Петко Добрев: Спомена за нашите богове трябва да го търсим в нашето народно творчество, както и във всеки оцелял извор от български произход

Петко Добрев - историк и общественик от Силистра: "Трябваше да участвам с доклад във ФОРУМ БЪЛГАРОЗНАНИЕ 2025 - "Майски четения" в УАСГ - София на тема „Стари факти, нови идеи, за опазването на културата и историческото наследство“. Подготвеният от мен доклад бе на тема "Тракийските Богове – кои са те?", но за съжаление се появиха непредвидени обстоятелства, които възпрепятстваха присъствието ми сред почитателите на неманипулираната българска история. Публикувам го във Фейсбук.

Когато става въпрос за началото на човешката цивилизация и боговете, се изправяме пред един въпрос – в състояние ли сме да възприемем друга гледна точка. Ако нямаме тази необходима култура на изследователи, то очевидно сме роби на каноните  - исторически, политически и църковни. Ако обаче имаме дух на изследователи, то следва да обмислим различните гледни точки. Логично е най-старият библейски народ да е единият компонент на индоевропейците, другият са индусите. А кой е най-старият библейски народ? Отговор на този въпрос ни дава Херодот – фригите, т.е. бригите или както Омир ги нарича – траките. 

Имали ли са общи богове траки и индуси?

Отговор на този въпрос намираме във „Веда словена“ на Стефан Веркович. Като най-стар Бог е познат Вишну. Той е държал в ръката "Златна книга" - НИШЕНЛИЕ. Главните Богове били Вишну Бога, Коледа Бога и Бела Бога. Вишну изпраща на земята Злата, която живеела на звездите. Тя отишла в  Харапска града. А  Харапската земя е тази в днешния щат Пенджаб. Родила Млада Бога и Коледа. Вероятно от Харапската земя Коледа потегля към Черно море и Балканите. А Вишну остава в Харапската земя. Божията земя била наричана Белина и нашите деди вярвали, че била накрай земя. Там слизали Боговете и се гощавали. До тази земя стигнал Дионис, а после и Александър Велики. Така започват да се формират двете цивилизации – тракийската и индийската, а те заедно формирали индоевроейската.

В надпис на Омуртаг е упоменато, че 6 328 години преди неговото съставяне е дошъл истинският Бог, т.е. Бог Вишну е дошъл в Харапската или Божията земя през 5508 г. преди Христа. Тази година е приета от българите, които са наследници на траките, за "Сътворението на света". Използвайки датировките от Библията може да се предположи, че през 4902 г. пр.Хр. се появява Адам, а през 3846 г. Хр. - Ной. През първите 6 библейски дни, които вероятно обхващат период от шест века, Бог и Боговете събрали всички знания за природата в района от Харапската земя до Балканския полуостров. Тези знания те поетапно започнали да предават на хората. 

Стефан Веркович е записал предание за българите, познати като копановци, които се смятали, че са от "божие коляно". Та техните прадеди получили от Бог мотика и лопата, с които изкопали земята и събрали на куп добрата земя. Така според копановците се появил човекът (б.а. - познатият ни вече мислещ човек "хомо сапиенс"). Не  е случайно, че Раковски, имайки предвид стари гръцки автори,  пише, че „името българин значи сеещ жито, ядящ жито или бългур, блъгур и булгур, т.е. человек, изобретил орачеството, сътворил постоянно жилище и хранещ се с жито, а не веки с корени и плодове, както другите“.

Страбон пише, че  траките в най-стари времена наричали съветниците на своите царе – Богове. Може да се предположи, че раждането на боговете не е биологичен процес, а познавателен, в който те са изучили съответно определен процес, който по-късно трябва да предадат като знания на хората. От записаното във „Веда словена“ научаваме, че знанията са предавани на хората от Боговете, както и от техни ученици – царе или юнаци. 

Царете и юнаците е възможно да са били онези силни и прочути старовременни мъже, както е записано  в Библията: „В ония дни се намираха исполините на земята; а при това, след като Божиите синове влизаха при човешките дъщери и те им раждаха синове, тези бяха ония силни и прочути старовременни мъже“.

Богинята на небето била Дургана. Лана юнак бил първият слуга на Бога. А Господ бил познат и като Жийна. Храната на боговете, когато били на небето, била наричана дефниту. Богинята Жива научила хората да пеят и пишат. Тя предала знанията на цар Има, който за тази цел се качил на небето. Той си говорил с Бога и написал ясна книга по Божие внушение, която съдържала песните на нашите прадеди, когато колели курбан и се молели на Боговете. Цар Има също учил хората да орат, сеят и на други занаяти. Живеел в град Кайле, където много пъти слизали змейове от небето и той ги гощавал. (Б.а. - оттогава до днес укрепените градове наричаме калета)= Занаятите Има научил в Бела града, където ходили Юдите.

Нашите прадеди имали различни книги за песните, които били за определени  случаи. Питица съдържала пет книги, в които са песните за Боговете и Богиците. Бог Игне дал познанията за огъня. Бог Дъжна им помогнал да опознаят дъжда, а Бог Водна - водите. Бог Росна пращал на земята роса. Сурва бил Бог на годината. Сива бил Бог на новата година. Богът на зимата Зимна пращал снегове и студ. Той пращал своя слуга Снегина да хвърля сняг по планините. 

Богът на къщите Хижие ги научил да строят жилища и по негово име ги наричали хижи. А Небна Юда, която била на небето, слизала на земята и научила хората как да опознаят звездите. Знанията за строителство на кораби и мореплаване били приоритет на юнака Колчу (б.а. - по-късно бил отбелязван като св. Никола), който бил божий син. Той слязъл на земята r предал тези знания на хората. Това станало чрез цар Хина, който бил от Крайната земя. Той   пръв захванал да ходи по морето и от него се научили хората да правят кораби. 

Бог Рую дал знанията за лозята и виното. И така до днес се прави и пие руйно вино. Бог на здравето бил Сурица. Сурова значело здрава. На Енювден прадедите ни следвали звездите по земята и баели на билкитеq та ставали за лек. А Богицата Друида седяла в гората и лекувала болести. На Енювден тя също слизала на земята.

Съхранените в народното ни творчество исторически спомени за боговете впоследствие стават част от представата на други народи за тяхно минало. Но героите в тези вече станали легендарни сюжети имали нови имена, различни от тракийските. А самите сюжети вече не били исторически спомени, а легенди. 

В чуждите извори намираме преливащи се култове към Сабазий, Загрей и Дионис. Дионис бил познат за елини и римляни още като Бакх. Но ако се съобразим с особеностите на транскрипцията, то може да предположим, че Бакх произнесено от траките би звучало като Балх. А Балх е вече история на траките, които после бяха познати като българи.

