четвъртък, 18 юли 2024 г.

187 години от рождението на Васил Левски: така се нуждаем от човек, на когото да повярваме, Апостоле!


18 юли 2024 г. Областният управител на област Силистра Илиян Великов и главният секретар на Областна администрация Силистра Ивелин Статев участваха в събитие за отбелязване на 187-ата година от рождението но Васил Левски. То бе организирано от община Силистра, представена от заместник-кмета Стилиян Стойчев, който произнесе слово, и от Димитър Трендафилов - председател на Общинския съвет. Събитието стана факт с партньорството на Общински комитет "Васил Левски", от чието име за Левски говори неговият заместник-председател инж. Веселин Андреев, както и Общински комитет "Христо Ботйов".

 
На караул бяха членове от един от клубовете на младите възрожденци - при ПМГ „Св. Климент Охридски“ с преподавател Иван Ненов, който е към Общобългарския комитет, носещ името на великия карловец. Песен в негова чест представи трио "ЕЛМИНА". Венци и цветя пред паметника на Левски поднесоха представители на институции, културни и образователни звена, Военно окръжие Силистра, както и граждани.
 
По подобен начин в деня на рождението на Левски бе отбелязана паметта му и бе почетено делото му в различни населени места в област Силистра. Преди всичко там, където освен улици неговото име носят училища - в Дулово, Главиница и Яребица; и читалища - в Българка, Прохлада, Боил и Царев дол. Паметници на Левски освен в Силистра, Дулово, Тутракан и Главиница, има и в Алфатарското село Васил Левски. В Силистра и в село Ветрен са две знакови паметни плочи в чест на сподвижници на Апостола на свободата - съответно Гено Чолаков и Велико Скуртулов.

В своето слово инж. Веселин Андреев заяви: Уважаеми съграждани, навършват се 187 години от рождението на Васил Иванов Кунчев - Апостола, символ на свобода, честност, съвест, смелост, твърдост, вяра и жертвоготовност. Дръзнал да се опълчи на Империята, повярвал и успял да събуди роба, да вдъхне вярата, че свободата му не е химера; че недопустимото е възможно само ако делото е общо. Но как се убеждава народ, газен и унижаван пет века?

Невероятно е поне за мен как този мъж "с ръст среден, тънък и строен; с  очи сиви - почти сини, с мустаци червеникави, с коса руса и лице бяло", този обикновен човек - без диплома и академии, без пари и богатство изгражда многобройна мрежа от комитети, гръбнак на бъдещо всенародно въстание. Създава и своя стратегия не само за освобождението на Отечеството, но и за неговото устройство и управление, като "Чиста и свята република", в която всичко се решава с висшегласие и всички са равин пред закона.

Как думите му "прости и кратки, изпълнени с упование и надежди сладки" покълват "и семето чудно падаше в сърцата и бързо растеше за жътва богата". И пак да цитираме Вазов: "Апостола е пратен от съдбата начело на рой проповедници и мъченици на свободата за разклати масите, за предизвика събитията, да създаде бъдещето".  Каква енергия, каква воля, търпение, всеотдайност и жертвоготовност! Твърда увереност, че саможертвата е пламък, който разпалва огъня на делото. И бесилото е +връх, откъдето виждаше духа към безсмъртието по прекия път". 

Затова двете дати, между които е заключен животът на Левски, всеки българин трябва да помни, защото те ни изправят през много въпроси: "Помним ли заветите му?", "Къде са нашите тефтерчета?", "Къде е чистата и свята Република?", "Смирени ли сме или сме примирени?", "Как да се освободим от апатията, безразличието и от чувството, че нищо не зависи от нас?". За хора като Левски, казват, че се раждат веднъж на сто години. Днес честваме 187-ата година от неговото рождение...Така се нуждаем от човек, на когото да повярваме, така се нуждаем от теб, Апостоле!".




понеделник, 15 юли 2024 г.

Горещниците - забравените празници, станали актуални с голямата жега на 2024 г.

Горещниците са празници в чест на огъня и за предпазване от огън, които са почитани в три последователни дни на народния календар. Те се назовавт и с имената Горешляци, Блъсъци, Германовци, Чуреци. Обикновено Горещниците се случват на 15, 16 и 17 юли, така съгласувани от Източно-православната църква на светите мъченици Кирик и Юлита, Антиноген и Марина, загинали за Христовата вяра. Според житието на Св. Марина при мъченията нейните рани били опалвани с огън.

Макар и по- рядко, има случай, когато Горещниците се празнуват малко по-късно - на 17, 18 и 19 юли. Така денят посветен на Св. Марина присъства и при двата варианта на Горещниците, като първи или трети. Празниците се честват в северната и западната част на българските земи, както и в Македонския регион. Заедно с това съществува и силно изявен култ към Св. Марина в Пловдивския и Странджанския регион, където в нейна чест са били сроени светилища, а по-късно тя става и патрон на православни храмове.

По всяка вероятност произходът на този култ е родствен на Великата Богиня Майка и насочва към времето от най-дълбока древност на Балканите. В Северна България всеки ден от Горещниците носи свое отделно име - Чурлига, Пърлига, Марина Огнена; а в Южна България – Люта, Чурута (Чюрука), Опалена Мария.

Горещниците се свързват с много строго спазвани забрани за полска и домашна работа. Така например – не се ходи на нива, не се жъне, вършее, коси и копае, не се возят снопи и не се впряга кола; не се пере, не се мие, не се меси и пече хляб, не се готви, не се преде, тъче и шие. Вярва се, че нарушаването на тези забрани може да предизвика пожари, запалване на реколтата и дома и други зловредни последици. Значителна част от забраните са носачени пряко към огъня – на Горещници не бива да се пали огън и да се изнася огниво извън жилището. Според народната етимология на названията Чурлига, Чюрута се съди, че съответните дни се тачат за предпазване от киша.

Според народното поверие на третия ден от Горещниците (по-рядко на първия) от небето пада сам нов - Божи огън, затова на този ден се извършва обредното подновяване на огъня в огнището. Огнището се възприема като основен елемент в структурата на традиционното жилище с изключително практическо значение от една страна; а от друга – като свещено място, свързано със символите на огъня да очиства и предпазва като еквивалент на Небесния огън-Слънцето. Именно поради тези причини огнището се изгражда в средата на помещението или на източната му страна.

В традиционния светоглед на българите огнището е и мястото, където обитава семейния дух-покровител. Успоредно с тези схващания, обусловени от практическата съзидателна сила на огъня, се проявява и отношението към него като стихия с голяма разрушителна сила, пред която трябва да бъде изразено необходимо уважение. Традицията изисква веднъж през годината да се угаси във всички къщи остарелия огън и да се подмени едновременно с нов, млад, жив огън, наричан още Божи (напр. в Неврокопско) или див (напр. в Родопите), който се получава чрез специален обред от триенето на два дървета.

Според народното поверие нов, Божи огън пада сам от небето на третия ден от Горещниците – 17 юли. Затова подменянето на стария огън се прави точно по това време. Във Варненския край този обред се изпълнява по изключение в деня срещу Еньовден. Случва се нов огън да бъде запален и във времето извън календарния цикъл – в извънреден случай на епидемична болест. Тогава през огъня се прекарват всички хора и добитък, и се подменя стария огън в огнищата – предпазна и лечебна практика.

В региона на Странджа, Родопите и междуречието на Струма и Места се почита Св. Марина под названието висия, като господарка на змиите и лечителка от тяхното ухапване. Този елемент в народния култ светицата, както и празненството в нейна чест с типичните нощни къпания за здраве се разглеждат като свидетелство за връзка между Св. Марина и тракийската богиня Артемида/Бендида. На някои места по време на Горещниците (напр. в Софийско) се гадае за времето съответно през януари, фефруари и март. Среща се и вярването, че който се окъпе през Горещниците в топли лековити извори, него болест няма да го лови. Празниците на Горещниците се почитат най-много от онези занаятчийски общности, които работят с огън – ковачи, хлебари, калайджии.

Горещниците представляват едни от най-тачените сред българите празници за предпазване от огън. С огъня се свързва и народният празник Огнена Мария – 22 юли. Той се чества в дена посветен на Мария Магдалина, от която Исус Христос изгонил седем бесове. Според Светото писание тя първа възвестила Христовото Възкресение и църквата я признала за света мироносица и равноапостолна. Народът смята Св. Мария Магдалина за сестра на Св. Пророк Илия и тачи нейния празник Огнена Мария за предпазване от огън и пожар. Спазват се строго редица забрани за домашна и полска работа и палене на огън. Израз на преклонение и почит пред огъня, те се осмислят като начин да се запазят реколтата, човекът и неговия дом от разрушителната сила на тази стихия.

В Панагюрище Огнена Мария се нарича и цялата седмица от 15 до 22 юли. Тази седмица е известна в Софийския регион като Мария Опърлия, в Южна България като Запалена или Опалена неделя, в Пиринския край – Громна неделя. Представата за опасността от огъня и традиционните обредни забрани в случая се отнасят за целия едноседмичен период, който обхваща същото време/юлски дни, тачени в други райони от Българската етническа територия като Горещници.
И з в о р и : Жития на светиите. С., 1991; Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. - Избрани произведения. Т. 1, С., 1981; Гребенарова, Сл. Празници за предпазване от огън у българите. Българска етнография, кн. 3 / 4, 1990; Георгиева, Ив. Един старинен култ в Родопите, Странджа и междуречието на Струма и Места. - Родопски сборник. III, 1972; Василева, М. Календарни празници и обичаи. - Етнография на България. Т. 1, С., 1985; Николов, Ив. Огнището в семейната традиция на българите. - Втори Международен конгрес по Българистика. Доклади. Т. 10, С., 1987; Георгиева, Ив. Българска народна митология. С., 1983; Арнаудов, М. Празничен огън. - Очерци по Български фолклор. Т. 2, С., 1969

петък, 12 юли 2024 г.

14 юли - Събор на Доростолските мъченици в Силистра


С участието на трима митрополити от Българската православна църква, с двама митрополити и един епископ от Гръцката православна църква, така също с архиепископ и двама епископи от Румънската православна църква ще премине тази година Съборът на Доростолските мъченици, съобщи пред журналисти Негово Високопреосвещенство Доростолски митрополит Яков. Най-новият празник в БПЦ е насрочен за 14 юли в катедрален храм „Св.св. първоапостоли Петър и Павел“ в Силистра, като в 9 ч. ще започне Света Божествена литургия. Изданията на събора започнаха през 2016 г. след одобрение с решение на Светия Синод на БПЦ и по традиция се провежда в третата седмица след Петдесетница.


Празникът е вписан в църковния календар на Българската православна църква. Във връзка с него в сайта на Българска патриаршия четем: „Силистра е дала 21 християнски мъченици – в тяхна чест ще бъдат небесната молитва и молитвите за застъпничество в тържествената служба. В епархията на 13 от мъчениците се пазят мощите, заедно с мощи на много други светци от различни периоди и земи, като едни от тях са
на св. Дасий Доростолски, на когото румънецът Аурелиан Котобан наскоро посвети книга.
Измежду светите Доростолски мъченици, на които са посветена икона, дело на иконописец от Румъния, както и специална служба с канон, съставена от брат в Зографския манастир в Атон, са известни още имената на св. Емилиан, св. Квинтилиан, св. Дадас, св. Пасикрат, св. Виталиан, св. Валентиниан, св. Юлий, св. Никандър, св. Марциан, св. Максим, св. Исихий, св. Калиник, св. Кирил и др. Силистренецът проф. дин Георги Атанасов е изследовател на 345 раннохристиянски светци-мъченици от българските земи I-IV в., проф. Георги Георгиев Атанасов. Мощите на св. Дасий, на когото е именуван и научният център на Филиал Силистра на Русенския университет, бяха донесени в България от папа Йоан Павел II преди 21 години и оттогава част от тях са за вечно поклонение в силистренския православен храм.
Доростолска епархия е основана върху кръвта и мъченическата смърт на древните светци-мъченици, пожертвали живота си за Христовата вяра през първите четири века сл. Христа, когато се е утвърждавало християнството в земите между Дунав и Стара планина. Доростолската християнска катедра е формирана около 390 г. и е сред първите древнопросияли епархии в българските земи“.
Нейният епархийски център е днешна Силистра, наследник на античния Дуросторум, известен в историята още като Доростол, Диристър, Дристра, Дръстър. През 1871 г. епархията е обединена с Червенската, днешната Русенска, а през 2001 година на Петия Църковно-народен събор Доростоло-Червенска епархия бе разделена отново, за да бъде възстановена с център Силистра. Понастоящем тя обединява над 50 храма в общини от Силистренска и Добричка области с архиерейски наместничества в Силистра, Тервел и Дулово.

понеделник, 24 юни 2024 г.

250 години Кючуккайнарджански договор - събитие в село Кайнарджа на 21 юни 2024 г. с откриване на паметна плоча и с провеждане на научна кръгла маса




ОБОБЩЕНИЕ - ЗАКЛЮЧЕНИЕ

На 21 юни 2024 г. в Историко-мемориален комплекс „Историческа чешма 1774 г.“ в село Кайнарджа и в намиращия се на негова територия Туристически посетителски център – музей бе осъществена програма по повод „250 години Кючуккайнарджански договор“, подписан на 10/21 юли 1774 г. между Руската и Османската империи.  С него е сложен край на т.нар. първа Екатеринина война, водена в периода 1768-1774 г. Събитието бе организирано от община Кайнарджа с кмет Любен Сивев със съдействието на Областна администрация Силистра. Преди началото на програмата г-н Сивев представи свършената от администрацията работа през годините за създаване на настоящия Историко-мемориален комплекс. Реално той е започнат в първоначален вариант през 1892 г., когато тогавашното кметско ръководство изгражда чешма с 3 колони, 6 чучура и 36 корита, която е обновена половин век по-късно.

На това място, където през 1773 година загива руският генерал Ото фон Вайсман фон Вайсенщайн, е подписан договорът между доверените лица на нейно Императорско Величество Екатерина Втора и на султан Абдул Хамид I, съответно това са граф Пьотър Румянцев и Великият везир Мухсинзаде Мехмед паша (името му се среща и като Мусул Заде Мехмед паша). Записано на плочата е и съдържанието на чл. 7 от договора: „Високата порта обещава постоянно покровителство на Християнската религия и на нейните църкви“. През 1774 г. по повод 200-годишнината от договора е поставена паметна плоча върху скален откъс.         

Следващите подобни паметни знаци са първо за 225-ата година при кмета на общината Илия Тонев с освещаване от Доростоло-Червенски митрополит Неофит (проведена е и света литургия в православен храм „Света Тройца“), а после и за 230-ата година. Тогава е откриването и на осветения от духовния водач на Доростолска епархия в периода 2003-2009 г. митрополит Иларион паметник в чест на руската императрица Екатерина Велика. Той е дело на скулптора Дилян Хубанов от Русе и с него е сложено начало на т.нар. Алея на пълководците.

На 21 юни 2014 г. бе финализиран проект по програма „Развитие на селските райони“, благодарение на който с новоизграден Туристически посетителски център и музей с малка етнографска експозиция в него бе обогатен Историко-мемориалният комплекс край Кючуккайнарджанската чешма. Част от дневния ред на събитието бе откриването на бюст паметник на руския фелдмаршал Пьотър Румянцев, създаден от силистренския скулптор Йордан Колев. През 2018 г. в началото на комплекса е поставен друг паметен знак – плоча с надписи с послание към прародината България по идея на потомци на българи от Олшанка, Кировоградска област, Украйна.

Тя е във връзка с преселническите движения по време на руско-турските войни през XVIII и XIX в. В същата година е проведен е посветеният на мира по света фестивал „В песен, слово, шарка – мирът да грее ярко”. Областният управител Илиян Великов приветства участниците в събитието за 250-ата година на договора, подчертавайки в словото си, че „Кючуккайнарджанският мирен договор е единствен по рода си в област Силистра, независимо че Добруджа в продължение на векове е район, в който са станали факт и други важни исторически събития за решаване на проблеми между държави и империи“.

Той благодари от името на държавната власт на община Кайнарджа за реализацията на програмата, включително с провеждане на научен форум с докладчици – учени и краеведи от Велико Търново, Варна, Силистра и Кайнарджа.  Гостуващият за пети път в България Едуардо Басо – председател на Европейска мрежа „Места на мира“, в която Кайнарджа членува от 2015 г. насам, приветства всички присъстващи, споделяйки намеренията на асоциацията по отношение на осъществени и планирани дейности в други „места на мира“ – сред тях и формите за привличане на млади хора,  в страни от Европа, като Германия, Хърватия, Испания, Белгия, Нидерландия  и др.

Заедно с областния управител и кмета на общината гостът от Португалия откри паметната плоча за юбилейната годишнина. На нея бяха поднесени венци и цветя. Дафинка Станева – общественик и краевед от Кайнарджа, направи преглед на свършеното от местната изпълнителна власт до наши дни, включително представяйки инициативите с начало 1974 година, откогато на всеки пет години се провежда специален форум.  В нейната разработка намери място и разказът за създадената преди 80 години по инициатива на тогавашния кмет на Кайнарджа Александър Станев „Златна книга“.

В книгата, която в момента е в силистренския отдел на „Държавен архив“, до 2019 г. свои впечатления са оставили гости на общината, посетили историческата чешма и центъра с музей, на който Станева е пръв уредник. Други 7 докладчици представиха доклади за Кючуккайнарджанския договор относно неговото значение и последствията за християнското население на Балканския полуостров в Османската империя. Това са проф. д-р Андрей Андреев от Великотърновския университет, доц. дфн Тодорка Георгиева от Филиал Силистра на Русенския университет, силистренците д-р Йордан Касабов – етнолог, и Иван Занов – историк и краевед, Валентин Събков – историк изследовател от Варна, който по своя инициатива създаде и още в началото на юбилейната година разпространи безвъзмездно 150 календара, посветени на годишнината, и Джевдет Тахироглу – изследовател на татарската общност от България и Турция. 

Както и задочно проф. дн Нина Дюлгерова – Дружество на учените Варна. Докладите са публикувани в специална юбилейна брошура, която бе раздадена на участниците. За следващите поколения бе направен видео запис на програмата за събитието, отразено в предварителен план, както и в репортажен вид от сайта на Областна администрация, в местни и национални медии, сред тях и държавните – Българска телеграфна агенция и Българско национално радио. С Кючуккайнарджанския мирен договор Силистренският край и конкретно Кайнарджа остават със запазено място в световната история.

