Хапка маджунена халва за участници в научна конференция в Тутракан

17 октомври 2024. Обреден дом Тутракан - великолепен образец отвътре и отвън на добре запазена архитектура от преди сто години. Приютил е този път Научната конференция "Културни наследства и общности", дело на Исторически музей, Община Тутракан и Регионален исторически музей - Русе. Тя бе посветена на 50-ата година на Етнографски музей "Дунавски риболов и лодкостроене". Началото бе хапка "Маджунена добруджанска халва" от диня по стара народна рецепта за...."Добре дошли!" - алтернатива без питиѐ на налагания напоследък по чужд образец т.нар. Уелкъм дринк. Инициатор на мехлема на душата бе Калина Михайлова от село Шуменци - педагожка, презвитера и собственичка на етнографска сбирка. Тя също бе участничка в конференцията със свой тематичен доклад. Както винаги, Калина бе облечена със забравила годините си "преселска" носия, наследство по родова линия от запазилите българщината в Северна Добруджа, възвърнали се към родината България след Крайовския договор от 1940 г.

В Разград Теодосий Спасов доказа, че и от кавал от ПВЦ може да се изкара достойна мелодия

Кавалджията на планетата Теодосий Спасов - достоен син на Лудогорието и Добруджа, неведнъж е доказвал, че освен отличен музикант е и добър човек с богата и отзивчива душа. Случвало се и в Силистра да го потвърди по един или друг повод и начин -  последно на концерта, посветен на Джордж Гершуин в компанията на колегите си певци Хилда Казасян и Васил Петров. Преди 6 години бе гост и на Събора на хоровете от крайдунавските страни, за да участва заедно със Смесен хор "Седянка", на когото предостави свои композиции. А преди много години имаше интересен случай, когато в крайдунавския град трябваше да проведе благотворителен концерт - не помня каква бе каузата. 

Тогава още неизменен бе Негово Величество афишът, като форма гражданите да научат за една или друга проява. Концертът трябваше да бъде в неделен ден, но за него се оказа, че никой не научил по простата причина, че никой не бе взел афишите от магазията на железопътната гара. И съответно те не били разлепени из града. В почивния ден пред театъра бяха само Спасов, неговата свита, инициаторите на концерта и ние...неколцина журналисти. Сградата бе заключена и съответно концертът пропадна. Няма да забравя как Теодосий - син на общественици и читалищни дейци от село Белица, примирено и кротко каза нещо от рода на "Еми, нищо. Ще дойда друг път". Както всъщност и направи, за да подкрепи идеята на инициаторите.

Сетих се за тази случка и това достойно поведение на творец и човек с голям Ч по повод едно негово признание, гарнирано със снимка във Фейсбук-профила му. На нея той, майсторът на кавала, разполагащ сигурно с прекрасни образци на своя велик инструмент, свири на вариант, изработен от Красимир Кутев от Разград. Самият Кутев казва в своя профил в социалната мрежа: "Теодосий Спасов пробва направения от мен пвц кавал! Най-известният в света български кавалджия, показал, че с кавала може да се свири всякаква музика!". Става дума за направата на кавала от изкуствения материал поливинилхлорид, за кратко наричан ПВЦ /PVC/ - вид полимер, произведен от смес между различни пластификатори, стабилизатори, пълнители и пр. съставки. Ситуацията напомня за някогашното призивно заключение "Българската нация - нация техническа", като за момент забравяме народната поговорка "От всяко дърво свирка не става". Оказва се, има изключения, когато не говорим за творение на природата от сферата на флората.

Силистра е била възможност за професионален прощъпулник на актрисата Мария Статулова, но тя избрала да дебютира в Кърджали

В миналото завършващите висше образование имаха задължително държавно разпределение за 3 години, в които да осъществят своя официален професионален прощъпулник. Най-често, ако абсолвентът на използва "връзки", направлението е на свободен принцип - който, където попадне или който у откъдето е "поискан". Някога имаше държавна политика за снабдяване на някогашните окръзи с кадри в различни направления, включително в сферата на изкуството. Най-често артистите попадаха в категорията на тези, на които им се дава билет...за някъде, където има професионална театрална трупа. 

Там бъдещите звезди на Мелпомена, на "синия екран" (телевизора) и на белия му събрат - киното, трупаха опит и самочувствие. Макар и понякога да са се чувствали в...изгнание. Имаше и неписано правило да сменят театри за постоянна изява, за да не омръзват на публиката, а и да имат възможност да усвояват други пространство. По този начин и градове като Силистра, винаги отдалечени от големи центрове на културата, като София, Варна, Пловдив, Бургас, Русе, Стара Загора и т.н., имаха възможност да разполагат с таланти, на които публиката да се радва.

От "Вечерното шоу" на БНТ стана известно, че примамвали актрисата Мария Статулова с...кайсиева ракия, докато е студентка в НАТФИЗ, за да дойде да играе в силистренския Драматичен театър. Целият неин клас се е представил с постановка пред зрителите в крайдунавския град в "най-северния север". Поне четирима от тях, сред които и незабравимият Кольо Михайлов, все пак са предпочели крайдунавието, за да доказват своите театрални дарби. Помнещи миналите години твърдят, че тя им е идвала на гости, защото тогава имаше самолет до Силистра и не бе отчайващо да се пътува до другия край на България. А и кайсиевият еликсир като комка и повод за наздравици никога не се забравя и никак не е за пренебрегване. Макар че софиянци така и не разбраха, че в Силистра и изобщо в Добруджа тя не тече от чешмата, макар в мазите винаги да е имало за добри приятели.

Завършвайки театралната академия, в която е приета да учи в класа на Боян Дановски сред 4 000 кандидати, тя е имала избор между трупите в театрите в Силистра, Шумен и Кърджали. В крайна сметка отива по разпределение за 3 години в Родопите срещу заплата от 160 лева. Спомена си театралната и филмова актриса разказа с характерното си чувство за хумор пред Тончо Токмачиев - водещ на предаването.

Колекционер остави в параклис албуми със снимки на кино и музикални звезди от "доброто старо време"

В параклиса "Св. Димитър" край чешмата в района на паметника на Иван Стайков някой е оставил три албума със снимки - подредени и надписани. От тях гледат лицата на звезди на световното кино от 50-те години поне до 90-те. Те са един своеобразен калейдоскоп - свиден спомен за представителите на поколението Х. Бяха времена без интернет, дори и телевизия, да не говорим за светски рубрики във вестниците. Тогава филмите от белия екран - първоначално също черно-бели, бяха прозорец към света и в частност към Запада. Сега подобни образци на киното гледаме в световната глобална интернет мрежа или в ТВ-канали, като Носталгия, Синемания и др. Чрез тях оживява истинското европейско кино, което е забравено от днешните оборотни телевизии, макар и да ни е завещано от достойни творци от...доброто старо време.

Два хора от Силистра участваха в прощъпулника на нов песенен фестивал в Ловеч

Първи Национален хоров фестивал „Панайот и Любомир Пипкови“ в град Ловеч (19-20.10.2024 г.) Участие взеха четиринадесет състава, от които два от Силистра - Смесен хор „Седянка" при НЧ „Доростол“ и Църковен хор при катедрален православен храм „Св. св. Петър и Павел“ - Доростолска епархия. Проявата е дело на Сдружение „Ключ“, подкрепена от Община Ловеч, НЧ „Наука“ и Ловчанска епархия: „Всички състави показаха вложения от тях творчески труд и разкриха потенциала си! С организаторите си пожелахме още повече талантливи участници за догодина". На домакините от Ловчанска епархия начело с митрополит Гавриил от името на силистренци от църковния хор Цветана Цанова от Епархийския съвет на Доростолска епархия - Силистра връчи икона на Доростолските мъченици.

       Снимката е от участието на седенкари в Габрово предната седмица

Фестивалът се реализира по инициатива на Димитрина Дренска, диригент на Катедралният църковен женски хор „Достойно есть“, която бе удостоена с плакет „Св. св. Кирил и Методий“ на Община Ловеч. Участниците във фестивала получиха статуетка, диплом за достойно представяне, партитури с хорова музика на Панайот и Любомир Пипкови. Диригентите на светските хорове бяха удостоени с диплом за съхраняване традициите на хоровата песен и хоровото дело, а на църковните – за принос в популяризирането на православната музика.

