Радетелят на българщината в Букурещ - Лука Велчов-Деде, си отиде от този свят дни преди да навърши 91 години

Фейсбук-профил Podul prieteniei - Мостът на приятелството: Почина Лука Велчов - доайен на българите в Румъния. В събота, 5.10.2024 г., в 10:00 ч. ще има религиозна церемония в римокатолическата църква „Св. Йеремия“ в Китила, Банатско шосе 17, а в 12:00 ч. е погребението в гробището „Свети Пантелимон“ на улица Тракторулуй, последвано от събиране на улица Доамней 14, където е седалището на българското дружество". Той - банатският българин Лука Велчов-Деде - почетен гражданин на Тутракан, ученик на Пирин Бояджиев - също почетен гражданин, но на Силистра, бе голям приятел на Крайдунавска Добруджа. Из "СЪБОЛЕЗНОВАТЕЛЕН ЛИСТ ПО ПОВОД КОНЧИНАТА НА ЛУКА ВЕЛЧОВ – ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ДРУЖЕСТВО „БРАТСТВО“ СЪС СЕДАЛИЩЕ ГРАД БУКУРЕЩ - РЕПУБЛИКА РУМЪНИЯ": "СВЕТЛА ДА Е ПАМЕТТА НА ЕДИН ИСТИНСКИ БЪЛГАРИН – ЛУКА ФРАНЦИСК ВЕЛЧОВ!" (Илиян Великов - областен управител на област Силистра).

В публикация във falmis.org четем: Лука Франциск Велчов е роден на 8 октомври 1933 г. в село Дудещи Веки, (Стар Бешенов), окръг Тимиш, Румъния, в родолюбиво банатско българско семейство. Посвещава живота си на българската кауза в Румъния, за която работи близо 80 години. Завършва първоначалното си образование в родното си село (1941-1945); след това отива учи в Тимишоара една година в престижния Колеж “Лога”, още една в Педагогическата гимназия, както и в 6-а гимназия от Тимишоара (1945-1948). През 1949 г. е вече в Букурещ в известното Българско Педагогическо Училище (1949-1953). В същото, в което и великият Христо Ботев е учил българчетата, и което е носело името на българския революционер и поет. Този период има изключително влияние върху младия банатски българин. Тук негов учител е известният силистренски педагог, учен и преводач Пирин Бояджиев, друга емблематична личност за българите и българщината в Румъния.

На следващата година е приет в Букурещкия университет в специалност "Славистика и българска филология" (1953-1958). Завършва с отличие и веднага се връща в родното си село, Стар Бещенов с мисия да научи младите банатски българи на литературен български език. В периода 1958-1959 е заместник директор на гимназията в селото. Но спомените от Букурещ и съдбата го връщат обратно в големия град, където става учител в българското училище (1959-1961). В този период участва активно в разработването и издаването на учебниците по български език от II-VIII клас. Работи след това и в румънски училища като учител по румънски и руски езици.

В продължение на осем години е директор на 91-ва гимназия в Букурещ (1961-1969). Учител по румънски и руски езици е в 72-ра гимназия, от 1969 г. до 1973 г. до пенсионирането си през 1989 година е учител по румънски език в 199-та букурещка гимназия. Пенсионира се преждевременно, “за да се отдаде на българската кауза в Румъния” - както сам споделя. През 1990 г. е основател на Българското Културно Дружество в Румъния, на което е негов председател. Тази асоциация се разраства много и през 1992 г. той застава начело на Дружеството “Братство”, което е на българите в Румъния.

Операта и оперетата – секретната игла на музикалния спомен от миналото на Силистра

 

Крайдунавска Добруджа или настоящата област Силистра с духовна столица днешният град – наследник на няколко цивилизации, е сред регионите в страната със специфични постижения в сферата на музиката. В развитието на отношение и на прояви, свързани с класическата музика, те са най-ярки в края на по-предишния и в различни периоди на миналия век – първото десетилетие и после в 60-те и 70-те години. Една от причините за този бум в интереса към световни образци, включително на произведения от оперен и оперетен характер, е създаденото през 1891 г. Държавно педагогическо училище в Силистра.

В него преподавател е чехът Карел Махан, който е възпитаник на Пражката консерватория и създава първите хорови формации и оркестри в града. Самият той е композитор, музикален теоретик, фолклорист и изследовател на българската народна музика. Свирил е на цигулка и въвежда в учебния план обучение на този инструмент, защото смята, че е най-близък по звучене за децата и учениците.  По подобен начин действа по-късно при учителстването си в Кюстендил и Шумен. Заедно с известния фолклорист Никола Бабачев издава в Силистра през 1894 г. първото музикално списание в страната, наречено „Кавал“. В негова чест преди 44 години на лицевата фасада на стара сграда в центъра на Силистра е поставена паметна плоча, за да напомня за просветителската му дейност.

