се посвещават въстановки, провеждани при т.нар. Черен паметник в Ново село. Обект на посещение с цел да се почувства трагичността и героичността на събитието е Новоселският девически манастир (изграден  е през 1830 г.), където е костницата с черепите на посечените монахини. От онова време със сигурност е останал и един ням свидетел – някогашна млада фиданка, днес круша столетник на поне век и половина, която още ражда плодове и пази сянка.

Сред другите обекти за своеобразно поклонение е чешмата, посветена на Марин Сяров – ковача на бунта, своеобразен новоселски Балканджи Йово – истински символ на националната саможертва. Също паметниците в Батошево и Кръвеник. Десетократно по-малко от 7-хиляднтата армия от башибузук и черкези са били въстаниците и едно от местата с кървави битки е Граднишкият боаз, който бе посетен от силистренци и калипетровци. Там през 1900 г. е издигнат паметник, нуждаещ  се от възстановяване, защото на четирите му стени едва се четат различни по съдържание надписи, включително с имена на загинали юнаци. И в този си неугледен вид те въздействат със своето най-обикновено човешко изразяване по адрес на участниците във въстанието с предводител войводата дядо Фильо Радев – кмет на село Кръвеник. На него, 54-годишния бунтар, е посветен отделно паметник в старата, горната част на селото.

На изградената в боаза чешма е монтирана плоча с изписано стихотворение, в което се казва: „Пътнико, спри, помълчи за минута, дедите ни битка тук водиха люта. Туй място е свято за да станем народ, да възкръснем из гроба. Тук на смърт и живот  поробител и роб премериха сили. Девет дни тук трещяха сопи и вили. Девет дни във глухите дебри хайдушки звънтяха ножове и пукаха пушки.  Потънаха в кръв и пожари селата. Но из пожарите изгря свободата.  Пътнико, спри се, спомни си за минута падналите за нас във битката люта“.

В експозицията в една от залите на Историческия музей в град Севлиево е отделено място за революционерите и възрожденците от района, които, подобно на участниците в Новоселското въстание, не са известни на българите от останалите части на страната. А за тукашните хора знакови за общността са имената на севлиевския апостол на свободата Стефан Пешев, Йонко Карагьозов (член на комитета, командир на въстаническа чета), съратниците им Иван Преснаков – главен агитатор, Радион Попниколов, Павли Венков, Христо Филев и други като тях. От пожълтелите от патината на времето снимки гледат добре облечени в модерни за своя век дрехи млади хора. По лицеизраза и стойката им пред фотоапарата личи тяхното съчувствие на будни личности – образовани и вдъхновени, хора с убедително присъствие в обществото.

На 1 май 1876 г. на хайдушкото сборище връх „Бабан“ е взето решение за избухване на Новоселското въстание, което на следващия ден вече е обявено, за да стане най-масовото по рода си северно от Балкана. Протекло е в по-горе споменатите села, още в Острец и в другите околни махали). Според предварителните планове е трябва да се съединят с четите на Поп Харитон, Бачо Киро и Цанко Дюстабанов, но това не се случва и въстанието „залязва“. Според една от версиите, арестуването на Пешев преди обявяването на въстанието е пречка събитието да се състои както е замислено.

Клетвата на въстаниците със съдържание „Ако ме уловят очите да ми вадят месата да ми режат нема да изкажа нищо“ е изписана върху една от плочите на чешмата до паметника в центъра на гр. Априлци. На върха му от години щъркели вият огромно гнездо, отглеждащи в него своите чеда, което е символно в името на  щафетата между поколенията. В някаква степен това е и в памет на над 200 опълченци, родом от тези населени места, потвърждаващи представата за борческото им начало. На тях и на всички поигнали е посветен и Паметникът на свободата срещу сградата на общината в общинския център.

На това място, където в края на м. юни 1876 г. след Априлското въстание са ебесени осем севлиевци, той стои от 1894 г. насам по реализирана инициатива на Дружество „Лев“, създадено две години преди това от опълченци. Проектът е на Ото Хорейши и на италианския скулптор Арнолдо Дзоки. Върху 12-метрова каменна колона от римския град Никополис ад Иструм е поставена скулптурата на млада жена, символизираща свободна и независима България. В лявата си ръка тя държи лавров венец, символизиращ загиналите за свободата на България. В дясната ръка виждаме тръба, насочена към Македония – символ на зов за обединение на всички български земи. Върху постамента са поставени четири бронзови плочи с текстове, подбрани от Петко Р. Славейков, чиято учителска кариера започва тук още когато е на 19 години.

Музеят в Севлиево дава информация за размисъл и разсъждения по повод икономическото състояние в миналото на района, обхващащ към последната четвърт на по-миналия век 40 населени места в каазата. Налични са списъци на извършителите на 30 занаята, както и членовете на 10 вида еснафи (един от тях е на учителите). Твърди се, че една трета от населението се е занимавала с кожарска дейност и съпътстващите я, включително производство за износ на обработвали фини кожи от кози и овце. Покрай това занимание се е формирал и друг „бизнес“ – производството на сапун и свещи.

В района на Кръвеник е имало и розоварни с 30 системи за добив на розово масло, казват, че после те са превърнати в съоръжения за варене на ракия – сливовица. Възможно е някогашните розови насаждения, от които днес няма и следа, да са били съобразени с това, че тук е границата на две климатични области. Над р. Росица, която е печално известна със своите наводнения във връзка с тях, майстор Кольо Фичето е изградил мост. За съжаление, той не е в някогашния си вид – на няколко пъти е реконструиран (удължаван, разширяван, изправяна му е и гърбицата). Най-старата архитектурна забележителност в града е Часовниковата кула от края на XVIII в.