                 Снимката на църковния хор е пред силистренския храм 

В първия концерт се изявиха Градски духов оркестър – Ловеч, смесените хорове „Панайот Пипков“ при Ловчанското читалище „Наука 1870“, „Царевец“ – Велико Търново и „Проф. Венета Вичева“ – Шумен, а във втория участие взеха Детски хор „Бонка Големанова“ – Ботевград, Дамска вокална студия „Аойда“ – Ловеч, Хор „Бонка Големанова“ – Ботевград, както и смесените хорове „Седянка“ – Силистра и „Черноморски звуци“ – Балчик.

Програмата за деня завърши с православни песнопения в катедрален храм „Св. св. Кирил и Методий“. На него се представиха Катедрален църковен женски хор „Достойно есть“ – гр. Ловеч, Детско-юношески хор „Архангелский глас“ при Ловчанска св. митрополия, Детски църковен хор „Свети Серафим Софийски“ – София, Църковен хор при храм „Успение на Пресвета Богородица“ – Ботевград, Смесен хор на транспортните работници – София, Православен църковен хор при Катедрален храм „Св. първовърховни ап. Петър и Павел“ – Силистра, Смесен хор „Проф. Венета Вичева“ – Шумен.

В Неделя подир Въздвижение бе проведена св. Божествена Литургия, възглавена от Високопреосвещения Ловчански митрополит Гавриил, на когото съслужиха предстоятелят на храма свещеноиконом Михаил Ковачев и ст. ик. Любомир Казашки. По време на богослужението с литургични песнопения се включиха някои от участниците във фестивала. В края на богослужението митрополит Гавриил се обърна с благодарност към организаторите и участниците в Първия Национален хоров фестивал „Панайот и Любомир Пипкови“ в гр. Ловеч, който се вписва тепърва в традициите на духовната култура на старославния град Ловеч.

По информация на Фейсбук-профила Ловчанска Епархия 

В Тутракан - научна конференция "Културни наследства и общности" със силистренско участие

В проявата, дело на Исторически музей и Община Тутракан и Регионален исторически музей - Русе и посветена на 50-ата година на Етнографски музей "Дунавски риболов и лодкостроене", който е единствен по рода си по поречието на река Дунав, освен участници от различни институции от Русе (директорът на РИМ - Русе проф. д-р Николай Нинов е председател на конференцията), Тутракан, Силистра, Варна, Ловеч, Шумен, Габрово и Враца. Както и от страна на домакините - Исторически музей Тутракан: Величко Атанасов - уредник на Етнографския музей, върна лентата назад, за да разкаже за най-важното от създаването на музея през 1974 г. в сграда която е била и баня, се включиха и представители на Силистра и областта - доц. дфн Тодорка Георгиева, д-р Йордан Касабов - етнолог, д-р Наталия Минчева - уредник в РИМ Силистра (Действия на румънската окупационна власт (1919-1940) за сриване на българската духовност, образование и култура“), Валентин Петков - НД "Традиция" - дарител на ИМ - Тутракан, Йордан Георгиев - журналист (неприсъствено), Калина Михайлова от с. Шуменци - педагог и собственик на етнографска сбирка. Колажът с маст от участниците от Силистра е по снимки Фейсбук-профила на Тамара Спасова от в. "Напредък" - град Тутракан, който в следващия си брой ще отрази с репортаж събитието, включващо концерт на трио "Сопрано" и посещение на музеи в Тутракан и в Шуменци.

www.bg-guide.org: "Експозицията е подредена в 7 зали и 2 интериора в сграда – паметник на културата от началото на ХХ в. В хронологическа последователност са представени оригинални риболовни уреди от древността, така също използвани в съвремието ни уреди и съоръжения. Показани са оригинални въдици от кост и мед, харпуни, глинени тежести за рибарски мрежи, железни сапкъни, кърмаци, различни видове мрежи, изработвани от растителни влакна от тутраканските рибари – орие, дифан, ян, ласперник, чигарница, сетка, скомбрелница, уклейник, сертме и.др.

Освен мрежести съоръжения са представени и кукести уреди за риболов. Фотоси и графики обясняват начина на риболов в селищата по Долния Дунав. Освен показаните риболовни принадлежности се добива представа за обществената организация на риболовците, сметководството, вътрешната уредба на жилищата им, духовната им култура. Място е отделено и на лодкостроенето, което се развива в този край още от римския период. В античния кастел Трансмариска е имало работилница за ремонт на плавателни съдове. В края на ХІХ век лодки от Тутракан се изнасят в Румъния, Сърбия, Австрия и други".

Какво научаваме от докладите на силистренци?

РИБАТА – МИТ И ПЪТ В ЖИВОТА

(д-р Йордан Касабов)

В разработката е отделено внимание на рибата, като момент в развитието на разумното и рационално мислене, творение и съзидателност у човека още древните цивилизации. Разгледана е като символ на плодородие, плодовитост, изобилие, сексуална сила, мъдрост, знание, вдъхновение. Рибната метафорика безапелационно ни отвежда към определението „Иисус Христос“, преследваща своето пояснение чрез гръцкия термин „ихтис – риба“, разшифровано като абревиатурна формула за „Иисус Христос“ – син Божи, спасител. Потърсени са понятийни сходства в разбирането за символното значение на рибата при различни народи, цивилизации, религии и култури, включително при нас, българите, и нашите предци – от древността до днес. Използвани са примери от митологии на различни народи. Подбрани изображения онагледяват представените научни виждания по темата. Разгледаната тема може да бъде развита и в по-голям мащаб, но изисква събиране на още количество ресурс от източници на информация.

РИБАРСТВОТО КАТО ПОМИНЪК И СЪДБА В КРАЙДУНАВСКИТЕ ГРАДОВЕ

(доц. дфн Тодорка Георгиева)

Докладът е посветен на едно от най-рано овладените човешки умения – рибарството. То става поминък на цели общности и професия на мъжете от бедното съсловие. И до днес риболовът е рисков занаят, упражняван от тъмно до тъмно, подвластен на небесните и водните стихии, разчитащ на природната милост и на късмета. Рибарят е човек, който с години събира знания и умения, помагащи му да се справя с тежките условия на работа.

РИБАРСТВОТО В СИЛИСТРЕНСКИЯ КРАЙ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА НА ЕДИН ОТ НАЙ-СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ В КРАЙДУНАВСКА ДОБРУДЖА

(Йордан Георгиев)

Разгледани са броевете на вестник „Подем“, излизал в Силистра от края на 1940 година до есента на 1944 година. В 16 броя от всички 191 за периода темата е представена със статии с различно съдържание. Единият извод е, че само 0,6% от населението на новоосвободената Южна Добруджа се е прехранвало с риболов. Българската държава е проявявала сериозно отношение към него като традиционен поминък. Положителният пример от страна на управляващите на национално и местно ниво е създаването на условия добруджанци да риболуват, защото имат умения и икономически интерес да го практикуват.

Полагат се усилия да се увеличи делът на получаваната от рибарите стойност на уловената риба. Това е ставало чрез отдаване на концесия за риболов в блатата. С нея се цели повишаване на жизнения стандарт на хората. В условията на румънско господство те са били лишавани от възможности за прехрана чрез рибарството. То осигурява на населението храна от списъка с храни от първа необходимост, на която цената е наблюдавана и контролирана. Въпросът с рибарството е свързан и с инфраструктурата около река Дунав и край блатата около реката. Това се отнася и за нейното опазване като природна даденост.

РИБОЛОВНИТЕ ТРАДИЦИИ  В ГРАД ТУТРАКАН ДО СРЕДАТА НА XX ВЕК (Валентин Петков)

В доклада се разглеждат традициите на местното население в град Тутракан, което  от векове се препитава с риболов. Той се практикува по различни начини и с различни  средства. Едни от най-популярните техники са традиционното въдичарство, риболовът с  помощта на мрежа или ловене в по-голям мащаб – с използването на т. нар. гарда.  Доразвивайки старите познания за рибното богатство на река Дунав, прилагайки уменията  на своите предци, рибарите от град Тутракан са съхранили материалните постижения на  българския творчески гений.

