сряда, 17 април 2024 г.

От Силистра към любознателния читател тръгна книга за българския елит на старта на Третата българска държава

В Регионален исторически музей Силистра с директор доц. д-р Николай Тодоров бе проведена поредна среща с проф. дин Милко Палангурски от Великотърновския университет, този път в проява, организирана заедно с Адвокатска колегия Силистра с председател Димчо Кьосев , за представяне на книгата на госта „Съграждането на модерна България“. Неговите научни интереси са в различни сфери: политическа история на България в периода XIX-XX в.; развитие на конституционната система; персонална история; дипломатически отношения; стопански процеси; партийно-политическа история.

Книгата обхваща два основни процеса: възкресението на българската държавност след 1878 г. в Европейския югоизток и изграждането на демократична система у нас. От представянето стана ясно, че първият от тези процеси не е еднократен акт и започва с Одринското примирие през януари с.г. и завършва с избора на първия парламент, приел Търновската конституция през есента на 1879 г. В периода 10.02. до 10.12.1879 г. са проведени избори за три парламента, в което време действат два министерски съвета, утвърдена е конституция и е избран княз.
Авторът заяви пред смесената аудитория от историци, юристи и граждани от различни сфери, включително журналисти, че в конституцията е важен нейният дух, който не е ликвидиран и до днес, дори и по време на авторитарните и тоталитарния режими. Едно от доказателствата е, че парламентът продължава да бъде органът – място за правене на политика, поради което си остава стожер на онова, което наричаме демократична система.
Професорът направи и уточнение, че голямата политика се прави по места, за което има необходимост от местен политически елит. Както и, че „сериозните неща“ по време на Третата българска държава са се случвали при широка управленска коалиции, като примерите са периодите на Балканските войни, Първата световна война, Деветоюнския преврат през 1923 г., Деветнадесетомайския през 1934 г. и Деветосептемврийския през 1944 г.
В представянето си гостът отбеляза и различни факти, които са интересни за хората без сериозни познания по българска история. Търновската конституция е приета на 12 заседания на парламент от 230 души. Членовете на комисията, подготвила проекта на Търновската конституция е била от 15 души, всички от които впоследствие участват на министерско ниво в управлението на държавата. В допълнение по темата: в очите на европейските дипломати те са изгледали „прилично“, т.е. имали са им доверие, че ще справят със задачата, с която са се наели.
За някои от тях се казва, че те са били елит още в условията на чуждата държава – Османската империя. Смята се, че представителите на тогавашния политически елит са вярвали в максимата „Не сме се освободили сами, но ще се обединим сами“. Остава впечатлението, че ориенталският опит е помагал на парламентаристите ни да се ориентират как правилно да действат при съставянето на конституцията. Шестима наблюдатели от европейски страни всеки ден са докладвали какво се случва в България по време на дискусиите за конституцията.
Според статистиката, четирима от депутатите от първия парламент са бивши затворници в Диарбекир, откъдето са избягали. Още на старта на държавата ни е прието общо избирателно право, вместо пасивното, каквото е имало в Руската и в Османската империи. На практика стотина са вариантите за конституции по света. Като премиер Константин Стоилов е имал най-малобройната опозиция в парламента – само от 7 души. При избора на княз Фердинанд опозицията е от сто души, които обаче по време на акта не се изказват. Не са известни присъди за кражби, извършени от нашенски политици – и преди, и в наши дни. От 1 млн. на 600 хил. франка е намалил парламента издръжката на държавния глава в първите години на княжеското време.
Сърбин, румънец и двама руснаци – граф. Николай Игнатиев и княз Александър Дондуков, са били варианти за пръв български княз, като руският император в последния момент забранява негов поданик да застане начело на новата българска държава. Подобно на конституционалистите от 1990 г. за президента на Република България и 110 години по-рано депутатите предвиждат по-малка власт на княза. За всичко случило се в този период свидетелства са не стенографски дневници, защото са били манипулирани, а разкази и спомени на участници в събитията, документи от лични архиви, както и статии във вестници.
Харесване
Коментар
Споделяне

четвъртък, 11 април 2024 г.