Още в първия брой на сп. „Кавал“, обявено за „Музикален вестник“, излязъл на 1 април преди 130 години, Махан и сподвижниците му насочват вниманието на читателя към оперното изкуство, отбелязвайки смъртта на трима известни композитори – Шарл Гуно, Пьотър Чайковски и Ханс Бюлов. В броя се акцентира върху необходимостта да се познава този вид музика, защото е важна за възпитанието на подрастващите, при това не по-малко от познаването на народната музика. В следващите броеве не е пропускано да бъдат отбелязвани прояви в различни градове на страната, в които има изпълнения на откъси от опери и оперети – става дума за градове като София, Пловдив, Шумен, Лом, Кюстендил, Варна, Русе. В една от статиите читателят е убеждаван, че музиката се „ражда“ заедно с говоренето, поради което тя трябва да се развива като умение. 

Същата година в друг брой има дописка за концерт – част от музикална вечеринка, подготвена от Учителския колектив на Държавното педагогическо училище в Силистра. В богатата ѝ програма е отбелязано, че смесеният училищен хор ще изпълни увертюра от оперета на австрийския композитор Франц фон Супе. Така също е посочено изпълнение на част от „Норма“ на Винченцо Белини. Отделно са представени произведения на Менделсон, Сметана, Бетовен и Шопен. В интересна статия се казва, че музиката е дело на самите богове и има влияние не само върху педагогическото, но и върху моралното възпитание на младите хора.

Десетилетие и половина по-късно във в. „Делиорманска трибуна“, излизал през 1909 г., намираме дописка, в която се казва, че благодарение на създаденото година по-рано Музикално дружество „Седянка“ град Силистра постепенно се превръща в „средище на музикалната култура“. И отново това е резултат от дейността на Педагогическото училище, в което „музиката е на предно място“. Твърди се също, че благодарение на това в града има „внушително число свирачи и певци“. Уточняваме, че Музикално дружество „Седянка“ (1908) е наследник на Дружество „Гайда“, създадено в края на XIX в. През 1911 г. в Силистра се провежда първият в страната Събор на хоровете от крайдунавските градове, който вече има 13 издания, а през 2025 г. е следващото, което ще бъде съчетано с тържество за 115-ата година на събитието.

Освен Карел Махан за прибоя на класическата музикална вълна в Силистра заслуга имат също диригенти като Тодор Недков (1894-1896), Тодор Карагеоргиев(1896-1904), Ангел Кавлаков (1904-1906), особено Петър Бояджиев (1907-1912, 1914-1916, 1918-1927), но също така Захари Йорданов(1913), Пенчо Пеев (1916-1917, 1929-1933, 1934-1948, 1953-1955, 1959- 1960), Николай Влахов (1933-1934), Андрей Папанчев (1948-1952), Неделчо Кисимов (1955-1957, 1959-1960), Николай Обрешков (1957-1958), Петър Карагеоргиев (1960-1968, 1995-1996), Арам Берберян (1968-1969), Чавдар Николов (1969-1988), Христо Стоев (1988-1989), Любомир Павлов (1989-1990), Николай Мерджанов (1990-1994), Георги Гичев (1994-1995), Снежана Спасова (1996-2001), Антонина Колева (2001-2002), Веселин Колев (2002-2004), Светлана Колева (2004-2005), Светлозар Христов (2005-2006), Димитър Боев (от 2006-2015), Лидия Кулева – настоящ диригент на Смесен хор „Седянка“, Йорданка Димова и много др., сред които и починалият наскоро на близо 90 години диригент и учител по музика Стоян Чешмеджиев.

Дейността на хоровете в Силистра са и символ на партньорство в най-различни начинания, дори в тандем с някогашното Спортно дружество „Юнак“ – в Силистра дълги години е преподавал физическа култура и спорт швейцарецът Луи Айер. Така също с женското и с македонското дружества – в организацията на съвместни музикални програми, вечеринки, годишни актове и утра в педагогическото училище и в града. И още: с емигрантския хор в Русе, наречен „Добруджански хор“, с хоровете „Млада гвардия“ и „Дунав“; с хорове, съставени на професионален и училищен принцип, с детската формация „Дунавски славеи“, създадена преди 6 десетилетия и т.н.  

За съжаление, през 1913 г., когато настъпва т.нар. румънски период на Силистра, тъй като първо е дадена на Кралство Румъния, а по-късно настъпва и период на анексията ѝ като част от Южна Добруджа, музикалната дейност в града замира или най-малкото остава в сянка. Една от причините е, че Педагогическото училище като учебно заведение е евакуирано първо в Русе, а после в Свищов. Изразител на музикантството в града обаче продължава да бъде Музикално дружество „Седянка“, което запазва българските културни традиции в района.