В Силистра - хоро от джаз от преди век, вечен етнофолк, световни любовни дуети, висша естрада и моноспектакъл по българска съвременна класика

В драматичния театър в Силистра местните любители на музиката получиха поредна неповторима "звездна вечер", този път посветена на Джордж Гершуин, автор на 800 произведения в своя 38-годишен живот,...с Теодосий Спасов и достойна компания от певци и музиканти. Среща с един от създателите на съвременното американско изкуство, при това в условията на т.нар. сух режим през второто десетилетие на миналия век. В музикалния проект гостуваха Хилда Казаасян,Теодосий Спасов, Васил Петров заедно с музиканите Живко Петров, Михаил Йосифов и Димитър Карамфилов ще изпълнят програма, аранжирана специално от Христо Йоцов за Плевенска филхармония с диригент Борислав Йоцов. Концертът е продължение на двата изключително успешни филмови проекта - ДА ПОСЛУШАМЕ КИНО и СВЕТОВНОТО КИНО В МУЗИКА.

"Лятно време", музицирано на кавал - само Теодосий Спасов го може. Може да е "дървена пръчка" инструментът, както обяви Хилда Казасян, но е с цели 9 дупки. А в компанията на други солисти - на кларинет, тромпет, пиано, барабани и контрабас, вече става нещо велико. Заслужени бурни и продължителни ръкопляскания! Почти като на партиен конгрес от "едно време". За разлика от преди - сега искрени. Честита премиера!

Кавалджията на планетата Теодосий Спасов и компанията му повлякоха крак в концерти, обещаващи гореща музикална есен в Силистра. Следват "Варварските цигулки" на 22 октомври със силистренско участие в лицето на Димитър Гугов - гъдулар виртуоз, на 31 октомври гостува човекът глас Георги Христов - естрадна легенда от миналото, която е актуална и днес, а на 7 ноември - коктейл от световни любовни дуети, изпълнени от пеещия зъболекар Коцето Калки в партньорство с Мартина Табакова. Часът е известен и неотменен: 19.00. Местата също: салоните на Драматичен театър и на Община Силистра. Билети на касата на театъра и в интернет. Междувременно Стефания Колева и Деян Ангелов гостуват с пиесата "Зимна ваканция" - на 18 октомври, а ден по-рано е моноспектакълът "Дърво без корен" в изпълнение на Илия Марков.

Спомен за "ПЕТЪК 15 ЧАСА" - завещание от "доброто старо журналистическо време" в Силистра - на съхранение в Държавния архив

Някога, някога, когато имаше в Силистра три местни телевизии плюс екипи към две регионални в Шумен и Русе, три местни кабелни и ефирни радиостанции, петима щатни кореспонденти на национални медии - частна преса, държавни: агенция, телевизия и радио, поне две частни ТВ; минимум два местни всекидневника и два седмичника във всеки момент, 5 месечни издания на общини, кабелни радиостанции в Дурово и Тутракан - там и частни вестници с различна периодика, няколко печатници - също. Но нямаше интернет с търсачки и социални мрежи; мобилни телефони, вайбър, скайп, утсап, зум и други форми за виртуално общуване.

И други неща липсваха, но беше актуално общуването между медиите в условия на конкуренция - да си пръв с новината, да си едни гърди напред в привличането на рекламодатели и в осигуряването на разнообразни рубрики, да си горд в плащането на по-щедри хонорари; тиха или явна вражда, често и с "кражба" на журналисти, както и често неистинско, но приятно на вид приятелство - и всичко това едновременно.

Журналистите си изкараха хляба относително почтено, повечето спазвайки писани и неписани правила, включително по възможност и "трите независими източника". Живи бяха жанрове, като пресконференция, брифинг, очерк, репортаж, коментар и др. Властта се отнасяше с уважение към "пишещите братя", дори когато имаше повод да не се долюбва с някого, понякога заслужено.

Снимката е от изложба на Държавен архив Силистра от дарение на живеещия в САЩ бизнесмен и общественик Румен Чернев, партньор на Гилдията на силистренските журналисти в осъшествяваната единствена в България среща "Петък 15 часа". Тя просъществува 5 години (1996-2001 г.) и бе провеждана в залите на ресторант "Златна Добруджа". През повечето време двигател на инициативата бе Любен Антонов - кор. на БНР до 2002 г. Воден бе и дневник с теми и гости - събеседници (за автографи не помня) - безценно свидетелство за хора и събития в бурен период от развитието на страната в първото десетилетие след "демократичните промени през 1990 г." и в зората на настоящия век.

Йордан Георгиев, тогава кор. на в. "24 часа" - от 1 април 1995 до 15 октомври 2012 г.

Седенкари представиха Силистра на фестивал в Габрово, предстои им участие в Ловеч заедно с църковния хор

На 12 и 13 октомври 2024 г. в навечерието на празника на град Габрово, който е на деня на Света Петка Българска в Православния ни календар, бе проведено двадесет и второто издание на певческа проява, наречена „Празник на духовната музика“. Той е съвместно дело на Министерство на културата, Община Габрово, Габровско архиерейско наместничество по инициатива на НЧ „Габрово 2002“ с председател Тотка Полякова – до преди две години дългогодишен председател на местното дружество на Съюза на българските журналисти.

Пред многобройна и различна по възраст публика в откриващия концерт в събота в просторния храм „Света Тройца“, който е от 1859 г., а в сегашния си вид от 1927 г., участваха Смесен хор „Седянка“ (НЧ „Доростол“ – Силистра) с диригент Лидия Кулева, както формации от град София – Хор „Агия“ с ръководител Никола Антонов и Хор при храм „Покров Богородичен“ с диригент Димитър Стоянов. Участниците в празника и гостите бяха благословени от Великотърновския митрополит Григорий, на когото силистренци дариха за благодарност икона на Доростолските мъченици. Поздрав поднесе и арх. Николай Меразчиев, заместник-кмет на община Габрово.

Втората концертна вечер под надслов „Тебе поем, Господи“ бе в неделя в Градска художествена галерия „Христо Цокев“ и в нея се включи протопсалтът и хормайстор Григорий Дараваноглу от Гърция.  Съвместно с Габровския камерен оркестър бяха изпълнени за пръв път в България три ранни шедьовъра на Волфганг Амадеус Моцарт: „Света Мария – майката на Бога“, „Милостта на Господа“ и „Дойде Светият Дух“.

Иван Стоянов, диригент на Габровски камерен оркестър, пред сайта dobrotoliubie.com заяви: „След габровския карнавал, този музикален празник е второто събитие в нашия град, което събира на едно място хора от различни възрасти, музикални предпочитания и културни интереси. Един празник на духовно единение и алтернатива на разпадането на културните ценности, които съпътстват нашия живот, отчуждават ни един от друг и ни капсулират в затворени малки обществени групи“.

Седмица след габровската си изява Смесен хор "Седянка" ще се включи със светска програма във встъпителното издание на Национален хоров фестивал „Панайот и Любомир Пипкови“ в град Ловеч (19-20 октомври 2024). Негови организатори са  Сдружение „Ключ“, Ловчанска света митрополия с благословението на Ловчански митрополит Гавриил и на Страцимир Петков - кмет на Община Ловеч, Ловчанско читалище „Наука-1870“, Регионален исторически музей  и Регионална библиотека „Проф. Беню Цонев“.В него ще участва и още една силистренска формация - Църковен хор при Катедрален храм „Св. първовърховни апостоли Петър и Павел“ – Силистра с диригент Йорданка Димова. 

В първия ден на проявата са предвидени три фестивални концерта – два в Ловчанско читалище „Наука 1870“ и един в Катедрален храм „Св. св. Кирил и Методий“. Подобно на силистренския Събор на хоровете от крайдунавските страни, когато хористите поднасят цветя на Паметника на песента, и в Ловеч ще има подобен ритуал, но през паметника на родения в Пловдив български композитор и капелмайстор Панайот Пипков. Когато е бил учител по музика в град Ловеч, когато е и член на Ловешкото македоно-одринско дружество, след среща с водача на ВМОРО Гоце Делчев създава текста и музиката на песента „Стига вече!“, издадена в Лайпциг през 1902 година. Известна е като „химн на македонския народ“.

 

Кмете, кмете...

И утре е празник - Ден на българската община! Без трапези и наздравици! Макар че какъв празник е...тогава! Общо взето като Деня на държавния служител! Виж, празниците на професиите са нещо друго - е, не всички! Но Гергьовден, Димитровден, Никулден - те са реално за всички, защото са обвързани с народна традиция и с религиозна символност! И все пак - честито на общинарите! С уговорката, че не са градоначалници, както са наричани по руски образец след 1878 г., защото са избираеми, а не назначаеми.