Добруджанска патриотична разходка в Севлиевския балканджийски край

 През 2023 г. по случай Националния празник 3 март по една от националните телевизии бе показан филмът „Новоселско въстание“, който е  част от документалната поредица „Неразказано в историята“. В предварителния анонс, който може да бъде намерен в Ютуб, се казва „Новоселското въстание, избухнало на 2 май 1876 г., носи кървавите белези на Батак и Перущица, но остава в историята с това, че обявява първата Българска република, просъществувала само 9 дни“. Модератор на епизода е юристът проф. Атанас Семов, настоящ конституционен съдия и потомък на български опълченци. Той е продължител на делото на своя баща – писателя и публициста Марко Семов, започнал преди десетилетия да събира материали по темата.

Във връзка с нея през 1995 г. излиза книгата му „Продай нивата – купи пушка“ в съавторство с Ганко Цанов. Заглавието  ѝ е по призива на възрожденеца от Севлиево Стефан Пешев. На 21 г. той става председател на възстановения две години след смъртта на Васил Левски Севлиевски частен революционен комитет. По книгата е направен сценарий за игрален филм, който още не е реализиран. По думите на А. Семов, едно от обяснението защо въпросното въстание отсъства от „написаната история“ е, че за него отсъства  разказ, сътворен от „дивния талант на Захари Стоянов“.

Клубът по краеведство „По стъпките на родното“, създаден от историчката Ирена Владимирова при библиотеката на НЧ „Пробуда“ – село Калипетрово, проведе поредното си пътуване извън област Силистра, този път по повод Новоселско въстание, което е част от „Априлска епопея 1876“. Членове на клуба и негови последователи, както и представители на Туристическо дружество – град Силистра, участваха в патриотичната проява, посещавайки град Севлиево, селата Батошево и Кръвеник, също и град Априлци, част от който е някогашното Ново село.


На практика в тези населени места от Втори революционен окръг с център Ловеч през април и май 1876 г. в най-въстаническата българска година са събитията, за които обаче не се говори достатъчно, макар да има паметници свидетелстващи за тях, както и книгата „Миналото на героичен Кръвеник“. Според изследователите, зверствата спрямо мирното население в този район са съпоставими с тези в Батак. Неслучайно преди 12-13 години Българската православна църква канонизира „наедно“ баташките и новоселските мъченици. Смята се, че това въстание е единственото в Северна България, вдигнало на бунт цялото население. В него са участвали и жени, включително монахини, 8 от които също са обявени за светици.

Една от героините е мишенджийката Стояна Драгановска, превърнала се във величав образ, съпоставим с този на Райна Княгиня, за която е създадена и една от най-популярните патриотични песни, макар и нейната съдба след Освобождението през 1878 г. да не е от най-благоприятните, даже напротив. Новоселските въстаници също са имали знаме, но то не е развято, защото е изгорено, за да не попадне в ръцете на османлиите. За сметка на това е запазен оригиналният печат на Комитета. Пази се и сабята на Пешев. Споделя се, че по повод въстанието не е имало предателства, резултат от особения характер на балканджиите от този район – будни, верни и верни. На въстанието всяка година се посвещават въстановки, провеждани при т.нар. Черен паметник в Ново село. Обект на посещение с цел да се почувства трагичността и героичността на събитието е Новоселският девически манастир (изграден  е през 1830 г.), където е костницата с черепите на посечените монахини. От онова време със сигурност е останал и един ням свидетел – някогашна млада фиданка, днес круша столетник на поне век и половина, която още ражда плодове и пази сянка.

Сред другите обекти за своеобразно поклонение е чешмата, посветена на Марин Сяров – ковача на бунта, своеобразен новоселски Балканджи Йово – истински символ на националната саможертва. Също паметниците в Батошево и Кръвеник. Десетократно по-малко от 7-хиляднтата армия от башибузук и черкези са били въстаниците и едно от местата с кървави битки е Граднишкият боаз, който бе посетен от силистренци и калипетровци. Там през 1900 г. е издигнат паметник, нуждаещ  се от възстановяване, защото на четирите му стени едва се четат различни по съдържание надписи, включително с имена на загинали юнаци. И в този си неугледен вид те въздействат със своето най-обикновено човешко изразяване по адрес на участниците във въстанието с предводител войводата дядо Фильо Радев – кмет на село Кръвеник. На него, 54-годишния бунтар, е посветен отделно паметник в старата, горната част на селото.