За дейността му обаче до 1940 г., когато Южна Добруджа е възвърната към родината България, има недостатъчни сведения. За разлика от следващия период – в издавания в периода 1940-1944 г. в. „Подем“, когато за „Седянка“ се пише в  почти всеки от 189-те броя на вестника. Давана е гласност на всеки концерт, в който задължително е имало класически репертоар. В отделен материал четем реклама за специална музикална вечер, посветена на Волфганг Амадеус Моцарт. Седенкари – певци и инструменталисти, са имали обща творческа продукция с Общинския професионален театър, създаден през 1942 г. с режисьор Стефан Николаев. Съвместни творчески продукти членовете на „Седянка“ създават и с Бранническата организация – примерно от брой 181 от 30.06.1944 г. разбираме за подготвената от тях юношеска оперета „Златното момиче“ на Трайко Симеонов от 1918 г.

Предвид и други дописки на тази тема стана ясно, че възстановената след четвъртвековна румънска окупация българска власт залага на музиката, включително чрез цялата дейност на Народно читалище „Доростол“, за да ограмотява българите с цел наваксването на изоставането си в румънския период. Много по-късно в Силистра е създадена „Детска музикална школа“ със самостоятелна сграда, която е действаща и днес. В средата на 69-те години на миналия век своеобразно възраждане в Силистра по отношение на връзката на местната музикантска среда с класическата музика, респективно посредством жанровете опера и оперета. През 1966 г. с второто си издание е възстановен Съборът на хоровете от крайдунавските градове, впоследствие преименуван в Събор на хоровете от крайдунавските страни. Гостуват формации, изпълняващи произведения на най-известните световни автори.

Междувременно е създадена самодейна оперета в Силистра, която съществува десетина години. Според участници в нейната дейност, последните постановки са през 1975 г. По-старите силистренци още помнят „Фраскита“ на Франц Лехар и „Царицата на чардаша“ на Имре Калман. Главната роля е изпълнявана от Тамара Чапкънова – дългогодишен хорист на Смесен хор „Седянка“. Ръководител на оперетата е бившия седенкарски диригент Петър Карагеоргиев, който по-късно бе диригент и на Градския духов оркестър. Вокален педагог е Елена Кустева, с отношение към подготовката на спектаклите е още един хоров диригент – Артюн Маркарян.

В този период в Силистра действат общо пет хора, което позволява на постановчиците да са с голям избор от певци – солисти. В града е силно развита и балетна школа, от които по това време се изявява още една представителка на местната арменска общност – Варта Ценкова. Впрочем, към силистренския арменски храм „Света Богородица“, който е най-старият по рода си у нас, защото е на над 400 години, също е имало музикална формация, подготвяща запомнящи се музикални вечери, за които е писано неведнъж в споменатия по-горе в. „Подем“ през 40-гте години.

Силистренци се гордеят с неколцина свои съграждани, чийто живот е отдаден на операта и на оперетата. Най-известна от тях е живеещата понастоящем в Ню Йорк световна оперна прима Стефка Евстатиева, която е пяла и в Смесен хор „Седянка“. Подобно на нея в тази формация е градил опит и самочувствие и Христо Сарафов – артист-солист на Националния музикален театър, завършил „Класическо пеене“ в НМА „Панчо Владигеров“. Легендарен е споменът за дейността на музикалното поприще на фамилия Пееви. Възпитаници на Държавната консерватория са Виолета Пеева – мецосопран, и Лъчезар Пеев – соло-бас, откритие на маестро Ангел Манолови. По техния път върви Славин Пеев – бас-баритон, завършил музикално образование в Софийската консерватория, а после и в Залцбург. Пял е и в Българската хорова капела „Светослав Обретенов“. И тримата имат своите изяви в Германия, Австрия и в други европейски страни.

През последните десетилетия операта и оперетата са рядък гост на сцената в Силистра, като изключим гостувания на спектакли от трупите на музикални и оперни театри от Русе и Велико Търново, както и на филхармониите от Разград и Враца. За сметка на това в сферата на популярната музика, с опция на придобият певческа култура и за други жанрове, в Силистра свои дейности развиват Музикално студио „ДО РЕ МИ“, Център за музика и изкуства „Мегатон“ (в Екатеринбург – Русия, своето музикално образование завършва възпитаничката на центъра Ева Илиева), както и музикални педагози, работещи в индивидуален план. Техни ученици продължават музикалните традиции на Силистра, като сред най-ярките представители в момента са джаз примите Йълдъз Ибрахимова и Мая Нова, които обаче от години нямат изява в родния си град. Свое запазено място в момента на музикалния небосклон имат поп певците Йордан Марков, Ели Раданова, Христина Миленова – ТИТА, Яна Сабанова и др., някои от които имаха успешно участие в българските варианти на световни музикални формати, като „Мюзик айдъл“, „Гласът на България“, „Екс фактор“.