Подобно на много думи, и за "кмет" има различни тълкувания. Според най-популярното идва от древноългарското *kъmetь, заето от народолатинското *cumete(m), развило се от латинското comes (родителен падеж - comitis; "спътник; член на свита, съпровождаща знатни лица"). Други обаче твърдят, че е от византийски произход - "комитопул" означава началник на града с полицейски функции. А думата "комес" в латинския се е развила от старогръцки и в различни времена на Римската държава означава предводител, началник, военачалник от среден ранг - висши администратори в Римската империя. При някои народи е останала със значение "конт, граф"...Малка подробност - женският вариант "кметица" се използва в текстове с неофициален характер, освен ако не става дума...за жената на кмета.

Днешният тълковен речник е категоричен, че става дума за "лице, избрано да управлява община", друг е въпросът как в миналото - по царско и след Девети септември е имало периоди когато са назначавани в ролята на "председатели на общини".

Комис е титла със същото значение, разпространена в първите две български царства. При сърби, хървати, черногорци, бошняци, чехи, литовци и други съседни, но и малко по-далечни народи същата дума има алтернативни значения: „уважаван селянин“, „селянин изполичар“, „селянин земеделец“, „дворянин, васал“, „съдебен заседател“, „мъдър старец“, „помощник на кмет“ и др.

В определена посока още обяснения по темата в материал на БНР: https://bnr.bg/…/ezikova-spravka-kmet-ili-gradonachalnik.

Дръстър (Силистра) и дунавската резиденция на българските ханове през първата половина на ІХ в.

Разработка от профила на автора - археолога Георги Атанасов - проф. дин, негов личен Фейсбук-профи

Средновековният Дръстър е уникален случай в ранната история на Дунавска България през VІІІ-ІХ в., където част от структурите на голямия античен град Дуросторум са възстановени и преизползвани за обитаване и отбрана (обр. 1). Действително, в римските провинции Скития (Добруджа) и Втора Мизия (Централна и Североизточна България), в които през VІІ-VІІІ в. се формира Дунавска България, през ІІ-VІ в. има значими градски и военно-стратегически центрове като Одесос (Варна), Марцианопол (Девня), Томи (Констанца), Истрия, Новиодунум (Исакча), Абритус (Разград), Нове (Свищов), Никополис ад Иструм (до Велико Търново), Аксиополис (Черна вода), Трансмариска (Тутракан), Диногеция (Гарван), Берое, Дионисополис (Балчик), Калатис (Мангалия), Тропеум Траяни, Егисос (Тулча), Халмирис и много други. В навечерието на установяването на хан Аспарух (665-700/701г.) по Долен Дунав в края на VІІ в., обаче, живот е регистриран единствено в Дуросторум, Новиодунум, Истрия, и може би в Калатис и Одесос, където се откриват изолирани византийски монети от втората половина на VІІ в. (Mănucu-Adameştesnu 1991, 299-303; Oberländer-Târnoveanu 1995, 158-159; Chiriac 1995, 133-135; Атанасов 1996, 3-4; Лазаренко 1998-1999, 150-166; Атанасов 2001, 185-187; Торбатов 2002, 191-192; Ангелова 2003б, 245). 

Всички останали градове и крепости, чийто брой между Дунав и Балкана през VІ в. надхвърля 250, са разрушени и изоставени главно в резултат на славяно-аварските нашествия през втората половина на VІ и първата четвърт на VІІ в. (Димитров 1993, 3–19; Madgearu 1997, 18-19; Атанасов 2001, 185-187). Когато хан Аспарух се настанява в Онгъла около Дунавската Делта и завладява Североизточна България през 681 г., тези няколко центъра на византийско присъствие между Дунав, Балкана и Черно море, и специално Дуросторум, са напуснати. Наистина, най-късните изолирани монети са от времето на византийския император Константин ІV Погонат (668-685 г.)1, разбит от хан Аспарух в Онгъла (Oberländer-Târnoveanu 1995, 158-159; Chiriac 1995, 133-135; Ангелова 2003б, 245-251). Към това трябва да добавя и откритите в Силистра 10 печата на византийски сановници и частни лица, датирани най-общо в VІ-VІІ в., сред които специално внимание заслужава моливдовулът на императорите Констанс, Константин и Анастасий (668-685 г.) (Йорданов 2011, 102). В първото столетие след създаването на Дунавска България, т.е. от края на VІІ до края на VІІІ в., досега не е регистрирано възстановяване на живота и преизползване на структурите (основно фортификациите) на нито един от посочените по-горе големи римски градове. 

Нещо повече, въпреки дългогодишните проучвания няма данни за обитаване и в стотиците по-малки късноантични и ранновизантийски укрепления в тази зона. Едва между началото и средата на Х в. е установено, че фортификациите на някои крепости от ІV-VІ в. като Диногеция, Капидава, Аксиополис, Одесос, Одърци, Адина (до Балик, Тервелско), Новиодунум, Абритус и др. са частично възстановени от установеното в тях старобългарско население, а по-късно (края на Х в.- началото на ХІ в.) и благодарение на настанените в тях византийски гарнизони (Атанасов 2001, 185-187). Изобщо, през VІІІ-ІХ в. българите изграждат своя поселищна мрежа и крепостна система, без да се съобразяват и да проявяват стремеж да преизползват късноантичното наследство. Затова ханските резиденции (аулите), укрепленията, крепостите и селищата възникват по правило ad fundamentum на необитаеми преди това терени. На този фон Дуросторум-Дръстър действително се явява изключение, без аналог, защото писмените извори и археологическите проучвания свидетелстват за активен живот и преизползване на късноантичната крепост още през езическия период на Първото българско царство. 

Един старобългарски източник, какъвто е Български апокрифен летопис, дори свързва възраждането на живота в Дръстър още със създаването на Дунавска България от хан Аспарух: „Испор (Аспарух)...създаде велики градове: на Дунав Дръстър града” (Дуйчев 1940, 154-156; Иванов 1970, 280-284). В сходен дух е написаното от византийския хронист Генезий през Х в., който въз основа на по-стари източници свидетелства за българския владетел Булгар, „когото ромеите оставили да се засели в Доростол и Мизия” (ГИБИ 1961, 334-335). Най-после ето какво твърди и византийският император Роман Лакапин (920-944 г.) в писмо до българския цар Симеон: „Доростол и споменатите други места са били под властта на предишните императори, а сега се владеят от Симеон” (ГИБИ 1961, 304). Прякото и косвеното обвързване на Дръстър със строителната дейност на първия български владетел Аспарух в края на VІІ и началото на VІІІ в. обаче все още е недоказано. Често цитираната Български апокрифен летопис се оказа, че е достигнала до нас в редакция не от ХІ, а след средата на ХІІІ в. (Diaconu 1993, 301-305; Атанасов 2009а, 20-23), което ще рече, че има силно компилативен характер. Съчинението на Генезий също е твърде късно и също има компилативен характер, което се вижда от подмяната на името на хан Аспарух с етнонима Булгар. 

Освен това, при продължилите 45 години археологически проучвания в Силистра липсват достатъчно сигурни находки и монети, които могат да се свържат с българско присъствие между края на VІІ и втората половина на VІІІ в. Действително, при археологически разкопки около южната порта и на обекти край дунавския бряг бе открито известно количество славянска керамика и керамика тип Пенковка, но те се датират към последните десетилетия на VІ и VІІ в. (обр. 2) и по-скоро имат отношение към финала на живота в римо-византийския Дуросторум-Доростол през втората половина на VІІ в. (Ангелова 2002, 12; Ангелова 2003а, 184; Ангелова 2003б, 245-251; Angelova, Koleva 2004, 20-21, 28). Всъщност, тази керамика е намерена в пластове размесена с фрагменти от ранновизантийска керамика от VІ в. и това е показателно, че вероятно става въпрос за славяни, обитавали за кратко Дуросторум и околностите му в качество на федерати лимитани към края на VІ в. (Ангелова 2003б, 245-251; Angelova, Koleva 2004, 20, 29). Показателно е още, че следите от пожари и най-късните монети са от времето на Контантин ІV Погонат (668-685). 