Програмата във връзка с годишнината включи освещаване на посветената на годишнината паметна плоча, извършено с водосвет от отци от Доростолска епархия начело с епископ Борис. Част от нея бе изложба, подготвена от Валентин Петков от силистренския клон на Национално дружество „Традиция“, свързана със събитията от преди два и половина века. Седмица преди честването на годишнината на територията на комплекса бе 22-я Регионален фолклорен събор „Край чешмата – под върбата“. Научната кръгла маса, за подготовката на материалите на която докладчиците са използвали над 60 извора от няколко времеви периода и множество автори – българки и чужди, е продължение на предишни подобни форуми.

През годините те са наричани по различен начин, примерно през 2019 г. „Кючуккайнарджанският мирен договор от 1774 г. и ролята му за развитието на Балканите“, преди това през   2014 г. „Руско-турската война 1768-1774 г. и нейният отзвук“, а през 2019 г. научната сесия е посветена на преселническите движения в рамките на два века преди Освобождението на България от османска власт. Голяма част от събитията в предишни десетилетия са отразени в издадения през 2017 г. исторически справочник „Община Кайнарджа – минало и настояще“.

Кои са основните изводи от тазгодишната „научна кръгла маса“?  Кючуккайнарджанският договор е оценяван като крайно благоприятен за Русия, защото като империя тя получава множество изгодни условия относно статута на Проливите, Дунавските княжества както и на Кримското ханство. Нейно става правото да покровителства православните поданици на султана на Османската империя, а това отваря пътя за развитие на т.нар. Източен въпрос и дава възможност за активна руска политика на Балканите и в Светите земи.

Като продължение на това заключение е и виждането, че „…договорът е своеобразна кулминация на утвърждаване на Руската империя като сериозен политически и военен фактор в Източна Европа, а благодарение на това в следващите десетилетия Черноморският регион се превръща в основен неин външнополитически приоритет“. Резултатът от войната чрез този договор е доказателство, че войната и дипломацията са неразривно свързани сегменти, променящи граници и международни позиции.

Договорът постига значително облекчение на положението на народите, населяващи гръцките острови, Кавказ и Северните Балкани, но отсъствието сред тях на българите е повод да потърсим причините защо нашите предци, включително в Добруджа, са забравени в онзи период от руското правителство. Още повече, че е провеждана по време на сраженията агитация сред тях да помагат на руската армия, а в мирния договор от 1774 г.

България е спомената само като територия. Това доказва, че тогавашният руски царизъм не си е поставял освободителни цели по адрес на поробените от османците народи.  Пунктовете в договора се раждат в хода на войната и са подсказани от тактически съображения поради стремежа на Русия да си осигури поддръжка в тила на Османската империя. Победата на Русия и сключеният от нея договор, който по мнение на мнозина учени не може да бъде по-блестящ, води до необратим упадък на Османската империя.

Това окуражава поробените от нея народи да водят все по-често и все по-организирани освободителни борби. Така се появяват бунтарските движения, зараждат се отцепничества и други форми на противодействие. Утвърждават се и мюсюлмански първенци – самозванци, узурпиращи тотално приходите, събирани за хазната, както и властта по места. Засилва се ролята на еничарите, чийто етнически произход по правило не е мюсюлмански, а тяхното „присъствие“ в запазени и днес надгробия в Североизточна България е доказано от скорошно етноложко изследване на д-р Йордан Касабов в над сто населени места в различни днешни административни области.

Тази ситуация води до подем и в поведението на българите, което дава тласък на Българското възраждане. Кючуккайнарджанският договор се случва в период, когато настъпват трудно подлежащи на контрол инерционни процеси в развитието на демографските промени, включително в Силистренския край. В същото време българите са повлияни да създадат свои колонии от изселници, изпълнявайки целенасочена руска политика в това отношение – извеждане на българи от родните им места и заселването им в Новорусийския край. Призивите за масова емиграция на българи от театъра на военните действия са разпространявани от тайни емисари и от специални руски пратеници. В същото време демографската картина се променя и по османска линия, което е следствие на насилствено похамеданчване. 

Внимание заслужава и фактът, че за първи път след походите на Светослав през X в. по време на разглежданата война руска армия действа на юг от р. Дунав. В доклад до Великия везир валията на Силистра настоява за мерки за задържане и осигуряване на населението в района. Войната от 1768-1774 г. и последвалите я между Руската и Османската империи са причина за „разреждане“ на плътно уседналото мюсюлманско население в предишни времена. На освободените от тях територии се заселват българи от други краища на страната и този нов жизнено способен български елемент допринася за съживяване на Силистренския край и слага отпечатък върху оживлението на стопанския живот в района през XIX в.

В две от общо 12 войни между Руската и Османската империя Русия постига пълни победи – едната от тях е скрепена с Кючуккайнарджанския договор, един от основните моменти в който е християнският въпрос на Балканите, а водената в периода 1878-1879 г. осигурява лелеяното от векове освобождение на България от османския поробител. Шест години продължава военният път до мира в Кючук Кайнарджа, започнал при отстъпваща на руската боеспособност на османската армия, макар и по-многочислена от нея, но ниско дислоцирана, с висока степен на дезертьорство, както и със старо, при това тежко оръжие.   В развитието на военните действия една от важните битки е в днешния Силистренски край – при Тутракан, когато започва и битката за крепостта при Силистра. В този период главният удар е в посока Шумен при Базарджик – днешен Добрич.

Междувременно става смяната на престола в Истанбул, на който като султан се възкачва Абдул Хамид I. Важни сражения османците губят при Козлуджа – днешно Суворово, а в обсада попадат крепостите при Шумен, Русе, Силистра и Добрич.  На 2 юли 1774 г. започват мирните преговори между двете воюващи страни, които завършват на 10 юли (по стар стил), а по днешен – 21 юли. Договорът при Кючук Кайнарджа е подписан на италиански език. Всички войни започват и завършват от политиците и от дипломатите, но винаги са водени от генералите, офицерите и войниците.

Те са основна движеща сила и без тях не е възможен краят на нито една война, както и подписването на мирен договор за прекратяване на съответните военни действия между воюващите страни. От векове географското положение на България ѝ определя  ролята на мост между двата свята – Изтока и Запада, което я обрича да бъде кръстопът на етноси, култури и религии. В исторически план във всички империи, създавани или властвали по българските земи, тук се живели различни народи, сред тях са и придошлите не по своя воля татари от Крим, където от своя страна живеят наследници на българи мигранти. 

Според някои източници в Добруджа са „пристигнали“ и изселени принцове, наричани „кримски султани“. Така османците отдалечавали от столицата представителите на знатните татарски фамилии. Заселени татари от времето на „Златната орда“ има в  Северозападна България още през XIV в. Съществуват сведения за преселения в южните български земи и на техни „самсунски“ събратя. Подготовката на събитието, посветено на 250-ата годишнина на Кючуккайнарджанския договор, започва през м. март 2024 г., когато в Областна администрация Силистра гостуват проф. дн Нина Дюлгерова и на историка изследовател Валентин Събков, като представители на Дружество Варна към Съюза на учените. В консултативната среща тогавашният управленски екип на областно държавно ниво с областен управител Минчо Йорданов и заместник-областен управител Илиян Великов определят формата и съдържанието на честването със заместник-кмета на община Кайнарджа Мая Бочева и Бонка Йорданова – секретар на общината.


УЧАСТНИЦИ
В НАУЧНАТА КРЪГЛА МАСА

Проф. д.н. Нина Дюлгерова – Дружество Варна, Съюз на учените: „Договорът от Кючук Кайнарджа – дихотомията война-дипломация“.

Проф. д-р Андрей Андреев – Великотърновски университет „Св.св. Кирил и Методий“: „Русия – покровител на православните християни в Османската империя“.

Доц. дфн Тодорка Георгиева – Филиал Силистра на Русенски университет „Ангел Кънчев“: „Права и свободи на християнското население според Кючуккайнарджанския договор от 1774 г.“

Д-р Йордан Касабов – град Силистра: „Събития, демографски и социално-верски характеристики в българските земи на Османската империя през втората половина на XVIII и до началото на XIX век

Валентин Събков – историк изследовател от град Варна: „Военният път към Кючук Кайнарджа“

Дафинка Станева – общественик от Кайнарджа, член на СБП: „Паметта за Кючуккайнарджанския мир от 21 юли 1774 г., съхранявана в село Кайнарджа“

Иван Занов – историк и краевед от град Силистра: „Демографски промени в силистренско по време на руско – турската война (1768-1774)“

Джевдет Тахироглу – независим изследовател: „Кючуккайнарджанският мирен договор и кримските татари в България“

Валентин Петков – Дружество Силистра на НД „Традиция“: Изложба с гравюри на крепости от османския период в Североизточна България, както и на материали от периода на управление на Екатерина Втора


 ДАФИНКА СТАНЕВА:
 ПАМЕТТА ЗА КЮЧУККАЙНАРДЖАНСКИЯ МИР ОТ 21 ЮЛИ 1774 ГОДИНА, СЪХРАНЯВАНА В СЕЛО КАЙНАРДЖА

  Една от руско-турските войни, водени през XVIII век, наричана от историографите Първа Екатеринина война, завършва на 10/21 юли 1774 година в добруджанското село Кючук Кайнарджа (дн. Кайнарджа, Силистренско) с подписването на договор, известен в историята като Кючуккайнарджански мир. Този трактат, по волята на императрица Екатерина Втора, е подписан в неизвестното дотогава добруджанско село, защото през юни 1773 г. в битката при Кайнарджа загива талантливият руски генерал Ото фон Вайсман фон Вайсенщайн и по този начин най-ярко щели да блеснат героизмът на генерала и силата на армията.

Поради историческите превратности в съдбата на Добруджа българските учени започват да изучават и анализират този договор едва през XX век. Няма писмени данни за отношението на тукашното население към това историческо събитие, но сред хората в Кайнарджа паметта за него се пази като предание. И през 1892 г. тук населението построява чешма с надпис: „Този водосточник е направен от жителите на с. Малка Кайнарджа“. Чешмата се намира в подножието на хълм, наричан от местното население „Чешма баир“ и се намира на 0,5 км южно от центъра на с. Кайнарджа. В „Държавен архив“ – Силистра са съхранени снимки на групи от хора от 30-те години на XX век около мястото на сключването на договора, които подсказват, че то е било на почит в селото и тук са правени някои селски празници.

По думите на Александър Ангелов Станев, кмет на Кайнарджанската община от 28.04. до 1.12.1942 г., по това време чешмата е „най-голямата чешма, която съм виждал в България“1. Същият кмет при своето управление прави реконструкция на чешмата. Тя и до наше време е с три колони, шест чучура и с 36 корита. Местните хора започват да я наричат „Голямата чешма“. По идея на професор Георги Генов, учен в областта на международното право, един от първите изследвачи на Кючуккайнарджанския договор, е изработена и поставена паметна плоча, съхранила паметта за Кючуккайнарджанския мир.

Тя е с надпис: „Тукъ на 10-21 юлий 1774 г. е подписанъ Кючук-Кайнарджикския миренъ договоръ между доверените лица на Н.И.В. Екатерина Велика графъ Петъръ Ромянцовъ и на султанъ Абдул Хамидъ I, великия везиръ Мусул Заде Мехмедъ паша. Членъ 7 от договора гласи: „Високата порта обещава постоянно покровителство на Християнската религия и на нейните църкви. Кайнарджа .IX. 1942 г. Кметъ Ал.А.Станевъ“.1 (1 Златна книга за възпоменателната плоча на Кючук Кзйнарджанския мир 1774 гс.1)Плочата е от бял мрамор. По писменото свидетелство на кмета Ал. Станев, плочата е изработена в София от каменоделеца Гурко Йосифов, който е бил учител в каменоделното училище в с. Кунино, Врачанско. Превозена е до град Силистра, след което с каруца е докарана до село Кайнарджа от Иван Стойков Георгиев.

Поставена е на най-високата колона, където се намира и до днес. Станев твърди, че е съществувала паметна плоча, която вероятно е счупена при ремонт на чешмата преди Освобождението на България от османско владичество. Трябва да се отбележи фактът, че новата плоча от 1942 г., знак в прослава на победата на руското оръжие, е поставена в не твърде удобно политическо време, когато Втората световна война е в разгара си, а България е съюзник на хитлеристка Германия. Кметът Станев прави и книга, наречена „Златна книга за възпоменателната плоча на Кючук-Кайнарджикския мир – 1774 г.“ На първата ѝ страница той поставя своя снимка и написва собственоръчно: „За да се запази спомена от този акт, станал в земята на нашето Отечество, и да се поддържа с външен знак за грядущите поколения, аз съвместно с общинските съветници и по указание на г-н професора Георги П. Генов, решихме да поставим нова паметна плоча…Едновременно с плочата се достави настоящата златна книга, в която да намерят достъп имената и мислите на високи гости, дошли в с. Кайнарджа“.

Книгата е съхранявана от 1942 до 27.12.1982 г., когато за първи път са споделени мисли от гостуваща съветска делегация в Кайнарджа. В нея са намерили място мисли на български министри, руски дипломати, представители на Светия синод, представители на науката, културата и изкуството. Описани са честванията в Кайнарджа, посветени на Кючуккайнарджанския мир за времето от 1974 до 2019 г. До 80-те г. на XX век събитието Кючуккайнарджански мир се споменава епизодично – когато се посрещат съветски делегации. Чешмата се използва от населението за питейни нужди и за стопански цели. След 1974 г. към това място вече се фокусира вниманието на държавните институции. Същата година се навършват 200 години от подписването на Кючуккайнарджанския мирен договор след войната между Руската и Османската империи. Решено е това събитие да бъде ознаменувано по тържествен начин. Изработен е проект за парк „Историческа чешма" и благоустрояването на района.

Асфалтират се улиците към чешмата и парка, започва оформянето на отводнителен канал, направен е подходът от училището до чешмата, извършват се дейности по озеленяването. Организирането на 200-ата годишнина от Кючуккайнарджанския мирен договор става през юли 1974 г. от окръжните институции, каквито са били управленските стереотипи от онова време. Акцент в двудневното събитие е поставен върху научна конференция, която се провежда в град Силистра в рамките на един ден. В нея вземат участие историци от България, СССР, Югославия. Гости на научния форум са партийни и стопански ръководители, общественици, историци, учители, журналисти. Специално участие в нея е отредено на Елена Йоасафовна Дружинина, автор на книгата „Кючук Кайнарджийский мир/его подготовка и заключение/ М.1955. На следващия ден след конференцията делегацията посещава историческата чешма в Кайнарджа и Основно училище „Черноризец Храбър“.

През 1974 година се поставя началото не само на строителна дейност за промяна на екстериора около историческата чешма и превръщането на района в благоустроен парк. Тогава започва и дейност, свързана с развитието на нова насока в икономическото развитие на общината-туризма. След известен застой през 1994 г. се възобновява идеята за отбелязване на подписването на мира от 1774 г. между Руската и Османската империи. В новите обществено-политически условия местната власт възобновява работата за възраждане на паметта за историческото събитие и за поддържането на това историческо място в привлекателен вид и превръщането му в туристическа дестинация.

В 30-годишен период от 1994 до 2019 г. на всеки пет години са организирани чествания на Кючуккайнарджанския мирен договор с цел да се даде повече гласност на историческото събитие, което е било малко познато на хората. Другата цел е да се утвърждава идеята за мира, така необходима на хората във всички времена. И не на последно място – да получи признание сред младото поколение православието като избор на нашите прадеди и като нравствен кодекс на личността.

Въпреки коренно променената политическа обстановка, на 21 юли 1994 г. е организирано честване на 220-ата годишнина от събитието. То се провежда на историческата чешма на мястото, където според преданието, е подписан мирният договор. В него вземат участие генералният консул на Руската федерация в гр. Русе Константин Минеев, Негово Високопреосвещенство Доростоло-Червенски митрополит Неофит, представители на държавната администрация и общините от Силистренска област. В доклад историкът Георги Атанасов от Регионален исторически музей – град Силистра запознава публиката с най-важните моменти от войната и нейния завършек в Кайнарджа. След това тържеството продължава с концертна програма.

На 21 юли 1999 г. тържествено е чествана 225-годишнината на мирния договор. С Решение №271 на Общинския съвет от 8.02.1999 г. е приета Програма за културните прояви за юбилея. Създаден е документален филм, отпечатани са пощенски плик и две картички с изгледи от историческата чешма. Проведена е научна сесия на тема „Кючуккайнарджанският договор –резултати и надежди“ с научен ръководител Румен Липчев от Регионален исторически музей – град Силистра. На нея са представени 6 доклада. Със свое научно съобщение се включва и Негово Високопреосвещенство  митрополит Неофит. В храма „Света Троица“ в селото е отслужена света литургия и присъстващите са запознати с историята на църквата.

Празничната програма е на историческата Кючуккайнарджанска чешма. Тя започва с изпълнение на тропар, посветен на погиналите воини-мъченици. Приветствени слова произнасят акад. Благовест Сендов - зам.-председател на Народното събрание, Владимир Посохин – генерален консул на Руската федерация в град Русе, както и присъстващите официални лица. Кметът на община Кайнарджа Илия Тонев открива паметна плоча „225 години Кючуккайнарджански договор“, 21.07.1999 г., осветена от митрополит Неофит. Тържеството на 23 юли 2004 г. е посветено на 230-ата годишнина от Кючуккайнарджанския мир. След издигане на националния флаг и поднасянето на венци на паметника на загиналите за свободата в православен храм „Света Троица“ е отслужена празнична литургия от Негово Високопреосвещенство Доростолски митрополит Иларион. Тъй като в това тържество акцентът е върху защитата на конфесионалните интереси, на храма е открита паметна плоча с тържествен водосвет от Негово Високопреосвещенство.

2009 г. е обявена за Година на България в Русия и това дава отражение върху тържествата за Кючуккайнарданския мир. На 18.06.2009 г. е проведена научна сесия под надслов „Кючуккайнарджанският мирен договор от 1774 г. и ролята му за развитието на Балканите“, ръководена от Дафинка Станева, общественик краевед. На нея са изнесени шест доклада от български, руски и румънски учени. Два дни по-късно, на 20.06.2009 г., е открит паметник барелеф на Екатерина Велика, изработен от русенския скулптор Дилян Хубанов, осветен от  митрополит Иларион. Гости на тържеството са Михаил Торшин – генерален консул на РФ в гр. Русе, Анатолий Шчелкунов – генерален консул на Руската федерация в град Варна, Андрей Андреев – декан на историческия факултет във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“, Валерий Латинин –представител на ЦНСР.