На изградената в боаза чешма е монтирана плоча с изписано стихотворение, в което се казва: „Пътнико, спри, помълчи за минута, дедите ни битка тук водиха люта. Туй място е свято за да станем народ, да възкръснем из гроба. Тук на смърт и живот  поробител и роб премериха сили. Девет дни тук трещяха сопи и вили. Девет дни във глухите дебри хайдушки звънтяха ножове и пукаха пушки.  Потънаха в кръв и пожари селата. Но из пожарите изгря свободата.  Пътнико, спри се, спомни си за минута падналите за нас във битката люта“.

В експозицията в една от залите на Историческия музей в град Севлиево е отделено място за революционерите и възрожденците от района, които, подобно на участниците в Новоселското въстание, не са известни на българите от останалите части на страната. А за тукашните хора знакови за общността са имената на севлиевския апостол на свободата Стефан Пешев, Йонко Карагьозов (член на комитета, командир на въстаническа чета), съратниците им Иван Преснаков – главен агитатор, Радион Попниколов, Павли Венков, Христо Филев и други като тях. От пожълтелите от патината на времето снимки гледат добре облечени в модерни за своя век дрехи млади хора. По лицеизраза и стойката им пред фотоапарата личи тяхното съчувствие на будни личности – образовани и вдъхновени, хора с убедително присъствие в обществото.

На 1 май 1876 г. на хайдушкото сборище връх „Бабан“ е взето решение за избухване на Новоселското въстание, което на следващия ден вече е обявено, за да стане най-масовото по рода си северно от Балкана. Протекло е в по-горе споменатите села, още в Острец и в другите околни махали). Според предварителните планове е трябва да се съединят с четите на Поп Харитон, Бачо Киро и Цанко Дюстабанов, но това не се случва и въстанието „залязва“. Според една от версиите, арестуването на Пешев преди обявяването на въстанието е пречка събитието да се състои както е замислено.

Клетвата на въстаниците със съдържание „Ако ме уловят очите да ми вадят месата да ми режат нема да изкажа нищо“ е изписана върху една от плочите на чешмата до паметника в центъра на гр. Априлци. На върха му от години щъркели вият огромно гнездо, отглеждащи в него своите чеда, което е символно в името на  щафетата между поколенията. В някаква степен това е и в памет на над 200 опълченци, родом от тези населени места, потвърждаващи представата за борческото им начало. На тях и на всички поигнали е посветен и Паметникът на свободата срещу сградата на общината в общинския център.

На това място, където в края на м. юни 1876 г. след Априлското въстание са ебесени осем севлиевци, той стои от 1894 г. насам по реализирана инициатива на Дружество „Лев“, създадено две години преди това от опълченци. Проектът е на Ото Хорейши и на италианския скулптор Арнолдо Дзоки. Върху 12-метрова каменна колона от римския град Никополис ад Иструм е поставена скулптурата на млада жена, символизираща свободна и независима България. В лявата си ръка тя държи лавров венец, символизиращ загиналите за свободата на България. В дясната ръка виждаме тръба, насочена към Македония – символ на зов за обединение на всички български земи. Върху постамента са поставени четири бронзови плочи с текстове, подбрани от Петко Р. Славейков, чиято учителска кариера започва тук още когато е на 19 години.

Музеят в Севлиево дава информация за размисъл и разсъждения по повод икономическото състояние в миналото на района, обхващащ към последната четвърт на по-миналия век 40 населени места в каазата. Налични са списъци на извършителите на 30 занаята, както и членовете на 10 вида еснафи (един от тях е на учителите). Твърди се, че една трета от населението се е занимавала с кожарска дейност и съпътстващите я, включително производство за износ на обработвали фини кожи от кози и овце. Покрай това занимание се е формирал и друг „бизнес“ – производството на сапун и свещи.

В района на Кръвеник е имало и розоварни с 30 системи за добив на розово масло, казват, че после те са превърнати в съоръжения за варене на ракия – сливовица. Възможно е някогашните розови насаждения, от които днес няма и следа, да са били съобразени с това, че тук е границата на две климатични области. Над р. Росица, която е печално известна със своите наводнения във връзка с тях, майстор Кольо Фичето е изградил мост. За съжаление, той не е в някогашния си вид – на няколко пъти е реконструиран (удължаван, разширяван, изправяна му е и гърбицата). Най-старата архитектурна забележителност в града е Часовниковата кула от края на XVIII в.

