четвъртък, 25 януари 2024 г.

В Силистра възстановяват в нов формат дейността на Клуба на знаещите

Създаден преди поне 35 години

Клуб на знаещите "Пеликан" - Силистра

На 31.01.2024 г. (сряда) от 19 ч. в снекбар "БОХЕМИ" с адрес: гр. Силистра, бул. "Симеон Велики" 42А ще се проведе общообразователно събитие от типа „Викторина“. Отворени въпроси в области като история, география, музика, кино, литература, науки, спорт и много други, плюс мултимедийни въпроси (музикални, снимкови и видео загадки) очакват участниците – отбори от 2 до 6 души (общият възможен брой е 44).

Въпросите са 40 на брой, разпределени по равно в четири кръга. Максималният брой на участниците е 44 души. Според организаторите, това е възможност „за една по-нестандартна вечер с приятели в името да се научи нещо ново и интересно“
За участие е нужна предварителна резервация. Крайният срок за записване е 12:00ч. на 30.01.2024 (вторник). Цената за участие в викторината (куиза) е 15 лв. на човек: такса за участие и почерпка. Наградният фонд ще се сформира от 33% от събраните такси за участие (под формата на ваучери за последваща консумация на място в снекбар "БОХЕМИ"). Заелите 1-во място ще получат 60% от акумулирания награден фонд, а 2-ро - 40%. За контакт и резервации – Димитър Димитров, 0897 854 527. Съорганизатор – Димитър Георгиев, гр. Варна, 0897 257 819.
Да припомним, че преди 35 години в Силистра стартира един от първите в страната т.нар. Клуб на знаещите "Пеликан"– инициатор за него тогава бе Доброслав Дойчев, който после замина за Варна и в продължение на много години продължава да бъде стожер на тази форма на общуване, каквато е и световно известното телевизионно руско шоу „Какво, къде кога“.
Също в Силистра през м. декември 1998 г. бе създадена и НАЦИОНАЛНА АСОЦИАЦИЯ НА КЛУБОВЕТЕ НА ЗНАЕЩИТЕ В БЪЛГАРИЯ. Под нейна егида периодично се провеждат състезания, в които се включват и силистренци - някои от тях отдавна не живеят в родния си град, но все още са запалени от играта за интелигенти и любознателни хора.


вторник, 16 януари 2024 г.

Борислав Зюмбюлев - главен редактор на в. 24 часа, предлага на цяла България природна разходка край родна Силистра


Ореховата гора край Силистра е нещо по-принцип известно, но силно впечатляващо като история. Това е наистина огромна гора от орехи, в която има няколко чешми със студена вода (бел. ред.-на снимката е една от тях). Появата на тази гора не е случайност, а съзнателно действие на кмета на Силистра по времето на Стефан Стамболов.

Този човек се казва Дянко Коджабашев, за него пише Симеон Радев в "Строители на съвременна България" и е съселянин на Димитър Петков - Свирчо, известният опълченец, журналист и политик, баща на Петко Д. Петков и Никола Петков. (И на тримата има паметници в центъра на София, защото и тримата загиват от насилствена смърт заради техните политически убеждения, между другото).

Дянко Коджабашев е няколко мандата кмет на Силистра в края на 19 век (бел.ред.-негов потомък бе стопански деец в Силистра до 90-те години на миналия век). Той не е и точно съселянин на Димитър Петков, а са земляци опълченци от две съседни села. Свирчо е родом от тулчанското село Башкьой, а Коджабашев е от съседното Касапкьой. По негово време е построена супер впечатляващата сграда на днешната Художествена галерия в Силистра.

Тази сграда е била проектирана за т. нар. Педагогическо училище (праобраз на Софийския университет - висше училище за подготовка на учители - то е местено няколко пъти - в Свищов, София и на други места). После става Общинска палата, когато румънците окупират Северна Добруджа в него слагат колониалната администрация. Но това не е румънска сграда, каквито в Силистра има много. А е чисто българска. Сравнена с нея, националната галерия в София и бивш царски дворец е като селска плевня.

Та, въпросният кмет Дянко Коджабашев освен сградата на Педагогическото училище, при него е първият общ устройствен план на града, Пипиниерата (разсадникът - парк, в който днес се помещава болницата от павилионен тип) и засадените хиляди декара с орехи, "за да имат гражданите да си ядат". И до ден днешен цели цигански фамилии се прехранват само от това - събират орехи, белят и продават. Гората е общинска, няма собственик и всеки може да си бере или събира. Другата цел на тази гора е била да се промени климата в града и е безспорен факт, че в мига, в който преминеш границата на гората, която започва от местността "Чатал кулак" (бе ред.-там има чешма със същото име), градусите падат поне с 5 и тези неприятни добруджански суховеи изчезват.

Там има и извори с чешми, които са отново резултат на засаждането на тази гора, защото, където има дървета, няма суша: листата на дърветата задържат дъждовната влага и тя се стича още толкова време, колкото е продължил дъждът. После сянката пречи на изпаряването и под слоя от окапали листа тръгват подпочвени води, които избиват в изворчета с вкусна вода. Изумително е как един кмет може да свърши толкова полезна дейност за поколения напред, ако просто мисли за съгражданите си.