Йордан Георгиев

В "Албена" - поредна национална среща за медицината като възможности и проблеми

 

За 23-ти път в Курорта „Албена“ започна Национална среща – форум на Фондация МОСТ с председател Юлия Пискулийска, който е на медицински теми и е с участието на лекари, учени от академичната общност, фармацевти, здравни медиатори. Също така на представители на медии от София и цялата страна, включително от Силистра и Тутракан, както на пациентски организации и на бизнеса в сферата на здравната система. Форумът се провежда под патронажа на вицепрезидента Илияна Йотова и в него за пръв път се включи министър на здравеопазването в лицето на сегашния – д-р Галя Кондева. Тя поздрави с рождения ден проф. д-р Ивайло Търнев – неизменен участник в срещата от близо 20 години.

Тази година срещата е посветен на неравнопоставеността на здравните услуги. На тази тема е докладът на д-р Димитър Стефанов – кмет на община Тутракан, като по подобен начин тя ще бъде разгледана и за община Троян. Специално за форума е представена фотографскаизложба в памет на актрисата Татяна Лолова, дългогодишен участник в проявата на „албенското семейство“ и носител на заразяваща аудиторията „цветна енергия“.

БНР (https://bnr.bg/horizont/post/102052150): "Участие взеха доц. д-р Нигяр Джафер, професор Ивайло Търнев, доцент Росен Калпачки, д-р Лиляна Димитрова, гл. асистент Елина Петкова, професор Радка Аргирова, проф. Радка Кънева, д-р Тихомир Мустаков и специалисти от различни области на медицината. Те поставиха актуални теми като какви бъдещи вирусни епидемии ни очакват, новости в диагностиката на онкологични заболявания, както и различен ли е достапът до тях в страната. За пореден път на преден план беше изведен проблемът кога ще започнат работа новите центрове за модерното лечение на инсулта. Обсъди се работата на българския геномен проект".

Кметът на община Тутракан д-р Димитър Стефанов участва в срещата със свое изказване, в което заяви: „Помагайте на общинските болници – те са социално значими здравни заведения“. Той смята, че държавата трябва да съдейства за развитие на общинските болнични звена с адекватен на техните нужди ресурс. Общинската болница в крайдунавския град разкрива отделения, за разлика от други общини, където ги закриват. Тя има лиценз за обучение на специализанти. В договорни отношения е с Русенския университет за медицински сестри. АГ-отделението е сред най-работещите в страната (бел.-в града има и частен Медицински център "Св. Иван Рилски"). На няколко пъти местният Ротари клуб провежда благотворителни акции в полза на медицинските структури в крайдунавския град, както и прегледи на деца за различни заболявания.

В рамките на форума за подобни проблеми и решаването им на общинско ниво говори в представен пред аудиторията видео запис и кметът на община Троян Донка Михайлова. Изявленията на двамата кметове на малки до средни български общини бе в контекста „неравнопоставеност в предоставянето на медицинска помощ по линията на контраста между големия и малкия град“. В рамките на докладванията и дискусиите станаха ясни и актуални за момента проблеми и наблюдения в медицинската сфера, като наука, практика и социално дело.

Стана ясно, че вече е обявена обществена поръчка за изграждане в 4 града (3 в София и по един в Пловдив, Плевен и Варна) на първите 6 от предвидени за страната 10 центъра за лекуване на инсулти в България, идеята е да има по един център на 700 хил. души население. Според статистиката в 15 административни области няма лекар онколог, а само 1% са ваксинирани от подлежащите във връзка с рака на маточната шийка. България участва в общо европейската инициатива за 1+ милиона генома (1+MG) – потенциална да подобри профилактиката на заболяванията, да позволи по-персонализирано лечение и да подкрепи новаторски изследвания. Пилотният проект по общ стандарт и събиране на надеждни данни от здрави хора у нас цели да акумулира информация за геноми на доброволци на възраст над 18 г.

Геномиката има потенциала да революционизира здравеопазването по много начини. Това може да доведе до разработването на по-целенасочени персонализирани лекарства, терапии и интервенции. Вече са обработени данните от 720 българи, като се оказало, че повече от половината от тях са преминали Ковид-19. И повод тази пандемия е заключението, че проблем по време на нейното неблагоприятно за населението протичане е било двегодишното разнопосочното говорене.