На 20 и 21 юни 2014 г. е чествана 240-ата годишнина от Кючуккайнарджанския мир. На 20 юни с международната научна сесия „Руско-турската война 1768-1774 г. и нейният отзвук“. Открит е бюст паметник на фелдмаршал Пьотър Румянцев, дело на Йордан Колев – скулптор от Силистра. В близост до историческата чешма на 21 юни е осветен и отваря врати Туристически посетителски център, изграден по Програма за развитие на селските райони. В него има две експозиции – за Първата Екатеринина война, завършила в Кючук Кайнарджа, и експозиция с кратка етнографска и екологична информация за община Кайнарджа.

През 2015 г. община Кайнарджа се присъединява към Европейска мрежа „Места на мира“ с цел привличане на туристи извън пределите на България и утвърждаване сред младите хора на идеята за мир. През 2018 г. българи, потомци на изселниците от войната през 1768-1774 г. в района на село Олшанка, Кировоградска област в Република Украйна, с които община Кайнарджа установява връзка, поставят паметен знак на почит към първата Родина на своите прадеди. На 21 и 22 юни 2019 г. е отбелязана 245-ата годишнина от мирния договор. Научната сесия е посветена на преселническите движения на българите по време на руско-турските войни от XVIII-XIX век. В тържествата участват потомци на преселници от с. Кайнарджа в Руската империя след Първата Екатеринина война. Открита е фотодокументална изложба за посещението на делегация от Кайнарджа в Олшанка, Република Украйна.

В днешно време общинската администрация, ръководена от кмета на общината Любен Сивев, продължава да работи за благоустрояване на парка и за привличане на туристи в общината. От 2002 г. всяка година на откритата сцена в него се провежда регионален фолклорен събор „Край чешмата-под върбата“, чиито организатори са НЧ „Отец Паисий-1942" и Община Кайнарджа. От 2009 г. насам всички събития са отразявани от общинския вестник „Извор“. Изработени са разнообразни сувенири и дипляни, които също спомагат за популяризиране на мястото на мира. Събитието е отразено в няколко статии в историческия справочник „Община Кайнарджа – минало и настояще“, Силистра, 2017.

Уважаеми дами и господа, едва ли някой днес може със сигурност да каже какъв е броят на войните по света. Историята ще продължава да ги изучава. Войната, завършила в Кючук Кайнарджа, е една от тях. Не е възможно в един кратък научен текст да се посочат всички прояви за запазване паметта, посветени на събитието, случило се преди 250 години в едно неизвестно добруджанско село. Но по-важно за нас е това да носим и предаваме като най-висша ценност идеята за мира. Защото мирът е свобода, съзидание, любов, разбирателство и прогрес. Добродетели, които най-добре изразяват същността на човека. А за да се научи да ги ценим, ние трябва да знаем как са постигнати, да пазим паметта за тях. Защото според лаконичния израз на поета Роберт Рождественски, „Който няма памет – няма път“.

  ПРОФ. Д-Р АНДРЕЙ АНДРЕЕВ: РУСИЯ – ПОКРОВИТЕЛ НА ПРАВОСЛАВНИТЕ ХРИСТИЯНИ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ


Договорът, който Русия и Османската империя подписват в Кючук Кайнарджа на 10 юли 1774 г., е оценяван като крайно благоприятен за Санкт Петербург. Руската държава получава множество изгодни условия относно статута на Проливите, Дунавските княжества и промяната в статута на Кримското ханство. Изказва се мнение, че „В историята на Руско-турските войни не е имало по-блестящ за Русия мир“. Необходимо е да бъде изрично отбелязана още една изключително важна придобивка – Русия получава право да покровителства православните поданици на султана. Може да се твърди, че това са най-важните за Русия клаузи, определящи цялостната ѝ политика по Източния въпрос през следващия век. Франция получава правото да покровителства католиците още през първата половина на XVI век, след което полага основите на трайно присъствие в религиозния и политически живот на Османската империя.

При Русия процесът протича по обратен ред. Още в предните векове тя е спечелила значими позиции сред православното население в турската държава. Договорът от 1774 г. просто узаконява това положение, като дава възможност за официална намеса на държавата във вътрешните работи на Османската империя. По-долу ще анализираме именно този процес – руската политика по отношение на православното население на Балканите в предишното столетие преди подписването на договора от Кючук Кайнарджа, дошъл като реално узаконяване на вече съществуващо положение. Ще бъде проследена и руската политика непосредствено след 1774 г.

След възстановяването на руската държава през 1613 г. и възцаряването на династията на Романови управляващите в Москва имат да решават неотложни въпроси. Необходимо е да се издейства признаването на избора на Михаил Романов за цар, да се уредят отношенията с Жечпосполита и Швеция, да се изгражда отново разрушения през „смутното време” държавен апарат, да се възстанови икономиката на страната. В областта на външната политика най-важните задачи били сключване на мирни договори с възможно най-малко териториални загуби, а също така и противодействие на претенциите на полския престолонаследник Владислав към руския престол.

За последното той имал своите основания – през 1610 г. управляващите страната седмина боляри предават на Полша официални грамоти, с които признават правата на Владислав над руския престол. При оттеглянето си от Москва през 1612 г. полските войски вземат със себе си и символите на властта на московските владетели. Проблемите са решени, макар и трудно, и през 30-те години на ХVІІ в. руската държава се стабилизира както политически, така и икономически. В новата ситуация пред първите Романови се появяват нови външнополитически задачи. В средата на века ситуацията е благоприятстна за присъединяване на украински земи за сметка на Жечпосполита. Това става след въстанието на украинския хетман Богдан Хмелницки, избухнало през 1648 г.

След продължителна война с Полша, мирен договор бил подписан на 20. януари 1667 г. Присъединяването на Левобрежна Украйна представлява крупен външнополитически успех за цар Алексей Михайлович Романов. До него не се е стигнало лесно, тук визираме не само военните и икономическите усилия. В чисто политически аспект Русия все още трудно определяла приоритетите си. Тази слабост се забелязва още през ХVІ в. при продължителният военен конфликт на Иван ІV с Швеция, Литва и Полша. Руските политици се колебаят дали да търсят трайно установяване на Балтийско море или да предприемат активни действия срещу Кримското ханство, васал на Османската империя. Разгром на кримските татари би създал удобен трамплин за активно проникване на Балканския полуостров.

Последното е идейно оправдано и на база руските аспирации за наследството на Византийската империя, и се ползва с популярност сред руската аристокрация, както и в средите на духовенството. В средата на ХVІІ в. опитният дипломат цар Алексей Михайлович успява да примири двете тенденции сред руските дипломати и да наложи решаването на проблема с украинските земи. След продължителна руско-полска война двете страни сключват примирие през 1667 г. Отстъпките, които получава Русия, я доближават  до балканския регион.

През 1677 г. започва война с Османската империя. Конфликтът е за влияние в Украйна. Турците вече били сериозно обезпокоени от териториалното разширение на московското държава. Въпреки превземането на град Чигирин от турски и татарски части, те не успяват да продължат настъплението си към Киев. Пътят им е бил преграден от силни руски и казашки войски, командвани от воеводата Ромодановски и от хетман И. Самойлович. След преговори през 1681 г., е сключен Бахчисарайският мирен договор. Османската империя признава руските владения на изток от р. Днепър и принадлежността на Киев към Русия. Създадена е една незаселена зона между реките Днепър и Буг. След договора е ясно, че трайното укрепяване на Русия в черноморското крайбрежие минава през война с Турция и унищожаване на Кримското татарско ханство, проблем решен един век по-късно.

През 1686 г. Русия и Жечпосполита сключват „Вечен мир”. Неуспехите на поляците във войната с Османската империя ги прави отстъпчиви. Признати са всички условия на Андрусовското примирие от 1667 г. Така Русия се включва в „Свещената лига” (Полша, Хабсбургската империя и Венеция). Русите се ангажират да воюват срещу Кримското ханство. Два неуспешни похода са предприети през 1687 и 1689 г., водени от княз В. В. Голицин. В края на века два похода предприема и Петър І – през 1695 и 1696 г. При втория руската армия превзема укрепения град Азов.

Виждаме, че през ХVІІ в. Русия решава важни външнополитически  въпроси предимно в западна посока. Договори, отнасящи се за балканския регион, няма, липсват и военни акции. Това е разбираемо: Русия трябва първо да се възстанови от кризата от началото на века, да се стабилизира в Източна Украйна и да упражни натиск срещу кримските татари. Категорична намеса в Османската империя става възможна едва през втората половина на ХVІІІ в. Едновременно с това Русия води конкретна политика спрямо православното население в Турция: водеща е православната идея, чиито корени са заложени още в предните векове. С пропагандата на православието и благотворителността към Изтока Москва цели популяризирането на Русия сред християните на Балканския полуостров. Идейна база на тази пропаганда се явява идеята Москва – „Трети Рим“.

Идеята Москва – „Трети Рим“, се формира през ХV в. въз основа на важни събития от руската и от световната история, разположени в кратък исторически период. Началото отнасяме към Флорентинската уния (1439 г.), която не е призната в Москва. Подписалият унията митрополит Исидор (1437-1441), който вероятно е бил от български произход, е наказан и е трябвало да напусне Москва. На негово място руските архиереи избрали Йона, който заема митрополитската катедра без благословията на Константинополския патриарх. Това скъсване на отношенията между Москва и Константинопол е преодоляно бързо, още повече че за санкции от патриарха нямало време – през 1453 г. султан Мехмед ІІ превзема столицата на Византия.

През 1480 г. великият московски княз Иван ІІІ изцяло отхвърля зависимостта на държавата си по отношение на татарите и Русия става единствената независима православна държава. Тези събития имали решаващо значение за нея. Успехите на московските владетели и покоряването на другите православни народи повишават самочувствието на управляващите. Създалото се положение се обяснява с богоизбраността на русите и с греховете на „гърците”. Така в Русия се оформя виждането, че Москва е законният духовен приемник на Византия, а също и пазител на истинската християнска вяра. Това разбиране слага своят отпечатък върху отношенията с покореното население на Балканския полуостров.

Терминът „Трети Рим” е употребен за пръв път в Русия от монаха Филотей в послание до великия московски княз Василий ІІІ (1505-1533). Тези послания били стандартен образец на руската средновековна публицистика. Това не е лично писмо до монарха, а съчинение, предназначено за публични четения. Обикновено владетелят е съветван как да пази чистотата на вярата. В края на посланието си обаче Филотей пише, че два Рима са паднали поради своите грехове, а третият е Москва, която е пазител на християнството. Отстъплението на русите от последното щяло да доведе до края на света. Идеята, че Москва е приемник на Византия, се обосновава в редица легенди, като легендата за Мономаховата шапка „Сказание за владимирските князе”, където се твърди, че Рюрик (първият руски владетел) произхожда от император Октавиан Август, легендата за Новгородската бяла митра и др.

За утвърждаването на идеята Москва – „Трети Рим“, се налагала и политическа обосновка, която в немалка степен е свързана и с България. В 1547 г. Иван ІV (1547 – 1584) е коронясан за цар. В титулатурата присъства и „цар на българите”. На кои българи е желаел да бъде цар Иван ІV Грозни можем само да гадаем. Някои автори твърдят, че по този начин се бележат руските претенции към татарските Казанско и Астраханско ханства. В първото е включена територията на Волжска България.

Възможен е и друг вариант – Иван ІV да е имал предвид Дунавска България. В случая става дума не за претенции за политическо господство, а по-скоро за жив средновековен авторитет. След като Иван ІV Грозни е първият признат (от източните патриарси) руски владетел с царска титла, възможно е той да търси допълнителен авторитет като православен владетел. Името на България е все още достатъчно популярно сред интелигенцията на Московска Русия.

Следващият важен момент в развитието на идеята Москва – „Трети Рим“, е признаването на патриаршеско достойнство на главата на Руската православна църква. Борис Годунов като пръв министър полага значителни усилия в тази насока. През 1588 г. в Русия пристига на посещение константинополският патриарх Йеремия. След продължителни преговори на 26 януари 1589 г. на специално свикан църковен събор Йеремия въздига тогавашния московски митрополит Йов в сан „патриарх Московски и на цяла Русия“. На събора присъстват и специално поканени духовници от православния Изток. Съборният акт е подписан и от Дионисий, митрополит Търновски, и от „митрополит Гревенски и архиепископ на българската земя Калистрат”. Последният вероятно е Охридският архиепископ. И двамата, разбира се, са гърци, но те действат като български митрполити и олицетворяват български епархии от православния Изток.

Именно Дионисий две години по-късно донася в Москва документи за официалното признаване от останалите източни патриарси на патриаршеския статут на Руската православна църква. През ХVІ в. политиката на гръцкото духовенство, каквато я познаваме от епохата на Възраждането, все още не съществува. Титлата „архиепископ на българската земя” не се среща за пръв път, нито пък за последен в руски архивни документи. Тя се носи по правило от Охридския архиепископ или от Търновския митрополит, т.е. те са старши сред своите събратя в българските епархии, нещо като междинно звено между България и Вселенската патриаршия. Тази титла се запазва до 60-те години на ХVІІ в. Би могло да се твърди, че продължителен период от време начело на българските епархии стоял архиепископ, подчинен на Цариградския патриарх.

Формирането на тази теория предполага активна политика към православния Изток. Първите действия стават факт още през втората половина на ХV в. Невъзможността за политически и военен натиск  извежда на преден план контактите с източните патриарси, атонските и други известни манастири в рамките на Османската империя. Общата религия и руската благотворителност създават условия за пропагандиране на ролята на Москва като център на православния свят и духовен приемник на Византия. Така например, връзките на български манастири с Русия след идването на османските турци датират още от средата на ХV в.

През 1466 г. руският атонски манастир „Свети Пантелеймон” сключва договор с Рилския манастир, включително и за финансово подпомагане. С посредничеството на същия руски манастир Зографската обител получава 160 златни рубли от великия княз Василий ІІІ (1505 – 1533). Духовници от православния свят, включително и от българските земи, били чести гости на руската столица. Както бе споменато по-горе, за учредяването на Московската патриаршия през 1589 г. в Москва пристигнала делегация в състав: Дионисий – митрополит Търновски, Калистрат – архиепископ Гревенски и на цялата Българска земя, и Методий – архимандрит на Преображенския манастир.

Прави впечетление добрите контакти на Преображенския манастир с Русия. Документите фиксират редовни посещения и получаване на дарения за манастира за продължителен период. През 1645 г. архимандрит Йона получава щедро дарение, а през 1712 г. архимандрит Леонтий посещава Москва и събира дарения за възстановяване на опожарената от турците обител. В началота на ХVІІІ в. това вече е било обичайна практика. Средства получавали значителен брой български манастири. През 1718 г. Петър І приема лично игумена на манастира „Св.св. Петър и Павел” и освен щедрата парична помощ дарява и евангелие със сребърна обковка.

Началото на ХVІІ в. е изключително тежко за Московска Русия. Реално погледнато от 1610 до 1612 г. тя престава да съществува като държава, след като поляците превземат Москва. Благоприятният изход от кризата затвърждава разбирането, че русите са богоизбран народ. Възцаряването на династията на Романови дава политическа стабилност на държавата. Първата половина на ХVІІ в. е време на икономически просперитет. Не закъсняват и външнополитическите успехи – Русия сключва благоприятни мирни договори с Полша и Швеция, а в средата на века проявява аспирации и към украинските земи.

Идеята Москва – „Трети Рим“, търпи развитие и сега вече Русия претендира не само за духовното, но и за политическото наследство на Византия. За това спомага стопанският и културният просперитет на държавата през ХVІІ в., както и политическата стабилизация след възцаряването на династията на Романови. Показателна е титулатурата на монарха, коята става все по-пищна. При цар Михаил Фьодорович съкратеният вариант е имал следният вид: „Цар на цяла Велика, Мала и Бяла Русия, и самодържец, Велик княз Литовски, Волински и Подолски”. Вторият от династията Романови, цар Алексей Михайлович (1645-1676) виждал себе си като пряк наследник на византийските императори, покровител и освободител на поробените от турците християни.

По този начин той е споменаван в тържествени църковни служби от източните патриарси. Всъщност това представлява продължение на традиция, наложила се още в средата на ХVІ в. Още тогава патриарх Йоасаф нарежда споменаването на името на цар Иван ІV Грозни при празнични служби. Официално вече се е утвърждавало, че Москва е „Трети Рим“; Московският цар е опора, покровител на цялото вселенско православие и законен владетел на всички православни християни, и че руското благочестие е най-висше и съвършено в целия свят.

Държавната пропаганда акцентира върху законната царска титла на московския владетел, самостоятелното патриаршество от 1589 г. и донасянето в Москва на множество мощи, и други християнски реликви от православния Изток. Тези контакти носят политически престиж и финансова подкрепа за източните архиереи, но не са били безопасни. През 1658 г. Вселенският патриарх Партений е обесен от турците именно заради връзките му с Москва. По-късно, в 1726 г., патриарх Йеремия в писмо до Санкт Петербург свидетелства, че е заплашван със смърт пак по причина подобни контакти.

Основно средство за формиране и пропаганда на тези идеи представлява благотворителността на московските господари. Даването на „милостиня” на архиереи от Изтока, на манастири, а също и на обикновени духовници, се практикува широко през целия ХVІ в., но през ХVІІ това става официална държавна политика. През 1633 г. цар Михаил Фьодорович Романов издава указ, с който постановява какъв да бъде начинът за приемане и даряване на събирачи на милостиня от православния Изток. Този акт можем да определим като държавно регулиране на руската пропаганда по отношение на християнското население на Балканския полуостров. Полагат се грижи никой, дори нископоставените просители, да не останат без милостиня. Когато последните станали особено много, бил въведен определен ред. Воеводата на граничния град Путивъл, който е бил основен пункт за влизане в Русия, получава грамота от цар Михаил, с която е упълномощен да дарява обикновени монаси от името на владетеля, без те да пътуват до Москва. Определен е и начинът на посещение в руската столица: воеводата на Путивъл изпращал по куриер списък с просителите намиращи се на границата. В Посланическата управа се определяло кой да получи милостиня от воеводата и кой да бъде допуснат до Москва. След пристигане в столицата, просителите били длъжни да се явят в управата и да разкажат за пътя си – как са пътували, какво са видели, какви са осъществените срещи и др.

Посетителите на руската столица остават изумени от тържествения ритуал на посрещане. Много от тях изказват учудване от голямата и показна религиозност на царския двор. Желаейки да внушат на гостите си, че именно те са пазители на истинското християнство, русите били извънредно ревностни при посещение на религиозните служби. Продължителността на последните правела впечетление дори на духовни лица от Изтока. Практика представлява и следенето на просителите, за да няма съмнение в тяхната религиозност. За това свидетелства посетилият два пъти Москва през 50-60-те години на ХVІІ в. дякон Павел Алепски, като член на свитата на Антиохийския патрирах Макарий.