Това предполага, че Дръстър не е „построен, а по-скоро е разрушен от хан Аспарух", като последните обитатели (навярно неголям византийски гарнизон), носители на късноримската градска традиция, са прогонени. Забележително е също така, че в най-близкия хинтерланд на Дръстър-Силистра не са регистрирани ранни прабългарски и славянски езически некрополи, които са обичайни за районите на другите старобългарски военно-административните центрове през VІІІ в.

Най-ранните автентични паметници, свидетелстващи за усвояване пространството на античния град Дуросторум от българите, са от края на VІІІ - началото на ІХ в. На първо място това са керамични фрагменти (обр. 3), открити под основите на катедралната базилика на дунавския бряг и западно от нея (обр. 11). Според проучвателите става въпрос за два типа керамика, която най-общо се датира в края на VІІІ - първата половина на ІХ в. (Angelova, Koleva 2004, 29, Abb. 5). Представляват фрагменти от приземисти сфероидни гърнета от фино пречистена глина със сиво-чер цвят и следи от излъскване по повърхността (обр. 3 3) и високи гърнета от глина с примеси с кафеникав цвят, чиято външна повърхност е плътно покрита с успоредно и вълнообразно врязани линии . В тази част на проучваната територия са регистрирани фрагменти от плоскодънни византийски амфори, кръгли амфорни печати и луксозна константинополска белоглинена керамика, като най-ранните типове също се отнасят от проучвателите към първата половина на ІХ в. (Ангелова 2003а, 194, табл. VІ ) 2 . 

Случайно в Силистра е открита и е кана от сиво-черна глина и врязан знак YІI под шийката - тип, често срещан в езическите некрополи от втората половина на VІІІ – началото на ІХ в. (Манчева 1986, 103, табл. ІІ-14, ІІІ-14)3 . Въпреки всичко, керамиката не са поддава на максимално прецизна датировка и не способствa за определяне на максимално точна долна граница на възраждането на живота в Дуросторум-Дръстър след създаването на Дунавска България. Още повече, както посочих вече, става въпрос за ограничени количества - най-често дребни фрагменти, което не позволява специална типология и класификация, респективно добиване на по-цялостни и прецизни изводи относно хронологията. Тази празнина се запълва от няколко надписа, открити в или до Силистра. От първия летописен надпис на гръцки език (Бешевлиев 1979, №3), нанесен върху голяма мраморна плоча, счупена на три части, въз основа на частично запазения текст, може да се предположи, че става дума за събития между 807 и 813 г.: за похода на император Никифор през 811 г., за победата на хан Крум (803-814 г.) при Версиникия и похода му срещу Константинопол (813 г.), когато той извършил пред портите на Константинопол жертвоприношение (Бешевлиев 1979 № 3, 115-120). 

Въз основа на палеографските особености на надписа и приликата му с Омуртаговия надпис №56 може да се приеме, че надписът датира от времето на Омуртаг (814-831). Освен това в и до Силистра са намерени малки фрагменти от още пет надписа с по няколко гръцки букви. Първите три - № 91а, 91b, 91c - вероятно са написани на прабългарски език с гръцки букви. Четвъртият фрагмент, № 92 е намерен в Попина и би могъл да бъде на гръцки, както и петият, № 94 (Бешевлиев 1979, 239-241)4 . Най-после през 1997 г., при проучване на масивна сграда, разположена южно от средновековната катедрална църква на Дръстър край брега на Дунав, e открит фрагмент от колона, изваяна от сицилианска брекча (обр. 4, 5) (Ангелова 2003а, 191; Атанасов 2012, 453-460), върху която се четат букви от първите три реда на надпис: на р. 2 след буквения комплекс ІГОС камъкът е счупен. Като се има предвид големината на буквите и разстоянието между тях, може да се предположи, че от следващата дума първата буква е счупена, докато втората и третата са частично запазени: втората е О, разположена под М, а третата - П под О (Атанасов, 2012, 454- 458). 

Това обаче не е достатъчно за разчитане на името на стратега. От писмените извори са известни няколко стратези, без изключение ромеи, които дезертират от византийската армия и служат на хан Крум, а някои продължават да са в българската администрация и при старта на управлението на хан Омуртаг (Рашев 2004, 155-157). Имената на повечето от тях са гръцки, но сред известните ни Лъв, Вардан, Яни, Кордил и Григора (Бешевлиев 1979, №47, 173- 174, 179) и Константин Пацик (Scriptor incertus 1842, 343, 78; Рашев 2004, 155-157) липсва име, чиято втора буква да е О, а третата буква да е П. Тези лапидарни паметници са от съществено значение за докосване до процесите по възстановяване на живота в Дръстър при хановете-езичници. Макар и по косвен път, те загатват, че това е станало най-рано в началото на управлението на Омуртаг, а може би даже в последните години на управлението на хан Крум. 

Едва ли е без значение фактът, че в летописния надпис от Силистра е разказано за най-големия му триумф - победата над Византия, обсадата на Константинопол и жертвоприношението, извършено пред централната порта на ромейската столица, съпътствано с победоносно забиване на копие във вратите ù. От друга страна, върху колоната от Дръстър може с голяма доза вероятност да бъде възстановена формата στρατηγός, а е известно, че именно и единствено при хан Крум на служба в българската войска са привлечени няколко ромейски стратези (вероятно по произход от източните провинции около Кавказ). Предполагам, че един от тях е назначен да управлява Дръстър. Вследствие липсата на археологически доказателства за обитаване на крепостта от края на VІІ до края на VІІІ в. не е изключено именно на византийски стратег да бъде поверено възстановяването на ранновизантийските структури на Дуросторум и превръщането му в главен военно-стратегически и административен център на българската държава по Долен Дунав. Косвено свидетелство за това е реновираната дунавска крепост, която няма аналог както в българските земи, така и в римо-византийското фортификационно строителство. 

През последните години цитаделата на средновековния Дръстър бе успешно проучена и безспорно се установи, че всъщност това е възстановеният късноантичен кастел на Дуросторум, разположен на дунавския бряг. Тук, към края на III или началото на IV в., е издигнат неголямо укрепление, което при управлението на император Юстиниан І Велики (527-565 г.), около втората четвърт на VІ в., е видоизменено и окончателно завършено (Angelova, Buchvarov 2007, 65-69; Атанасов 2009б, 433-435)5 (обр. 1). Приема се, че е имало полигонална форма, но според последните проучвания може би поскоро е трапецовидна. Неговата максимална ширина от северната стена на брега на Дунав до южната стена е фиксирана на около 250 м. Край брега на реката северната стена изглежда е дълга около 350 м, като следва конфигурацията на брега, респективно руслото на реката, докато южната стена е с дължина около 150 м. От северозападния ъгъл на брега на Дунав започва система без аналог в късноантичното и средновековното фортификационно строителство, включваща ритмично повтарящи се големи петоъгълни кули и малки триъгълни бастиони през около 12 м в конфигурация, наумяваща системата W-М (обр. 1 6). 

Стената край брега на Дунав е широка между 3,60–4,20 м, докато откъм сушата е около 3,60 м, с фундамент 2,90-3,00 м, който обикновено достига до здравия льос. Първите три-четири реда са от големи добре обработени квадри (включително антични сполии), след което градежът е от тухли на червен хоросан и емплектон от камъни и сполии от антични сгради на червен хоросан. Засега са регистрирани две порти. Едната, (централната ?) е разположена на югозападния ъгъл и е издигната ad fundamentum с кастела през VІ в., като е защитена от две издължени елипсовидни (бадемовидни) кули. Втората е на югоизточния ъгъл и изглежда е имала сходно устройство през VІ в., но е била разрушена в края на VІ - началото на VІІ в. Забележително е, че тази фортификационна система е напълно възстановена в началото на ІХ в., функционира през цялото Средновековие, ползвана е от османски гарнизон до началото на ХІХ в., когато е разрушена по заповед на генерал Ланжерон през руско-турската война в 1810 г. 

Благодарение на рисунки, планове и описания от ХVІ - началото на ХІХ в. и при корелацията им с резултатите от археологическите проучвания между 1986 - 2011 г. установих, че става дума за една и съща цитадела, използвана непрекъснато почти без промени на плана от VІ до ХІХ в. (Angelova, Buchvarov 2007, 65- 69; Атанасов 2009б, 246-248, обр. 86-90). Това също е без аналог в строителната практика на българското ханство на Долен Дунав. Преправки са регистрирани при северната крепостна стена, която е разширена с допълнителна стена, прилепена от север, широка 1,60 м, с което общата дебелина на зида в този сектор достига 4,20 м (обр. 1). Изградена е във височина от каменни квадри в системата „биндер-лойфер”, практика характерна за крепостното строителство в Плиска и ранните стени на Преслав. По сходен с Плиска начин монолитната основа, дълбока около 2,2-2,5 м., е върху гъста мрежа от дървени пилоти (Angelova, Koleva 2004, 22- 23). Над тях ляга дървена скара, обилно залята с хоросан, върху която е зидан фунадмент от обработени камъни. 