През 1870 г. в града е създадено Ученолюбиво братско дружество за напредък на просвещението, членовете на което се самозадължават „който колкото обича“ всяка неделя да плащат финансова помощ. В храма „Св. пророк Илия“ е запазена записна книга от 1824 г., а храмът е имал в обръщение и „монетни значи за вътрешна размяна“. Твърди се, че, преоблечен като турски търговец в града, е гостувал Васил Левски и в този си вид е гледал пиесата „Многострадална Геновева“. През 70-те години на по-миналия век по тези места е минал и пътешественикът Феликс Каниц, описал двете тогавашни севлиевски махали – турската с 550 къщи, и българската с 660.

Средновековният град крепост Хоталич е на 4 км северозападно от града и е сред забележителностите на Севлиево, за чиито първи заселници в някогашното населено място се смята, че са представители на две групи –  освободени роби и новоприели исляма, според семантиката на мюсюлманските имена в регистъра. Описанието на крепостта показва, че е разположена върху естествено укрепена хълмиста местност (Крушевския баир) над пролома на река Росица. Намерени са останки на 90 гради в 4 квартала, като любопитното е, че между тях има вътрешни стени. Разкрити са две големи църкви и една болярска. Етнографската експозиция е в Дандаловите къщи, на практика три къщи с общ двор. Част от комплекса е и Музеят на тиквата, на който е посветен празник в културната програма на севлиевци, чийто „сбор“ е на Петковден.

В Севлиево има и няколко галерии – Градската художествена галерия „Асен и Илия Пейкови“ е поместена преди 15 години в триетажна бивша сграда на съда и от нея със сигурност запомняща се е композицията „Авторски комплект за шах“ от 1947 г., дело на Асен Пейков. Интересното е, че на двамата братя в Италия има кръстени площади – на единия е до киностудията „Чинечита“, а на другия е до „Колизеума“. Интересна е и частната галерия „Видима“, която предлага разнообразни експозиции.

Със сигурност в града, наследник на „село Серви, спадащо в XVI в. към Търнова…“, едно от местата, където със сигурност гостите му се спират, е бронзовата композиция „Пенчо Славейков в компанията на Мара Белчева (име  ѝ днес носи домът на културата), която е родом севлиевка – спътница на поета в последните години от неговия живот“. Тя е дело на  младия местен творец Велизар Захариев и е открита в навечерието на Деня на народните будители през 2016 г. Градът, намиращ се в плодородното Севлиевско поле, където се сливат пет потока и се пресичат пет пътя, задължително припознава като свои знакови личности бореца Дан Колов, роден в близкото село Сенник,  народния певец Борис Машалов, роден тук преди 110 г. (на него в момента е посветена изложба в музея) и др. личности със завидна изява всеки в своята област.

Град като Севлиево може да се понрави на хората с естетически кръгозор и във връзка със запазеното му богатство на нискоетажни постройки от първата половина на миналия век, които са несравними шедьоври, останали за поколенията като завещание от предишни архитектурни гении. През Възраждането стилът в най-развитите български градове е „негеометрична планова структура и живописна обемно-пространствена композиция, органически свързани с особеностите на местността и с концентрацията на занаятите и търговията, разпространени по отрасли из централната улица (чаршия)“. Характерно е и обогатяването с различни обществени сгради, които дотогава са били монопол на османския завоевател и в това отношение Севлиево е също сред примерите за нововъведенията.

Включително и защото и тамошните еснафи, подобни на своите събратя от „страната“ издигат часовникови кули (в града са две), чрез които изменят облика на селищния силует, до преди това определян в много селища главно от минаретата на джамиите. Половин век по-късно на ход е българският архитектурен модернизъм, който за съжаление е малко познат на широката публика, дори и когато тя се диви на образци, заслужено привличащи погледа и галещи сетивата. Според някои, дори темата е доста неглижирана и от професионалистите в бранша. А стилът има за акцент обема, играейки си с него, и вкарва в действие асиметрични композиции и минималистична орнаментика.

Някак симпатично и кокетно в пространството стоят в различни форми последните етажи – сфера, трапец, триъгълник, правоъгълник, и фасади в неправилна стойка. И „черешката на архитектурната торта“ – издадени напред са миниатюрни балкончета, най-често с метални ковано-мрежести парапети с преобладаваща извита свивка по „ъглите“. Гледката звучи определено „буржоазно“, защото не издава прагматично отношение за създаване на използваемо пространство. В същото време обаче се долавя романтика, а във въздуха прелитат като ехо любовни трели от едно безвремие, което вече никога няма да се повтори.

сряда, 10 април 2024 г.

Здравка Евтимова в Силистра: Да направим най-доброто за някого е най-добрият пробиотик

Регионална библиотека „Партений Павлович“ – град Силистра. 9 април 2024 г. Зала „Диоген Вичев“ е препълнена в очакване да се случи поредното литературно предизвикателство, превърнало се в неочаквана като съдържание среща с писателката и преводачка Здравка Евтимова от град Перник. Тя е член на Съюза на българските писатели, на ПЕН-клуб, на Лигата на писателите на Великобритания. От пет години преподава на университетско ниво „Творческо писане“, определяйки студентите ни като талантливи млади хора (един от примерите според не я е момиче от Кайнарджа), умеещи да пишат на родния си език, който перничанката смята, че е сложен, но богат и развиващ мисленето на децата още от малки.

Срещата премина по странен начин, защото, за разлика от много други творци, гостенката първо похвали домакините, включително споделяйки впечатление, че градът изглежда подреден, както с положителен заряд е и видяното по пътя при дългото пътуване към него. Отделно нейната изява не бе подчинена на самопредставяне на седемте ѝ романа и над стоте разказа, както и на преводи от няколко езика – английски, френски, руски и др., може би с вярата, че дошлите на срещата имат представа за тях.

Реално с всичко, казано в монологичен план, тя пренесе в Добруджа духа и начина на мислене на общността на граовци – симпатичната със своята поведенческа експресивност група българи в района на Перник. От нейните думи присъстващите добива представа за творческата дързост, създаваща неповторимата атмосфера на танцовото, песенното, музикалното и словесното изкуство на Граово.