За траките родът на Дионис бил част от Сътворението на света, т.е. от получаването на знанията, с които те преобразили своя живот. Подобен извод може да направим от разпространен само в Югоизточна България - мим за Дионис като цар покровител на плодородието, нивите и житото. Дионис държи рало, оре и сее.

Вероятно той е Великия Бог Дий, който бил популярен сред българите дори през Възраждането. Тукидид сочи, че според една легенда той бил отгледан в планината Ниса. Може да се предположи, че гърците говорели за тракиеца Дий от планината Ниса  - ДИО- НИС. Софокъл казва, че той бил син на тракийския цар Дриас.

Ето едно предположение за Дионис. Той е син на тракийския цар Дриас. Произходът му е от племето диои и бил отгледан в планината Ниса. Представители на този царски род са били още Сабазий и Загрей. Вероятното му тракийско име е Дий, а родът му бил Балх. Тръгнал на Изток и стигнал до Индия, където била крайната земя –земята на Вишну. По пътя си до Индия основал държавата Балхара, която елините наричали Бактрия. Нейна столица бил град Балх. 

Дий бил родоначалник на индоевропейската цивилизация, която се родила при срещата на тракийската и индийската. Дий победил Индия и се върнал по обратния път. За народа балка, т.е. траките, който съществувал от прародителя Кардама, сведения намираме и във Ведите, както отбелязва в свое изследване Михаил Михайлов – „България и Ведите“. А прародителят Кардама е библейският Адам. На санскрит Кардама означава кал, пръст.

Дионис бил примерът, който следвал Александър Велики, който според Дион Касий дори се обличал като него. А походът на Александър е опит за повторение на раждането на индоевропейската цивилизация – крайният резултат от похода на Дионис, който не само стигнал до Индия, но и я победил. Тръгвайки да завладява Индия, Александър казал „Аз съм новия Дионис“. В този смисъл е резонен въпросът дали Александър не се е стремял към един непознат за нас ренесанс на индоевропейската цивилизация? За това, че Александър следвал стъпките на Дионис пише Плиний.

Дионис е причината за историческата поява на Орфей. Според предание той поискал да премине от Азия в Европа през Хелеспонта. Но тракийският цар Ликург, който владеел и двата бряга, поискал да го убие. Дионис го свалил от власт и убил. Властта дал на Харопс – дядото на Орфей. Той го научил на мистериите, тайнствата и оргиите. Орфей бил цар на траките и жрец на Дионис. Той видоизменил мистериите и тайнствата. Нашето народно творчество е запазило исторически спомен за Орфей, но с тракийското му име  - Орфен. 

Като доказателство за това може да приемем записаната и публикуваната от С. Веркович „Орфенова женитба со керка на харапска крале“. Този исторически спомен е запазен само при нас – българите. Орфен не случайно взима за своя жена керката на харапска крале, т.е. дъщерята на краля на земя Харабия, която се намира на край земя. (Б.а. там където е  Вишну и където се родил Коледа). И не е случайно, че по време на бягството му с дъщерята на краля му помага Вишну, за да премине през църното море.

Друг популярен култ бил този към Залмоксис. Страбон пише за него, че връщайки се в родината, убедил царя да го приеме като другар в управлението, понеже бил способен да оповестява  волята на боговете. И отначало  той бил назначен за жрец на Бога, който най-много се почитал от тях. След това и сам бил наречен Бог. Всеизвестен култ  сред траките бил и този към неизвестният ни като личност днес, но познат като тракийски конник. Кой е бил той е въпрос на бъдещи изследвания.

В заключение ще кажа, че споменът за нашите богове трябва да го търсим в нашето народно творчество, както и във всеки един оцелял извор от български произход. Народното ни творчество е оцеляло през хилядолетията. В него е нашата история. Нашият народ не помни Тангра, защото не  го е познавал. Но помни Боговете, които му дали знанията, чрез които човекът е станал разумен и коренно преобразил живота си, т.е. преживял Сътворението на света. За това, пазейки спомена за Вишну, нарича Бог – Всевишния.

Неда Антонова: В романите историческите събития и участващите в тях - „такива, каквито биха могли да бъдат“

В зала „Диоген Вичев“ на Регионална библиотека – Силистра бе проведена четвъртата през последните години среща с писателката Неда Антонова, отзовала се по покана и със съдействието на община Силистра, адвокат Ели Тодорова – областен управител в близкото минало, Книжарници „Везни 55“ и други партньори. Формален повод за осъществената творческа тръпка с авторката на 27 книги на почетния гражданин на Търговище бе последният ѝ роман „Моят любовен август“. Тя бе уважена с приветствия от зам.-кмета Стилиян Стойчев, от журналистката и общественичка Цветана Игнатова, поетесата и писателка Дафинка Станева, от учителката Йорданка Господинова и др. представители на обществеността.

Представянето му обаче бе възможност пред аудитория от хора предимно в по-късната възрастова група да се говори за проблемите…на днешните младежи, изкушени от много предизвикателства на съвременната цивилизация в духовен и прагматичен план. За целта бе ползвано подзаглавието „Едно пътуване до ръба на живота“, както и мотото на срещата „Книгата – другар на ума и съветник на душата“.

И още една запечатваща се в съзнанието фраза „Всеки народ е дете и иска да чете книги, в които е главен герой“. Донякъде тя обяснява признанието на възпитаничката на университет в днешния Санкт Петербург, че описва историческите събития и участващите в тях „такива, каквито биха могли да бъдат“. Може ли си идеята да останат в съзнанието на поколенията като примери за поведение. При това в резултат на изследвания в търсене на отговор и на въпроса „Кой как е преживял тези събития?“.

Културното събитие бе вписано като номер едно в програмата на стартиралата 19-а Национална библиотечна седмица, посветена на професионалния празник на библиотекаря – 11 май с тазгодишно послания „Библиотеката – мисия възможна“, която ще продължи до 15 май, както обяви директорът на библиотеката Галина Раева.

Относно писателката –гост на силистренци, трябва да припомним, че в нейната биография има и добруджанска връзка – преди 65-66 години е била учителка в село Вокил, Дуловско, в нашия край са родени децата ѝ, тук през 2022 г. по нейна инициатива бе единственото по рода си честване на 300-годишнината от рождението на Паисий Хилендарски. Всичко това ни води към заслужено внимание към основателката на сп. „Отечество“ и единствената жена, носител на „Златен меч“ за военен разказ, както и на неофициалното признание „най-пътуващ до читателите си писател“, въпреки своята достолепна възраст.

За книгата си, иначе наречена с романтично и продаваемо заглавие по препоръка на издателя, авторката казва, че е „тъжна“ по съдържание, защото е посветена на проблемите на днешното съвременно подрастващо поколение. В известен смисъл обаче тя е със „щастлив край“. Причината за подхода към посланието на творбата: „нашите деца“ не знаят какво е смърт, защото не знаят какво е бог. Потърсени са размишления от рода на това „Какво става с човека, когато посегне на живота си?“, както и разработка „как де поправя всичко преди да го пожелаеш да се случи…срещата по свое желание със смъртта“ (за Антонова тя е зимен сезон).