Този плисковски строителен похват от края на VІІІ-началото на ІХ в. е пренесен в най-чист вид при изграждането на новата източна порта на Дръстър (обр. 1 1, обр. 7, 8). Към началото на ІХ в., с възстановяването на фортификацията на ранновизантийския кастел, тя е издигната на около 15 м източно от разрушената ранновизантийска порта. Иззидана е изцяло от квадри като двойка правоъгълни кули, фланкиращи прохода затварян с две порти - една двойна и една падаща катаракта (Ангелова 1973, 88-89). По аналогичен начин са изградени портите на Плиска, а след това и на Преслав . Вече е обърнато внимание, че най-близкият аналог на дръстърската порта са плисковските порти преди преустройството им - тоест от начало на ІХ в., когато те все още не са имали допълнителна външна (втора) двукрила врата (Рашев 2008, 119) .

В останалите участъци на дръстърската крепост намесите в началото на ІХ в. са трудно доловими, защото българите са заварили късноантичния кастел на дунавския бряг в сравнително добро състояние, което е предопределило възстановяването му във вида и плана, който е имал през VІ в. Изглежда обрушените през VІІ-VІІІ в. във височина зидове са били преправени, изградени са нови зъбери, покрити с характерните за Плиска и Преслав през VІІІ-ІХ в. трапецовидни каменни капаци. На места по крепостните стени е врязан знака ІYІ, който най-вероятно е родова тамга на новия управляващ прабългарски род, чието начало поставя хан Крум (обр. 9) (Атанасов 1992, 163- 172). Всичко това ми дава известни основания да формулирам хипотезата, че дръстърската крепост е издигната (по-скоро възстановена) по заповед на хан Крум в края на управлението му. 

В потвърждение на това е откритата наскоро при системни археологически проучвания в Силистра монета на византийския император Никофор І Геник със сина му Ставраки6 , отсечена в периода 803-811 г. (Пенчев 2011, 209- 211). До момента са известни над 20 монети на този василевс и то основно в Североизточна България, което предполага, че са разпространени от български войници, взели ги като плячка след знаменателната победа при Върбишкия проход на 26 юли 811 г. (Жекова 2000, 170; Атанасова 2009, 323-327). Това е косвено доказателство, че попадането на тази монета в Дръстър може да е станало преди кончината на хан Крум през 813 г. Впрочем, важен репер за връзката между хан Крум и Дръстър се явява надписът от Силистра, в който се споменава за победите му над ромеите и жертвоприношението му пред Константинопол. 

Същевременно, от византийския историк Теофан Изповедник е известно, че то е станало след превземането на Адрианопол (Одрин) през 813 г. (Theophanes 1883, 505 = ГИБИ 1960, 289). Предвид сравнително добре запазената късноантична фортификация, навярно в края на управлението на хан Крум и началото на управлението на хан Омуртаг в Дръстър е изпратен с мисия един от групата ромейски стратeзи, които в началото на ІХ в. и по-специално между 809 (превземането на Сердика) и 812 г. преминават на служба при българския хан (Рашев 2004, 155-156). Впрочем, само познавач на византийската фортификация може да организира по най-добър и ефикасен начин възстановяването на един късноантичен кастел от VІ в. Не е изключено строителните работи да са изпълнени и от многобройните византийски пленници, изселени от Адрианопол и Дебелт, след като през 813 г. хан Крум опустошава Тракия и овладява повечето византийски крепости от границата до Константинопол (Златарски 1970, 374-375). 

Прочее, има изрични сведения в писмените извори, че голяма част от византийските пленници са изпратени на север и принудително въдворени край Дунав. Допустимо е част от тях да са използвани и за възстановяването на дръстърската крепост. Ако началото на възстановяването на Дръстър може да се свърже с името на хан Крум, то реалното строителство и превръщането на крепостта във водещ административен, религиозен и военностратегически център изглежда е станало по време на наследника му хан Омуртаг. Действително, според историческите реалности такава една мащабна строителна операция е възможна след края на победоносната военна кампания през 813 г., а е известно, че кончината на Крум е през следващата 814 г. Така на практика назначеният от него стратег в Дръстър реално е реализирал строителната си програма при управлението на наследника му хан Омуртаг. 

Тук може да се разисква евентуалната най-късна дата на надписа върху колоната от Силистра. Известно е, че на даден етап от управлението си хан Омуртаг изоставя толерантната политика, завещана от хан Крум и подлага на репресии християните в България, включително стратезите от византийски произход. Има косвени данни, че те запазват християнските си имена, респективно християнското си вероизповедание и след като преминават на служба в България (Рашев 2004, 155-156), в резултат на конфронтационната вътрешна политика на император Никифор І Геник (802-811) (Острогорски 1998, 261-273). Има категорични сведения, че преследванията на християните в България, в резултат на които са екзекутирани и няколко стратега, започват още в първите години на управлението на хан Омуртаг. На този фон, при твърдата антиромейска политика на Омуртаг, е логично да се очаква, че чуждата на българските традиции титла стратег, въведена по изключение и по конюнктурни причини при управлението на хан Крум (последният провежда истинска имперска политика на рантност към етноси и религии) е ликвидирана (Рашев 2004, 155-156). 

Затова началото на активните строителни операции осъществявани от стратега с неизвестно име в Дръстър, могат да се датират в краткия отрязък от време между 809 г. (тогава е първото регистрирано преминаване на византийски стратези на българска служба след превземането на Сердика – ГИБИ, ІІІ, 1960, 279) и 816 г., когато след загубата на Несебър антихристиянската политика на Омургаг се задълбочава (Божилов, Гюзелев 1999, 145-147). Присъствието на името Омуртаг върху колоната, която дръстърският стратег е издигнал по повод някое важно събитие, е показателно. Най-вероятно това събитие е изграждането на дунавската резиденция на българските владетели на брега на р. Дунав в Дръстър. Косвено за това съдим от надпис на хан Омуртаг върху друга колона, която по-късно е вградена в търновската църква „Св. Четиридесет мъченици”. Там е казано: Хан ювиги Омуртаг, обитавайки своя стар дом /Плиска – б.а./, направи преславен дом на Дунава...(Бешевлиев 1979, № 56, 192-200). 

Дълго се спореше къде точно на дунавския бряг е издигната новата ханска резиденция. Първоначално се предполагаше, че е укреплението при Кадъкьой (с тази идея то е прекръстено на Малък Преславец след 1940 г.), разположено на дунавския бряг на около 40 км западно от Силистра (Шкорпил 1905, 551- 553; Зла тар с ки 1970, 421-422). Проведените там мащабни археологически разкопки през 1949 г. обаче, установиха неголямо старобългарско селище от ІХ-Х в. в границите на землено укрепление и никакви следи от монолитно каменно строителство (Миятев 1952, 243-258). След това погледите се насочиха към островната дунавска крепост Пъкуюл луй Соаре (Миятев 1965, 44-47; Ваклинов 1977, 129-131; Кузев 1981 196-200), разположена на около 20 км източно от Силистра (Diaconu, Vîlceanu 1972 ; Diaconu, 1976, 410-477). Дългогодишните проучвания и по-специално керамичният ансамбъл, находките и монетите обаче свидетелстват за укрепление, издигнато едва през първата половина на Х в., без всякакви следи от обитаване през VІІІ-ІХ в. (Атанасов 2009б, 248-251, обр. 91-93)7 . 

На фона на последните проучвавания находките и специално керамичният ансамбъл от Пъкуюл луй Cоаре, поднесен в изследванията на П. Дякону и съхраняван основно във фондовете на музея в гр. Кълараш (с него се запознах на място през 1996 г. благодарение на самия проф. П. Дякону и д-р Мариан Нягу), показват начало на обитаване около началото на Х в. Липсват керамични типове и форми, познати от езическите некрополи и раннобългарските селища и укрепеления от VІІІ-ІХ в. Впрочем ред керамични типове от Пъкуюл луй Соаре (Diaconu, Vîlceanu 1972 , 71 сл. ) имат преки аналози сред керамиката в старобългарските крепости в Добруджа тип Скала-Руйно-Цар Асен от първата половина на Х в. (Атанасов 2007, 220, бел. 44; Рашев 2008, 120). 