За тази обособена етнографска и историко-географска област научаваме от интернет, че „..обхваща  Брезнишката и Пернишката  котловина. Границите ѝ са оградени от планините Вискяр и Люлин на североизток; Витоша на изток;  Голо Бърдо на Югоизток; Черна гора на юг и  Любаш на запад. Граовската област има две „столици” – „старата“ е Брезник, изместена от Перник през XX-и век, защото градът се разраства в резултат на развитието на минното дело (www.graovo.wordpress.com).

Пред аудиторията Евтимова заяви, че произхожда от неплодороден край, защото при обработката на земята винаги излизат „3 кофи камъни и една кофа пясък“. По тази причина най-вече там растат кисели джанки, от които става люта ракия, наречена „каменарка“. Почитателите ѝ научиха и за „луничавите жени със сини очи и руси коси“, които имат и умения, резултатът от проявата на които всява респект у иначе отрудените и сурови представители на мъжкия род в района. Има се предвид работата в мини, които в миналото са стигали на дълбочина от 35 метра, докъдето се отива по тесни стълби.

„Думите са най-големият приятел и най-големият враг при хората“, заяви писателката, която и на други места в страната провежда подобни срещи (преди Силистра е била в Севлиево). Както и в съдбата на други автори, и при перничанката се намесват със своето влияние фигури като нейните майка и баба, включително и с характерната за българина внушения, че „музикант къща не храни“, подобно на него и писател също трудно може да си изкарва хляба. Впрочем, стана ясно, че у нас се печели повече от преводаческа дейност (оказа се, че една преводна страница може да стига 48 евро). И въпреки това, Ефтимова помни своя първи хонорар от 3,16 лв, както и една литературна награда от 1 000 лева, с която по настояване на майка ѝ си купува кожух, когото не само не заобичва, но и намразва.

Споделен бе и изводът: „Преводачът е по-голям от герой от писателя“, защото пишещият може да го прави добре, благодарение на дарбата си, а превеждащият се „отглежда“. Евтимова сравни писането на разказ с окопаване на дървета. За себе си сподели, че когато пише не знае как ще завърши творбата, иначе не ѝ е интересен творческият процес. За нея „Всичко е сюжет“, както и вярва, че „Има незаслужено незапомнени книги, но няма незаслужено запомнени“.

Уверена е, че трябва да се пише с най-простите думи – разбираеми, категорични и ясни, идващи в езика ни от хилядолетията назад. Прозвуча и предупреждението, че словесата ни влияят на нашите емоции, давайки пример с положителността на „Песента на колелета“ на Йордан Йовков и отрицателността на „Сбогом на оръжията“ на Ърнест Хемингуей. Това било потвърждение, че думите са най-голямата ценност, потвърждение на което са българската поговорка „Блага дума желязна врата отваря“ и френската „Учтивостта не струва нищо, но купува всичко“.

Прозвуча и драстичното заключение „Нашият език не позволява да бъдат тъпи децата ни, той ги кара още на 3 години да мислят и разсъждават“ (има се предвид усвояването на сложността на времената и на други граматически категории). Направена бе обаче и уговорка, че в това отношение е важна отговорността на родителите и на учителя. Срещата завърши с положителното послание „Да направим най-доброто за някого е най-добрият пробиотик“.

петък, 22 март 2024 г.

Новият диригент на оркестъра на Ансамбъл "Пирин" - Благоевград е силистренецът Марек Дяков

Възпитаникът на силистренското Средно училище "Нкола Й. Вапцаров" Марек Дяков е новият диригент на оркестъра на Фолклорен ансамбъл „Пирин“ - Благоевград. Тази неделя от 11 часа на вълните на програма "Христо Ботев" на БНР в предаването "От песен в песен" той е поканен да участва заедно с кавалджията Дамян Димов, Елена Димитрова - за участието на децата от Фолклорна формация „Хераклея“, Светла Караджова за концерта „Фолклорът – настояще и бъдеще“ - всички те стават част от "много приятни срещи и хубава музика", които може да бъдат чути и  онлайн: https://binar.bg/programa-hristo-botev/. Интервю с Дяков от преди години, публикувано в блог ВЕРСИНАЖ - www.jordansilistra.blogspot.com/2019/07/blog-post_22.html, а преди това в сайта www.megdana.bg на 19 юли 2019 г. За музиканта, диригента и композитора повече на сайта му www.marekdyakov.com, както и в неговия личен профил във Фейсбук: www.facebook.com/people/Marek-Dyakov/1273999433.

Ентусиаст от румънското село Бранещи създаде в дома си Музей на кукерската традиция

18 март 2024 г. Село Бранещи. Румъния. Денят е Песи понеделник - веднага след Сирни Заговезни (Куковден, Кукеровден, Чисти понеделник) - начало на Тодоровата неделя. На този ден играят кукерите. Тази година - седмица преди Благовещение. В румънското село, което е близо Букурещ, бе спазена традицията и за пресъздаване пред и с участието на общността на обичая „Уралия“ („Улелия“), включващ и ритуален бой от страна на хора с маски и специфични камшици, както и ритуално прескачане на огън за здраве. Сред интересните моменти от гостуването на българската група в състав: д-р Йордан Касабов - етнолог, Георги Вълев - общественик, Йордан Георгиев - журналист, бе посещението в дома на един от активистите, участващи в кукеровия празник.

Сред интересните моменти от гостуването на българската група в състав: д-р Йордан Касабов - етнолог, Георги Вълев - общественик, Йордан Георгиев - журналист, бе посещението в дома на един от активистите, участващи в кукерския празник. Това е всеотдайният Арсени Стефан, отделил от помещенията в къщата си място за пресъздаване на атмосфера, посветена на неговата слабост. Още на входа на своеобразния импровизиран музей е "Кукерската каравана", в каквато е превърната най-обикновена каруца, покрита с плащ. Най-отпред като на пиедестал са купи от участия на Арсени в различни кукерски прояви през годините. Вътре са най-разнородни предмети не само от бита, но и ползваните при представяне на кукерската традиция.