Темата за генетичните редки болести е сред редовните в различните издания на срещата в „Албена“, а те са актуални за 1:17 българи. В България били потвърдени вече 11 случая на Западнонилска треска, но според спецове в бранша те са поне десет пъти повече, а болестта е „забелязана“ още през 2010 г. По темата за вирусите бе споделено, че наблюдения във връзка с тях са започнали още в края на по-миналия век, но тласък в работата в това отношение има след 1970 г. Дискутиран бе и кадровият фактор: в Перник на 1 000 жители се падат 0,3 медицински сестри, а в Плевен – 30, което е пример за здравно неравенство. Развита бе тезата, че при тях няма кариерно развитие и надграждане в професионален план, което прави професията нежелана.

Констатирано е, че здравето при хората зависи в 30% от лекарите, а другите 70“ са различни фактори – образование, градоустройство, икономика, организация и пр. За част от аудиторията бе новост, че в някои страни и САЩ сред тях критерий за неравенство е информацията за състоянието на инфекциозните заболявания. Близо 50% от харчените пари за здраве у нас излизат от джоба на пациента, което  превръща този разход в „косвен данък“. Със задоволство бе коментирано, че наскоро парламентът прие най-после Закон за телемедицината у нас. Сред интересните теми бе тази за трансплантация на роговици. Очертава се изводът, че никой не знае колко са чакащите. Първата успешна е през 1905 г. в Австрия, а истинското развитие в това отношение става след Втората световна война, което продължава през целия минал век, с ренесанс в настоящия век.

В една от темите бе развита прогноза, че топенето на ледовете може да „освободи“ в бъдеще време патогени, т.е. възможни агенти, които да причиняват заболявания, включително непознати на съвремието ни. Това могат да бъдат бактерии, протозои и гъбички, вируси или репродуктивни приони, причиняващи болести и атакуващи защитните системи на организма. В този смисъл образно казано „топящият се сняг е гърмяща болестотворна смес“. По подобен начин стоят нещата и в отношенията на човека с животните от дивия свят.

Обект на внимание бе и СПИН – към днешна дата болест с ефективно лечение – цял живот на лекарства за силно потискане на вируса, но без излекуване, което означава, че вече Синдромът не е фатална диагноза. Извън този контекст бе заключението, че в целия процес, отнасящ се до медицината все повече е голяма ролята на общопрактикуващите лекари (у нас те са около 4 000), които трябва да знаят всичко от „фамилната история“. Имат се предвид наследствените болести и съвременната тенденция за повече генетични тестове и извеждания от тях. Началото на генетичното консултиране е през 1971 г., предшествано от векове наблюдения. В момента у нас има 26 специалисти по генетика.

Според статистиката в световен мащаб от 1980 г. е имало 10 вирусни епидемии, като три от тях са след Ковид. Става дума на основата на РНК -вирус, принадлежащ към III, IV или V група на балтиморската система за класификация на вирусите. Както и на ДНК-вирус – носител на генетичния материал е линейна или кръгова двойноверижна ДНК молекула, а геномната организация в рамките на групата варира значително. Те са дошли от 8 посоки на света.

Според наблюденията географията на вируса се разраства и заема все по-висока изменчивост, което съответно води до бързо  разпространение. Все повече т.нар. тропически болести се придвижват на север. Храните от различни краища на планетата са също преносители на вируси чрез заразяване, поради които има крещяща нужда от „световен документ“ – гаранция за правила за третиране на екзотични храни. Една от тях е млякото. 

Националната среща бе организирана по идея на председателя на фондация МОСТ Юлия Пискулийска, осъществена със съдействието на: Елта-90,Фьоникс фарма, ,Глаксомитклайн, SobiБългария, Синмед България, Евофарма, Пфайзер, Фарматрейд България, Ведраинтернешенъл, Топ хоспитал сървис, „Институт по репропродуктивно здраве”, МЦ „Кортекс”, Биомедика България, Интербизнес 91, Пекамон, „Албена“ АД, и Розаимпекс.

 

 

Георги Атанасов, доктор на историческите науки: Кой възвърна Южна Добруджа към Отечеството през есента на 1940 г.?

В изпълнение на Крайовската спогодба от 7.09.1940 г. на 1.10.1940 г. Южна Добруджа окончателно е присъединена към Отечеството – събитие без аналог в Новата българска история през ХХ в. Без аналог, защото ХХ в. е белязан от серия провали на българската външна политика, свързани със загуби на територии, население, ресурси и национален потенциал – една тенденция продължила и през ХХІ в. Причината е в българската политическа класа, която се оказа далеч от висотите на българския народ, на българската интелигенция, на българския търговско-промишлен елит, на българското войнство и офицерство. Действително българката роди, отрасти и възпита цялата палитра строители на нова България – селяни с пословична трудолюбивост, учители с висок морал, интелектуалци с високо европейско образование - за разлика от сега, масово се връщаха и реализираха в Отечеството, успешни фабриканти, изключителни офицери родолюбци, но относно политическата класа – неуспехът е видим. (Фейсбук-профил на автора, публикация от миналата година)