И още – за невидимия дух, който в сюблимния момент ти казва „какво те чака там, за да се усетиш и да се върнеш“. И във връзка с тази проблематика Антонова посъветва присъстващите: „Говорете с децата си за усилието да живееш, да знаят, че животът е един и в него се преминава през различни етапи. Както и че проблемите се решават тук, т.е. на земята. Споделяйте с децата си. Бъдете с тях приятели, доколкото е възможно“.

От всяка литературна среща у участвалия в нея остават различни послания. Примерно в случая, „Всеки има в живота своя август – времето, когато се сбогува със своето лято и тръгва към отровното есенно“. Макар за мнозина „есента на живота“ е най-добрият, най-стойностният, най-изпълненият с пълноценност период от гостуването ни на „този свят“. Защото никога не късно да участваме в разговори за „бог, живот и душа, какъвто недоимък според Неда Антонова има в дневния ред на съвременните деца и подрастващи.

Петър Стоянович: "Историята е много повече от пристрастие"

 

В залата на Регионален исторически музей Силистра по покана неговия директор доц. д-р Николай Тодоров и за пореден път в подобни начинания със съдействието на Адвокатска колегия Силистра с председател Димчо Кьосев бе представена книгата „Царска България 1879-1946“. Тя премина с участието на нейния автор Петър Стоянович – български историк, журналист и политик (министър на културата в правителството на Пламен Орешарски). За изданието, което е от луксозен характер като полиграфия – лъскава представителна тежка хартия с много снимки в цвят, „Сиела“ казва: „Това е книга за „българският владетелски двор – личности, длъжности, биографии и за последните 145 години тя е първата и единствената книга, посветена на историята, структурата и биографиите на царската институция. На практика е своеобразна енциклопедия и изследване, което заема ключово място в съвременната историография“. Според някои изследователи това е книга извън клишетата от „предишни времена“.

Първо от страна на адептите, т.е. обожателите на Третото българско царство, а после и на обратния подход – на неговите противници от периода да комунизма, когато отношението към „царската власт“ е било идеологизирано – логично, но ненужно. Така са се наслоили няколко паралелни разказа. А „историята е много повече от лично пристрастие“. Авторът твърди, че и в момента преподаването в училище по българска история е „особен разказ – по-скоро приказка, фикция“, при това на принципа „черно – бяло, добри и лоши“ и пр. В него българската армия винаги е победителка, за българските политици провалите винаги са резултат от външни влияния и фактори.

Според Стоянович, който е „доктор на историческите науки“ и със защитени професури в Шуменския университет и в Института за исторически изследвания на БАН, естествената зрялост на нашето общество изисква трезва преценка та „отминалото време“. С идеята да го изучим по документи извън линиите на партийните пристрастия. Впрочем, това се отнася за всеки период, включително и за най-близкия предишен, който в момента поне в публичното пространство е повече отричан, отколкото оценяван по достойнство със задължителните елементи на разумно-прагматична „критика“. Стоянович смята, че има и „среден  разказ“ – да се пробие път за най-важното обобщение – как в рамките на едно поколение (примерно четвърт век) от една изостанала османска провинция България е докарана до състояние, което е близко до това на доста европейски държави по това време - към 1912 г. (става дума за Испания, Италия, Португалия).

Нещо, което, отбелязва изследователят, не успяват да направят за 35 години съвременните ни политици, независимо че формално са много по-образовани от своите някогашни  предшественици, начело на държавните институции. С обяснението, че повечето от тях в първите десетилетия на възстановената българска държава не са имали по-висок образователен ценз от I-IV гимназиален клас. И въпреки това са стояли достойно да европейски аристократи, крале, султани и потомствени чуждестранни дипломати. Нещо, което не можело да се каже, че се отнася до повечето от „големите ни играчи на днешното време“.

Относно подредбата, книгата е създадена по логиката на читателя, за да бъде разбрана – от времето на Александър I до управлявалия в регентски режим малолетен цар Симеон II. По този начин тя  се вписва под своя форма в средата на „идиотите на българската псевдонаука“ - „проклятието на съвременния дигитален свят“, когато всеки може да пише за всичко“. Реално в нея се съдържа всичката налична информация по темата с акцент върху структурата на придворния апарат, което с тази творба се смята за принос в науката по отношение на разкриването на тази „паралелна държава/Министерски съвет в сянка“ във вид на „мравуняк/пирамида“, която обаче е непосредствена връзка с останалата част от държавата. При това с ефект от директно влияние върху българската държава и обществото. Така читателят ще види как стоят нещата от „министър-председателя на двора“ до прислужниците на монарха и неговата „свита“.

Според направените проучвания всички назначени на работа в "двора“ полагат клетва и получават подробна служебна характеристика на изпълняваната длъжност, носейки отговорност пред прекия представител на властта в структурата. С уговорката, че половината от „служителите“ в първите години на коронясания за български владетел Александър I – племенник на Руския император, идват от чужбина и по-специално от родното му място – Хесен, Централна Германия. След година и половина обаче започва подмяната им.

Стоянович няма обяснения защо „новите“ са основно…от Пирдоп, които за година успяват да „обръгнат“, т.е. да паснат на работата, справяйки се добре с нея. В горната си част обаче властта в „царския двор“ продължава да е чужбинска. Чак при цар Борис III е другата промяна – „на власт“ вече са или българи, или побългарени представители на други нации. За аудиторията бе интересно да научи, че според Стоянович, след Първата световна война България е сред „най-вкусните“ места за служба и изява на европейци от различни държави. В представянето на книгата бе заявено, че най-важна роля в първите десетилетия на Третото българско царство заема армията, за която е купувана най-модерната техника – първо от Германия, после от Франция и т.н. в условия на постоянно превъоръжаване.

„Българската монархия има своята специфика“, твърди Стоянович. И за това имало няколко момента, които я различават от традициите в Западна Европа. Първият от тях: поради липса на наследствена аристокрация „военната каста“ заема нейното…място, т.е. „военоначалници в пагони стават графове, барони“, а техните  съпруги влизат в ролите на „придворни дами“. Втори момент е, че българите сме егалитарен народ по психология (бел.авт.-егалитаризмът е политическа доктрина, в основата на която е разбирането, че хората трябва да бъдат разглеждани като равни и да имат същите политически, икономически, социални и граждански права). Книгата за „Царска България“ от последния монархически период на страната завършва с „глава“, която е опит да обедини биографиите на работилите за „короната“, като се смята, че има още работа, за да бъде попълнен максимално и този пъзел от информация.

БНР за "Особености на традиционното изкуство в женската носия"

В свят, в който модерното често измества традиционното, една книга се появява като мост между поколенията – "Особености на традиционното изкуство в женската носия". Изданието е не просто наръчник, а жива енциклопедия на женската народна носия в Североизточна България – с всичките ѝ тънкости, символи и смисъл.