Разбира се, като във всеки „музей“ има и „Почетна книга“ за гостите, в която от името на силистренската група се разписа д-р Касабов, който по-рано през деня участва в тематичен форум на тема „Фолклор без граници. Куковден“. В него се включиха със свои разработки изследователи от национални научни институти от Букурещ, както и от окръжни и общински институции.

Представят виден добруджански деец в национален телевизионен ефир

На историка изследовател от Варна Валентин Събков, автор на сборника "Без борба - няма свобода", предстои ново телевизионно предизвикателство в предаването на Росен Петров в ефира на "България онеър" - тази неделя от 16,30 ч. ("Стефан Боздуганов - Апостола на Добруджа"). Голяма част от книгата му, представена в Силистра през есента на 2020 г., бе посветена на ВДРО и на нейни дейци от Силистренско, сред които именно е и алфатарцът Стефан Боздуганов – деен участник в борбата за освобождението на Добруджа в периода до 1940 г., когато южната й част е окупирана от Кралство Румъния, така също на неговите и на съратниците му борби с ДРО.

По инициатива на Събков през 2015 г. тогавашната местна власт в град Алфатар постави паметна плоча на Боздуганов. В процес на работа са още няколко книги на изследователя на българската история, резултат от проверки в архиви на България, Румъния, Русия и Украйна.
През последните години Събков - алфатарец по рода на баща си, е сред редовните участници във Форум "Българска наследство" в град Балчик. В една от конференциите той заяви, че работи активно по темата за дейците за освобождението на Добруджа, включително за забравените от тях със заслуга за възвръщането на Южната Добруджа към майката родина България през 1940 г. в резултат на Крайовския мирен договор.
Отново при едно от представянията си в Балчик Събков заяви: "За мене е чест и гордост да бъда наследник на двама българи: единият е Иван Манев, който е бил кмет на Бабадаг. Ушил е българското знаме и е посрещнал българската армия през 1916 г. За съжаление е изчезнал безследно в подземията на "Сигуранца" през 1918 г. Неговата съпруга – баба Злата, повежда рода и пристигат в България. Моят дядо – Георги Събков, е бил главен ятак на ВДРО в Алфатар, Силистренско".

Заедно с проф. д.ик.н. Нина Дюлгерова от дружеството във Варна на Съюза на учените в България Валентин Събков е инициатор за провеждане на научен форум, посветен на 250-годишнината на Кючуккайнарджанския договор, който се очаква да бъде в Кайнарджа на 21 юни т.г. с домакинството на Посетителски туристически център и община Кайнарджа. В момента в ход е организацията на форума, за който за участие ще бъдат поканени местни учени и краеведи.
Междувременно по инициатива на общественичката и авторка на няколко книги Анастасия Якова, в град Тутракан, където е починал през 1965 г., преди няколко години бе почетен Аспарух Айдемирски - адвокат, журналист, виден деец и ръководител на Добруджанското национално освободително движение, председател на Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО). Инициатор е за основаването на емигрантско дружество „Добруджа” в столицата (септември 1913) и на което е избран за секретар.

Дружеството има за цел да подпомага добруджанските бежанци и да ги организира в последствие в единен съюз. Участва в обединителния конгрес на дружествата (25 март 1915 г.), който провъзгласява единна Добруджанска организация (ДО), обединяваща всички дружества от столицата и страната.

четвъртък, 21 март 2024 г.

Румънски симпозиум включи в програмата си древния Дуросторум

Краеведският и исторически музей в побратимената с град Тутракан румънска община Кирнодж (Chirnogi), която е част от окръг Кълъраш, провежда на 26 март т.г. научен симпозиум за исторически изследвания в партньорство с местната администрация, училището и църквата. Той се отняса за периода от 370 г. сл. Хр. в контекста на два дунавски града – Дуросторум и Constantiniana Daphne. Форумът ще обхване личността на Gautia (Gatha), която е принцеса на готите, както и 26-те готски мъченици, чествани от църквата на 26 март. 

Автор на няколко книги, три от които имат и българска връзка: "Православие без граници" (www.jordansilistra.blogspot.com/2019/10/blog-post_74.html) и "Кирнодж – Тутракан: мост над Дунав" (www.kvorum-silistra.info/news/29586) и "Акатист на Св. Мъченик Дасий" (www.kvorum-silistra.info/news/21773), е директорът на музея инженер Аурелиан Котобан - инициатор на проекта. Той е възпитаник на Центъра за продължаващо обучение при Филиал Силистра към Русенския университет и е приятел на Доростолска епархия, в чиито събития редовно участва.

сряда, 20 март 2024 г.

Кукерската традиция – българо-румънска „пресечка“ във времето и пространството

Навръх Куковден на 18 март 2024 г. в общинския център Бранещи край град Букурещ в Румъния бе проведена проява на регионално ниво в окръг Илфов и в частност на общинско в местния Дом на културата. В програмата бе включен тематичен форум на тема „Фолклор без граници. Куковден“ с участие на изследователи от национални научни институти от Букурещ, както и от окръжни и общински институции. От Силистра със съдействието на общественика Георги Вълев и с любезното домакинство на Рустика Велику гост докладчик бе етнологът д-р Йордан Касабов. Той представи кукерската и маскарадната традиции в Добруджа на базата на 4-те фестивала в Айдемир, Калипетрово, Варненци и Кайнарджа, както и на локалните му проявления в Алфатар, Проф. Иширково, Белица, Сребърна, Старо село, Ситово и др.