Маршрутът за дълга разходка: отивате с такси или автомобил в съседното село Полковник Ламбриново. То е много приятно село, превърнало се в нещо като силистренската Бояна - имотните местни там си вдигат къщи. Защо? Защото селото е перфектно устроено - с три хубави асфалтирани улици, по които има равни парцели по 2,4 декара всеки. Това е перфектният размер за хубава къща с двор. Може да се вдигнат 3 етажа, без да се нарушава т. нар. КИНТ (бел.ред.-съотношението между общата площ на парцела и допустимата разгъната застроена площ на сградата, която ще се строи върху него) и да остане двор, който може да се поддържа, без да е нужно да имаш фултайм градинар.

Парцелите са еднакви, защото това е било изоставено турско село, което по време на румънската окупация е било проектирано за куцовласи колонисти, които да дойдат от Македония. След Крайовската спогодба там заселват и оземляват българите, които стават обект на етническото прочистване в Севера Добруджа. Въздухът идва от планината Шварцвалд в Алпите: доказано е при изследване на "розата на ветровете" през 60-те години наминалия век. Изследванията са правени, за да се установи защо там виреят толкова добре топлолюбиви кайсии, череши и праскови.

Високопланинският въздух се спуска по река Дунав и, тъй като има един постоянен фонов западен вятър, въздухът от Шварцвалд стига до Черно море, което пък завихря обратно течение от влажен и топъл въздух от морето, така климатът в района е...тиролски. Заради пресушаването на айдемирската низина, т. нар. балта, този алпийски вятър завива право към Полковник Ламбриново.

Тръгва се от камбанарията в центъра на селото и се върви в североизточна посока. Друга опция е да отидете при язовира, който е на югозапад от селото - да си направите плаж или риболов, и оттам да слезете пеш в града, където има два петзвездни и много други по-ниско категорийни хотели. Върви се покрай бившето гражданско и след това военно летище на Силистра в местността "Баба Атанаска", после се продължава по околовръстния път за Варна и в покрайнините на село Калипетрово се свива рязко на изток. Така скоро ще попаднете първо в една люлякова гора, а от нея в ореховата, известна повече на местните като "Памук кулак". Там има чешма с много хубава вода.

За съжаление, старият ресторант, в който вековни орехи растяха вътре в сградата, е полуразрушен. Подминавате два микроязовира. Има един друг ресторант "Градина" наблизо, който е в местността "Чатал Кулак", където може да се разхладите и да опитате вкусна храна. Но вечер там правят често рождени дни и други приятелски събирания, и има шумна музика, и обикновено...няма места.

Ако сте се движили с добро темпо, може да продължите нагоре към крепостта "Меджиди табия" и от там да се спуснете към града по стълбите от балчишки камък и да стигнете до стадион "Луи Айер". По този път има много диви теменужки, едри кокичета и минзухари. Прехвърчат фазани и бягат сърни, имало и лалугери, но се твърди, че те изчезнали от цяла България заради затоплянето. Затова си вземете фотоапарат и снимайте - най-доброто време е средата на март и началото на април, за да снимате пролетните цветя.

понеделник, 15 януари 2024 г.

На 64-ия си рожден ден журналистът и общественик от Силистра Йордан Георгиев с предизвикани откровения за живота и творчеството

Родените в началото на годината са благословени да си правят равносметка за постигнатото в синхрон с току-що изминалия календарен период и да се замислят тутакси за това какво имат да свършат в новия…