Книгата е дело на етнолога Йордан Касабов, майсторката на народни облекла Добринка Петрова – млада жена с умения, наследени от времето на нашите баби, която не просто възстановява старинни елементи от облеклото, а го прави така, както са го изработвали някога – без компромиси, без съвременни улеснения, с ръце и сърце, и журналистът - изследовател от Силистра Йордан Георгиев.

Книгата има и конкретна история – тя тръгва от желание за участие в националната сесия "Живи човешки съкровища", организирана от Министерството на културата. Въпреки административни пречки, проектът получава подкрепата на учен от БАН – доц. д-р Валентина Райчева – и това вдъхва кураж на екипа да довърши начинанието под формата на пълноценно книжно издание, богато илюстрирано и отпечатано от силистренско издателство със съдействието на Русенския университет, разказа Йордан Георгиев.

"Идеята беше да се представят в този проект как съвременен майстор от предложеното лицето на Добринка Петрова възстановява истинския начин за изработка на определени елементи от женската носия. В книгата имат теоретичен момент и практико-приложен, което вероятно я прави ценен продукт и затова интересът към него е такъв, каза за БНР Георгиев.Добринка Петрова спазва направата на женската народна носия, заяви Йордан Касабов, доктор по етнология от Силистра."Елемент по елемент както е по цвят както е било. От времето на нашите предци, запазено досега без никаква промяна и това е закон и най вече ми харесва, че тя твърдо отстоява това много предложения има да изработва разни кичозни неща, слабост за пари, но тя не се съгласява - отказва". 

По носията се е различавал социалния статус на жената - дали е мома или омъжена. Начина на поставяне на китката дали е от ляво, дали е от дясно. Момата има по-малко накити и са основно мънистени. Докато омъжената е с повече накити, метални. Момата няма право на връхна дреха освен елече. Разлика има и при престилките – при момата е вързана от ляво отпред. Различно са и забраждането, и възела. Добринка започва да се занимава с народно облекло преди около десетилетие – водена от любов към българското, от желанието да знае как са живели и какво са носили предците ни. Всичко е трудно, защото се изработва на ръка. Книгата е безценно четиво за всеки, който иска да разбере какво наистина е означавала женската носия – не просто дреха, а символ, история и идентичност, каза още Йордан Георгиев. Следващото им издание - "Забраждания и престилки от Североизточна България" е вече готово и ще излезе до края на април. То надгражда сегашната книга и предлага още по-задълбочен поглед към женските облекла и ритуали.

Незабравка Кирова-Христова

Туристическо дружество Силистра се отчете за 2024 г. и планира дейности за 2025 г.

 

Годишното си отчетно събрание, включващо и попълване с нов член на УС (Христина Христова – учителка) проведе Туристическо дружество „Дочо Михайлов – град Силистра, което регистрирано по Закона за юридическите лица с нестопанска цел и член на Български туристически съюз. Председателят на дружеството Виолета Атанасова направи отчет на дейността за миналата година и представи за утвърждаване както нови 25 членове, така и календара до м. август включително. От представената от нея информация пред 60 души, членове на дружеството, участващи в заседанието на висшия орган на дружеството, стана ясно, че през 2024 г. Управителният съвет е провел 15 заседания и е взел 53 решения. Участие е реализирано в 25 мероприятия в 10 града на Североизточна България (Добрич, Варна, Разград, Шумен, Велики Преслав, Балчик, Ветрино – Неофит Рилски), в Северна централна България (Велико Търново, Дряново, Павликени, Троян) и частично на юг от Стара планина (Айтос, Стара Загора, Родопите). Както и в чужбина – до Ескишехир и Бурса.

За поредна година ТД – Силистра бе домакин на проявата „Нашият Дунав“, този път осъществена с партньорство на Областна администрация Силистра, Община Кайнарджа и Кметство Краново с посещение на екопътеката в селото по линия на Сухоречието. Подобна предстои и тази година на 21-22 юни на територията на Община Алфатар с поход отново в Сухата река – някога в нейното пълноводие е имало връзка между Дръстър, Плиска и Преслав. Проявата е със съдействието на кмета на общината д-р Янка Господинова, археолога проф. дин Георги Атанасов и дългогодишния турист и ръководител на скаутски отряди Александър Лечев, бивш председател на дружеството.

ТД – Силистра е с регистрация в Търговския регистър по надлежния ред и по споделен от ЦС на БТС туристически лиценз може да извършва разрешената от него дейност, което бе споделено на делова среща с кмета на община Силистра Александър Сабанов. Допълнителна подробност е, че сред новоутвърдените членове на дружеството има бивш областен управител, за да станат двама в дружеството някогашни представители на държавната власт за областта, както и двама настоящи общински съветници. В духа на традициите на други дружества е препоръчително взаимодействието с местната законодателна местна власти на туристическите дружества ,каквито в област Силистра има само в Силистра и в Дулово (ТД „Караджата“). В допълнение – в Тутракан има Сдружение за развитие на туризма.

В доклада за дейността през миналата година бе намерено място и за информацията, че обектът „Бунгала“ край река Дунав във Ветрен, собственост на дружеството, вече е в режим на десетгодишен наем с търговско дружество, което ще го експлоатира в осъвременен вид. Налична е и базата под формата на хижа „Ален мак“ в парка „Орехова гора“, която също е във възможност да бъде използвана и наемана.

Председателят на Контролния съвет Васил Георгиев също представи доклад за финансовото състояние на дружеството, за направените разходи за ремонти на офиса на ул. „Добруджа“ и др. финансово изразени дейности. Още повече, че дружеството и извършва стопанска и нестопанска дейност, близка до тази на фирма, което надлежно се отчита. Предстои  общо събрание на БТС на 14 юни, за делегат на което бе избрана Виолета Атанасова, която е член и на Инспектората на национално ниво. Предстои и празненство за 130 години на туристическото движение в България на „Витоша“, в което е предвидено и добруджанско участие.

Събор на хоровете

 Още в края на 19 в. музикалният живот в Силистра ангажира вниманието на културната общественост. В началото на 20 в. градът заема достойно място в културния афиш на страната.

През 1909 г. в гр.Силистра се провежда събор на юнашките дружества от крайдунавските градове. Пирин Бояджиев пише, че “повлияни от неговия необикновен успех, двамата учители по музика в града – Петър Бояджиев и Никола Блажев, стават инициатори за свикване на събор-надпяване на хоровете от крайдуновските градове.

По свидетелства на в.”Музикален вестник” от 1910 г. Българският музикален съюз взема решение да организира общ музикален събор в България. Скоро става ясно, че тази идея не може да бъде осъществена и тогава от гр.Силистра идва предложение “да се устрои частичен събор на крайдунавските градове в гр.Русе”. Тази стъпка се оказва също неуспешна.