Д-р Касабов е дългогодишен изследовател по темата и на нея е отделил място в повечето свои книги, включително в предпоследната „Скритият бог. Древна българска същност“. Бил е многократно председател на жури на фестивали и кукерски сборове. В изказването си етнологът представи накратко смисъла, съдържанието и посланията на кукерската традиция, тръгвайки от нейното име, идващо от края на дълга овчарска тояга, обикновено от дрян, която отдолу е по-дебела, а горе е изтънена с извивка или кука, завършваща с глава на змей (дракон).

Посредством гегата става докосването на хората от страна на кукера по време на играта в рамките на обичая, посветен на плодородието и на многото деца в семействата, предвид връзката на ритуалните моменти „заораване“, „засяване“ и „оплождане“. Съществена част от обичая е т.нар. сключено слънчево кукерско хоро, при което играчите извършват движения в посока срещу часовниковата стрелка, като гегите им са заловени една за друга. Според Касабов „Кукерството е сред най-старинните обичаи и може да бъде показвано само в истинския му вид, както е съхранено през вековете в рамките на обредната система, а за тази цел трябва да бъде познавано“.

По тази причина заедно със свой екип той смята да подготви специална малка книжка с напътствия, която да е на разположение на коледарските групи. В изложението му бе обърнато внимание, че за разлика от кукерските маски в Добруджа, които са във формата на трапец, тези в Бранещи са във вид на „тръвна“, т.е. кошерище, каквото в миналото е изработвано от преплетени тънки дървени пръти. Част от един от „модел“-ите кукерски костюми както на много места в България, така и в Румъния, са разноцветни ленти – в миналото от естествени материали, днес – книжни, символизиращи (по)желанието за много деца. Цветовото им изражение кореспондира със запазено знание за древните хонори и български род Дуло.

Знакова е и връзката между Бога слънце и Богинята майка. Като важна „сценка“ бе определено „краденето на булката“ с уговорката, че е лоша поличба за общността, ако кукерите вардачи не успеят да го предотвратят. Насочено бе внимание и върху докосването с дървена сабя на жените, желаещи да имат деца, което е част от съкровеността на обичая. В някои населени места „едно време“ това е ставало със символизиращо мъжки полов орган кросно – дървен прът за изработка на килими с големи размери, дълъг 2-3 м и дебел около 7-8 см. В заключение д-р Касабов предупреди аудиторията, че трябва да се прави разграничение между „кукерски обичай“ и „маскарадни игри“.

От румънска страна участваха представители на Бюро за култура към окръг Илфов, Институт за културно наследство – Букурещ (д-р Анамария Станеску), Железопътен музей – Букурещ (чрез Адриана Скрипкариу), сайт „Бранещи онлайн“ и др. Гости бяха Тодор Георге – президент на Асоциация „Българска радост“ от село Балени, окръг Дъмбовица, в което немалка част от населението е от български произход; представители на българската общност от Извоареле, окръг Телеорман (те са 2 от общо поне 38 населени места в северната ни съседка, където има българи по род), и др. Освен научния форум, открит от Флорин Петреску – директор на Обучителния център за учители към окръг Илфов, и проведената манифестация на ученици с кукерски маски, бе пресъздаден за общността и обичаят „Уралия“. Той е част от кукерската традиция на Сирни Заговезни – по-точно на Песи (светъл, чист) понеделник, включващ и ритуален бой от страна на хора с маски и специфични камшици, както и ритуално прескачане на огън за здраве.

От споделените разработки стана ясно, че между българи и румънци по въпроса има много общи моменти и елементи в съдържанието на празника. Повод за прозрението, че се обсъжда ситуация, в която става дума за „два различни езика – български и румънски, но с еднакво мислене“. В Бранещи, където има и Обучителен център за преподавателски кадри на ниво окръг, по темата за кукерите се работи от 1997 г., като неизменно и до днес стожер на тази дейност е Мариус-Овидиу Себе – председател на Асоциация по култура – Бранещи, който представи местната традиция. Има безспорни основания да се предполага, че заслуга за нейното пренасяне имат преселници от Добруджа от етнографската група „Гребенци“, дошли по тези земи в края на второто десетилетие на по-миналия век във връзка с поредната война между Руската и Османската империи.


От изявлението на г-н Себе стана ясно, че от 2005 г. в Бранещи се провеждат форуми с различно съдържание (конкурси за рисунки, демонстрации, изработка на маски), включително в петте местни училища и в още толкова детски градини. Реализиран е и мащабен тематичен проект, в дейностите по който са участвали и кукерски групи от България, включително от област Силистра. Събран е архив от 6 000 снимки, представящи кукерската традиция в Бранещи от средата на миналия век насам, както и видео материали, като сред най-ценните записи е филм от 1928 г. В Дома на културата е създаден Музей на кукерите с подредени на изложба маски, както и книги (сред тях и на 80-годишния Ника Д. Лупу, който участва във форума), посветени на кукерството, също и народни носии. 

Сред най-интересните изяви във форума бе тази на изследователя Флорин Стойчу, президент на създаденото през 1991 г. Българско културно дружество „Седянка“ в Бранещи, което е неизменен партньор при провеждането на Куковден в общността. Той подчерта, че в миналото при емиграцията си в сегашните румънски земи българите са отивали със своите народни традиции и някъде до преди 60-70 години са ги пресъздавали в автентичния им вид.

В същия ред на мисли етноложката д-р Дойна Ишфанони разгледа темата за ролята на кукерските маски като посредник между видимия и невидимия свят. Тя заяви, че идва в Бранещи от 1996 г. и се интересува от местните обичаи. Според нея кукерската маска не е декорация, а е сборен образ  на всичко добро за възраждане на природата и на живота. Други в дискусията допълниха, че в маскарада има ефект и от политиката на бумеранга – първоначално имаме раздалечаване, последвано от сближаване между хората.

Добро впечатление за бранещяни прави фактът, че макар възстановяването на кукерската традиция да тръгва спонтанно и хаотично, с годините тя се превръща в подреден обичай, очакван всяка година. Допълнението е, че това става по различен начин за отделните възрасти, т.е. поколенията го пресъздават всяко по свой начин. С разбирането, че се предава своеобразна щафета между тях с желанието да научим кои сме, откъде идваме и накъде отиваме, за да планираме (до)къде ще стигнем.