Това постави под въпрос идеята на Кр. Миятев, Ст. Ваклинов (Миятев 1965, 44-47; Ваклинов 1977, 129-131) и много други български учени, че това е дворецът, издигнат от кан Омуртаг в началото на ІХ в. Успоредно с това не мога да приема и твърдения, че Пъкуния и открития предположението на проф. В. Бешевлиев, че Преславният дворец на Дунав, споменат в Търновския надпис на Омуртаг, е в Дръстър се оказа най-реално (Бешевлиев 1979, 120-121, 198-200; Ангелова 2003а, 191; Рашев 2008, 118-119). Надписите от негово време, знаците ІYI върху крепостните стени и строителни материали (обр. 9, 10) (Атанасов 1990, 193-215), някои дребни находки и част от керамиката, свидетелстват за мащабно строителство в града при управлението му. Симптоматично е, че след столицата Плиска, Дръстър е този старобългарски център, в който са открити най-много официални надписи, оставени от хан Крум (?) и Омуртаг. 

Впрочем, такива паметници, особено надписи с летописно съдържание, се поставят по правило в ханските резиденции. Действително при проучвания в цитаделата на Дръстър доскоро археологически следи от владетелска резиденция не бяха идентифицирани. Липсват и достатъчно находки, както и големи количества керамика, които могат убедително да се датират в първата половина на ІХ в. Затова обаче има основателна причина. През втората половина на ІХ в. и след началото на Х в. в цитаделата на Дръстър се разгръща голяма строителна програма за изграждане на катедрална епископска базилика и епископска резиденция, прераснали и разширени след 927 г. като патриаршески храм и патриаршески дворец (Ангелова 2002, 12-16; Атанасов 2007, 169-176) (обр. 11). 

Тогава теренът е изцяло подравнен, при което са изчистени и изхвърлени в реката останки от стари структури и културни напластявания. Поради това и количеството на находките от първата половина на ІХ в. е така ограничено, като отделни керамични фрагменти се откриват под основите на храма и съседните градежи. Освен това в цитаделата на Дръстър широкомащабни археологически разкопки са провеждани основно в зоната, където е църквата и резиденцията. Единствено през 50-те години на ХХ в. при изкопи за градски басейн, югоизточно от бившият крайбрежен ресторант „Дунав” са регистрирани следи от източната крепостна стена (обр. 1), но поради липса на квалифициран местен археолог, те не са документирани. При строителството на ресторант „Дунав” са открити няколко архитектурни детайла, между които колона с врязан знак ІYІ (обр. 10) и езически жертвеник (обр. 12), свидетелстващи за съществуването на значителен стационарен обект от езическия период в североизточната част на крепостта. 

Това се потвърди през 70-те години на ХХ в., когато в непосредствена блист и западно от ресторант „Дунав”, на самия дунавски бряг бе проучена частично запазена сграда (обр. 1 4, 13, 14). Тя буквално е залепена до северната крепостна стена и според проучения участък почти сигурно е била с триделен план. Впечатляват масивните зидове с дебелина около 1,00 м, добре фундирани и изградени от обработени камъни на хоросан (Ангелова 2003а, 183-191; Angelova, Koleva 2004, 22-23, Abb. 1-1d; 2-1; 8-3). С основание е обърнато внимание на сходството на този строеж с представителната сграда в Аула на хан Омуртаг (Антонова, Дремсизова 1981, 42-45) и с няколко триделни представителни сгради в Плиска и Преслав (особено първия период на т.нар. Архиепископски дворец), чието строителство убедително се датира след 811 г. (Рашев 2008, 89-96, 110-111, табл. ХХХV, ХХХІХ, XLII, XLV-4, 5). За съжаление, изследваният терен в тази част на крепостта е ограничен, а триделната сграда е проучена изцяло само в ширина, която е около 14, 80 м. 

Как се е развивала на юг по дължина, засега не знаем. Забележително е, че подобно на Плиска, Преслав и на Аула на хан Омуртаг (владетелска резиденция от началото на ІХ в.) и в Дръстър до масивната представителна сграда е построена баня (Ангелова 2003а, 183-191; Angelova, Koleva 2004, 22-23, Abb. 1-1c; 2-2; 8-5) (обр. 1 5, 15, 16). Впрочем, известно е, че по правило бани в средновековна България са издигани само във владетелските и епископските резиденции (Георгиев 1980, 99-106). След като банята в Дръстър е изградена на голямо разстояние от катедралната базилика и на още по-голямо разстояние от патриаршеската резиденция, логично е тя да е свързана с друга високо представителна институция. Това би могла да е например владетелската резиденция. 

От търновския надпис е видно, че последната е изградена много по-рано, в началото на ІХ в., докато според типологията на П. Георгиев банята е от края на ІХ - Х в. (Георгиев 1980, 99-106). Известно е обаче, че владетелската резиденция в Дръстър е използвана и през този период. Според Продължителя на Теофан, Лъв Граматик и Скилица в нея със сигурност отсяда цар Симеон Велики (889- 927) при войните с маджарите през 894/5 г. (Божилов 1983, 91). Освен това сходството на плана, размерите и устройството на банята от Дръстър с тази в Аула на Омуртаг не изключва основите й да са положени още през първата половина на ІХ в. Наистина, ако се вгледаме в плана и разположението на двореца спрямо банята в Дръстър, отново се установява сходство с планировката на Аула на хан Омуртаг до Хан Крум, Шуменско, а в известна степен и с ранния дворцов комплекс на Плиска и езически Преслав (Рашев 2008, 89-9696, 111 XLII, XLV-4, 5). 

Впрочем, триделните представителни сгради в Плиска, Аула на Омуртаг и езически Преслав (най-близък паралел) са сходни с дръстърската (тя, подобно на преславската, е широка около 14, 80 м., докато останалите са между 12-18 м), но да припомня, че в Дръстър обектът е недопроучен8 . Най-сигурният белег за монолитно строителство в Дръстър през езическия период, т.е. след началото на ІХ в., се явява разкритото през 2006 г. езическо светилище (капище) (Kirilov, Koleva 2008, 231-250, Abb. 3, 4) (обр. 1 6, 17, 19). То се намира югозападно от банята и предполагаемото място на владетелската резиденция, приблизително в центъра на дръстърската крепост (обр. 1 6). Подобно на останалите езически храмове в Плиска и Преслав, разкритият в Дръстър е представителна монолитна постройка с два вписани квадрата, като стените на вътрешния са широки 1,40 м, а на външния 1,20 м. По аналогичен начин с представителните плисковски и преславски сгради от първата половина на ІХ в., основите на дръстърското капище са положени върху мрежа от дървени пилоти, набити в земята. 

Градежът в суперструкция е бил от монолитно изсечени каменни блокове, от които in situ са запазени само няколко. След покръстването на българите в средата на ІХ в. храмът е напълно разрушен. Целият строителен материал е демонтиран и използван вероятно за изграждане на катедралната епископска базилика, издигната северно от него на брега на Дунав (обр. 11). За разлика от повечето езически храмове, разкритият в Дръстър не е превърнат в християнска базилика. Обяснението, че само езическите храмове с правоъгълен план са трансформирани в църкви след покръстването през 864, е спорно (Kirilov, Koleva 2008, 231- 250). Само ще посоча, че квадратният храм до южната порта на Преслав, също е превърнат в еднокорабна църква (Рашев 2008, 89-96, табл. XLVI, 3). 

Езическият храм в Дръстър не е трансформиран в църква по друга причина. Когато след покръстването и по-специално след 870 г. в Дръстър е трябвало да се издигне катедралната епископска базилика, архиереите са избрали това да стане не върху езическия храм, както е в Плиска, а на друго място – на самия дунавски бряг. За разлика от Плиска и Преслав, Дръстър, античният Дуросторум, е древнопросиял епископски център още от ІV-VІ в., покрит със слава чрез кръвта на 12 раннохристиянски мъченици от началото на ІV в. Освен това през ІХ в. се е знаело добре от Синаксара на Цариградската патриаршия и Продължителя на Теофан, че тъкмо на дунавския бряг през 362 г. в Дуросторум-Дръстър е постигнал мъченическа смърт Св. Емилиан Доростолски (Атанасов 2004, 215-217; Атанасов 2006, 31-41). След средата на ІХ в., когато започнало ново мащабно строителството, на това място са били видни рушевините на късноантични и ранновизантийски постройки. Това навярно е подбудило дошлите византийски духовници и строителите да издигнат епископската базилика именно на дунавския бряг вместо в централната част на дръстърската крепост, където е езическото капище (Атанасов 2006, 179-196). 