В края на април 1910 г. П.Бояджиев и Н.Блажев стават инициатори на изпращане писмо до председателите на музикалните дружества от крайдуновските градове с предложение да се свика събор на хоровете в гр.Силистра. В посочения документ четем: “Излишно е да ви излагаме надълго значението на музикалните събори. У нас, дето тъй трудно се крепят певческите хорове, такива взаимни срещи ще освежат музикалния ни живот, ще подтикнат отделните хорове към съревнование и изобщо ще дадат импулс за по-инитензивна дейност. Въодушевявани от желанието да видим час по-скоро общ в музикален събор, решихме да направим първата стъпка за реализирането на такъв като свикаме в Силистра частичен музикален събор на хоровете от крайдунавските градове.” В писмото се изреждат условията за участие в събора и се уточнява неговия конкурсен характер. Дейците на музикалния съюз одобряват тази инициатива. От съхранените данни личи, че персонални покани са отправени към хоровете от крайдунавските градове Тутракан, Русе, Свищов, Никопол и Оряхово. Покани получават и техните колеги от Плевен, В.Търново и Разград.

Централната преса отделя внимание на събитието: “Уредбата на този събор е една важна стъпка в музикалния ни живот, която ще прояви своето влияние за неговото процъфтяване и напредък.” Видинската преса също приветства предстоящото събитие: “Видинското музикално дружество “Китара” отпътува на 21 май за Силистра, където на 23 т.м. ще се състои първия музикален събор в България, в който ще вземат участие всички хорове -–мъжки и смесени, от всички крайдунавски градове. От приготовлението, което е направил комитетът там, може да се съди, че съборът ще бъде доста импозантен и редко тържество на българската народна музика, която ще бъде застъпена най-много в програмата на концерта.”

През 1929 г. Петър Бояджиев пише в “Родна песен”: “Целият град посрещна възторжено и подслони своите многобройни млади гости – певци, дошли от Тутракан, Русе и Видин. Красивата Дунавска градина не можеше да побере многобройните граждани, дошли да чуят състезаващите се дунавски певци.”

На заглавната страница на официалната програма, разпространена за предстоящото музикално събитие, се открияват четири акцента. Програмата е основният източник на точното и пълно название на проявата – Първи български народен музикален събор на хоровете от крайдунавските градове. На второ място, съборът е иницииран от музикално дружество “Седянка”, чийто председател по това време е д-р Ст.Габровски. Третият сегмент е датата на провеждане на събора – 23 май 1910 г. Пирин Бояджиев пише, че съборът е проведе на 22 май, но това вероятно е техническа грешка. В друг своя труд същият автор посочва, че датата на събора е тази, отбелязана на официалната програма. Програмата за това музикално събитие е приемана като важен елемент от цялата организация и затова тя е отпечатана в печатницата на уважавания силистренец Д.Иванов.

За членове на журито са поканени композитори и диригенти от гр.София – Добри Христов, Николай Ив.Николаев, Павел Щтрос, Н.Абаджиев. Съборът е културно събитие, което по своето значение придобива национален характер. Поради тази причина присъстват

двама мннистри от първото правителство на Александър Малинов /16 януари 1908 – 5 септември 1910 г./ - министърът на народното просвещение Никола Мушанов и министърът на правосъдието Тодор Кръстев.

При огромен интерес от страна на гражданството, в павильона на дуновския парк, в 15.00 ч. на 23 май 1910 г., съборът е открит. На декорираната сцена като фон са поставени върху музикалния ключ три лозунга: “Който пее, зло не мисли”, “Музиката облагородява душите” и “Песента развеселява и утешава”.

Съборът е открит с изпълнението на “Шуми Марица” от участващите 400 хористи. Слово за българската народна песен произнася Добри Христов. Първата част на събора включва свободна програма на отделните хорове. Първи запява мъжкия хор на видинското музикално дружество “Китара” с диригент Ст.Вапорджиев. Този хор изпълнява “Елколе – китка от народни песни”, сътворена от А.Букурещлиев. Смесеният хор от Русенската мъжка гимназия, с диригент Ал.Йорганджиев, изпява “Лиляна – кинтка от народни песни”, обработка на Добри Христов. Мъжкият хор на тутраканското музикално дружество “Гъдулка”, с диригент П.Иванов, се представя с композицията на Адам – “Другари във войската”. Единственият женски хор е този на силистренската девическа прогимназия, с диригент Н.Блажев, който представя “Майчина песен” на К.Машек. Финала на свободната програма е предоставен на мъжкия хор на силистренското музикално дружество “Седянка”, с диригент П.Бояджиев. Силистренският хор изпълнява с

голям успех “Китка от народни песни”, обработка на неговия диригент. Години по-късно за П.Бояджиев е отбелязано: “Малки и слаби сме да пишем за делото на големия български композитор и диригент Петър Бояджиев. Скромен и трудолюбив до крайност. Неговото благородство подкупва и пленява.”

Във втората част на събора продължава свободната програма, като тук са представени нови композиции. Мъжкият хор на видинското музикално дружество “Китара” пее “Другари в армията” от Адам, а след него следва завладяващото изпъленние на мъжкия хор на русенското музикално дружество “Родна песен”, с диригент Ал.Юрганджиев, на “Славянски химн” от Томас. “Звезда вечерница” от Адам се поднася с майсторство от смесения хор на тутраканското музикално дружество “Гъдулка”, с диригент А.Чернев. Следват силистренските изяви на двата хора на музикално дружество “Седянка”, ръководени от П.Бояджиев – мъжкия хор изпълнява народната песен от Силистренско “Стано Станке, стамболчанке” /обработена от П.Бояджиев/, а смесения хор – китка от народни песни “На седянка” от Карел Махан /диригент на първия обществен хор в гр.Силистра през 1894 г./. В тази част на събора самостоятелно се изявяват и два оркестъра на русенската мъжка гимназия – струнен и тамбурашки. Тяхното участие не е отразено в официалната програма.

В “Историческа справка” за създаването и дейността на хор “Седянка”, написана около 1950-1951 г. от Ат.Мавродиев е отбелязано, че песента “Овчар-македонец” /текст Иван Вазов,

музика П.Бояджиев/ овладява цялата публика, “всичко живо като че ли престана да диша и с отворена уста слушаха мелодичната песен, изпълнявана от даровития й солист Ив.Димитров.

В своите спомени Др.Бобчев и Цв.Друмева посочват майсторското изпълнение на “Песента на камбаната” от А.Ромберг. Тази ораторна композиция не е отбелязана в програмата за събора, но П.Бояджиев в статията си, поместена в сп.”Родина”, кн.1 от 1940 г., твърди, че е изпълнявана.