Не че последните бяха зле образовани или национални нихилисти, не че нямаше изключения като П. Каравелов, К. Стоилов или Ал. Малинов, но възможностите им за ефективна политика, особено във външнополитически план бяха силно ограничени, направо кастрирани. Главната вина за това носи Ст. Стамболов, чийто политически хоризонт и успехи имаха къс небосклон – в по-далечна перспектива достиженията му се разпиляха. Имплантирането на Фердинанд - грешка, призната от Стамболов на смъртния му одър, която не отменя и този провал, бе своеобразна бомба със закъснител, разпиляла целеустремения дух на българското Възраждане. Фердинанд успя да изведе на показ най-низките страсти на българския политически елит - снишаване, лакейство, ласкателство, да го обязди и насочи там, където той желае, където диктува чуждата му кръвна банка, обикновено в посоки противоположни на българския дух и българския национален интерес.

На практика десетилетия наред един човек решаваше българските приоритети. Партии и министри, подменяни периодично с по-послушни, бяха само един жив фон, манипулиран и насочван в „правилните посоки”. При такава реалност, при такава едностранно насочена външна политика с грешно подбрани съюзници-ментори, как да се избегне унижението от националните катастрофи, свързани със загуби на изконни български земи? През 1913 г. загубихме Силистра, наскоро след това загубихме Одринска и част от Беломорска Тракия, части от Македония и Южна Добруджа. През 1918 и 1919 г. с Ньойския договор се лишихме от цялото Беломорие, от почти цяла Македония, от Западните покрайнини, задълго от Южна Добруджа. Да не говорим за обезбългаряването на цели територии, обитавани от българите от Средновековието, от стотиците хиляди жертви по бойните поля, от пословичните като суми репарации и пр. – духът на две поколения българи бе прекършен.

На този тъжен и потискащ фон възвръщането на Южна Добруджа през 1940 г. бе светло изключение, което трябва внимателно да се анализира и експонира в публичното ни пространство. И то задължително, защото през последните години оптимизмът в него залинява, а външнополитическите реалности не будят особен ентусиазъм. От дълго време се налага догмата, че възвръщането на Южна Добруджа е дело главно на цар Борис ІІІ (името на изключителния ни външен министър Ив. Попов е замъглено) и дипломацията на Хитлер. А това е само част, дори периферна част от историческата истина. Известно е и добре документирано, че на конференциите в Техеран, Ялта и Потсдам тримата големи Сталин, Рузвелт (Труман) и Чърчил (Атли) императивно решават, че всички мирни договори и съглашения под егидата на фашистка Германия стават невалидни.

Ако действително Крайовската спогодба бе под германски патронаж, тя щеше да увисне в дипломатически план през 1945 г., но това не се случи, защото зад спогодбата през 1940 г. застанаха още Съветска Русия и Англия, което я предпази от денонсиране в Потсдам през 1945 г. САЩ по начало не одобряваха анексирането на Южна Добруджа още през 1919 г. Прочее, нагледна илюстрация, че многовекторната външна политика (виж Крайова) е много по-резултатна и най-важното, цели се в далечни хоризонти, за разлика от едновекторната – виж Ньой!

Тази експозиция обаче е малка част от истината за възвръщането на Южна Добруджа. На първо място е безспорно, че присъединяването на Ю. Добруджа към Румъния бе посрещната от българската население крайно негативно и с нестихващо до 1940 г. противопоставяне във всичките му форми – явни и неявни, видими и невидими. Да започнем от масовия бунт на алфатарци през 1918 г., предвождан от забележителната, но малко известната фигура на баба Драгана (Мъжката Драгана!), които не допуснаха цял месец овладяването на кметството от румънската администрация. Дори натискът на офицери от англо-френската мисия дълго не даваше резултати. Да преминем към въоръжените чети на ДРО и ВДРО, ръководени от Дочо Михайлов, Димитър Дончев, Стефан Боздуганов и др., при това в една равнинна степна територия, най-малко подходяща за въоръжена съпротива, иначе продължила над 20 г.

Насилия, масови погроми в Старо села, Белица, Крушари, Сребърна и пр. с арестувани и изтезавани само през 1936 г. над 1 300 души и осъдени около 400 също се вписват в тази съпротива. Още по-ефективни бяха на прав поглед мирните и легални пробългарски мероприятия на градската интелигенция в по-големите градове, които поддържаха българския дух. Решаващо бе обаче масовото решение на добруджанци да не напуснат родните си места, въпреки че като цяло бяха лишени съзнателно от вертикал – българските учители, свещеници, административния и силовия апарат изцяло бяха подменени с румънски още 1918 г. и такива си останаха до 1940 г.