Порасналото самочувствие на московските владетели и ясно формулираните им претенции към цялостното наследство на Византийската империя през ХVІІ в. личи и от тържествените приеми в Кремъл. Патриарх Макарий Антиохийски е приет за първи път от цар Алексей Михайлович на 12 февруари 1655 г. Показателно е обръщението на патриарха – той пожелава и предрича на руския владетел престола на Константин Велики не само за него, но и за наследниците му. Митрополитът на Газа Паисий Лигаридис нарича цар Алексей „истински владетел на поробените християни”, а също „покровител и освободител...”. Явно двамата архиереи добре са разбирали и подкрепяли руската политика към християнското население, подвластно на султана.

В плановете за културна и политическа експанзия към Балканите на Руската православна църква е отредена първостепенна роля. Стремежът на московските владетели да се наложат като покровители и по „Божията воля” владетели на християнските поданици на Османската империя се е нуждаел от нейната активна политика. Еднаквата религия; фактът, че едниственият независим православен владетел е руският; щедрата подкрепа за източните архиереи и манастири дават значими възможности на Руската църква за пропагандаторска дейност. Състоянието на последната, както и ред различия в обрядовата практика и църковните книги, не позволяват дълго време Църквата да играе ролята, която се е очаквала от нея.

Това е една от причините за предприета от патриарх Никон църковна реформа през 50-60-те години на ХVІІ в. Цели се уеднаквяването на светите книги и на богослужебната практика с Източните патриаршии. Реформата е проведена грубо, бързо и довежда до разцепление в Руската православна църква. Политическите мотиви на цар Алексей и патриарх Никон се коренят в предстоящото присъединяване на Левобрежна Украйна към Русия, но също така и в ясно изразения стремеж за налагане на руско влияние сред православното население в Османската империя. Съществуващите религиозни различия правели впечатление и владетелят бил принуден да бърза. За образец на църковната реформа е избрана Цариградската патриаршия.

В подготвителния период и в първите години на промените се придобиват по различни начини голям брой книги от Атонските манастири и от българските епархии. Те са донесени от монаха Арсений Суханов, специално изпратен в православния Изток, за да осигури образци за предстоящата църковна реформа. Суханов пътува два пъти –  периода 1649-1653 г. и отново през 1653-1655 г. Той прави подробен отчет, включително и списък на книгите, а също и за диспута по въпросите на вярата, на който той излиза срещу атонски монаси. Книгите, донесени в Москва, са описвани два пъти – от самия А. Суханов и втори път от чиновници от Тайната управа през 1660 г., във връзка със подготовката на процеса срещу патриарх Никон, като списъкът е приложен към протоколите на Църковния събор от 1660 г.

Прави впечатление несъответствието между двата описа. В първия, направен от Суханов, са изброени 498 заглавия. Във втория с автори чиновници от Тайната управа липсват 55 книги. Също така той е разделен на две части – в първата са изброени 395 заглавия, а във втората – 48. Първите ръкописи са на гръцки език, а вторите на славянски. Според описанието на част от тях може да се твърди, че това са български книги и преводи на гръцки съчинения. Трудно е да се определи от кои манастири са получени всички ръкописи, тъй като Суханов не дава сведения за всички закупени или получени като дарение произведения. Освен в Атон, той пътува и в българските земи, където вероятно посещава Рилския манастир, а със сигурност минава през Търново и се среща с търновския митрополит.

Могат да се определят част от книгите, според сведенията в двата описа. От Иверския атонски манастир Арсений Суханов получава 156 книги, които са описани. Големият брой и отношението към манастира не е изненадващо. Това е била любимата обител на цар Алексей, който плаща на манастира щедра годишна издръжка, а също му дарява земи с крепостни селяни близо до Москва. Правят впечетление редица стари ръкописи, като „Събрани слова на Григорий Назианзен“, съчинения на Дионисий Аеропагит, поучения на Теодор Студит, Слово на Василий Велики за подвижничеството и дори „Одисея“ на Омир. Явно московският монах е приемал всичко подарено. Съществуват сведения за книги, получени от Хилендарския и Павловския манастири. От първия са взети 13 български и 7 гръцки ръкописа. Единият от българските извори е препис от 1263 г. на „Шестоднев” на Йоан Екзарх. Павловската обител също дарява препис на „Шестоднев” от ХV в.

Арсений Суханов излиза на диспут по въпросите на вярата с гръцки монаси по време на мисията си на Атон. Повод за това е изгарянето на богослужебни книги, вероятно руски, собственост на йеромонах Дамаскин – сърбин, живеещ в Атон. Това става по заповед на Константинополския патриарх Партений през 1649 г., а на следващата, 1650 г., освен Дамаскин са арестувани неговите ученици Роман и послушника Захарий. На диспута А. Суханов представя в завършен вид теорията за превъзходството на русите над всички останали по въпросите на вярата и правата, които последното дава на Русия. Представена е легендата за покръстване на русите от апостол Андрей – първият ученик на Иисус Христос; Източните патриаршии са обвинени в „латинска ерес” и т. н.

Пропагандата на теорията за Русия като крепител на Православието и законен приемник на Византия дава своите плодове сред балканските народи. Популяризирането на тази идея е насочено към всички православни поданици на Османската империя, без да се прави деление по етноси. През ХVІІ в. хората все още се идентифицират със своята религия, а не с народностен произход. В Москва не правят ясна разлика на живеещите на Балканите, освен по вяра. В руските документи от периода продължава записването на всички православни християни като „гърци”, с изключение на малорусите. В случая това бележи религиозна, а не етническа принадлежност. „Гърци” са записвани и православните араби, което допълнително свидетелства за верското значение на термина.

Пропагандата на православната идея дава добри резултати за Русия. Московският цар е възприеман за покровител на православните и от обикновеното население, а също и от образовани хора, и от такива, които можели да окажат важна помощ на русите. Такъв е случаят с българина Иван Петров Тафрали, произхождащ от известен арбанашки род, и служил дълго време като драгоманин към Високата порта. Той доброволно се поставя в услуга на Русия, изхождайки от разбирането, че там е центърът за всички православни християни.

През ХVІІ в. особено важна задача за руското правителство представлява събирането на информация за обстановката и събитията в Османската империя както в столицата, така и в провинцията. Освен разказите на пътешественици, ролята на информатори за руското правителство изпълняват известен брой християни – чиновници на турска служба, лица с духовен сан, търговци и др. В средата на века Иван Тафрали играе ролята на своеобразен „резидент” в турската столица. На практика руски агенти били много архиереи от православния Изток, дори, колкото и абсурдно да звучи, и източните патриарси. Те периодично изпращат в Москва подробна информация, но Тафрали действал наистина професионално. Посланическата управа му е изплащала всяка година значителни суми в злато и кожи, за да организира и поддържа широка мрежа от информатори и куриери, а вероятно и за подкупи на високопоставени сановници.

Благодарение на поста си при Високата порта, Иван Петров е разполагал с достъп до важна информация за намеренията на турското правителство. Българинът събира сведения и от големите градове на Османската империя, препращани му от православни архиереи, които охотно сътрудничели на русите. Куриерската мрежа се състояла от монаси, събирачи на милостиня и търговци. За доверието към Тафрали говори фактът, че е изпратен с тайна и отговорна мисия в стана на украинския хетман Богдан Хмелницки. Там той трябвало да подготви преговорите между последния и московското правителство, целящи присъединяването на Украйна към Русия. Подобна задача можело да бъде възложена само на опитен дипломат и доказано предан на русите човек. В действията на Тафрали можем да видим въплъщение на идеята, че руският цар е законен владетел на всички православни християни, а също и един от малкото възможни начини през ХVІІ в. за съпротива срещу турците.

Благотворителността на руските владетели дава своите резултати: православната идея била добре възприемана сред широки слоеве от обикновеното население. Предвид важното място на Църквата в пропагандата на православната идея, не е изненадващо, че първите попаднали под руски влияние имат духовни санове. Контакти са търсени с източните патриарси, с немалко епископи и архимандрити на известни манастири, но не са пренебрегвани обикновените духовници и по малки манастири. Най-ревностни пропагандатори на Русия обаче стават обикновените монаси, събирачи на милостиня. Многобройни, пътуващи практически непрекъснато през целия Балкански полуостров към Русия и обратно, в контакт с обикновеното население, те спомагат най-много за популярността на московските царе и тяхната държава. Просещият монах, пътуващ обикновено пеш, нощува в това селище, в което го завари мракът.

Той става почетен гост в къщата на местния свещеник, а, ако няма такъв, в дома на селския първенец. Благодарейки за вечерята, гостът разказва къде е бил и какво е видял. В много от случаите той подарява на домакина някакъв дребен предмет (иконка, кръстче), с каквито руските власти щедро снабдявали събирачите на милостиня. Такова посещение се е превръщало във важно събитие в живота на домакина, бил той свещеник или мирянин. Разказът на монаха е преповтарян често – така селският първенец повишава авторитета сред съселяните си, а, ако е духовник, и сред другите свещеници.

Разказът е недоразбран, полузабравен, доизмислян и т.н. Основното в него обаче се запазва: далеч на север има голяма православна държава с патриарх, православен цар и християнско войнство. Този силен цар е враг на турците. Оттук остава само една крачка до разбирането, че врагът на моя поробител и угнетител е мой естествен приятел и съюзник. Така постепенно сред интелигенцията на християнското населени на Османската империя се създава прослойка, виждаща в Русия свой естествен съюзник, а в нейния владетел – законен християнски монарх. Обикновено тези хора са притежавали солиден авторитет сред местното население. При проповеди, а и в обикновени разговори, те са можели да влияят в желаната насока.

През ХVІІ в. руската държава все още не може да провежда активни политически или военни акции на Балканите. Едва в края на века тя започва да оказва натиск върху Кримското татарско ханство, но в контекста на борбата за влияние в Украйна. Това не означава, че Москва не преследва интересите си на полуострова. Залага се на формираната в предходния период православна идея, чиято пропаганда цели популяризирането на Русия като пазител на християнските ценности и естествен политически център на всички православни. Претенциите на московските царе за унаследяване на Византия се появяват още в края на ХV в., но амбициите за политическото наследство се оформят окончателно през 20-те години на ХVІІ в.

Именно тогава започват целенасочените стъпки за налагане на руско влияние на Балканския полуостров. Указът на цар Михаил Романов от 1633 г. превръща благотворителността към православния Изток в официална държавна политика. Позицията на Русия благоприятства такова начинание. Поради царската титла на владателя, патриаршеското достойнство на главата на Църквата, независимостта на държавата и дарителството, московските владетели се ползвали с висок авторитет сред християнското население на Османската империя. Налагала се идеята, че единственият православен цар е руският и той е законен владетел на всички православни християни. Покореното балканско население постепенно започва да приема московския владетел именно като такъв, а също и като свой покровител и освободител.

Тези идеи са разпространявани във всички християнски земи на православния Изток, но особено добър прием те получават сред българското население. На първо място за това способства близкият език.  Не бива да се пренебрегва фактът, че дарените от Русия книги били достъпни за грамотните българи. Използването в богослужебната литература на старобългарски език създава чувство за общност с най-големия неприятел на Османската империя.

Договорът от Кючук Кайнарджа се явява завършек на процеса на утвърждаването на Русия като  покровител на православното население на Османската империя и отваря пътища за ново развитие на Източния въпрос. Официалният договор отразява вече съществуващо положение и дава възможност за активна руска политика на Балканския полуостров и в Светите земи. Популяризирането на московската държава в следващите векове получава допълнителен тласък. Успешните войни на Русия против Турция през втората половина на ХVІІІ в. затвърждават надеждите на християните за освобождение с руска помощ. Тези процеси се наблюдават сред всички балкански народи. Определени различия се откриват едва през ХІХ в., когато процесите за формиране на нации и национални държави  на Балканите са почти завършили.

 Използвани извори и литература: Алеппский, П. Путушествие Антиохийского патриарха Макария. т. IV, М., 1899. Андреев, А. О реформах и расколе в Русской православной церекви (середина XVII века). Bulgarian Historical Review, кн. 3, 1995. Андреев, А. Аспекти на идеята Москва – трети Рим. Епохи, кн. 1 – 2, В. Търново, 1999. Андреев, А. Пътеписът на дякон Павел Алепски – извор за историята на Руската православна църква в средата на XVII век. Русия в отраженията на историята. В памет на проф. Емил Михайлов. С., 2012. Анисимов, Е. Императорская Россия. СПб, 2012. ВОИДР (Временник общества истории и древностей российских.) кн. XV, 1852. Дело о патриархе Никоне. СПб, 1897. Деяния собора 1660 (Московского), т. II, М., 1875-1890. Каптерев, Н.  Характер отношений России к Православному Востоку в XVIXVII вв.Сергиев посад, 1914. Муравьев, А. Сношения России с Востоком по делам церковным. СПб, 1858. Сочинения Арсения Суханова с предисловием С. А. Белокурова. ЧОИДР (Чтения в Обществе истории и древностей российских.), кн. 2, 1894. Христов, Х. Културни и политически връзки между манастирите от Великотърновския край и Русия през XVIXIX в. Руско-български връзки през вековете. С., 1986.

 ПРОФ. Д.Н. НИНА ДЮЛГЕРОВА: ДОГОВОРЪТ ОТ КЮЧУК КАЙНАРДЖА ОТ 1774 г. –  ДИХОТОМИЯ ВОЙНА-ДИПЛОМАЦИЯ

Дихотомия е дума, която означава взаимозависимост. Човешката история е изпълнена с примери, в които дихотомията формулира, определя процесите и показва резултатите. Типичен пример за дихотомията война-мир са конфликтите, които избухват в различни точки на земното кълбо. Парадоксът е, че войната е двигател на прогреса. През изминалите векове голяма част от откритията са подчинени на идеята да се създадат различни видове военна техника, с която да се победи противника. Това обаче не елиминира значението на човешкия фактор и подвига на войниците, приближаващи победата. Техният героизъм не винаги става достояние на обществото, но е убедителен мотив за битка до пълна победа. В историческата памет обаче остават най-вече имената на пълководците, командващи сраженията. Боевете вземат много жертви от военните и от цивилното население.

Войните имат своите многовекторни измерения, които включват разузнаване и дипломация. Бойците на тихия фронт активно работят по време на мир и война. Резултатите от тяхната дейност заемат съществено място в цялостния ход на войната. Съчетаването на двата компонента – военен и разузнавателен, са съществени елементи от триъгълника „победоносни битки-актуална информация-дипломатически преговори“, които не прекъсват през целия период на всяка война. През призмата на този аксиоматичен модел може да се разглеждат и резултатите от турско-руската война 1768-1774 г., започната от султана на Османската империя Мустафа III срещу руската императрица Екатерина II. Всяка една от двете империи има съюзници в конфликта: Османска Турция е подкрепяна от Полската шляхта, а Русия – от Дания, Британия и някои италиански херцогства.


Преди началото на войната Османската империя е в сложна ситуация, в която тя има конкретни цели, но невъзможността за тяхното осъществяване се крие в амбициите на султанските наследници. Подобно на всяка империя, Османската в случая се стреми да разшири своите граници и влияние. Константинопол се стреми да получи Подолия и Волиния, да увеличи влиянието си в Северното Черноморие и Северен Кавказ, и освен това да установи протекторат над Жечпосполита срещу подкрепа за Барската конфедерация. Този външнополитически план на Османската империя е до голяма степен в резултат на активния дипломатически натиск от страна на френската дипломация. Тя се възползва от стария френско-османски алианс, свързан и с резултатите от седемгодишната война 1756-1763 г. Константинопол влиза в турско-руската война неподготвен. Опитите на великите везири Рагъп паша и Мухсинадзе Мехмед паша да предотвратят военен конфликт с Русия остават неуспешни. Амбициите на синовете на султан Ахмед III – бъдещите султани Мустафа III и Абдул Хамид I, са в унисон с целите на военната партия в Константинопол. Не е без значение и силното френско влияние в столицата след османската капитулация от 1740 г.


Политическите противоречия в Османска Турция са в силен контраст с процесите в Русия през XVIII век. Петър I успява след успешно завършилата през 1721 г. Северна война да постави началото на Руската империя. През следващите години Русия изгражда своята външнополитическа доктрина с основна цел излаз на Черно море. Неуспешен е опитът на Петербург от 1739 г. да реши този важен за него въпрос. По време на управлението си Екатерина II създава успешна политическа и стопанска система, с която превръща руското дворянство в свой гарант за стабилно управление.  Както обикновено и тази турско-руска война започва с провокации, които са част от динамични процеси, най-вече в Жеч Посполита – съюзник на Османската империя, където се задълбочава противоречието между шляхтата и крал Понятовский. Причина за войната е руската намеса в полските противоречия, която застрашава интересите на Османската империя. Повод за обявяването ѝ е навлизането на руски военни части, преследващи полски въстаници, в град Балта на територията на Османска Турция. Резултатът е обявяването на война от султан Мустафа III на Руската империя.


Неоспорима е руската военна сила както в сухопътните, така и в морските сражения с османските армия и флот. Руската армия разгромява турските войски в ключовите сражения – при Ларга, Кагул и Козлуджа. В историята остава блестящият талант на руския пълководец Александър Суворов. В морските сражения руският флот побеждава под умелото ръководство на граф Алексей Орлов, адмирал Григорий Спиридов и британския адмирал Джон Крейг. Османската империя е принудена да преговаря за мирен договор, изправена пред опасността да загуби дунавските княжества Молдова и Влашко, след окупирането му и превземането на Букурещ от руските войски. Мирните преговори между Руската и Османската империи са продължителни и трудни. Първо е сключено примирие в град Гюргево. После преговорите се водят от Григорий Орлов във Фокшани и от Алексей Обресков в Букурещ. Мирният договор между Османската и Руската империя е подписан на 21 юли 1774 г. в Кючук Кайнарджа. Под договора стоят подписите на генерал-фелдмаршал граф Петър А. Румянцев, наречен Задунайски, и великия везир Мусин-заде Мехмед паша.


С този договор Русия прави сериозен пробив в правното позициониране на християнското население в Османска Турция. За първи път Петербург придобива правото да защитава православното население. Този дипломатически успех става сериозен стимул и надежда за християните в Османска Турция за национално освобождение. Голяма победа за Руската империя е възможността да има свой флот в Черно море. Тези два факта от договора създават реални възможности за сериозна намеса на Петербург във вътрешните процеси на Османската империя. С договора от Кючук Кайнарджа Русия легитимира правото си на покровител на Влашко и Молдова, получава Керч и други кримски градове, придобива правото търговските ѝ кораби да плават в турски води, а Кримското ханство е обявено за независима държава, която през 1783 г. е присъединена към Руската империя.