Отчита се, че принос за кукерската традиция в Бранещи имат и т.нар. аромъни, преселници от други части на Балканския полуостров. Споделен бе и призивът традицията да бъде консервирана и запазена от външни влияния и нововъведения, за да се съхранят старият бит, мислене, маски и носии. Идеята е да това продължи да бъде предизвикателство в името на осъзнаването на традицията.

сряда, 13 март 2024 г.

Размисли, завещания от 12-ия ден на март, за да бъдат споделени във "фаталния"

На път към средата на третото десетилетие на XXI-ви век, който според предварителните прогнози трябваше да бъде "космически" (каквото и да означава това!) в световен план живеем в разделно време. Вместо да покоряваме далечни планети стоим свити в ембрионална поза в окопа си, изкопан от някой друг; свираме се като във виртуални капсули или се самоизолираме в оградено от самите нас невидими пространства. С едничката идея да се опазим от поредното безумно цунами на неофициално обявения актуален за момента световен ред, надвиснал над човечеството.

Междувременно лидерите на най-високо ниво се развиват в друг паралелен собствен свят, откъдето раздават разпоредби за управление на човешките дела, както на тях им се струва, че е най-добре, формулирайки послания, които често са против интересите на "хората".
У нас този процес е още по-полюсен: делим се на свои и чужди, на човек от моя и от твоя род, на партийци и "други", на посветени и на неинформирани, на бедни и богати, на бивши и сегашни, на нормални и "обратни", на леви и десни - колкото и да е условно това в днешно време, на патриоти и поклонници на властващата "идея", на миротворци и войнолюбци ...И така до края на човешката цивилизация във вида, в който я познаваме от векове в различните нейни превъплъщения.

Етнологът д-р Йордан Касабов дари свои книги, включително на румънци


Етнологът д-р Йордан Касабов от Силистра подари три от своите книги ("Шиковското население в Добруджа", "Скритият бог. Древна българска същност" и "Милостта на времето") на кметство село Варненци в лицето на кмета Снежана Михайлова. Изследователят на подетнографската група шиковци, на алиани и еничари от Североизточна България бе за поредна година председател на журито на проведените за седми път Маскарадни игри "Добруджански кукери", в които участваха 9 групи, включително от Румъния. Проявата е една от четирите по рода си в област Силистра: другите са в Калипетрово, където е провеждана през две години, в Кайнарджа и в Айдемир на Сирни заговезни - Празник на кукерите и маските. 

Своята книга с етнографска тематика "Шиковското население в Добруджа" д-р Касабов подари и на гостите от село Бранещи, окръг Илфов, Република Румъния, по време на празника в село Варненци. Маскарадната група от северната ни съседка, част от която е и тамошното дружество "Седянка", бе сред 9-те участници, представяйки композицията "Уралия" със съдържание, свързано със Сирни заговезни, когато играят кукерите и маскирани лица. За бъдещо време е заложена идеята изследването да бъде представено пред аудитория, включваща в Бранещи и потомци на българи, преселници оттатък Дунава преди близо двеста години.

понеделник, 11 март 2024 г.

Приз за второ място за Илия Добрев - Дария Посипай в Международния турнир по спортни танци в София


Над 550 двойки от 36 държави участваха в международния турнир по спортни танци Bulgarian Open Championship, проведен на 9 и 10 март т.г. в София. Състезанието бе под егидата на Световната федерация по спортни танци и носи точки за ранглистата. В категория "Стандарт" участва силистренецът Илия Добрев с партньорка Дария Посипай от Украйна, които живеят и репетират в град Любляна, Словения. След поредно отлично представяне сред 48 участвали двойки те заеха второ място, научаваме от сайта www.worlddancesport.org. Във финала бяха единствената българска двойка и са подгласници на танцова двойка от Словакия.

четвъртък, 7 март 2024 г.

Галена Великова от "Денсинг старс" е с добруджанска жилка по бащина линия

Знаете ли, че Галена Великова - в момента част от журито в "Денсинг старс", по родова бащина линия е с корен от Нова Попина, Силистренско? Нейна възпитаничка по гръцки танци е Наташа Кунева от Танцов клуб "Импресия" в крайдунавския град, което тя сподели още преди 15 години за блог ВЕРСИНАЖ. Да припомним, че клубът бе в основата на провеждането на няколко пъти в Силистра на турнир по спортни танци.В миналото имаше и други подобни, примерно под егидата на някогашния клуб на Росица Памукова в Младежкия дом - това в края на 80-те години години на миналия век - тогава турнирът бе единствен по рода си в страната, провеждан на открито. Изявен състезател от този клуб е Петър Минков - в момента със своя школа в Чикаго, САЩ, с партньорка от Русия. По-късно клуб "Елеганс" на Пламен Славов също организира турнир с подкрепата на община Силистра - най-изявен състезател от онова време е Илия Добрев - понастоящем в Словения, но се състезава за България с партньорка от Украйна.

Според Красимира Великова от НЧ "Зора" - Нова Попина: "Никола и Гина Василеви, родители на баща й Велико, съответно дядо и баба на Галена, са от Нова Попина и целият им живот е минал в същото село. За съжаление от рода им в селото остана само Димитър - брат на баба й. Всички други са или покойници или са пръснати по страната и света. На новопопинци им е приятно да я гледат на екрана пак". 
В допълнение: дано Галена да знае колко активни са самодейците в едно от най-малките населени места в област Силистра, щом могат да се изявяват с певческа, танцова и театрални мини трупи, с които обират награди по събори и фестивали. Където е текло, пак ще тече, казва народът, и е прав.