В конкурсната надпревара се представят задължително две песни: смесените хорове – “Каква мома видях, мамо” от Ем.Манолов, а мъжките хорове – “Ганената майка” от Д.Христов. Ярка демонстрация на хоровото изкуство е общото изпълнение на двете песни от всички хористи в края на конкурсната програма.

В своите спомени П.Бояджиев отбелязва: ”Заслужено първенство се даде на големия русенски смесен хор под диригенството на Ал.Юрганджиев, но и всички останали хорове, включително и малкият тутракански хор, направиха отлично впечатление.”

Първата награда – сребърна лира, е отредена за русенския хор “Родна песен”, а втората, с която са удостоени всички останали хорове, е медна лира. По този повод в своя ръкописен труд “Музикалното минало на Русе /1866-1944 г./”, предаден в Института по музикознание, Димитър Сакакушев, участник в първия събор, пояснява, че “партиите на соправи и алти в смесения хор на русенската мъжка гимназия, наброяващ 110 души, са изпълнявани от момчета в прогимназиялния курс. Причината за това е, че хорът пеел

и в черква, а по това време жени не се допускат в църковен хор. Същевременно тенорите и басите са подсилени от възрастни.

В наличната документалистика липсва прецизна информация за класирането на мъжките хорове. Само в.”Свободна воля” /Русе/ поше, че “първа премия е дадена на русенското музикално дружество “Родна песен”. В спомените на участници от Видин пък се твърди, че първа награда за мъжки хор е дадена на музикалонто дружество “Китара” от гр.Видин. На Пирин Бояджиев дължим известието, което не се открива в други документи, че Сашо Попов получава първа награда като цигулар.

Вечерта на конкурсния ден, от 20.00 ч., започва грандиозно градинско увеселение за участниците в събора и гражданството.

След възвръщането на Южна Добруджа към България /7 септември 1940 г./ дейци от музикалното дружество “Седянка” обсъждат възможностите за свикване на втори събор на хоровете от крайдунавските градове. Петко Стайнов подкрепя тази идея, но военновременната обстановка я отлага.

По инициатива на ОНС – гр. Силистра, със съдействието на Комитета за изкуство и култура и с дейната подкрепа на Съюза на музикалните дейци и Съюза на българските композитори, съборът в Силистра е възобновен през 1966 г. Съхравените снимки в първия от трите дни – 10 юни, свидетелстват за тържественост и присъствие на огромно множество от гражданството. На особена почит е единствената жива участничка от първия събор през 1910 г. – певицата от хор седянка Ценка Арнаудова. Тогава се открива и паметна плоча, която по-късно е превърната в първия и единствения паметник на песента.

Първият събор на хоровете от крайдунавските градове в гр.Силистра е истински празник за малкия град. Съборът има безспорен принос за развитието на нашето хорово изкуство. Той се превръща в събитие, което заема заслужено място в музикалната ни култура и допринася за развитието на певческото изкуство. Такива са и първите оценки за него: “Съборът излезе величествена манифестация на народния музикален гений… Прави чест на силистренци, задето първи те понесоха на плещите си музикалния събор. Историята на музиката ще отбележи в страниците си един безспорен актив на тоя тъй забравен, но затова тъй хубав и образцов град.” Авторитетът, който придобива събора, по-късно ще го превърне в международна културна проява.

Иван Занов

30 г. СК "Багаин": 500 призови места, 23 национали, 18 медала от европейски и световни първенства

 

В празничната зала на Средно училище "Дръстър" бе проведено тържество, посветено на 30-ата година от началото на дейността и успехите на Спортен клуб "Багаин" - Силистра. То премина с участието на настоящи и бивши състезатели, с гости от Клуб по джудо "Сорбие" (Judo Club Sorbier) от Париж и със специален гост в лицето на кмета община Силистра Александър Сабанов, който поздрави членовете на клуба - домакин на събитието. През есента на настоящата година предстои да бъде чествана 50-ата годишнина на спорта джудо в Силистра. Има и още един повод за празнуване - 20-а година от повторното раждане на силистренското спортно училище, първото от което бе закрито през 1991 г.

Областният управител Илиян Великов изпрати поздравителен адрес специално до неговите настоящи стожери, а именно председателят Неделчо Цвятков, съпругата му Ивелина Златева-Цвяткова, която е една от най-успешните състезателки на Силистра в няколко борчески спорта, както и другите двама души от фамилията - Златко Цвятков и Цветан Цвятков, които са също в основата на структурата, развиваща джудо, джу-джуцу, самбо и др. единоборства. Те са и преподаватели в спортното училище, в което винаги е имало състезатели от "Багаин".

Два часа преди тържеството бе съвместната тренировка на силистренци и парижани, чиято ръководителка Мишел Бадие поздрави гостите и поднесе подаръци на домакините от "Багаин". За трети път гостуват в Силистра джудисти от "Сорбие", които имат дружески връзки и с Тервел, докато добруджанци от крайдунавския град са били само веднъж при тях във френската столица.

С пръв председател Милуш Милушев през 1993 г., когато е регистриран, клубът е продължил традициите на някогашната секция по джудо към Дружество за физкултура и спорт "Доростол". В момента в правния мир са три клуба с едно и също име, тъй като според законодателството всеки спорт трябва да е регистриран отделно, но в ход е създаване на Обединен спортен клуб "Багаин". През изминалите години багаинци са имали 23 национални състезатели на България, спечелили са над 500 призови места на състезания от най-висок ранг - държавни и международни, включително 18 на световни първенства и на олимпиади за младежи в 4 спорта - джудо, джу-джуцу, сумо и борба - жени. Неведнъж техни спортисти са били в десетките на най-добрите на Силистра, включително и на първите места.

С едноминутно мълчание бяха почетени двама заслужили деятели на "Багаин" - сенсей Стефан Стефанов и Емил Костадинов. Специално в словото на г-н Цвятков бяха отбелязани имената на представители на различни поколения: Емел Кадирова, Миглена Тодорова, Десислав Господинов, Росица Валентинова, Начо Начев, Гергана Йорданова, Румяна Георгиева, Ивелина Георгиева, Васил Господинов, Димитър Веселинов, Рустислав Добрев, Станимир Стойчев, Стоян Радославов и много други, някои от които присъстваха.

Подготвени за тържеството медали и грамоти получиха и много други бивши и настоящи спортисти. Поздравления с музикален съпровод на живо поднесоха възпитаниците на вокалния педагог Румяна Вълчанова от нейната група "Бяло, зелено, червено" - Теодор Петров и Павел Петров, както и Музикална школа "Великов". Изненадата на вечерта бе танцът "мъжки ръченик", изпълнен от Неделчо Цветков в облекло на състезател по джудо, за което специално свири Велико Великов, ръководител на школата-гост на събитието.