Договорът, с който приключва турско-руската война 1768-1774 г., е своеобразна кулминация на утвърждаването на Руската империя като сериозен политически и военен фактор в Източна Европа. Русия постига своята цел с излаза на Черно море и с присъединяването на Кримското ханство. През следващите десетилетия Черноморският регион се превръща в основен външнополитически приоритет. Следващите войни, които Русия води с Османската империя, са свързани с разширяване на териториални граници в Кавказ и на Балканите, както и на контрол върху Проливите. И тази война преминава през многобройните безименни жертви, но и със запомнените имена на талантливи пълководци, и на добре подготвени дипломати, които съумяват да решат стратегически въпроси, важни за Руската империя. Войната и дипломацията се оказват неразривно свързани сегменти, които променят граници и международни позиции. 250 години след подписването му Кючуккайнарджанският договор от 1774 г. е своеобразно доказателство за промените, настъпили след завършването на конфликта.


Използвана литература: Разумовская, Е.А. Братя Орловы, 2011 г. Христов Д. Русия и източния въпрос, частъ І (Отъ падането на Цариградъ до втората Екатерининска Русско-турска война 1787-1791), 1905 г. Документы архивов МИД России, Крым в развитии России: История, политика, дипломатия, 2018 г. Садулов А. История на Османската империя, 2000 г. Георгиева С. Договорът от Кючук Кайнарджа между Русия и Турция, 2009 г.


ДОЦ. ДФН ТОДОРКА ГЕОРГИЕВА: ПРАВА И СВОБОДИ НА ХРИСТИЯНСКОТО НАСЕЛЕНИЕ СПОРЕД КЮЧУККАЙНАРДЖАНСКИЯ МИРЕН ДОГОВОР ОТ 1774 Г.

 

Значимо място в историята на руско-турските отношения заема Кючуккайнарджанският мирен договор от 1774 г. Той променя съотношението на силите в Черно море; довежда до укрепване на южноруските граници, до присъединяване на Крим към Русия и отваряне на Черно море за нейната външна търговия. Договорът създава благоприятни условия за развитие на освободителните борби на гърци, молдовани, грузинци, арменци и други балкански, татарски и кавказки народи. Макар че руският царизъм не си поставя подобни цели, а преследва „завоюването на морски излази, овладяването на стратегически пунктове и разширяването на външната търговия”[1]. Важен негов резултат е и „твърдата защита на християнския закон и църква” (чл. 7).

Войната между Турция и Русия започва на 25 септември 1768 г. Непосредствен повод за обявяването ѝ е пограничен инцидент, към който руското правителство няма пряко отношение: разоряването на град Балта, принадлежащ на кримския хан. Високата порта обвинява за нападението руските войски и настоява руският резидент в Константинопол Алексей Михайлович Обресков да разпореди тяхното изтегляне от Полша. Заявлението на Обресков, че няма правомощия за подобен род действия, затова трябва да отнесе въпроса към Петербург, става повод той и целият щат от 14 души на руското посолство да бъдат арестувани и хвърлени в тъмница. С този акт на скъсване на дипломатическите отношения между двете империи войната започва[2].

Съотношението на силите от самото ѝ начало е в полза на Русия. Тя се намира в период на икономически подем; развитието на металургията и другите промишлени и стопански отрасли създава добра база за снабдяване на войските ѝ с необходимите оръжия, боеприпаси и продоволствия. По това време Турция преживява упадък, започнал от XVII век. Заедно с вътрешното разложение идват и външните ѝ неуспехи[3]. Издръжката и снабдяването на нейната войска изцяло зависят от покорените области и народи. На бойното поле във войната с Русия от 1768-1774 г. турската армия не успява да разгърне пълния си военен потенциал, тъй като руското командване умело избягва да води „война с крепостите”. Граф Пьотър А.  Румянцев, който е не само опитен дипломат, но и блестящ военачалник, преценява, че неговият противник, разполагащ с многочислени укрепления и гарнизони, може да издържи продължителна обсада и да окаже сериозна съпротива на руските войски. Ето защо, отправяйки военни отряди срещу Силистра, Русе и Шумен, руският пълководец си поставя за задача не да овладее тези крепости, а да ги изолира една от друга, да прекъсне съобщителните връзки между тях; да подмамва гарнизоните им извън крепостните стени, за да ги разбива в открит бой[4].

Мирният договор между двете империи се сключва на 10 юли 1774 г. в българското село Кючук Кайнарджа. Написан на италиански език, той съдържа двадесет и осем члена. Като победена страна Турция трябва да заплати на Русия 4,5 млн. рубли контрибуции, да ѝ отстъпи територии, да даде права и свободи на ред поробени народи. На положението на християните в Османската империя, на защитата на техните права и интереси са посветени няколко члена от мирния договор: чл. 1., 7., 8., 14., 16., 17., 23. и 25. При формулирането на тяхното съдържание руските дипломати се допитват до  представители на народите, угнетени от Турция[5].

Първият член обявява всеобща амнистия и освобождаване на всички затворници и заточеници, като им се гарантира „възвръщане на онази чест и имущество, с които са се ползвали преди…, така че всеки от тях да може да живее под закрилата и покровителството на закона и обичаите в своята земя“ (с. 350 - 351). Този член, заедно с някои други, засяга положението на народите, населяващи островите на Архипелага, Западна Грузия, Молдова и Влахия, чиито територии Русия връща на Турция.

Чл. 7. задължава Турция да осигури „твърда защита на християнския закон” и предоставя на Русия правото да представлява Константинополската църква и нейните служители. С това решение се открива път за намеса на Русия във вътрешните работи на Турция. Чл. 8. позволява на всички духовни и светски поданици на Руската империя свободно да посещават свещения град Йерусалим и други свети места, а Османската империя се задължава да снабди поклонниците с необходимите паспорти и документи, които биха им осигурили безпрепятствено придвижване и защита от закона. Чл. 14. позволява и Русия, подобно на другите свободни европейски държави, да има свой храм в турската столица, като за целта построи в квартал „Галата“ публична православна църква, която да се ползва с протекцията на Османската империя.

Чл. 16. урежда връщането на Молдова и Влахия на Турция при спазване на договорености, свързани с пълната амнистия на лицата, заподозрени в действия против интересите на империята; възстановяване на всички предишни чинове и владения, отнети от жители на двете княжества; разрешаване на свободното изповядване на християнската религия; позволяване съзиждането на нови църкви и поправянето на старите; връщане на манастирските владения; признаване и почитане на духовенството; разрешаване на преселването; облекчаване на населението откъм стари данъчни задължения; проява на човеколюбиво и великодушно отношение при събирането на налози и задължения.

Чл. 17. урежда въпросите, свързани с връщането на островите от Архипелага на Турция, при изпълнение на някои договорености от нейна страна: амнистия на въстаналите гърци, отказ от налагане на данъци за времето, когато териториите са били под руска власт, разрешаване на преселение и обещание да не се преследват християнският закон и църква.

Според чл. 23. населението на християнска Грузия се освобождава от кръвен данък; вярата, манастирите и църквата се поставят под закрилата на Високата порта; разрешава се строежът на нови и ремонтирането на стари черковни и манастирски сгради; връщат се на изконните собственици заграбените имения, замъци и укрепления. 

Чл. 25., постановяващ взаимна размяна на военнопленниците, е насочен към защита от репресии на народите, въстанали срещу турския гнет. Турция се задължава да освободи без искане на откуп не само руските поданици, но и всички християни, които неволно са попаднали в плен: поляци, молдовци, власи, пелопонесци, грузинци, жители на островите; от своя страна Русия трябва да освободи турските военнопленници.

Кючуккайнарджанският договор постига значително облекчаване  на положението на народите, населяващите гръцките острови, Кавказ и Северните Балкани. Но отсъствието на българите сред тях ни кара да потърсим отговори на въпроси, като: защо нашият народ е забравен от руското правителство, което по време на военните действия провежда силна агитация сред българското население и в резултат на това мнозина наши сънародници воюват като доброволци на страната на Русия; защо в мирния договор от 1774 г. (чл. 24.) България се споменава само като територия, макар че именно нейното население най-тежко усеща последиците от поражението на турците? В дългата поредица от руско-турски войни нашите земи и особено областта Добруджа са или арена на военни действия, или стават свидетели на керваните с българи, изселващи се в посока Бесарабия[6].

Многобройни са причините ние да не сме сред онези народи, чието политическо и социално-икономическо положение осезаемо се променя по силата на договореностите след войната от 1768 – 1774 г. Като първа причина трябва да изтъкнем факта, че руският царизъм не си поставя освободителни цели. Въпросът за отношенията между Русия и поробените от Турция народи първоначално не влиза във външнополитическата програма, разработена от руското правителство в навечерието на бойните действия. Пунктовете в сключения през 1774 г. мирен договор, засягащи християнски народи като поляци, грузинци, румънци и др., се раждат в хода на войната и са подсказани от тактически съображения: от стремежа на Русия да си осигури поддръжка в тила на Османската империя.

Обещанието да облекчи съдбата на угнетените християни създава благоприятни условия за пребиваването на руските войски в завоюваните територии. Но за да съхрани и занапред тяхната поддръжка, руското правителство е било длъжно да изпълни обещаното към поне част от поробените народи[7]. Друга причина е тази, че по време на войната от 1768- 1774 г. нашият народ е напълно неизвестен на европейските учени и политици. Както посочват изследователи като Александър Н. Пипин и Михаил Попруженко, „българите са тъй сериозно забравени, че даже много сериозни учени от края на миналия и началото на днешния век са имали смътни понятия за народа и езика. В 1771 г. е припомнил за тях Шльоцер, напомняйки, че изучаването на новобългарския език ще може да разясни що за народ са били старите българи. Патриархът на най-новата славистика – Добровски, е смятал българския език, който той съвсем не е знаел, за сръбско наречие. Копитар в 1815 г. е знаел само, че в българския език има член, който се поставя в края на думата. Първите сведения за българския език е съобщил известният Вук Караджич в началото на 20-тях години на XIX век. Фафорин в 1826 г. е мислел, че българи живеят само между Дунава и Балкана, и ги изчислил до 600 000. Мнозина мислели, че българският език вече съвсем е изчезнал в земята на старото българско царство”[8].

Трета причина е тази, че през въпросния период прогресивните български среди имат по-здрави връзки със Западна Европа, а не с Русия. Първоначално надеждите на нашия народ за помощ при освобождаване от робство са насочени към Австрия, която води успешни войни с Турция. След руската намеса в т.нар. Източен въпрос, християнското население, поробено от османците, обръща поглед към Русия. Но, както справедливо отбелязва руският изследовател А. Н. Пипин, „на тези надежди дълго не им било писано да се сбъднат; за българите не било помислено. На дневен ред бил само въпросът за подобряване бита на балканските славяни; и макар у българите естествено да са се зараждали национални очаквания, но те са бивали жестоко опровергавани от действителността”[9].

Войните между Австрия и Турция, Русия и Турция, както и зверското потушаване на въстанията на българите срещу турците стават причина за масови изселвания: в края на XVI в. и сто години по-късно, след оттеглянето на австрийците и смазването на въстанието от 1688 г., повече от 20 хил. българи емигрират във Влашко, за да се спасят от опустошенията и жестокостите; десетки хиляди други, преминавайки р. Дунав, се настаняват във владенията на руския император[10]. Тези преселения са израз на постепенно угасване на народните надежди, че и ние ще получим помощ, за да се сдобием със свобода и независимост. Както изтъква Паисий, българите са най-угнетеният славянски народ, защото „България е всред турците, близо до Цариград”[11], защото страда от своеволията и на цариградските патриарси, които с турска помощ и насилие „за пакост и поради злобата, която питаят към българите още от старо време…, не се грижат никак за български училища или учение, а всичко обръщат на гръцки език”[12]. Но „сред толкова страдание и насилие българите държат своята вяра неотклонно”[13], у тях не угасва стремежът към „книжна наука и изкуство”. 

Ако и българите да не се споменават никъде в мирния договор от 1774 г., то отгласът от неговите клаузи, с които се дават редица права и свободи на други християнски народи, отеква и по българските земи.  Към края на XVIII в. и началото на XIX в. у нас се променят условията на живот, благодарение на: засилването на икономическия напредък у нас, след като Турция отваря водните си пътища по Дунав, Черно и Егейско море. В резултат на това се оживяват дунавските и черноморските пристанища, създават се благоприятни условия за търговски връзки с Русия, с по-напредналите в културно и икономическо отношение западноевропейски градове и държави, с всички краища на Турската империя; побългаряването на градовете, които постепенно възвръщат българския си облик и стават центрове на домашната индустрия и занаятчийство; нарастването на обществената значимост на зараждащата се българска търговско-индустриална класа, която създава свои колонии в Москва, Одеса, Цариград, Букурещ и др. 

Истински носители на патриотичното съзнание, крупните български търговци и представителите на дребната и едра буржоазия осъзнават необходимостта от по-високо образование и широка просвета, и инициират разкриването на светски училища, където чрез запазване и развитие на езика, чрез изучаване на нашата история и литература, чрез усвояване на природо-математически науки „да се калява волята и да се развива умът” на подрастващите българи. Само за седем години у нас се откриват двадесет училища; издаването на Софрониевия „Неделник” (1806) – първата печатна книга на жива българска реч, и написването на „Рибния буквар” от д-р Петър Берон (1824) чертаят началото на бурното развитие на книжнината и литературата по българските земи. Важно място в печатното дело заемат и книгите, плод на взаимните връзки между българи и сърби: „Стематография” на Христофор Джефарович (Виена, 1741), „История славянских народов, най-паче болгар, хорватов и сербов” на Йован Раич (Виена, 1794 – 1795), „История на славянобългарския народ” на Атанас Нескович (Будим, 1801, на сръбски език) и др. В периода от 1806 до 1870 г. са публикувани 550 книги на български език; довеждането до успешен край на борбата за черковна свобода, с което се постига правото на нашия народ да изповядва свободно на своя език вярата си, да ръководи сам църквата и училищата си, да заеме в турската държава онова място, което съответства на неговото положение като важен и деен фактор в производството и стопанския живот на Империята[14].  

В заключение можем да кажем, че макар сред договореностите, постигнати в Кючуккайнарджанския договор от 1774 г., да няма такива, които към онзи исторически момент пряко засягат съдбата на поробения български народ, отзвукът от тях се усеща по нашите земи в продължение на десетилетия. Обективно погледнато, този мирен договор се оказва един от важните начални етапи в освобождаването на редица християнски народи, сред които и нашият.   

 [1] Дружинина, Е. И. Кючук-Кайнарджийский мир 1774 года (его подготовка и заключение). Москва: Издательство Академии наук СССР. 1955, с. 8. [2] Дружинина, Е. И. Кючук-Кайнарджийский мир…, с. 92. [3] Първоначалните успехи на Турция в завоевателната ѝ кампания се дължат на използването на един нов вид оръжие - артилерията, пред която се оказват слаби стените на Константинопол и на други укрепени градове. Впоследствие, по думите на турския писател от XVII в. Мала Хасан, „общата поквара разстроила всичко: въоръжението на християните било вече по-добро от турското, което било занемарено“ (вж. Милев Никола. Католическата пропаганда в България през XVII в.. София, 1914, с.11; както и Смирнов В. Д. Кучибей Гомюрджинский и другие османские писатели 17. века о причинах упадка Турции. Санкт Петербург, 1873, с. 171 – 172, цитирани по: Натан Жак. Българското възраждане. София: Български писател, 1948, с. 50. [4] Дружинина, Е. И. Кючук-Кайнарджийский мир…, с. 266, с. 271. [5] Вж. текста на мирния договор в превод на руски език в: Дружинина, Е. И. Кючук-Кайнарджийский мир…, с. 349 – 360 (Приложение № 3). [6] Тодоров Николай. Честни и верни хора. Българската общност в Тулча през Възраждането. Ямбол: Издателска къща „Тендрил“. 2021, с. 47. [7] Дружинина, Е. И. Кючук-Кайнарджийский мир…, с. 295 и следв.   [8] Цит. по Натан Ж. Българското възраждане …, с. 113 – 114. [9] Пыпин А. Н. История славянских литератур. Санкт Петербург, 1879, с. 103. [10] Милев Никола. Факторите на Българското възраждане. – В: Сборник в чест на професор Иван Д. Шишманов по случай тридесетгодишната му научна дейност (1889 – 1919). София: Придворна печатница, 1920, с. 142.  [11] Хилендарски Паисий. История славяноболгарская. Първи Софрониев препис от 1765 година. София: Издателство Наука и изкуство, 1972, с. 112. [12] Хилендарски Паисий. История славяноболгарская..., с. 112. [13] Хилендарски Паисий. История славяноболгарская..., с. 110. [14] Зарев Пантелей. Българското възраждане и развитието на национал-освободителните борби (развитието на буржоазно-демократическата революция). София: Народна просвета, 1949, с. 59 – 60.

Д-Р ЙОРДАН КАСАБОВ: СЪБИТИЯ, ДЕМОГРАФСКИ И СОЦИАЛНО-ВЕРСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА XVIII И ДО НАЧАЛОТО НА XIX ВЕК

Навлизайки в проблематиката на отразения рамков периметър на темата в заглавието следва да обърнем внимание, че става дума за бурен период от събития и военни стълкновения, в частност на Руската империя срещу Австрия и Турския султанат. През него балканските народи започват определено да се изявяват на събитийната арена от вряща и кипяща политическа локация. Целта тук е да поставим акцент върху състоянието и положението на поробения български народ и неговата не само поведенческа, но и казусна ситуация с действен подход и активно отношение на поробените срещу робителя. На изследователите и историческата гилдия е известен този промеждутък  от открити военни действия на Русия срещу Османската империя. Заедно с тези събития има силно проявени стихийни форми на съпротива, които при българите придобиват през втората половина на ХVІІІ в. организирана и целенасочена изява. В тях предмет на обсъждане е хайдутството, което е най-високата точка на въоръжена борба против насилието и чуждото иго. Честа практика е избухването на селски бунтове и метежи, което е пряк израз и резултат по повод конкретно беззаконие и насилие. Такъв характер и проява е надигналото се население в Силистренско през 1759 г., както и в други региони на територията на изконните български земи.

Победите на Русия разкриват необратимия упадък на Османската империя и това окуражава поробените народи да водят все по-често освободителни борби. Възползвайки се от сблъсъците между Високата порта и Русия, българите разгръщат все по-настойчиво своята национално- освободителна борба за идентичност и самостоятелно развитие. Султан Мустафа ІІІ, който управлява Османската империя в периода 1757-1774 г, е подстрекаван от Франция и обявява война на Русия с намерението да си възвърне Подолието. Бойните действия се развиват на обширна фронтова линия от Кавказ по Черно море, Влашко и Молдова, както и по течението на река Дунав.