През 1870 г. в града е създадено Ученолюбиво братско дружество за напредък на просвещението, членовете на което се самозадължават „който колкото обича“ всяка неделя да плащат финансова помощ. В храма „Св. пророк Илия“ е запазена записна книга от 1824 г., а храмът е имал в обръщение и „монетни значи за вътрешна размяна“. Твърди се, че, преоблечен като турски търговец в града, е гостувал Васил Левски и в този си вид е гледал пиесата „Многострадална Геновева“. През 70-те години на по-миналия век по тези места е минал и пътешественикът Феликс Каниц, описал двете тогавашни севлиевски махали – турската с 550 къщи, и българската с 660.

Средновековният град крепост Хоталич е на 4 км северозападно от града и е сред забележителностите на Севлиево, за чиито първи заселници в някогашното населено място се смята, че са представители на две групи –  освободени роби и новоприели исляма, според семантиката на мюсюлманските имена в регистъра. Описанието на крепостта показва, че е разположена върху естествено укрепена хълмиста местност (Крушевския баир) над пролома на река Росица. Намерени са останки на 90 гради в 4 квартала, като любопитното е, че между тях има вътрешни стени. Разкрити са две големи църкви и една болярска. Етнографската експозиция е в Дандаловите къщи, на практика три къщи с общ двор. Част от комплекса е и Музеят на тиквата, на който е посветен празник в културната програма на севлиевци, чийто „сбор“ е на Петковден.

В Севлиево има и няколко галерии – Градската художествена галерия „Асен и Илия Пейкови“ е поместена преди 15 години в триетажна бивша сграда на съда и от нея със сигурност запомняща се е композицията „Авторски комплект за шах“ от 1947 г., дело на Асен Пейков. Интересното е, че на двамата братя в Италия има кръстени площади – на единия е до киностудията „Чинечита“, а на другия е до „Колизеума“. Интересна е и частната галерия „Видима“, която предлага разнообразни експозиции.

Със сигурност в града, наследник на „село Серви, спадащо в XVI в. към Търнова…“, едно от местата, където със сигурност гостите му се спират, е бронзовата композиция „Пенчо Славейков в компанията на Мара Белчева (име  ѝ днес носи домът на културата), която е родом севлиевка – спътница на поета в последните години от неговия живот“. Тя е дело на  младия местен творец Велизар Захариев и е открита в навечерието на Деня на народните будители през 2016 г. Градът, намиращ се в плодородното Севлиевско поле, където се сливат пет потока и се пресичат пет пътя, задължително припознава като свои знакови личности бореца Дан Колов, роден в близкото село Сенник,  народния певец Борис Машалов, роден тук преди 110 г. (на него в момента е посветена изложба в музея) и др. личности със завидна изява всеки в своята област.

Град като Севлиево може да се понрави на хората с естетически кръгозор и във връзка със запазеното му богатство на нискоетажни постройки от първата половина на миналия век, които са несравними шедьоври, останали за поколенията като завещание от предишни архитектурни гении. През Възраждането стилът в най-развитите български градове е „негеометрична планова структура и живописна обемно-пространствена композиция, органически свързани с особеностите на местността и с концентрацията на занаятите и търговията, разпространени по отрасли из централната улица (чаршия)“. Характерно е и обогатяването с различни обществени сгради, които дотогава са били монопол на османския завоевател и в това отношение Севлиево е също сред примерите за нововъведенията.

Включително и защото и тамошните еснафи, подобни на своите събратя от „страната“ издигат часовникови кули (в града са две), чрез които изменят облика на селищния силует, до преди това определян в много селища главно от минаретата на джамиите. Половин век по-късно на ход е българският архитектурен модернизъм, който за съжаление е малко познат на широката публика, дори и когато тя се диви на образци, заслужено привличащи погледа и галещи сетивата. Според някои, дори темата е доста неглижирана и от професионалистите в бранша. А стилът има за акцент обема, играейки си с него, и вкарва в действие асиметрични композиции и минималистична орнаментика.