За подвига на 31 Силистренски пехотен полк - Железен във Втората световна война 79 години по-късно и преди да отбележим 120 години от неговото създаване като Варненски


Според регистъра в област Силистра има 44 военни паметника - включително архитектурни ансамбли, бюстове и паметни плочи (11 в община Силистра, 8 в община Тутракан, по 7 в общините Кайнарджа и Алфатар, 4 в община Ситово, 3 в община Главиница, 2 в община Дулово). Те са изградени през последните близо сто години, като най-голям брой от тях е
 в периода след 1945 г. и впоследствие след 1990 г. Посветени са на събития, свързани с двете световни войни през миналия век, както и на други преди тях. И отделно на конкретни личности, най-често имащи отношение към борбата за освобождение на Добруджа в периода 1918-1940 г. Един от най-забележителните от паметниците е от 1985 г. и е в чест на 31 Силистренски пехотен полк, наречен Железен, за когото са изстреляни топовни салюти по време на Марша на победата през м. юни 1945 г. 
От 6 години насам естествено допълнение към него е Стената на славата с ритуална плоча с лавров венец и кръст за храброст, както и с изписани имена на войници и офицери от полка. Създадена е предимно с дарителски средства, събрани от Инициативен комитет, на когото най-дълго и най-дейно председател бе юристът Николай Димов – областен управител на област Силистра в периода 2011-2013 г. Проектът бе осъществен с логистичното и финансово участие на община Силистра. Близо 10 години продължава работата на обществения съвет. Арх. Мария Друмева е в основата на проект за Мемориалната стена, предвидена в района на паметника на 31 полк – градинката между бул. „Македония“ и ул. „Добруджа“.

Николай Димов - председател на ИК за изглаждане на Стена на славата при откривате й през 2018 г.

От страницата във Фейсбук на община Силистра по повод поредната годишнина от Дравската отбранителна операция на Първа българска армия в заключителния период на Втората световна война д-р Наталия Минчева, която е уредник в отдел „Най-нова история“ при Регионален исторически музей – Силистра разказва: „На 10 март отбелязваме 79 години от героизма на 31-ви пехотен полк по време на Дравската операция от 6 до 19 март 1945 г. Тя има за цел да спре мащабното настъпление на хитлеристките войски, които се стремят да внесат прелом в хода на бойните действия, като направят пробив при река Драва, и с това да защитят подстъпите към Берлин и Виена. 

През втория етап от участието на България в заключителния период на войната, 31-ви пехотен полк под командването на полк. Никола Ботев, е включен към Трети корпус на Първа българска армия в състава на Дванадесета пехотна дивизия. Дислоциран е на западния участък от армейската отбранителна полоса при река Драва. Бойните действия на унгарска земя се водят в тежки зимни условия при минусови температури, сняг и навявания.


31-ви пехотен полк влиза в кръвопролитните боеве още в първите часове на германското контранастъпление, което започва на 6 март 1945 г. в 1,20 ч. След вдигането по тревога, още същия ден полкът е насочен към с. Чекел, където в 15.30 часа получава заповед за настъпление и атака. В продължилото четири часа сражение силистренци с цената на много усилия и жертви успяват да отблъснат настъпващия противник.

Преминавайки в отбрана, първа дружина на 31-ви пехотен полк заема позиция в западния край на с. Кишбайом, втора дружина – на 1-1,5 км източно от селото, а трета дружина – в местност до селата Чекел и Яко. От 6 до 10 март при Кишбайом и Чекел Силистренски 31 пехотен полк с командир полк. Никола Ботев води ожесточени боеве, като не отстъпва от позициите си, въпреки значителното надмощие на противника в жива сила и в бойна техника,. Особено се отличава артилерийското отделение на полка, което с точната си стрелба успява да причини чувствителни загуби на германците.

На 10 март при с. Кишбайом 31-ви пехотен полк удържа своята най-голяма победа. На този ден позициите на полка са атакувани в три последователни атаки, като в третото настъпление срещу нашите бойци са изпратени един танков батальон и пехотни поделения от 71 СС дивизия. Главният им удар е насочен срещу отбраната на Първа и Втора дружини, а спомагателният – срещу Трета  дружина на 31-ви пехотен полк.

Със саможертва и боен подвиг след упорита съпротива 31-ви пехотен полк успява да спре мащабното настъпление на хитлеристките войски. Само левият фланг се изтегля на втора позиция. Всички германски опити за пробив претърпяват провал и се разбиват в здравата отбрана на силистренци. Те не само че задържат позициите си срещу превъзхождащия ги по сила противник, но и доказват, че са в състояние да провеждат успешни контраатаки. Германците преустановяват по-нататъшните си нападения в този участък и преминават към отбрана. Боевете от 6 до 10 март при селата Чекел и Кишбайом са най-кървавите за 31-ви пехотен полк от участието му във Втората световна война. В тези сражения 162 бойци на възраст между 20 и 25 години губят живота си. На лобното им място при с. Кишбайом е издигнат паметник с надпис „Слава вам, силистренци, герои от 31-ви пехотен Варненски полк“.

Важно е да се отбележи, че името Варненски 31-ви пехотен полк носи неизменно от формирането си през 1903 г. С това име участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни. След възвръщането на Южна Добруджа в пределите на Отечеството, от октомври 1940 г. полкът е на гарнизон в Силистра. Преобладаващият брой добруджанци в кадровия и числения му състав през Втората световна война, големият брой загинали добруджанци в двата етапа от войната и проявеният от тях героизъм в боевете, мотивират полк. Никола Ботев да именува полка като Силистренски още докато е под негово командване. Именно след боевете при Драва през март 1945 г., в знак на признание към приноса на 31-ви пехотен полк за успеха в бойните действия Българското главно командване също започва да назовава полка с името Силистренски. Под това име 31-ви пехотен полк се утвърждава в историографията и до днес, когато се разглежда участието му във Втората световна война. 