В тях главно действащо военно поле се явява Добруджа. Руското командване тук внедрява своя емисар подполковник Назар Каразин, който по произход е българин. Предрешен като монах, той обикаля Влашко, Молдова и райони от Северна България – Предбалкана, събирайки разузнавателни сведения. При обхода си разпространява и възванието на Екатерина ІІ Велика (руска императрица в периода 1762-1796) към поробените братя християни да се вдигнат на борба срещу Високата  порта (става дума за султанския съвет на министрите с Дивана и Великия везир). Екатерина ІІ Велика не е пряка потомка на руския император – родена е в Прусия и е тамошна принцеса. След смъртта на императрица Елисавета 1762 г., съпругът на Екатерина – Павел, който е син на Елисавета, сяда на трона. Убит е предполагаемо по заръка на съпругата си, премахвайки го насилствено като император. Така на 9 юли 1762 г. тя става императрица,. Императрица е цели 34 години, през което време инициира иноваторски разбирания и убеждения в развитието на Русия, и затова е обявена за Велика. Безкомпромисна и войнствена, отличен дипломат и екзактен воин, тя дефилира в победа след победа.

Зарадвани, че в пределите на Добруджа и Североизточна България има руско присъствие, в съзнанието на българите се събуждат горещи надежди за предстоящо освобождение. Уви, императрица Екатерина ІІ, която по рождение е германофил, но знае, че прусаците са с българска кръв и знае, в същото време е и горещ почитател на Филики Етерията на гърците. До дъното на душата си тя е привърженик на елинизма и всичко друго около нея е действие, насочено към идеята съпричастните и чакащи избавление да формират само големи надежди. Тук все още не се спряга тотално и въпросът за интереса към два морски пролива в днешна Северозападна Турция, свързващи последователно Черно с Мраморно море и Мраморно с Егейско и Средиземно море – Босфора и Дарданелите – те са сетнешно руско щение.

В корелативен аспект руският императорски двор излиза със съждението, че тези войни се водят в чест на православието и за избавление и облекчение на съдбините на всички потиснати православни християни на Балканите – и това е „някак ни в клин, ни в ръкав“. Така се стига и до подписването на Кючуккайнарджанския мирен договор  на 10/21 юли 1774 г. в днешна Кайнарджа, Силистренска област. С него освен че утвърждава важни териториални придобивки, Русия придобива право на покровителство върху православната църква в Османската империя. Това гарантирало правото на православните християни да се изселват извън султанска Турция и повлиява частичното раздвижване сред българите, като ги поставя по време на войната в пряка зависимост и взаимодействие с русите. Договорът в Кючук Кайнарджа убеждава българите във военното надмощие на Русия, но от всичко произтекло от него последва само изселнически вълни извън пределите  на Османската империя.

С това започва и повратен процес в самата османска султанска империя. Появяват се редица бунтарски движения, отцепничества, шайки, кърджалии, черкези и какви ли не още бедствия в угроза и вреда на поробения народ. Годините в написаните исторически редове се изнизват бързо – неусетно дори, ала за попадналите в клопката на новите обстоятелства проблемите стават неистови. Утвърждават се самозванци местни мюсюлмански първенци – аяни, узурпиращи на практика тотално приходите от хазната и властта. Султанът изпада в патова ситуация. От 1792 година е датирара окръжна заповед – ираде, еднообразно повтаряна през следващите две десетилетия: тя е призив към мирното население без оглед на вяра и народност да се бори с оръжие против размирниците. Това е открито премахване и отменяне на забраната за притежаване и употреба на оръжие – огнестрелно и хладно, от страна на раята – българите християни.

В изследователския труд  „Милостта на времето“ (2022) проучихме, събрахме и анализирахме изворов и теренен материал от територията на Североизточна България. Главно експедициите бяха в стотина селища в няколко съвременни административни области, съхраняващи стари мюсюлмански некрополи и гробищни  паркове. В предишни изследвания, публикувани в книгата „Богомилите вечни и живи – пратеници от древността“ (2017), както и в „Етнокултурно изследване на алевитите/къзълбаши в Североизточна България“ (2008) представихме богомилска същност и изповед сред посоченото население. До изследването на надгробните паметници на „мюсюлманите“, проведено в периода 2020-2022 година, живеехме с идеята, че само при алевитските надгробни камъни има особени и характерни знаци, белези и послания, препращащи към размишления и тълкувания в насоката за богомилство. Изненадата ни от събраните факти и доказателства беше тотална.

Още при първото ни посещение на случаен принцип в „мюсюлманско“ гробище се натъкнахме на много повече белези, открояващи се не като ортодоксални ислямски, въпреки че беше знайно в предварителен план, че са ортодокси. Онова, което бе пред очите и на показ заснехме и установихме, че сред нароченото за мюсюлмани население ври и кипи друга правда, скрита от външен поглед, но съкровена и енигматична. Чрез своите послания, изсечени и скулптирани върху хилядите надгробни камъни, разбрахме, че тези хора не искат да бъдат наричани турци, поради което няма надписи по надгробията, но на всяко второ има характерни белези. Чрез тях тези наши предшественици са оставили за поколенията завет с искане за милост и прошка, а именно, че по някакъв начин са пристъпили прага на своето изконно верую, и още, че искат да са с чиста съвест на „оня свят“.

По време на изследването сме обиколили над 100 селища със стари мюсюлмански гробища. Така научихме кой от погребаните в тях е еничарин, кой е спахия, кой от кое направление на богомилите е, кой е от тайното движение на Георги Сава Раковски, кои са масони, както и кои са лидери и/или религиозни водачи – тях ги разпознахме по знаците по саръците, т.е по обвивките на главите. На практика излезе, че по нашите земи чисти турци е имало твърде малко – управляващата върхушка, живееща на гърба на фиска в ролята на владетели. Османската администрация стриктно е отразявала в дефтерите си категориите „турци, българи, цигани, гърци“ и най-вече кои са категорични (абсолютни, безусловни) мюсюлмани (кати мюслюм). Както и представителите на мнозинството „привърженици на исляма“, наричани „ислям“, а те са над две-трети от всички – потомци на ислямизирани българи, според Катерина Венедикова. Това означава, че османската канцелария е знаела добре кои са същинските мюсюлмани и кои са привлечените към вярата. Петко Р. Славейков съобщава, че през ХVІІ в. „близу милион души българи са изтурчили по това време в тъй наречената Европейска Турция“, прибавяйки, че това е било жесток удар за българите.

        На практика всяко второ „мюсюлманско“ селище според надгробните камъни е еничарско, а е широко популярна тезата, че по нашите земи еничари няма! Да, ама се оказа, че е пълно със следи за тяхното присъствие в Североизточна България. Така лека полека се избистри картината на техните обитания в съответните населени места. В регистрите е записано в кое селище колко еничари, колко християни, колко аслъ мюсюлмани и т.н. Отделно установихме, че има и „чисти“ еничарски поселища, където след забраната за безбрачие еничарите създават свои населени места, възпроизвеждайки еничари. Те от своя страна изпълняват функциите на същинските, но след преминаването на определена школовка и обучение. Тези деца на еничари били включвани като еничари под названието  к у л о г л у (син на раб) или са записвани  о д ж а к з а д е (син на оджака), за да се знае, че са с еничарско потекло.

        По повод този им произход и размирниците отцепници, всявали безредици и неспокойство в империята, следва да направим едно аналитично отклонение. Въпреки пейоративното отношение на Дивана към недоволните раби данъкоплатци, излиза, че отцепниците в по-голямата си част не са онези престъпници, за каквито ги представя властта, а са своего рода закрилници в даден момент на онеправданите и изтощени от грабежи, но извършени от шайкаджии и обирджии, тъй като слабата османска власт е докарала до такова състояние ситуацията в империята. Но има един отцепник, който в светлината на нови проучвания и изследвания не е с образа, за какъвто бе смятан. Става дума за Осман Пазвантоглу, който се явява острието на алевитския балкански триъгълник. Бащата му Йомер Пазвантоглу е наследствен еничарски офицер, който се е водел „халифе деде“, а това по значимост е най-висшата степен в алевитската йерархия, по ранг равняваща се на 12-а степен. Това е титла-сан на най-висш духовник, водач на алевитите.

Последните изследвания за сина Пазвантоглу, според Георги Кулов, разкриват, че той има особено близки, доверителни връзки, със знатния видински род Шишманови от династията на последния български цар – Видинският самодържец Иван Срацимир. Отличен администратор е и високо образован ерудит с разностранни интереси и способности в областта на архитектурата, строителството, медицината, военното дело, историята, дипломацията, астрономията, литературата и поезията. Владеел е отлично турски, български и персийски езици, говорел е свободно влашки и сръбски.

Този така наречен отстъпник приютява Софроний Врачански и го толерира и закриля, предпазвайки го от недобронамерени нападки и го защитава от фанариотите. С помощта на свои съмишленици Пазвантоглу на практика управлява земите до Провадийските съртове, включително Силистра. Благодарение на него в този период на безконечни репарации, военни експедиции и нескончаеми налози раята се е почувствала в облекчителен режим. Отделно правото да носиш и притежаваш оръжие е още един помощник срещу набезите на плячкаджиите и грабителите – кърджалии и даалии, както и на престъпните черкезки атаки, явяващи се бич божи. В чест на Пазвантооглу гръцкият възрожденец Ригас Велестинлис (1757-1798) написва марша „Туриос“: „Пазвантоглу бързай към Балкана.  Свий там орлово гнездо, паша. Поведи след себе си раята към победа и към свобода“. В сгъстен вариант и в стегнати редове това представяме пред аудиторията, защото полето за дискусии е неизмерно голямо, теми всякакви и все актуални, но се постарахме да покажем един по-друг ракурс от познанието за събитията в онова бурно Екатеринино време.

Използвана литература: Венедикова 2019. Венедикова, К. Епиграфските паметници за ислямизацията на Кърджалийско и Източните Родопи. -В: Кърджали на историческата карта. 2019., Гб. 94-116. Гандев 1961. Гандев, Хр. Проникването и укрепването на българите във Видин в края на ХVІІ и през ХVІІІ в. – ИЕИМ, 4, 1961, с.9. Гандев 1976. Гандев, Хр. Проблеми на Българското Възраждене. С., 1976. История на България 1985. Българско Възраждане ХVІІІ – средата на ХІХ век. Т.5, С., 1985

Касабов 2008. Касабов, Й. Етнокултурно изследване на алевитите/къзълбаши в Североизточна България“. ВТ, 2008.Касабов 2011. Касабов, Й. Един народ – две вери. Сс., 2011. Касабов 2016. Касабов, Й. Богомилите вечни и живи – пратеници от древността. Сс., 2016. Касабов 2022. Касабов, Й. Милостта на времето. Сс, 2022. Кесяков 1899. Кесяков, Хр. Стари пътувания през България. -ПСпБКД, 581 1899, 639. Кулов 2019. Кулов, Г. Кърджали на историческата карта. Гб., 2019. Славейков 1885. Славейков, П. Исторически разкази от миналите времена. ПСп., св.4, кн.ХІV, 1885. Цветкова 1975. Цветкова, Б. Френски пътеписи за Балканите ХV-ХVІІІ в. С., 1975.

ИВАН ЗАНОВ: ДЕМОГРАФСКИ ПРОМЕНИ В СИЛИСТРЕНСКО ПО ВРЕМЕ НА РУСКО – ТУРСКАТА ВОЙНА (1768 – 1774)

Основни извори по разглежданата тема са някои интересни документи, намиращи се във фондовете на Ориенталския отдел на НБКМ. Дълги години Михаил Гавазов съхраняваше документ за изселването на алфатарци по време на тази война. Библиографски сведения откриваме в трудовете на Аполон Скальковский, проф. Страшимир Димитров, проф. Петър Петров, проф. Веселин Трайков, проф. Стефан Дойнов, проф. Асен Димов, военният съдия Стефан Краев и адвокат Янко Гочев.

Задълбочаващата се криза в Османската империя предизвиква засилване на миграционните процеси, които с течение на времето обхващат все по-широки слоеве от българското население. Демографските промени са инерционен процес и трудно подлежат на контрол. Причините за изселването са от различно естество. Данъчните тежести по време на война се засилват и местното население търси начини да ги избегне. Най-лесният е напускане на територията, на която има военни действия и търсене на нови места за заселване. Например, при събиране на ечемика в Силистренско в 1775 г. (само една година след подписване на Кючук Кайнарджанския договор) властта констатира, че голяма част от българското население напуска родните си места.[1] Промяната на аграрния статут на османското стопанство, макар и още не напълно регламентирана, дава възможност на населението да търси нови места за заселване в градовете или извън територията на империята.[2] Последните години на XVIII в. са белязани и от кърджалийските размирици. По време на тази война в Силистренско действат разбойници под ръководството на Гюздар Фаавджи Юмер. В докладите на валията до великия везир те са отбелязани с термина „ихтилял ешкияси“, за да бъдат различени от криминалните разбойници – „ешкия“. За тяхното ликвидиране са натоварени Сюлейман паша и Али паша.[3]

Едновременно с традиционните стремежи за по-добър живот, българите са повлияни и от руската политика за създаване на български колонии от изселници.  Това е целенасочена политика на Русия и за това четем в официално писмо на Кутузов: „От самото начало на настъплението на войските, нарежданията до всички главнокомандващи на армията са били еднакви: да се стараят, колкото е възможно да извеждат жителите оттук в Русия за заселване на Новоросийския край“.[4] Призивите за масово преселване се разпространяват и от различни тайни емисари и руски пратеници. Назар Каразин още в навечерието на войната от 1768 – 1774 г. посещава западните български области и прехвърля на север от р. Дунав около 3 000 български бегълци, за които се смята, че са участвали във военните действия като доброволци. Голяма част от тях след войната се завръщат по родните си краища, други остават във Влашко и Молдова, а трети, примамени от обещания за земя, се насочват към степите на Новорусийския край.[5] Върху демографското състояние на Силистренско по време на тази война влияние оказва и насилственото отвличане на българи, с цел да бъдат помохамеданчвани, за което се откриват отделни сведения.[6]

След походите на Светослав от X в., за първи път по време на разглежданата война, руска армия действа на юг от р. Дунав. Съществуват османски документални източници свързани с войната, които позволяват да се прецизират редица моменти, но задължително погледнати през призмата на владетеля. Съхранените в НБКМ – Ориенталски отдел, османски документи, свързани с тази война, се отнасят в общи линии до четири момента: състоянието на османската армия и положението на местното население; размириците по време на войната; миграцията на българското население; фортификационното състояние на Силистренската крепост. В случая внимание заслужават два от тези 4 елемента: положението на българското население в Силистренско и бягството на това население от театъра на военните действия.

Усложненото състояние на османската войска дава отражение върху положението на българското население. Валията на Силистра в доклад до великия везир пише: „Необходими са мерки за задържането и осигуряването на населението.“[7] Докладът визира паниката, която обхваща мюсюлманското население, но защитата на българското население не е предмет на вниманието на османските власти. Това личи от съобщение в друг документ, в което се казва, че при първото сблъскване на двете сили в района на Силистра, османците ограбват добитъка на българите.[8]

За масовата емиграция на българи от театъра на военните действия по време на войната досега се съдеше от сведенията на Скальковский,[9] Благодарение на това изследване имаме възможност да проследим образуването на всяка българска колония, нейната численост, поминъка на населението, строежа на черкви и училища. Авторът прави успешен опит да очертае етапите, през които се осъществява преселението, както и българските области, откъдето тръгват заселниците. Скальковский публикува през 1836 и 1838 г. двете части на своето „Хронологическо обозрение“, в което наред с оригиналните документи, използва нашироко своите записки, съставени въз основа на лични наблюдения. Голяма част от архивните материали са изгубени и поради това изследването му се оказва единствения оригинален извор за масовото раздвижване на българското население и заселването му през най-ранния период от усвояването на южните украински степи. Пропуска обаче да определи точните граници на Новорусийския край и част от изследователите приемат твърденията му условно.[10]

От съхранените османски източници, интерес за нас представляват  два документа, които допълват библиографските данни. Първият е ферман на Великия везир до главнокомандващия в Силистренско Осман паша от 26 юли 1773 г. Отнася се конкретно до населението на голямото село Алфатар: „Преди известно време, пише великият везир, раята на с. Алфатар се разбунтувала и накрая всички (от населението – б. м.) избягали при врага. По този начин тяхната реколта остана без стопанин. Както е известно, всеки движим и недвижим имот принадлежи на мюсюлманския бейтюлман. Следователно и реколтата в землището на с. Алфатар, поради гореспоменатите причини безусловно принадлежи на държавната хазна.“[11] По-нататък се дават указания какво да се прави с имотите, които остават без надзор. Посоченият документ е отговор на запитването на Осман паша, което, за съжаление, не се открива в архива. Възможно е то да съдържа сведения с имената на изселилите се семейства от Алфатар.