Алхимикът на времето Тео от Казанлък: Най-важното в живота е „да разбереш условието на задачата“

 В Силистра на 15 април т.г. във Филиал Силистра на Русенския университет "Ангел Кънчев" гостува за среща със студенти, преподаватели, учители и ученици знакова за българското учителство личност - физикът Теодосий Теодосиев, който дойде за пръв път в Добруджа от "долината на розите". С дейността си в нейната "столица" Казанлък той е заслужил редица определения, сред които "златен учител на България", "алхимик на времето", "създател на неизлишни хора, а достойни да са първи сред първите" и др.

"Машинната и човешката интелигентност" бе първоначалната тема на срещата с преподавателя по физика, обиколил света, включително САЩ, Китай, Австралия, за да представи своята методика на обучение, но тя бе превърната от него в своеобразна сказка за "нещата от живота". "Той илюстрира иносказателно своите тези с автентични примери от богатия си житейски опит в съчетание с широкия си светоглед в редица области на човешкото познание - история, философия, християнска етика, психология, литература", написаха на страницата си във Фейсбук организаторите от Филиал Силистра. От негово име поздрав към госта поднесе доц. Д-р Румяна Лебедова - директор на учебната структура, с благодарност "за отделеното от най-скъпото - времето, и за мъдростта", а доц. Д-р Диана Железова води срещата с обаятелния учител, възпитавал десетилетия наред "незаменими хора".

За Тео, както го наричат в цялата страна и в чужбина, "Всеки ден е олимпиада". Според него разковничето на успехите на учениците му, отличници по физика, е да решават специално създадени задачи, а не тези от сборниците и вече предлаганите на състезания. Запомняща се и мисълта, че най-важното в живота е "да разбереш условието на задачата". За да се случи това според госта било важно да се научиш да четеш и да смяташ възможно на най-ранна възраст Е, с малката подробност - до 9 клас да прочетеш хиляда книги. Преразказ заслужава и прозрението, че машината няма да изпревари човека, защото ѝ липсва емоционалната интелигентност, макар да има много по-голяма от човешката достъпна памет.

Навлезе се и в теми, които вълнуват хората от векове с изводите: не трябва да се лъже; трябва да се прави разлика между грешка, която е простима, и грях, като най-страшното е умен и информиран човек да го извърши; неизползваният мозък се разрежда, затова трябва да се подлага на…фитнес, постоянно да плува в океана от знания и непременно да попива от точните науки. Не бе изненада също, че казанлъчанинът смята за нещо недобро, когато човек си казва: "Скучно ми е, искам да убия времето". С напомнянето, че "Човек се учи, докато е жив" и дори може да започне да свири на пиано на 90-годишна личност, както е постъпил Миню Балкански - друг виден българин, но от Париж.

Присъстващите на сказката не се зачудиха на фразата "Огромната част от човечеството живее по Закона на Ом, в същността който казано по прост начин е "създаваният от напрежението ток е обратно пропорционален на съпротивлението, което той трябва да преодолява, и е право пропорционален на пораждащото го напрежение". С продължението: човешкият мозък трябва да е постоянно в работен режим, но с ясното съзнание, че успехите се държат наполовина на дарбата, наполовина на положен труд. С подходящ по въпроса съвет: "Намери да правиш това, за което си роден", т.е. развивай природната си даденост.

Любопитни бяха и мисловните забежки, които също са запомнящи се: Ева е негърка със зелени очи; днешният човек е по-болен от събрата си през по-миналия век; сегашните родители не познават децата си, защото не правят нищо заедно - не общуват; най-важна е моралната интелигентност в отношението към хора, животни и природа; в основата на всичко е божественото начало; най-големите престъпления се правят от най-интелигентните хора; най-много в днешно време се програмират машини за избиване на хора; изобретенията са резултат от използване на знания на границата на науките. Сред изненадите на срещата бе признанието на Теодосиев, че най-голямото му награда е била негови ученици да плачат пред картини на Пол Сезан - френския живописец, осъществил връзката между импресионизма и кубизма.

Заслужени ръкопляскания за картините от една изложба на Йордан Колев

В един априлски ден – десетия от четвъртия месец на 2025 г., когато в Силистра духа вятър, слънце пече и за десерт по икиндия и сняг запръска в зимен аранжимент, в храма на изкуството – Художествена галерия Силистра, при относително голям интерес бе открита една изложба, която трябва да се види. Не само защото е дело на Йордан Колев, който откакто е директор на галерията, за пръв път подрежда свои скулптури (общо 28 – малки – миниатюри, и по-големи – торсове, стари и нови) и картини – общо 52 – живопис и

На чаша лично произведено от автора червено вино…от Бръчма (част от село Българка), уважилите поканата му хора от различни поколения, сред тях и колеги художници, съпреживяха множество творчески моменти. Примерно от създадени с много финес и естетика „голи женски тела“, портрети на известни личности от Силистра и пейзажи с характерен за Добруджа ландшафт – нагънат, някак загадъчен и примамващ погледа в посока към вечно недостижимия хоризонт. И реката с лодките, разбира се...

Като стана дума за хора, чиито лица са „изобразени на портрет“ от иначе скулптора по специалност и призвание Колев, посетителите си спомниха с умиление за неповторимия шегаджия Петър Петров-Пешо Мустака, за Кръстьо Младенов  („Къци с големите мустъци“) – директор на Кукления театър в един от най-плодоносните му години; за доскорошния доайен на силистренските художници Йордан Маринов – съосновател на дружеството на СБХ, на което Колев е член от 1988 г., като е бил в определен период и негов председател; за пленителния историк и сладкодумен разказвач Веселин Аврамов; за незабравимия актьор, мим и общественик Едмонд Грозданов – софиянец от „жълтите павета“, който остави траен спомен за себе си в крайдунавска Силистра…

И за много други…, показани с различни средства. Сред тях са учителят и школски директор Иван Байчев, съхранен със своето лице на скулптура, както и Божидар Божков – някога известен културтрегер в Силистра.

Домакинът на изложбата, който е и неин създател, си призна, че за дузината години, в които е начело на силистренската обител на изобразителното изкуство, е подредил и открил поне 150 изложби – лични и колективни, на професионалисти и на любители. Но чак сега се изявява в пълнота със свои творби, макар да е участвал в над 100 изложби у нас и в чужбина, така също в пленери, някои от които е и организирал със свое колеги.

На добър час на изложбата на Йордан Колев, която няма свое име, но със сигурност притежава качества, заради които си заслужава да бъде уважена с внимание! И възнаградена с ръкопляскания на бис!

В Силистра първо журналистите, а после и читателите се запознаха с най-новата местна етнографска книга

На 9 април 2025 г. в Регионална библиотека "Партений Павлович" в Силистра при голям интерес премина премиерата на най-новото етнографско изследване с научен принос: "Особености на традиционното изкуство в женската носия". Автори са д-р Йордан Касабов - етнолог; Добринка Петрова - творец-приложник, създател на народни носии; Йордан Георгиев - журналист- изследовател. Премиерата бе съпътствана от ревю на красивите шиковска и гребенска носии от етнографските подгрупи в Добруджа и изложба на типични за добруджанките накити и аксесоари към носията.