Не помогна и апликирането до всяко голямо българско село на румънско, населено с куцовласи от Македония, на които бе предоставена част от земята на българските семейства. Колаборационизмът на българите в Добруджа с румънската власт бе рядко явление, а смесените бракове – изключение. Тук несъмнено се налага аналогът с процесите, които протичаха по същото време в Одринска и Беломорска Тракия, както и в Македония. Огромни емигрантски вълни от тези изконни български земи през 1914 и 1918 г. се насочиха към България – Бургаско и Варненско бяха залети с бежанци от южна Тракия, София и Софийско с бежанци от Македония. Специално в Македония част от българите, подложени на неспирен терор, се сърбизираха, други македонизираха и създадоха даже нова нация. Изобщо българският етнически характер на тези територии бе поставен под въпрос с частичното им обезбългаряване между 1914-1944 г.

В Добруджа като цяло това не се случи, като се съобразим, разбира се, с изключенията. Според статистиката от около 400 000 българи в Добруджа емигрират на юг около 35 000, т.е. под 10%, което осигури доминацията на българския етнос в цяла Добруджа и категорично в южната ѝ част. В Беломорието и Одринско съотношението е точно обратното! Македония е друга – болна тема, където като българи официално се декларират под 10% от българите! Тази упоритост на добруджанските българи и съпротивата им във всички форми предотврати денационализацията на този изконно български край, матерната територия на българската държавност. Прочее, тъкмо това е главната причина за присъединяването на Добруджа към Отечеството през 1940 г.

При променената международна обстановка в края на 30-те години не можеше да не се отчете, че една земя компактно населена с българи, напълно запазили своята национална идентичност продължава да е в границите на друга държава. Всичко останало - Борис ІІІ, Хитлер, изключителният ни външен министър през 1940 г. Ив. Попов, Молотов, Рибентроп и пр., е вторично. Дори емблемите на национално-освободителното движение като Дочо Михайлов, д-р Петър Вичев, Стефан Боздугатов, Аспарух Айдемирски - нито един от тях не се споменава на официалните мероприятия на 2 юни???, имат вторичен принос на мащабния фон на запазения български етнически характер на областта между 1913-1916, 1918-1940 г. Тъкмо това провали „начертанието” на дясната румънска политическа класа и нейния водач Ал. Вайда-Воевод,

който през 30-те години издигна доктрината, че малцинствата в Румъния няма нужда да се избиват, защото общественото мнение в Европа може да се възпротиви – „ще създадем такива закони, че самите малцинства ще си вземат парцалите и ще си отидат”. Българите в Добруджа обаче не си отидоха и с това подпечатаха Крайовската спогодба.

Мъжки моряшки хор от Варна и читалищния Смесен хор "Седянка" с общ концерт в Силистра

Народно читалище „Доростол“ и Община Силистра организираха съвместен концерт на Смесен хор „Седянка“ – град Силистра и на Мъжки хор на моряците „Христо Манолов“ от град Варна. Маргарита Любомирова – председател на НЧ „Доростол“, за приветствено слово и заместник-кметът на община Силистра Стилиян Стойчев приветстваха участниците в концерта.  Поздравителни адреси до двете формации изпрати областният управител Илиян Великов. Концертът бе посветен основно на Международния ден на музиката и бе повод двете хорови формации да напомнят със своите изпълнения, че тя се „ражда“ заедно с говоренето, поради което трябва да се развива като умение, подвластно на всеки от нас. В статия в издаваното преди 130 години първоначално в Силистра първо българско музикално списание, наречено „Кавал“, се казва, че музиката е дело на самите богове и тя има влияние не само върху педагогическото, но и върху моралното възпитание на младите хора.

По подобен начин, но с други изразни средства е силата на поетичното слово, на което също има посветен празник на 1 октомври – Ден на българската поезия, честван за пръв път в подбалканския възрожденски град Калофер през 1960 г., и възстановен от Съюза на българските писатели преди 30 години след 5-годишна пауза в годините на политически промени в страната. Разбира се, трябва с гордост да отбележим, че днешния концерт провеждаме в знаков за българската история ден и особено за нас силистренци – на този ден преди 84 години град Силистра посреща своето освобождение след четвъртвековна румънска окупация. С право 1 октомври е ден, в който си казваме „Честит празник!“, заслужаващ днешното тържество на духа. Първият ден на м. октомври е и Международен ден на възрастните хора – през 2020 година стартира Десетилетието на остаряването в добро здраве, което ще продължи до 2030 г.