Известно е, че алфатарци, на брой 400 семейства, емигрират и се заселват в с. Олшанка (дн. Кировградска област, Украйна).[12] Останалото население на Алфатар също напуска и се установява в с. Гърлица и Влашко. Така селото напълно опустява.[13] Сведенията са интересни и описват начина на заселване. След масов бунт на населението и подкрепата, което то оказва на руските войски, през юли 1773 г. жителите на това село се обръщат към фелдмаршал Румянцев за покровителство и разрешение да им се даде убежище в Русия.[14] Той заповядва на майор И. Щерич да ги приведе със 72 хусари от Алфатар до крепостта „Св. Елисавета“ (по-късно, Елисаветград, дн. Кировград). Есента на същата година преселниците достигат до местоназначението. За да прекарат по-лесно зимата, те са настанени по селата Дмитриевка, Аджамка и Диковка. В губернския град Кременчуг представители на заселниците се срещат с граф Румянцев. Тогава се взема решение те да се заселят по левия бряг на река Синюха, течаща на 20 версти от р. Южен Буг по Олшанската долина на мястото на малкото селище Маслово, което е основано от запорожки казаци. Там полагат основите на т. нар. Олшанско село, което от 1800 г. се именува Олшанка. Името си носи от близката елхова гора – Ольша.[15] То се намира близо до Олвипол (дн. град Първомайск, Бобринецка околия, Херсонска губерния). Тази територия влиза в границите, определени за т. нар. Бугска казашка войска.[16]  През 1774 г. с общите усилия на преселниците, е купена от Киев и пренесена дървена черква, която е именувана по името на алфатарския храм „Св. Йоан Милостиви“.[17] През декември 1817 г. Олшанка е  обединена заедно с две малки селища в трета община на Дванадесети окръг от Новоросийските военни селища, която има повече от 300 къщи.[18] Въпреки, че по тези места са настанени около 800 преселници от Русенско, Видинско и други български краища, населението постоянно е наричано „добруджанци“.[19] На практика Олшанка е най-старото българско селище в Русия.[20] 

На 27 юни 2015 г. е открит паметен знак в чест на първите български заселници от Алфатар на територията на Украйна,[21] а през октомври 2018 г., по случай 40-годишнината от обявяването на с. Кайнарджа за център на община Кайнарджа (Указ № 2295 от 1978 г. на Държавния съвет на НРБ), е открит първият по рода си паметен знак за изселници от българските земи по време на османското владичество. Паметният знак е изработен със средства на потомци на български изселници в Украйна и е донесен от Олшанка.[22]

Скальковский съобщава, че на един друг документ се четат имената на следните алфатарци: Кирил Стойков, Стефан Кабакчей, Руси Божанов, Иван, Кирил и Васил Величкови, Николай Топалов, Онуфрий Еклеме, Яков и Кирил Опри.[23] Михаил Гавазов, в средата на XX в. посещава Олшанка и привежда по-често срещани фамилии сред населението, съхранило българския си дух: Стулчув, Пантув, Тетрадов, Чакъров, Нидялков, Контуров.[24]

Материалите, свързани с оценката на земята в Херсонска губерния, документират поведението на част от заселниците: „Когато се огледали на новите си места и не намерили нито градини, нито лозя, а само пълно безлюдие и гола степ, те възроптали срещу съдбата си и започнали силно да скърбят за своя предишен „Египет, от който са избягали“. При опит да пресекат обратно границата през Каменец – Подолск и да се доберат до собствените си поселения, те са заловени. По личното нареждане на техния благодетел, граф Румянцев, бегълците получават тежки наказания, а по-младите са зачислени на служба в редовната армия и оцелелите години по-късно са въдворени в с. Олшанка.[25] Това е едната хипотеза за бунта на заселеното добруджанско население. Съществува и друга гледна точка – вменяването на военни задължения на това население среща открит протест и съпротива от страна на селяните. Исканията им са да им се върне правото на колонисти.

В документи от Киевската губернска канцелария четем, че почти по същото време край гр. Олвипол са настанени бягащи българи от добруджанските села, Русенско и Видинско. Проф. Стефан Дойнов допуска, че в тази част на Украйна се заселват около 2 000 – 3 000 българи. Отделни групи от по 40 – 50 души намират подслон в Киевското подолие, Киевско – Печорската лавра и Запорожката сеч.[26] Проф. Веселин Трайков посочва, че през есента на 1773 г. около 500 семейства от Южна Добруджа преминават в Одеска област. За периода 1771 – 1773 г. от р. Цибър до Тутракан, Мачин и Тулча преминават повече от 40 000 души. От годините на тази война датират и първите български поселения в Бесарабия, когато там се настаняват 2 000 души.[27]

Австрийският вестник „Wiener Zeitung“ публикува сведения за преселения на българи по време на тази война.  През 1773 г. (брой 52 от 30 май) кореспондентите сочат данни за стотици българи, които заедно с част от покъщнината си и добитъка търсят спасение в земите на север от р. Дунав. Не е по различно положението в кореспонденциите, отразени в същия вестник през следващата година. В брой 15 от 19 февруари 1774 г. се съобщава за 1 223 души от Варна, Хаджиоглу Пазарджик, Шумен, Разград и околните села, които се установяват в Молдова и Украйна. Впечатляващо е съобщението в брой 67 от 20 август 1774 г. (в посочения вестник) за 5 000 души от Русе, Кадъкьой, Черна вода и други селища, които конвоирани от руски войски, се насочват на север от реката с крайни дестинации Влашко, Молдова и украинските степи.[28]

Ще приведа още един документ, представляващ интерес със сведенията, които черпим от него. Това е доклад на силистренския валия до великото везирство и обобщение на писма, изпратени му от видинския валия. Съдържа ценно сведение за завръщането на „раята (българите – б. м.), които са от Силистренско и Видинско, в родните им краища, но са минали във Влахия“.[29] Това е едно доказателство, че по време и след тази война българско население напуска родните си места и се установява във Влашко и други свободни територии. През 1904 г. военният съдия Стефан Краев публикува  сведения за тази война и сочи, че изселването е в размер на общо 160 000 души, обхващащи територията от Видин до устието на р. Дунав.[30] По-късни автори използват същото число, но документално потвърждение за толкова преселници не се открива.[31] Тази и последвалите руско-турски войни стават причина да се разреди плътно заседналото от по-рано тук мюсюлманско население. На освободените територии се заселва българско население от други краища и този нов, жизнено способен български елемент, допринася за съживяването на Силистренско и слага отпечатък върху оживлението на стопанския живот в района през XIX в.

[1] НБКМ – Ориент. отд., ф. 119, а. е. 591. [2] Димитров, Стр. За аграрните отношения в България през XVIII в. – В: Паисий Хилендарски и неговата епоха. (1762 – 1962). Сборник за изследвания по случай 200-гошнината от „История славянобългарска“. София, 1962, 161. [3] НБКМ – Ориент. отд., ф. 119, а. е. 184. [4] Устройство За-Дунайских преселенцев в Бессарабия и деятельность А. Р. Юшневского. Документи. Кишинев, 1957, 201. [5] Дойнов, Ст. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751 – 1878). Академично издателство „Марин Дринов“, София, 2005, 55. [6] Петров, П. Съдбоносни векове за българската народност. София, 1975, 83. [7] НБКМ – Ориент. отд., ф. 119,  а. е. 15, л. 1, 6. [8] Пак там, ф. 119, а. е. 184. [9] Скальковский, А. Болгарская колония в Бессарабии и Новоросийском крае. Статистический очерк. Одеса, 1848. [10] Скальковский, А. Хронологическое обозрение истории Новороссийского края 1730 – 1823. ч. 1 – 2. Одеса, 1836, 1838, 5. [11] НБКМ – Ориент. отд., ф. 119, а. е. 537; а. е. 532. [12] Скальковский, А. Болгарская колония …, 5 - 6. [13] Димитрова, М. Алфатар и Олшанка – градове от един корен. – В: Спектър Силистра, X, № 175, 11 септ. 2001, 3. [14] Томов, К. Неизвестно въстание на българите. – В: Изгрев (Алфатар), VIII, № 3, 30 март 1978, 1. [15] Гавазов, М. Българите в Олшанка – минало, бит, традиции. – В: Българска етнография, София, БАН, Етнографски институт и музей, III, № 2, 1978, 55 - 64. [16] Дойнов, Ст. Българите в Украйна и Молдова …, 57. [17] Радев, В. Преселници в Украйна и Молдова от Силистренския край. – В: Нова силистренска трибуна, IV, № 156, 17 авг. 1995, 3. [18] Гавазов, М. Какво знаем и какво не знаем за нашите сънародници от Силистренско: 225 години от изселването на алфатарци в Олшанка (Украйна). – В: Спектър Силистра, VIII, № 62, 31 март 1999, 2. [19] Лобачевски, В. Бугское казачество и  военное поселении. Киев, 1957, 5. [20] Хаджиниколова, Е. Българските преселници в южните области на Русия 1856 – 1877. Наука и изкуство. София, 1987, 23. [21] В Украйна откриха паметник с имената на преселници от Алфатар. – В: Силистренска трибуна, III, № 51, 2 юли 2015, с. 2. [22] Николов, П. Потомци на преселили се българи почетоха предците си: етнически българи от Украйна искат да се завърнат в родината на дедите си. – В: Бряг (Русе – приложение Силистренски бряг), XXI, № 187, 29 окт. 2018, 5; В Кайнарджа почетоха изселници от българските земи. – В: Силистренска трибуна, III, № 51, 1 ноем. 2018, 2. [23] Скальковский, А. Болгарская колония …, 6. [24] Гавазов, М. Българите в Олшанка …, 59. [25] Гавазов, М. Българите в Олшанка …, 56. [26] Дойнов, Ст. Българите в Украйна и …, 58. [27] Трайков, В. Руско – турските войни през XVIII XIX век и преселенията на българи на север от Дунава. – В: Военноисторически сборник, 55, № 3, 1986, 6. [28] Дойнов, Ст. Българите в Украйна и …, 58. [29] НБКМ – Ориент. отд., Вд, а. е. 112/6. [30] Краев, Въстанията на българите. – В: Задружен труд, № 10 - 12, София, 1904, 18; Гочев, Я. Руската империя срещу България. Анико – 2006. Част I. София, 2006, 44. [31] Димов, А. Дядо Иван. Мит и действителност. Абагар. Велико Търново, 2004, 26.

ВАЛЕНТИН СЪБКОВВОЕННИЯТ ПЪТ КЪМ КЮЧУК КАЙНАРДЖА

Така е неизбежната съдба на всичките народи отредила: щом свирне бойната тръба, в унилите да вдъхва сила.

Михаил Ломоносов

        През вековете Русия и Турция водят 12 (дванайсет) войни помежду си. В две от тях Русия е извоювала пълна победа. И двете са свързани с българската история. Първата пълна победа води до признаване за първи път на права на християнското население в Османската империя и мирният договор е подписан на територията на съвременна България, а благодарение на втората е възстановена българската държава. Всяка война, причините за нея и крайният резултат могат да бъдат разглеждани през очите на дипломацията, политиката и военното изкуство. В този материал ще се обърне внимание основно на третата страна – тази на военното дело: пътят, който в края на краищата, довежда винаги дипломатите до масата за преговори.

При тази война това е изключително важно. Защото подписването на мирния договор се осъществява до една обикновена селска чешма, влязла завинаги в историята на дипломацията, а нейното разположение ще присъедини населеното място към братството на селищата в Европа, които също завинаги ще са част от историята на дипломацията. Ще останат като места, където са подписани изключително важни мирни договори. Въпросното селище е Кайнарджа, Силистренско, и ще остане в историята с това, че на това място за първи път християнското население в Османската империя получава права. От тогава са изминали 250 години, но това винаги ще се помни.

          Какъв е военният път, за да се стигне до подписването на този мирен договор между Руската и Османската империи през 1774 г.? Той е дълъг и продължава цели 6 години. Руско-турската война от 1768-1774 г. е една от най-важните по значение войни между Руската и Османската империи. Няма да се спираме на дипломатическите игри, които са основна причина за тази война. Ще отбележа само, че за пореден път има пряка намеса от трети страни, които правят всичко възможно да накарат султан Мустафа III да започне военен конфликт с Русия. Непосредствена причина е кратък пограничен конфликт между отряд запорожки казаци и турци при град Балта, дн. в Одеска област, тогава владение на княз Любомирски от Речь Посполита (Полша).

       На 25 септември (6 октомври) 1768 г. Великият везир привиква при себе си руския посланик Алексей Обресков. Държи се изключително грубо и оскърбително с него. Обвинява Русия в многократно нарушаване на сключени спогодби; в строеж на крепости по границата с Турция; в намеса във вътрешните работи на Речь Посполита (Полша) и накрая в нападение и разграбване на град Балта. Накрая заповядва да затворят Обресков в Едикуле, което според тогавашните османски обичаи означава обявяване на война. На 29 октомври (10 ноември) 1768 г. е обявена мобилизация на турската армия. В отговор на всичко това с манифест от 18 (29) ноември Екатерина II обявява война на Османската империя. Изпратена е циркулярна нота до всички европейски държави.

         Да обърнем специално внимание на военната подготовка на двете държави, което в края на краищата повлиява значително на крайния изход от войната. По боеспособност османската армия значително отстъпва пред руската. Турската армия е няколко пъти по многочислена (в отделни моменти от 300 000 до 600 000), но е много ниско дисциплинирана и е с висока степен на дезертьорство. Оръжието на турците било по-тежко и старо. Те не са използвали щикове за пушките, а са разчитали на ятаганите си в близък бой. Оръдията им били огромни, тежки и трудно маневрирали с тях. Артилеристите били лошо обучени. За разлика от пехотата и артилерията, турската кавалерия била много добре подготвена и превъзхождала по численост руската. Руската армия е обучена в изкуството на маневрени бойни действия, а турците действат като огромна маса, смесена от пехота и кавалерия. Турският флот също е в крайно лошо състояние, благодарение на лошата подготовка на офицерите и моряците, липса на компаси и непознаване на картите.

         Въпреки всички тези недостатъци и благодарение на „съветите“ на френските дипломати, които били в основата на тайната дипломация срещу Русия, султанът вярвал, че „могъщата“ Османска империя ще смаже напълно „джуджето“ Русия. До края на 1868 г. в Русия е извършена мобилизация на два набора. Извършена е подготовка за изпращане на руски флот в Средиземно море и разпалване на въстания сред християнските народи на Балканите. Англия подкрепя Русия относно снабдяването и поддръжката на флота. Също така обещава да сдържа Франция да не пречи на руснаците в Средиземно море.

        Да разгледаме основните военни действия през годините. През 1769 г. Русия разполага с три армии: Първа или атакуваща (при пълно окомплектоване 71 000, включително 10 000 казаци) начело с генерал-аншеф княз Александър Голицин; Втора или отбранителна (43 000) под командването на генерал-аншеф Петр Румянцев и Трета (15 000), начело с генерал-аншеф Петр Олиц. Първа армия се формира в Киев. Втора е разположена в Полтава и Бахмут, и трябва да охранява южните граници от татарски нападения, а Трета армия е авангард на Първа.

         Военните действия започват на 15 (26) януари с нападение на кримските татари. До март руските войски завземат Азов и Таганрог. Молдавското духовенство се обръща с молба към руската армия да навлезе в Молдова. Голицин заповядва настъпление, въпреки че армията му не е напълно окомплектована и боеспособна. Той разполага към началото на април с 27 187 пехота, 10 574 кавалерия, 5 683 оръдия и 6 000 казаци. В началото на май към него започват придвижване войските на Румянцев (25 459 пехота, 6 000 малоруски и 3 000 донски казаци). В посока Крим е изпратена групировка под командването на генерал-поручик Берг (3 800 човека, подкрепени от 16 000 калмици и 3 000 донски казаци).

         В началото на юни великият везир се придвижва със 100 000 армия към Бендери. Освен тази армия турците разполагат в Бендери с 25 000 турци и 40 000 татари; в Хотин с 35 000 турци и в Дубосари с 40 000 татари. През лятото и есента на 1769 г. в района на Хотин се водят постоянни боеве между двете армии. Факт е, че турците дават хиляди убити, докато руските загуби са незначителни. На 8 септември 24 обсадни оръдия откриват постоянен огън срещу крепостта Хотин. Това принуждава турците да отстъпят и на 9 септември 1769 г. и руските войски влизат без бой в Хотин. Пленени са 182 оръдия и големи количества боеприпаси. Тази победа, липсата на продоволствие и бунт принуждават новия велик везир Молдованджи Али паша да отстъпи към Яш. Руското настъпление продължава и на 26 септември Яш е превзет. Турците отстъпват към Исакча, а татарския хан разпуска своята армия. Освободена Молдова полага клетва за вярност към Екатерина II.

        Императрицата извършва смяна на висшето командване: генерал-аншеф Румянцев поема Първа армия, а генерал-аншеф Панин – Втора армия. За превземането на Хотин Голицин е произведен в генерал-фелдмаршал. На 21 ноември Първа армия превзема Букурещ и се настанява в зимни квартири по левия бряг на Дунав. Цялата зима турците предприемат неуспешни опити да отблъснат русите. По време на цялата кампания през 1769 г. маневрите на Втора армия успешно възпрепятстват действията на турците и татарите и спомагали за успехите на Действащата армия. Руските войски постигат значителни успехи в Кубан и Северен Кавказ. През лятото първа ескадра напуска Кронщад и се насочва към Средиземно море. Вицеадмирал Сенявин създава основите на Донската (Азовска) флотилия. В Грузия срещу турците започват съвместни руско-грузински действия.

          Започва 1770 година. Още на 3 (14) – 4 (15) януари при Фокшани турците неуспешно атакуват войските на генерал-майор Подгорчиани и Потьомкин. На 18 (29) януари при Браила турците отново са разбити, но руските войски не превземат крепостта поради липса на обсадна артилерия. Основната турска армия в средата на лятото достига 150 000 души. За да привлекат на своя страна местното население, с ферман за 5 години са отменени всички данъци.

          Действащата армия начело с Румянцев наброявала 97 209 човека. Исторически факт е, че и двете страни през 1770 г. понасят големи жертви, следствие от върлуващата чума в Дунавските княжества. Действията на Първа армия въпреки всичко през 1770 г. са блестящи. Победите при Рябова могила (17(28) юни); при р. Ларга (7(18) юли) и накрая при Кагул  на 21 юли (1 август) са чест за руското оръжие. Особено при Кагул, където Румянцев разполага едва със 17 000 бойци (за превземането му той е произведен в генерал-фелдмаршал). Турците губят 3 000 души и още повече при бягството им през р. Дунав. На 26 юли е превзет Измаил. За около 5-6 дни от турците загиват около 20 000 човека. Пленени са 4 000 души и 205 оръдия.

        През август и септември са превзети крепостта Килия, намираща се на устието на р. Дунав, и Акерман. През ноември е превзет Браила и отново Букурещ. През декември – Крайова. Руските войски отново се разполагат за зимата в Молдова и Влахия. През 1770 г. Втора армия начело с генерал-аншеф Панин разполага с 40 837 човека. Най-важната победа е превземането на Бендери на 16(27) септември. Общо жертвите при обсадата и щурма на тази крепост и от двете страни е огромен.

         Освен военни действия Панин води постоянни преговори с татарите. Ногайските татари от 4 орди приемат покровителството на Русия. Останалите татарски орди са отхвърлени зад Перекоп. Екатерина е била ядосана на Панин за огромните жертви и за погрома на Бендери. Нейни думи са: „Чем столько терять и так мало получить, лучше было вовсе не брать“. Генерал-аншеф Панин е изпратен в оставка. На 26 юни (7 юли) в Чешменския залив турският средиземноморски флот е напълно опожарен и разгромен от руснаците. Султан Мустафа III най-после си е извадил някои поуки от двете неуспешни за турците години и през 1771 г. взема решителни мерки относно армията си. Вследствие числеността значително намаляла, но се е увеличила дисциплината. Той премахва нерегулярните части. Оставил е само редовната армия, състояща се основно от еничари. С помощта на французите била обновена и артилерията с нови подвижни оръдия.