Според реконструкцията външните размери на сградата на капището са били около 21 х 21 м и това я превръща във вторият по големина езически храм, разкриван в България (обр. 19), непосредствено след езическия храм в столицата Плиска (Рашев 2008, 89-96, табл. XLVI, 3). Очевидно, централната част над вътрешния квадрат се е издигала на по-голяма височина и е увенчана с купол, за което съдим от по-дебелия зид. Впрочем, начинът на фундиране, градежът и дори дебелината на зидовете на дръстърския езически храм са сходни с плисковския дворцов квадратен храм. Близки са и размерите (без по-късно прибавеният от юг притвор на фуга, плисковският храм е с външни размери: 18,20 х 18,40 м), което предполага едновременност на градежите, респективно облика (екстериор и интериор) на храмовете в Дръстър и Плиска. 

Очевидно, постепенно Дръстър се превръща във водещ религиозен център на езическа България след началото на ІХ в., защото освен храма при проучвания са открити още 4 езически жертвеници (обр. 12, 20-22). По правило те са изсечени от каменни блокове, като върху горната повърхност са врязани два вписани квадрата (Чобанов 2008, 160-170) (аналогията с плана на езическите светилища е очевидна), свързани чрез каналче с коритце за събиране на течности. Посочихме, че единият е открит североизточно от новопроучения храм в зона, където се предполага, че е била владетелската резиденция. Другите два са преупотребени като сполии при строителството на патриаршеската резиденция до катедралния храм, а четвъртият, най-големият (117 х 60 х 51 см), е намерен при проучване на пространството около южанта южна порта, само на около 30 м северно от езическия храм (обр. 20). 

Неговата датировка, респективно тази на аналозите му, може да се прецизира след началото на ІХ в. Този факт е още едно косвено доказателство за началото на монолитно строителство в Дръстър едва в началото на ІХ в. Показателна за тази датировка е стратиграфията на столицата Плиска, където безспорно е установено, че храмовете са издигнати след пожара от 811 г., когато столицата е разрушена от византийския император Никифор І (Рашев 2008, 89-96, табл. XLVI, 3). В ранните хоризонти на Плиска и другите старобългарски центрове от VІІІ в. засега няма следи от подобни постройки. Действително другите известни капища от Плиска и Мадара също се датират след началото на ІХ в. (Рашев 2008, 89-96, табл. XLVI, 3). 

Определено началото на тази нова традиция трябва да се свърже със заемането на ханския престол от хан Крум, който слага началото на нова династия, управлявала България до кончината на цар Роман-Симеон през 997 г. Явно, тази владетелска фамилия, за която има подозрение, че е свързана с панонските прабългари, обитавали в края на VІІ-VІІІ в. Среден Дунав, е била склонна към иновации в държавното устройство, законодателството, религиозните практики, строителството и архитектурата. Редом с останалите нововъведения е възстановяването на дръстърската крепост и превръщането ù в дунавска резиденция на българските владетели, положение запазено със сигурност до управлението на цар Симеон Велики през първата четвърт на Х в. 

Причините за това явление могат да се търсят в няколко насоки. Между края на VІІ и средата на VІІІ в., редом със столицата Плиска, по всичко личи, че е функционирал втори държавен център, свързан с хазарската опасност и това е старобългарското укрепление до Никулицел в близост до Дунавската делта. Действията на хан Аспарух и хан Тервел там са показателни (Атанасов 2004, 13-20; Атанасов, Руссев 2011). С намаляването на хазарската опасност през VІІІ в. и новия приоритет в българската външна политика, какъвто е Византия, е логично Плиска да се утвърди като водещ държавен център. При хан Крум обаче България овладява трайно огромни територии на север от р. Дунав, които се нуждаят от ефикасен контрол. Това е една от причините за издигане на брега на Дунав, върху рушевините на Дуросторум-Доростол, на нова цитадела на българската власт, която придобива статут на държавна резиденция. 

Към това трябва да добавим, че изграждането на дунавска флотилия, предприето от хан Омуртаг (Кузев 1979, 31-32) също изисква важно пристанище. Действително при проучване на пространството пред северната крепостна стена през 80-те години на ХХ в. бе регистрирано средновековно пристанище (обр. 1 7, обр. 23). Според изследванията на дървените пилоти и грeди, направено с активен въглерод в Института по праистория и ранна история в Берлин, съоръжението е с дата 780 /± 220/ г. (Ангелова 2003а, 193). Благодарение на серия от мащабни археологически проучвания в Силистра между 2006-2009 г., когато бе проучено капището и южната крепостна стена на Дръстър, станаха възможни и някои наблюдения по хоризонталната стратиграфия на крепостта през първата половина на ІХ в. Оказа се, че около капището, което е приблизително в централната част на укрепената площ, има огромна, съвършено незастроена територия до началото на ХІ в. от 16 000 м2 (Kirilov, Koleva 2008, 237-238). 

При положение, че цитаделата има площ около 50 000 м2 , това означава, че „площадът” около езическия храм заема близо 1/3 от защитената територия, което на пръв поглед е изненадващо. Още повече, около катедралната базилика от втората половина на Х в. и епископската/ патриаршеската резиденция западно от нея археологически са проучени други около 8 000 м2 (Angelova, Koleva 2004, 22-23, Abb. 1). И там обаче няма никакви следи от монолитно строителство през езическия период, респективно първата половина на ІХ в. Това на практика означава, че след възстановяването на крепостта в самото начало на ІХ в. и до приемането на християнството, съпътствано с построяването на катедралната базилика и на комплекса около нея, в цитаделата на Дръстър са издигнати само три монолитни градежа – дунавският дворец на българските владетели, владетелската баня и езическото светилище (обр. 1). 

Може да е имало други спомагателни постройки като казарми за неголям гарнизон и складове, но това не променя общата картина. Очевидно Дръстър е „затворен град” с ограничен достъп, обслужван от гарнизон начело с регионален управител, предназначен периодично да приема владетеля и свитата му. Само при вражески нападения се превръща в рефугиум, даващ убежище на околното население и по-големи военни контингенти (Kirilov, Koleva 2008, 233, 237)9 . Впрочем, ако се вгледаме в плана на другите владетелски резиденции през ІХ в., ще забележим същия принцип. Наистина в планировката на Плиска, Преслав и Аула на Омуртаг до с Хан Крум, Шуменско, в самото начало на ІХ в. виждаме защитена с крепостни стени голяма незастроена територия, в която има само владетелски дворец (в Плиска дворцови комплекс) с баня, езически храм и помощни (обслужващи) помещения (Рашев 2008, 89-96, табл. XLVI, 3). Н

а този фон няма съмнение, че тъкмо в Дръстър трябва да търсим Преславния дом на Дунав, издигнат по заповед на хан Омуртаг. Това изглежда е започнало още в първите години на управлението му от висш държавен сановник, вероятно стратег, чието име още не знаем. Има косвени податки, че този дом-дунавска резиденция в Дръстър се е именувал Мундрага. Единствен Константин Багрянородни пише, че крепостта, в която при маджарското нашествие през 894 г. се установява цар Симеон, е Мундрага, а не Дръстър (Const. Porph., De admin. imp. 40, 176). Според В. Бешевлиев в случая няма противоречие, защото най-вероятно цитаделата на Дръстър на Дунавския бряг (възстановеният в началото на ІХ в. полигонален византийски кастел от VІ в.) се е казвала “Мундрага” (Бешевлиев 1985, 17-20). 

Георги Атанасов

www.academia.edu/, стр. 29-45

-------------------------------------------------------------------------------------

Макет - www.krasivovetrino.bg: На самия край на България, в центъра на днешния град Силистра, се намират останките на средновековния град Дръстър. Наследник на древния Дуросторум, наречен от византийците Доростол, той е една от най-древните крепости на територията на страната ни.