По стародавна традиция гостите бяха посрещнати с хляб и сол. "Книгата е значим и навременен труд, който изследва, тълкува и декодира скритите послания на българския дух чрез багри и символи в женската носия", посочи доц. дфн Тодорка Георгиева от Филиал Силистра на Русенския университет "Ангел Кънчев", автор на предговора на книгата. С богат доказателствен материал, както в нея, така и в документалния филм-презентация, бяха показани интересни елементи на женската носия, съхранили усета на българката към красотата. Облеклото на жената и украсата изразяват не само етнографската принадлежност, но и социалния статус и семейно положение.

Добринка Петрова с любов и преклонение пред своите предци сама, на ръка, изработва народни носии и елементи към тях - сачак (забрадка), гребен върху шапка- украса на главата, месали, престилки и други. Етнологът д-р Йордан Касабов оживи със своя разказ елементите от шиковската и гребенска носии, отличаващи се с богатството на шевици и украса. Журналистът Йордан Георгиев подрежда този достолепен свят на женската хубост в послания. Той е редактор на седем книги по етнология на д-р Касабов, от които последната е в съавторство. Всеки елемент от носията е израз на вековно послание.

Доц. д-р Румяна Лебедова - директор на Филиал Силистра на Русенския университет, поздрави авторите за съхраненото познание и пожела нови успехи в изследователската дейност. Доц. Галя Лечева предложи тази книга да бъде подготвена и в елетронен вариант, за да се превърне в практическо ръководство. Валентин Йорданов от Община Силистра се обърна към авторския тим с поздравителен адрес от кмета на Община Силистра Александър Сабанов. Книгата е подарена на Регионална библиотека "Партений Павлович", за което зам.-директорът Мануела Енчева благодари на авторите. На добър час!

Архив ВЕРСИНАЖ: "Особености на традиционното изкуство в женската носия" е заглавието на най-новата етнографска книга, издадена в Силистра. Първо тя бе представена пред журналисти в Националния пресклуб на БТА от нейните автори: Добринка Петрова - майстор-приложник, д-р Йордан Касабов - етнограф, и Йордан Георгиев - журналист изследовател. Според тях в книгата има теоретичен и практико-приложен характер, което я прави интересно четиво за хората, които се интересуват от тънкостите на изработката на различните части от носиите. Авторите разкриват по разбираем начин "тайни", които са били практика в живота на българката и в частност на добруджанката за няколко поколения назад във времето.

В книгата е обяснено как се създава месал (кърпа за глава) от фино домашно тъкано платно, така също как се правят шапка с гребен и булчинска шапка. Читателят ще научи още какви послания се крият в един на пръв поглед елементарен битов инструмент като хурката за предене. Читателят може също така да узнае какви са били скритите моменти в изработката и подредбата на копчетата по женските дрехи. В главата "Прически, косичници, плитки" се разкриват малко известни факти за иначе познати елементи от външния вид на българката.

Добринка Петрова разказа, че повече от 10 години ръчно изработва елементи от народни носии. Именно нейният труд е в основата на книгата. По думите ѝ забраждането и престилката са най-важните части от една носия. Тя може да включва още риза, елек, фуста, чорапи. "Важни са и накитите. По традиция момите имат по-малко накити, предимно мъниста, докато омъжените жени имат метални накити. Също така момите са носели по-малко връхни дрехи и слагали китките си от лявата страна", каза тя.

Според Йордан Георгиев в миналото традиционното облекло е съдържало скрити послания и е издавало много за жената: "Всеки елемент от носията носи информация за възраст, социален статус, семейно положение, произход, населено място. В същото време дава сведение за образователен ценз, отношение към изкуството, дори и за заможност. Това е било необходимо в онова време на липса на информация по друг начин. Така отсрещната страна е можела да разбере повече за момата или за жената и да знае как да се отнася към нея". По традиция първият екземпляр от книгата беше подарен на Регионална библиотека "Партений Павлович" в Силистра. 

БНР за книгата

В свят, в който модерното често измества традиционното, една книга се появява като мост между поколенията – "Особености на традиционното изкуство в женската носия". Изданието е не просто наръчник, а жива енциклопедия на женската народна носия в Североизточна България – с всичките ѝ тънкости, символи и смисъл.

Книгата е дело на етнолога Йордан Касабов, майсторката на народни облекла Добринка Петрова – млада жена с умения, наследени от времето на нашите баби, която не просто възстановява старинни елементи от облеклото, а го прави така, както са го изработвали някога – без компромиси, без съвременни улеснения, с ръце и сърце, и журналистът - изследовател от Силистра Йордан Георгиев.

Книгата има и конкретна история – тя тръгва от желание за участие в националната сесия "Живи човешки съкровища", организирана от Министерството на културата. Въпреки административни пречки, проектът получава подкрепата на учен от БАН – доц. д-р Валентина Райчева – и това вдъхва кураж на екипа да довърши начинанието под формата на пълноценно книжно издание, богато илюстрирано и отпечатано от силистренско издателство със съдействието на Русенския университет, разказа Йордан Георгиев.

"Идеята беше да се представят в този проект как съвременен майстор от предложеното лицето на Добринка Петрова възстановява истинския начин за изработка на определени елементи от женската носия. В книгата имат теоретичен момент и практико-приложен, което вероятно я прави ценен продукт и затова интересът към него е такъв, каза за БНР Георгиев. Добринка Петрова спазва направата на женската народна носия, заяви Йордан Касабов, доктор по етнология от Силистра."Елемент по елемент както е по цвят както е било. От времето на нашите предци, запазено досега без никаква промяна и това е закон и най вече ми харесва, че тя твърдо отстоява това много предложения има да изработва разни кичозни неща, слабост за пари, но тя не се съгласява - отказва". 

По носията се е различавал социалния статус на жената - дали е мома или омъжена. Начина на поставяне на китката дали е от ляво, дали е от дясно. Момата има по-малко накити и са основно мънистени. Докато омъжената е с повече накити, метални. Момата няма право на връхна дреха освен елече. Разлика има и при престилките – при момата е вързана от ляво отпред. Различно са и забраждането, и възела. Добринка започва да се занимава с народно облекло преди около десетилетие – водена от любов към българското, от желанието да знае как са живели и какво са носили предците ни. Всичко е трудно, защото се изработва на ръка. Книгата е безценно четиво за всеки, който иска да разбере какво наистина е означавала женската носия – не просто дреха, а символ, история и идентичност, каза още Йордан Георгиев. Следващото им издание - "Забраждания и престилки от Североизточна България" е вече готово и ще излезе до края на април. То надгражда сегашната книга и предлага още по-задълбочен поглед към женските облекла и ритуали.

Незабравка Кирова-Христова