         Главната руска цел за 1771 г. е Крим. Кримските татари не са искали да воюват повече на страната на Турция. Султанът заповядал да заменят Каплан II Герaй със Селим III Герай. Задачата на Втора армия начело с генерал-аншеф Долгоруки е да заеме Крим. Първа армия на Румянцев трябва да отбранява Молдова и Влахия. Лично Румянцев получава преки пълномощия при възможност да води преговори с Великия везир. Османската столица се е намирала пред гладен бунт, защото руският флот в Егейско море е блокирал всички доставки.

       Долгоруки с 30 000 редовна армия и 7 000 казаци настъпва към Перекоп и подстъпите на Крим. Срещу тях е имало 50 000 татари и 7 000 турци. За два дни те са разгромени и на 15 (26) юни Перекоп е превзет. Остатъците избягали в Кафа (Феодосия), а ханът – в Истанбул. Настъплението епродължило стремително и за 16 дни Крим е взет, а руснаците дават минимални жертви. В Крим били разположени гарнизони. Татарите си избрали нов хан – Сахиб II Гирай. На 1 (12) ноември 1772 г. е подписан Карасубазарският трактат, с който Крим се обявява за независимо ханство под покровителството на Русия. Втора армия през септември – октомври 1771 г. е отправена в зимни квартири.

        Главната армия (общо около 80 000 и 200 оръдия) била разположена в района на Бабадаг. Румянцев е издал заповед за подготовка на десантни съдове за форсиране на р. Дунав. През цялата година са постоянни сраженията с турците. През октомври са превзети Тулча, Исакча, Бабадаг, Мачин и Хирсово. Всички победи носят много военни трофеи и провизии. През март 1772 г. Румянцев и везир Мухсинзаде Мехмед паша подписват примирие. И двете страни са вече крайно изтощени. През това време Австрия започнала да се меси, недоволна от силата на Русия. Руснаците завяват, че ще водят преговори единствено и пряко с турците. Преговорите продължават до февруари 1773 г. и са прекратени без успех.

        Дунавската армия на Румянцев вече напълно е готова за форсиране на реката и настъпление. Армията на Долгоруков трябва да защитава Крим, бреговете на Азовско море и да държи под напрежение Очаков. След края на примирието започнават и военните действия. Тук на сцената се появява и генерал-майор (за момента) Александър Суворов. През нощта на 10 (21) май 1773 г. той, заедно с 650 войника и 60 казака, атакува Тутракан срещу 4 000 турци, от които около 1 500 убити, противникът губи 16 оръдия и 51 речни съда. Жертвите на руснаците са 26 убити и 42 ранени. Тутракан е изгорен, а жителите му са отправени на левия бряг на реката.

         С видимо огромно превъзходство войските на Румянцев се прехвърлят на десния бряг (сегашния български) и се разгръщат в настъпление. През нощта на 18 (29) юни Суворов отново постига огромна победа при Тутракан. С 2 500 човека той разгромява над 4 000 турци. Пленява 14 оръдия и дава само 6 убити и 107 ранени. През същия ден започва тежка битка за Силистра. В този тежък момент Румянцев научава, че в гръб на армията му от Базарджик (Добрич) настъпва Нюман паша с над 20 000 армия. В района на Кючук Кайнарджа също са забелязани турски войски. На 22 юни (3 юли) 7 000-ен руски отряд в ожесточен бой разгромява Нюман паша и го обръща в бяг посока Шумен. Турците губят 3 700 убити и 25 оръдия, а руснаците са с 15 убити и 152 ранени. Руската армия победила във всички сражения, но неочаквано на 24 юни (5 юли) е взето решение да се изтегли обратно зад р. Дунав. Причината е липса на фураж, така също умората при кавалерията и пехотата. Румянцев решава да се изтегли и от Силистра. Той разбира, че главният удар трябва да бъде през Базарджик (Добрич) към Шумен. Турците започват контранастъпление, но всичко завършва отново с победи на руското оръжие, като Суворов се проявя на няколко пъти в тези сражения.

        През октомври 1773 г. Румянцев предприема настъпление, придружено от постоянни бомбардировки на Русчук и Силистра. Без особени загуби е превзет Базарджик (Добрич). За съжаление атаката на Варна била отблъсната от турците. Базарджик е изоставен. В същото време дивизията на Салтиков блокира Русчук и стига до Разград. Заради лошото време и забавените доставки Румянцев заповядва на войските да се изтеглят на зимни квартири зад Дунав. По същото време в Средиземно море е унищожен още един турски флоти е превзет и Бейрут. В Черно море при Балаклава и Суджук кале (Новоросийск) също са нанесени големи поражения на турците. През 1774 г. Османската империя е на прага на пълен военен погром. През януари на престола вместо Мустафа III се възкачва Абдул Хамид I. Новият султан дава  на Великия везир неограничени пълномощия да води преговори и да подпише краен мир.

        През април Румянцев издава заповед за настъпление. Целта му е да се вземе Шумен и армията да се разположи между р. Дунав и Балкана. Великият везир събира цялата си армия в Шумен и я разполага на позиции при Козлуджа (Суворово). На 9 (20) юни обединените войски на Суворов и Каменски (24000 и 37 оръдия) напълно разгромяват армията от 40 000 бойци на Хаджи Абдур Резак. Настъплението на широк фронт продължава. Обсадени са Шумен, Русчук, Силистра. Превзет е Базарджик. Руски отряди достигат подножието на Балкана при Чалъ Кавак (Риш). На 2 юли Великият везир изпраща свои пратеници в Кючук Кайнарджа за започване на преговори. От руска страна представител е княз Репнин. На 10 (21) юли 1774 г. мирът е подписан. Този договор представлява много важен момент, след който започва отслабване на Османската империя и засилване на влиянието на Русия на Балканите и в Кавказ.

        В заключение ще добавя само, че всички войни и конфликти започват от политиците и дипломатите, и са завършвани от тях, но военните действия се водят от генералите, офицерите и войниците. Те са основната движеща сила. Без тях никога няма да настъпи мир. Особени заслуги винаги имат и обикновените войници, и това трябва винаги да се казва. Ако ги няма тях, няма да има нищо. Да, войните са лошо нещо, но в случая довеждат до даване на права на християните. Нека да се преклоним пред обикновените войници!

Използвана литература: Петров А. Н. Война России с Турцией и Польскими конфедератами с 1769—1774 год: в 5 томах. — СПб.: Тип. Э. Веймара, 1866—1874. Бутурлин Д. П. Картина войн России с Турцией в царствования императрицы Екатерины II и императора Александра I: в 2-х частях. — СПб.: Тип. Импер. воспитат. дома, 1829. Хронологический указатель военных действий русской армии и флота: в 5 томах. — СПб.: Типо-Литография С.-Петербургской тюрьмы, 1908. — Т. 1: 1695—1800. Богданович М. И. Походы Румянцева, Потемкина и Суворова в Турции СПб. 1852. Бескровный Л. Г. Русская армия и флот в XVIII веке (Очерки) / Ред. И. А. Осипов. — Институт истории АН СССР. — М.: Воениздат, 1958. Ореус, И. И. Турецкие войны России. Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона : в 86 т. (82 т. и 4 доп.). — СПб., 1890—1907. Неджати-эфенди М. Записки Мухаммеда Неджати-эфенди, турецкого пленного в России в 1771—1775 гг. Пер. с тур. и предисл. В. Смирнова. Русская старина, 1894.

ДЖЕВДЕТ ТАХИРОГЛУКЮЧУККАЙНАРДЖАНСКИЯТ МИРЕН ДОГОВОР И КРИМСКИТЕ ТАТАРИ В БЪЛГАРИЯ

          УВОД Географското разположение на България й определя незавидната роля да бъде мост между двата свята – Запада и Изтока. Това означава, че тя се намира на кръстопътя на народи и култури. Това исторически й определя една шарена етническа мозайка, включваща народи с различни езици, култури и религии. По данни от преброяването през 2001 г. в България 17  етноса са назовани  със съответните им имена, като  едната група граждани не се самоопределя, другата се отказва да посочи своята етническа принадлежност, трета група посочва друга етническа принадлежност.  В тази статистика  1 803 души се самоопределят като татари./Карахасан-Чънар 2005:250/         

За първите контакти между българи и татари сведенията са противоречиви.  По българските земи татарите се появяват през 1242-1243 г. На връщане от поход в Унгария и Далмация татарските войски на Бату за първи  път нахлуват и опустошават България. Появата на татарите на Балканите и установените контакти на  българската държава с тях имат голямо влияние върху по-нататъшното развитие на средновековна България./Михайлова-Мръвкарова 2013:10/  Според Антонов, от 1241 г. датира първото съобщение за татарско нахлуване в България. Средновековната  българска държава е в непрекъснат политически досег с татарите. Както вече стана дума, в този начален период ( XII-XV в.) с „татари“ не се визира конкретен етнос, а е събирателно наименование на армиите на чингизхановите наследници.

В случая е важно да се проследи етническото присъствие на татарите в българските земи и доколкото е възможно да се представят техните етнически характеристики. /Антонов 2004: 37/. Минавайки през различни исторически перипетии, вече почти осем века българи и татари делят общ  хляб и  обща съдба. Целта на настоящето изследване е да се проследи миграцията на татарите от Крим в България. В този миграционен процес  Кючуккайнарджанският договор има ключово значение. Той отваря възможност за окупация на Кримското ханство от Руската империя, след която поради натиск от окупационните власти миграционният процес на кримските татари в България получава  масов характер. Освободените от кримските татари земи се заселват с руско население. Също така започва миграция на българско население от Османската в Руската империя и конкретно в Крим.  И днес в Крим живеят наследниците на бившите български мигранти. 

       МИГРАЦИЯ НА КРИМСКИТЕ ТАТАРИ В БЪЛГАРИЯ ДО КЮЧУККАЙНАРДЖАНСКИя МИРЕН ДОГОВОР  (1242-1774 г.). Анализът на този период може да се направи само като се вземат под внимание определени  факти и събития. Например, в разгледания времеви  интервал България е независима страна до 1393 г. След тази година тя е включена в състава на Османската империя. В първата четвърт на ХV век  Златната орда  се разпада и се образува Кримското ханство. Негов основател е Девлет Хаджи Гирай, който е далечен потомък на  Чингизхановия род. За различните племена и родове, влизащи в състава на Кримското ханство, се създават условия за консолидиране в единен кримски етно-социален организъм, като след време всички племенни имена се изоставят и се заменят с етноним татар./Антонов 2004:33/

       През периода 1476-1774 г. Кримското ханство е васална държава в състава на Османската империя. Върховната власт се упражнява от султана, а властта на хана е ограничена и има определени задължения към него – да участва във войните на Османската империя, да плаща данъци и др. Двете династии – Османската и Кримскотатарската (Гераи), поради общата им религия и сходни култури имат благоприятни условия за сътрудничество, опиращо се не на господството на едната династия над другата, а на общите политически цели. Взаимоотношенията между двете династии са задълбочено изследвани от Хакан Къръмлъ./Kırımlı 2022:/

       В тях е отделено значително място и за българската история. По османска властова традиция принцовете са отдалечавани от столицата на Кримското ханство и са изпращани на почетно изгнание в България. Тези представители на ханската династия Гераи получават от османската администрация земя, имоти, привилегии и длъжности в османската власт. В България те са известни като „кримски султани“. Последен паметник на кримските султани в България е „Сарая“ в град Върбица, Шуменско.         Първите заселвания на татарите в българските земи имат временен характер и са от немногобройни групи. По време на татарската хегемония в България ( 1274-1300 г.) най-вероятно има единични случаи на татарски заселвания, но едва в началото на XIV в. е документирано установяване на татари в българските земи (Северозападна България).Тогава трима военачалници със своите подразделения  (около 3 000 души) търсят убежище в българските владения вследствие на междуособиците в Златната орда./Антонов 2004: 37/

       Отношенията между татарите и българската  държава са с променлив характер. По това време Византия, която е търсела политически и военен съюзник срещу България, се насочва към татарите, вследствие на което от 70-те години на ХIII в. татарските набези по българските земи стават обичайно явление. Практически татарите завладяват по-голямата част на Северна и Североизточна България. Въстанието на Ивайло (1277-1280), насочено срещу татарите на Ногай, временно спира  техните набези, но след потушаването му те биват подновени. Така през 1285 г. Ногай  предприема голямо шествие по българските земи. Георги Тертер е бил принуден да признае зависимост от Ногай. След смъртта на Ногай (1299 г.) синът му Чака предявява права върху българския престол и за известно време го заема.

         В 1300 г. Светослав – синът на Георги Тертер, успява да сложи край на татарското иго в България./Михайлова-Мръвкарова 2013:10-11/      Съществуват сведения за още няколко преселения на „самсунски“ татари в южните български земи. През 1485 г. татари основават Татар Пазарджик (дн. Пазарджик). /Антонов 2004: 38/  Миграционният  поток не спира, но има определена периодичност, породена от конкретните събития, които обуславят  изселническите  условия. 

         МИГРАЦИЯ НА КРИМСКИТЕ ТАТАРИ В БЪЛГАРИЯ СЛЕД КЮЧУККАЙНАРДЖАНСКИЯ МИРЕН ДОГОВОР  (1774 Г.). Периодът 1569-1878 г. от гледна точка на отношенията между двете съседни империи – Руската и Османската, може да се характеризира като период на непрекъснати войни, военни конфликти и противостояния./Стоянов 2018:/  От позицията  на разглеждания въпрос две войни представляват за нас изследователски интерес – войната от 1769-1774, завършила с подписването на Кючуккайнарджанския договор, и Кримската война. Руско-турската война от 1769-1774 г. е един от ключовите конфликти между двете империи. Именно този сблъсък поставя основите на т.нар. Източен въпрос и се превръща във вододел за историята не само на руско-османските конфликти, но и на Източна Европа като цяло.

        Кючуккайнарджанският  договор е важен военно-политически документ. Този документ съдържа два пункта, които имат важно значение за кримските татари в Кримското ханство и българите в Османската империя: 1.Обособяване на Кримското ханство като самостоятелна държавна структура, отделна от Османската империя. 2. Охрана  и разширяване на правата на подвластните на Турция народи, чрез така нар. „покровителство“. Обособяването  на Кримското ханство като самостоятелна държавна структура на пръв поглед може да се оцени положително. Но отчитайки високата конфликтност в региона, имперските амбиции на Русия за излаз към топлите морета, геостратегическото разположение на Кримския полуостров веднага го превръща във военно-стратегическа цел за Русия. „Кримското ханство става независимо от Турция и с това се предрешава следващия  преход на Крим под властта на Русия“. /Дуличев 2005: 217/                                                                   

        Кримските татари са лишени от държавност.  Географията – това е съдбата на народите. След сключването на договора в Кайнарджа  през 1774 г. започва  първото по-масово прииждане на татари по българските земи. След 1784 г., когато Кримският полуостров преминава към Руската империя, притокът на кримските татари  продължава. Следващата вълна е  от Буджака в периода 1806-1812 г., когато цялото тамошно татарско население се преселва в Добруджа. Непосредствено след Кримската война  в периода 1854-1862 г. започва голямото масово колонизиране в Северна България, дори стига до Видин и Кула, но най-вече в района Русе-Силистра-Шумен. В България са пристигнали  110 000 татари, а в Македония – 70 000. /Михайлова-Мръвкарова 2013:13-14/.  През този период кримските татари са доста многобройна и компактна маса, щом в простонародния  език Добруджа започва да се нарича „страна на татарите“./Тонев 1988:25/        

         Малкото български граждани, които днес се  самоопределят като кримски татари, са внуци на последните мигранти след Кримската война. Те имат съхранена жива памет за тази миграция, предавана между поколенията,  като „легендата за дошлите с огъня“/Джанай 2012:/ За кримските татари  произходът се свързва с идеята за общата им прародина Крим, която се явява начална точка на тяхната историческа памет. Често разказите на събеседниците започват с „Дошли сме от Крим…Всички сме от там“. /Еролова 2010:49/ Според изследванията на тюрколога Емил Боев през 60-те години на миналия век това население показва добро владеене на родния език ./ Боев 2016:/ Днес обучението на майчиния език е силно ограничено поради факта на доминиране на българският, като обща езикова среда, и преобладаването на турския език в средата на семейства със смесен брак.

        ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ Най-добрата констатация за социокултурното положение на кримскотатарското малцинство в България безспорно принадлежи на Венета Янкова:  „За татарите в България можем да говорим като за не до там опознат, но „чезнещ“ съсед“./Янкова 2015:63/ Дълго време кримските татари нямаха възможност да показват богатството на своята етнокултурна идентичност. При социализма това не се поощряваше. По време на „Голямата екскурзия“ (1989 г.) кримскотатарското малцинство загуби своите  най-образовани и способни  представители. Независимо че кримско-татарският език е богат и уникален език, кандидат да бъде основа за общотюркски език, той е включен в списъка на застрашените от изчезване езици. Състоянието на кримскотатарския език в България е плачевно. Кримските татари в България имат сериозни проблеми: малочисленност, ниска раждаемост, ограничени възможности за самофинансиране развитието на своята етническа култура и идентичност др. При тези условия утрешният ден може да направи кримските татари неразличими от общия човешки поток. Духовното обедняване и културната нищета винаги имат поразяващ  ефект  за цялото общество. 

ЛИТЕРАТУРА: Антонов 2004: Антонов, Ст. Татарите в България, Наврез, Добрич. Боев 2016: Боев, Ем. Татарите и татарските говори в България, Регионален исторически музей Добрич, Сдружение Професор Емил Боев, Добрич. Джанай 2012:  Джанай Г., Дошлите с огъня си, АИ Проф. М. Дринов. Дюличев 2005, Дюличев В., Рассказы по истории Крыма, ИД  Квадранал. Еролова 2010: Еролова Й., Добруджа – граници и идентичности, Парадигма, София. Карахасан-Чънар 2005: Карахасан-Чънар Ибр. Етническите малцинства в България – история, култура, религия, обреден календар, Издателска къща ЛИК, София. Михайлова-Мръвкарова  2013: Михайлова-Мръвкарова, М.  За кримските татари от Североизточна  България,  АВАНГАРД ПРИМА, София.  Стоянов 2018: Стоянов, Ал. Руско-турските  войни 1569-1878 г.,  Сиела,  София. Тонев 1973: Тонев, В. Добруджа през Възраждането (Културен живот, църковно-национални борби, революционни движения), Държавно издателство Варна. Янкова 2015: Янкова, В., От Джамадиновия род съм (Към  устната история на татарите в Добрич), В: Епископ-Константинови четения,   Непознатият съсед,  издателство на Шуменски университет  Еп. Константин  Преславски“, том 21,  Шумен. Kırımlı 2022: Kırımlı H. Geraylar ve Osmanlılar Kırım Hanlık Hanedanının Osmanlı Devleti’deki Hikayesi  Ötüken Neşriyat İstanbul