Точният брой на всички загинали от 31-ви пехотен полк в двата етапа от участието на България в заключителния период на Втората световна война – общо 444 души, от които 206 са от Силистренска област, бе установен, благодарение на труда на силистренския историк и учител Тодор Николаев. През 2018 г. имената им, заедно с тези на общо 118 силистренци, загинали в други полкове и военни формирования през Втората световна война, са увековечени на т.нар. Стена на славата, издигната в непосредствена близост до паметника на 31-ви пехотен полк в Силистра. С името на военния кореспондент Иван Минков Хаджийски, загинал на 4 октомври 1944 г., по време на сражението на 31-ви пехотен полк при кота 807 на връх Висока чука край Власотинци, дн. Сърбия – общият брой на загиналите, пред които отдаваме почит на мемориалната Стена на славата в Силистра, е 563 души. Вечен поклон пред героизма и саможертвата им!“.


Според историка Тодор Николаев в публикация от преди 10 години, когато е чествана 110-ата година на полка, във ВЕРСИНАЖ четем: „В списъка са 446 души, служили в полка и убити на фронта, като 206 (плюс още 17 от община Тервел) са добруджанци от област Силистра. В списъка са и 118 силистренци, загинали като служещи в други бойни части (предимно в пехотни полкове, но и в други специализирани военни звена). Сред убитите има жители на различни области – Варна, Добрич, Монтана, Разград, Русе, Велико Търново, Плевен, Монтана и др. Предстои да бъдат поканени за участие областните управители на областите, от които загинали войници и офицери, чиито имена ще бъдат изписани на стената на славата.

На времето в Българската армия е имало действащи 24 полка и 12 допълващи, сред които и полк №7. През 1903г. всички полкове стават действащи, тъй като се увеличава българската войска. Така №7 става №31 и отначало е настанен в Добрич. Едва по-късно отива във Варна, поради което е наречен Варненски полк. Там се намира и Приморският полк, поради което е преместен в Силистра. Войниците от цяла Североизточна България влизат в Четвърта Преславска дивизия, което е на практика „Дивизионна област №4". По време на Балканската (от 5 октомври 2012 г. до 13 май 2013 г.) и на Междусъюзническата войни полкът участва във Втора бригада на Четвърта Преславска дивизия. Тридесет и първи полк престава да съществува през 1919 г. в Търговище по силата на т.нар. Ньойски договор, когато е разформирован. Излиза на бял свят през 1940 г. отново във Варна и веднага е прехвърлен в Силистра, където се намира до края на съществуването си (1945 г.).


Един подир друг си отиват от нас ветераните 

Във Втората световна война 31 полк също се нарича Варненски. Така в бившата 12-а сборна дивизия влизат Добричките полкове с номера 31, 32 и 46. В Силистра, където има казарми, населението посреща с възторг ситуирането на полка, олицетворение на възстановяването на българската държава след над 20-годишното румънско владичество. Пратени са млади добри офицери, на които дължим масовия героизъм през Втората световна война.През Първата световна война полкът дава жертви при боевете на Добруджанския фронт и в Македония. 31 полк пръв надвисва над Тутракан през 1916 г. при обсадата на крепостта. Всички висши офицери на полка са били убити или ранени, поради което кап. Тумпаров приема капитулацията на противника. За да изпълни ролята, той става майор, т.е. старши офицер. 

Отслужилите в 31 полк от 24 септември 1944 г., когато е убит войник от Тервелско, до 12 май 1945 г.има 445(6) убити и безследно изчезнали във Втората световна война. На паметник в Кишбайом в Унгария пише: „На падналите силистренци от 31 Варненски полк". На практика след края на Втората световна война започва преименуването на полка. Полк. Ботев наложил името на 31 Силистренски пехотен полк - Железния по презумпция, че повечето от кадровия състав и от убитите са от Силистренския край. В първата и във втората фаза на Втората световна война действително силистренци са неотменно част от полка, докато варненци и провадийци само във втората".

Според публикация в АРТ Силистра във Фейсбук - тя е на Мартин Свирчев: "Трябва да отбележимче 9 септември 1944 г. заварва полка на прикриващия фронт в района на гр. Елхово, а Първа дружина е в с. Мезек, Свиленградско. През Първата световна война полкът взема участие в атаката на модерната за времето си Тутраканска крепост. Строена от белгийски и френски инженери след присъединяването на Южна Добруджа към Румъния съгласно сключения през 1913 г. Букурещки мирен договор тя е превърната в една от най-силните и значими крепости по границата между България и Румъния. На 01.09.1916 г. България обявява война на Румъния. На следващия ден българските войски настъпват съгласно плановете по целия фронт, простиращ се от Черно море до р. Дунав. На 04.09.1916 г. частите на Трета Българска Армия под командването на ген. Стефан Тошев заемат позиции пред Тутраканската крепост. За атаката й е сформиран ударен отряд, в който влизат 4-та пехотна Преславска дивизия, две бригади от 1-ва Софийска дивизия и Дунавския българо-германски отряд с придадените им части под командването на ген. Пантелей Киселов. Срещу тях са 15-та и 17-та румънска пехотна дивизии.

Атаката на крепостта започва сутринта на 05.09. след двучасова артилерийска подготовка. 31-ви полк заедно със 7-ми Преславски полк атакуват 6 и 7 форт и след ожесточена битка ги превземат. Последователно падат и останалите фортове, като до вечерта първата отбранителна линия е преодоляна . На 06.09. атаката е подновена и към обяд на същия ден считаната за непревземаема Тутраканска крепост е овладяна. След приключването на бойните действия в Добруджа 31-ви Силистренски пехотен полк е прехвърлен на южния фронт, където воюва със 17-та френска колониална дивизия. След пробива при Добро поле той се оттегля с бой през Соничка глава, гр. Велес, Куманово и достига до Търговище, където през 1919 г. е разформирован".

Митрополит Амвросий пред 2014 г. ръководи църковната служба по време на честването на 110-ата годишнина на 31 полк