Многогодишна е историята на Мъжкия хор на моряците ,,Христо Манолов“ с диригент о.з. капитан 2 ранг Димитър Димитров и корепетитор Иво Бонев, който е към Общински съвет на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва в град Варна. Създаден е в последните години на миналия век като творческа рожба на група ентусиасти, обичащи музиката, професионално или самодейно свързали живота си с хоровото пеене. Почти половината от историята на музикалната формация има много общо с Параходство „Български морски флот“. В репертоара на формацията са над 35 песни – посветени на морето, така също  патриотични и народни, още маршове, оперна класика и църковнославянски песнопения. Хорът е издал записи на компакт диск и юбилейна книга „Живот с песен“. Хорът има подкрепата на община Варна  Съюза на запасното войнство и на фирми от сферата на морския бизнес. Всеки хорист има своя неповторима житейска, професионална и творческа съдба,  достойнства и пристрастия. Колективният  портрет разкрива философията и поведението на  гостуващата от Варна хорова формация. През годините в състава ѝ вливат своите певчески сили изтъкнати хористи – тенори, баси и баритони, солисти от Варненската опера и изявени любители певци. Морето е запазило свидно място в душите на хористите, а морските песни от репертоара на хора носят морски традиции и привлекателност. Те пеят за морето, за човешките радости, за любовта и за живота, защото за тях, хористите, той е песен, извираща право от добрите им сърца.

Предшественикът на Смесен хор „Седянка“ – Музикално дружество „Седянка“, създадено през 1908 г., е наследник на създадено в края на XIX в. Дружество „Гайда“ с хор към него, един от първите, положил началото на бъдещата 130-годишна традиция на хоровото изкуство в Силистра. Тя бе чествана през настоящата година и е увековечена със специална паметна плоча на фасадата на Младежкия дом. Продължител на това завещано от древността колективно многогласно певческо умение е днешният едноименен смесен хор, развиващ своята дейност в условия, различни от предишните. В миналото заедно с общинските власти и читалищните дейци седенкари са били винаги в  основата на провеждането на 13-те издания на Събора на хоровете, на който догодина ще честваме 115-ата година от неговото основаване.

Крайдунавска Добруджа или административна област Силистра с духовна столица днешният град – наследник на няколко цивилизации, е сред регионите в страната със специфични постижения в сферата на музиката. Сред съвременните носители на тази култура е символичният домакин на днешния концерт. В дописка във в. „Делиорманска трибуна“, излизал в Силистра през 1909 г., се казва, че благодарение на създаденото година по-рано Музикално дружество „Седянка“ град Силистра постепенно се превръща в „средище на музикалната култура“. В онези години това е резултат от дейността на Педагогическото училище, в което „музиката е на предно място“ и че в града има „внушително число свирачи и певци“.

Преди последните песни от програмата на Смесен хор „Седянка“ с диригент Лидия Кулева – и двете от световната музикална класика, бе сторен поклон пред паметта на диригента Стоян Чешмеджиев, с когото съдбата ни раздели наскоро. Дългогодишният радетел на хоровото пеене в Силистра бе сред наградените с медал от Съюза на народните читалища по време на тържеството за 130-годишнината на хоровото изкуство в Крайдунавска Добруджа. Светла да е паметта на създателя и пръв диригент на славния Детски хор „Дунавски славеи“!

В края на концерта двата хора заедно изпълниха емблематичния български военен марш „О, Добруджански край“ – стиховете са на поета Любомир Бобевски от 1914 г., а музиката е на композитора Александър Кръстев, написана две години по-късно. С нея на 1 октомври 1940 г. след възвръщането по мирен начин Южна Добруджа към майката родина България, под специално изградена за случая арка хористите от Музикално дружество "Седянка" посрещат сyxoпътнитe cили от чacтитe нa Tpeтa българска начело с техния ĸoмaндиp генерал-майор Георги Попов. През 2007 г. в град Каварна е открит Паметник в чест на песента – химн на две добруджански общини: Добрич и Тервел. На него на мраморна разтворена книга е изписан текстът му на български и английски езици.

 На тази знаменателна песен е наречена улица в София. В Силистра имаме ул. „1 октомври“, а в миналото същото име е носило училище, преименувано впоследствие в „Никола Вапцаров“, в двора на което днес паметна плоча напомня за резултата от Крайовския мирен договор. И още една улица в Силистра – „7 септември“ е свързана със събитията от преди 84 г. На тях са посветени и три паметни плочи в града – в Дунавския парк и в градинката пред бизнесинкубатора, както и  на фасадата на сградата на библиотеката в чест на пострадалите при т.нар. Сребърски процес. Под различни форми същите събития са осветлени и в редица населени места в област Силистра, включително в памет на жертвите по време на румънската окупация – Тутракан, Алфатар, Кайнарджа, Сребърна, Старо село, Бабук, Йорданово, Проф. Иширково и др. „О, Добруджански край“ прозвуча в знак на преклонение пред нашите предци, преживели пореден опит за покушение върху българското име, култура и изконни за народа ни традиции!

ЙОРДАН ГЕОРГИЕВ