Някак симпатично и кокетно в пространството стоят в различни форми последните етажи – сфера, трапец, триъгълник, правоъгълник, и фасади в неправилна стойка. И „черешката на архитектурната торта“ – издадени напред са миниатюрни балкончета, най-често с метални ковано-мрежести парапети с преобладаваща извита свивка по „ъглите“. Гледката звучи определено „буржоазно“, защото не издава прагматично отношение за създаване на използваемо пространство. В същото време обаче се долавя романтика, а във въздуха прелитат като ехо любовни трели от едно безвремие, което вече никога няма да се повтори.

сряда, 10 април 2024 г.

Здравка Евтимова в Силистра: Да направим най-доброто за някого е най-добрият пробиотик

Регионална библиотека „Партений Павлович“ – град Силистра. 9 април 2024 г. Зала „Диоген Вичев“ е препълнена в очакване да се случи поредното литературно предизвикателство, превърнало се в неочаквана като съдържание среща с писателката и преводачка Здравка Евтимова от град Перник. Тя е член на Съюза на българските писатели, на ПЕН-клуб, на Лигата на писателите на Великобритания. От пет години преподава на университетско ниво „Творческо писане“, определяйки студентите ни като талантливи млади хора (един от примерите според не я е момиче от Кайнарджа), умеещи да пишат на родния си език, който перничанката смята, че е сложен, но богат и развиващ мисленето на децата още от малки.

Срещата премина по странен начин, защото, за разлика от много други творци, гостенката първо похвали домакините, включително споделяйки впечатление, че градът изглежда подреден, както с положителен заряд е и видяното по пътя при дългото пътуване към него. Отделно нейната изява не бе подчинена на самопредставяне на седемте ѝ романа и над стоте разказа, както и на преводи от няколко езика – английски, френски, руски и др., може би с вярата, че дошлите на срещата имат представа за тях.

Реално с всичко, казано в монологичен план, тя пренесе в Добруджа духа и начина на мислене на общността на граовци – симпатичната със своята поведенческа експресивност група българи в района на Перник. От нейните думи присъстващите добива представа за творческата дързост, създаваща неповторимата атмосфера на танцовото, песенното, музикалното и словесното изкуство на Граово.

За тази обособена етнографска и историко-географска област научаваме от интернет, че „..обхваща  Брезнишката и Пернишката  котловина. Границите ѝ са оградени от планините Вискяр и Люлин на североизток; Витоша на изток;  Голо Бърдо на Югоизток; Черна гора на юг и  Любаш на запад. Граовската област има две „столици” – „старата“ е Брезник, изместена от Перник през XX-и век, защото градът се разраства в резултат на развитието на минното дело (www.graovo.wordpress.com).

Пред аудиторията Евтимова заяви, че произхожда от неплодороден край, защото при обработката на земята винаги излизат „3 кофи камъни и една кофа пясък“. По тази причина най-вече там растат кисели джанки, от които става люта ракия, наречена „каменарка“. Почитателите ѝ научиха и за „луничавите жени със сини очи и руси коси“, които имат и умения, резултатът от проявата на които всява респект у иначе отрудените и сурови представители на мъжкия род в района. Има се предвид работата в мини, които в миналото са стигали на дълбочина от 35 метра, докъдето се отива по тесни стълби.

„Думите са най-големият приятел и най-големият враг при хората“, заяви писателката, която и на други места в страната провежда подобни срещи (преди Силистра е била в Севлиево). Както и в съдбата на други автори, и при перничанката се намесват със своето влияние фигури като нейните майка и баба, включително и с характерната за българина внушения, че „музикант къща не храни“, подобно на него и писател също трудно може да си изкарва хляба. Впрочем, стана ясно, че у нас се печели повече от преводаческа дейност (оказа се, че една преводна страница може да стига 48 евро). И въпреки това, Ефтимова помни своя първи хонорар от 3,16 лв, както и една литературна награда от 1 000 лева, с която по настояване на майка ѝ си купува кожух, когото не само не заобичва, но и намразва.

Споделен бе и изводът: „Преводачът е по-голям от герой от писателя“, защото пишещият може да го прави добре, благодарение на дарбата си, а превеждащият се „отглежда“. Евтимова сравни писането на разказ с окопаване на дървета. За себе си сподели, че когато пише не знае как ще завърши творбата, иначе не ѝ е интересен творческият процес. За нея „Всичко е сюжет“, както и вярва, че „Има незаслужено незапомнени книги, но няма незаслужено запомнени“.

Уверена е, че трябва да се пише с най-простите думи – разбираеми, категорични и ясни, идващи в езика ни от хилядолетията назад. Прозвуча и предупреждението, че словесата ни влияят на нашите емоции, давайки пример с положителността на „Песента на колелета“ на Йордан Йовков и отрицателността на „Сбогом на оръжията“ на Ърнест Хемингуей. Това било потвърждение, че думите са най-голямата ценност, потвърждение на което са българската поговорка „Блага дума желязна врата отваря“ и френската „Учтивостта не струва нищо, но купува всичко“.

Прозвуча и драстичното заключение „Нашият език не позволява да бъдат тъпи децата ни, той ги кара още на 3 години да мислят и разсъждават“ (има се предвид усвояването на сложността на времената и на други граматически категории). Направена бе обаче и уговорка, че в това отношение е важна отговорността на родителите и на учителя. Срещата завърши с положителното послание „Да направим най-доброто за някого е най-добрият пробиотик“.

петък, 22 март 2024 г.

Новият диригент на оркестъра на Ансамбъл "Пирин" - Благоевград е силистренецът Марек Дяков

Възпитаникът на силистренското Средно училище "Нкола Й. Вапцаров" Марек Дяков е новият диригент на оркестъра на Фолклорен ансамбъл „Пирин“ - Благоевград. Тази неделя от 11 часа на вълните на програма "Христо Ботев" на БНР в предаването "От песен в песен" той е поканен да участва заедно с кавалджията Дамян Димов, Елена Димитрова - за участието на децата от Фолклорна формация „Хераклея“, Светла Караджова за концерта „Фолклорът – настояще и бъдеще“ - всички те стават част от "много приятни срещи и хубава музика", които може да бъдат чути и  онлайн: https://binar.bg/programa-hristo-botev/. Интервю с Дяков от преди години, публикувано в блог ВЕРСИНАЖ - www.jordansilistra.blogspot.com/2019/07/blog-post_22.html, а преди това в сайта www.megdana.bg на 19 юли 2019 г. За музиканта, диригента и композитора повече на сайта му www.marekdyakov.com, както и в неговия личен профил във Фейсбук: www.facebook.com/people/Marek-Dyakov/1273999433.

Ентусиаст от румънското село Бранещи създаде в дома си Музей на кукерската традиция

18 март 2024 г. Село Бранещи. Румъния. Денят е Песи понеделник - веднага след Сирни Заговезни (Куковден, Кукеровден, Чисти понеделник) - начало на Тодоровата неделя. На този ден играят кукерите. Тази година - седмица преди Благовещение. В румънското село, което е близо Букурещ, бе спазена традицията и за пресъздаване пред и с участието на общността на обичая „Уралия“ („Улелия“), включващ и ритуален бой от страна на хора с маски и специфични камшици, както и ритуално прескачане на огън за здраве. Сред интересните моменти от гостуването на българската група в състав: д-р Йордан Касабов - етнолог, Георги Вълев - общественик, Йордан Георгиев - журналист, бе посещението в дома на един от активистите, участващи в кукеровия празник.

Сред интересните моменти от гостуването на българската група в състав: д-р Йордан Касабов - етнолог, Георги Вълев - общественик, Йордан Георгиев - журналист, бе посещението в дома на един от активистите, участващи в кукерския празник. Това е всеотдайният Арсени Стефан, отделил от помещенията в къщата си място за пресъздаване на атмосфера, посветена на неговата слабост. Още на входа на своеобразния импровизиран музей е "Кукерската каравана", в каквато е превърната най-обикновена каруца, покрита с плащ. Най-отпред като на пиедестал са купи от участия на Арсени в различни кукерски прояви през годините. Вътре са най-разнородни предмети не само от бита, но и ползваните при представяне на кукерската традиция.


Разбира се, като във всеки „музей“ има и „Почетна книга“ за гостите, в която от името на силистренската група се разписа д-р Касабов, който по-рано през деня участва в тематичен форум на тема „Фолклор без граници. Куковден“. В него се включиха със свои разработки изследователи от национални научни институти от Букурещ, както и от окръжни и общински институции.