В интерес на истината вярно е, защото времето за въздишка по вече отминалата година преминава почти веднага в оптимистично издишване на надежда и упование за следващата, която вече е започнала. В моя случай нещата са даже още по-драстични: аз едва преди 2-3 години научих, че всъщност реално съм роден навръх „Нова година“, т.е. в 23,30 ч. на 14 януари 1960 г. Припомням, че до преди 55 години на този ден се е чествала „старата Нова година“. Още повече, че в този период все още е било актуално ехото от посрещането на Игнажден (някои етнографи твърдят, че това е „нашият изконен празник“, защото е свързан с древния Български календар), Бъдни вечер и Коледа. Преди да дойде ерата на Дядо Мраз и Снежанка, които пристигат за Сурваки, когато „подаръци има за всеки от сърце“, докато всички доволно пляскат с ръце и тропват хорце (преди още националната телевизия да пусне в полунощ „Дунавско хоро“, което май тази година бе пропуснато).
Така де, акуширалите моето израждане са го „писали“ като станало на следващия ден, вероятно залисани в празнични наздравици. Това обаче не е повлияло какво име да ми дадат, защото дядо ми по бащина линия е Йордан, а в онези времена Богоявление е на 19 януари (Йордановден по старому). Следователно това е най-близкият именен празник, което за българите в миналото често е било важна подсказка и са се съобразявали с това знамение („човекът идва с името си“). Впрочем, 55 години след моето раждане племенникът ми също си дойде с…името си: роди се срещу Тодоровден, дядо му се казва Тодор (прадядо му – също). Нарекоха го Теодор – както е известно, това е гръцкият вариант на име със значение „божи дар“.
За мен декември и януари винаги са били тежки месеци, защото празниците са много, както и софрите. Да не говорим, че, нали знаем, преди всеки рожден ден всеки от нас попада в 52-дневен „мрачен период“, известен като „Сатурнова дупка“, включително по отношение на съдържанието на пари в джоба. Така на практика в едни от най-радостните и емоционални в календара дни човек преодолява наложени му от съдбата предизвикателства, с които трябва да се съобрази в името на своето съществуване в бъдещето.
Професията ти е „отворена“ и я упражняваш цял живот все сред хора…
Възможността да съм непрестанно в „окото на бурята на живота“ е нещото, харесващо ми в това, с което се занимавам професионално близо 35 години – 25 от тях преминаха в лоното на „чистата журналистика“ – местна, регионална и национална, а вече над 10 години съм сферата на пиарската дейност в държавна институция. През този период бях 16 години и общински съветник (до 2011 г.), а дълги години и общественик, включително с активно участие в неправителствени сектор. Следователно съм бил в един момент на „сцената“, но междувременно съм имал запазено място и на първия ред в „салона“. Понякога съм се застоявал зад кулисите (сега им казват „бекстейдж“), наблюдавайки от различни ъгли както случващото се в петното от светлината на прожекторите, така и в залата сред публиката.
Участвал съм в написването на сценария за различни събития в Силистра и на други места в областта, че дори и в столицата, давайки идеи за тяхната по-ефектна режисура от моя гледна точка. Налагало се и да бъда част от „трупата“, изпълняваща „пиесата“. За зло или за добро много рядко съм играл „главна роля“, а почти никога – „храст“, за когото не е предвидена ни една реплика. Всичко това ме обогати и ме превърна в човек, който има нагласата и умението да се съобразява с всички обстоятелства, влизайки в „положението на другите“.
Може би благодарение на това стечение на обстоятелствата си създадох философското обобщение „Разбирам те, но те не оправдавам“, благодарение на което винаги имам едно на ум по отношение на човешките постъпки. Някои от тях на хора, които са ме разочаровали в някаква степен, макар че съм бил с тях и около тях като душеприказчик, „сив кардинал“, източник на идеи или необходим посредник в общуването с други хора. С други думи, познат ми е ефектът от „Направи непожелано…добро…“. Но…да са „Живи и здрави!“.
Не се научих обаче да си следвам непременно и на всяка цена интереса, което, естествено, не ми спести огорчения от непокрити със съдържание очаквания, преценени от мен като заслужени. Според някои приятели, това е моя извечна слабост, която ми пречи да получавам това, което заслужавам за труда си. А аз зная, че така съм устроен – за мен е важно да се свърши работата, при това по възможно най-добрия начин, пък останалото – отплатата, „обратната връзка“ и пр., ще дойдат от само себе си. Както неведнъж се е случвало в живота ми. С годините отвикнах да вярвам на родната мантра „Погледни ме с едното, за да те погледна с двете“. Това разбиране, подобно на някогашния „договор“ – „стиснатите ръце“, може да е било характерно за „българина от старите времена“, но вече не е задължително да бъде с дежурно присъствие в съвременния житейски дневен ред.
В определени моменти съм бил вместо адресат за награда – мишена за шамар, получавал съм вместо благодарност – подигравателното признание „на теб не ти струва нищо да го направиш“ („идва ти отвътре“), т.е. не полагаш усилие. Установих поне, че са полезни ударите под кръста, а и стрелбата от упор в лоба, защото са уроци, които е добре да научим, за да си знаем за „другия път“.
Хората, които творят, обикновено имат и „творчески планове“, твоите какви са за обозримото бъдеще…
Всеки човек, който е подвластен на изкушението да твори в определена област, е зареден с желанието си да се изяви, показвайки какво е научил, с какви знания се е заредели, какъв „продукт“ е създал. Има хора, които трупат, трупат и тогава „избухват“ с няколко „издания“ наведнъж. На мен това ми се случи между 2011 и 2013 г. с три книги – „Да случиш на живот“, „Налице и наопаки“ и „Ракурси“ (20 г. от живота на Силистра). Изминаха 10 години, в които не съм спрял да пиша, повече като пиар, но и като журналист. Междувременно отделих внимание, енергия и творчески замах за редакторска работа за няколко книги на етнолога д-р Йордан Касабов, на хумориста Велико Огнев, на авторката на книги с различно съдържание Милка Трендафилова, на родолюбивата трилогия на Момка Чумпилева, както и по повод книги на други местни автори.
Спокойно мога да издам книга с пътеписи, например, с всичко, което съм видял и описал от посещения в България, а и в много други страни (Русия, Бразилия, Китай, Южна Корея, ОАЕ, Турция, Гърция, Сърбия, Румъния и др.). На тази тема да го сторя в рамките на общ сборник имам дадено обещание от 4 години насам на проф. Анчо Калоянов – мой преподавател от Великотърновския университет, което не съм забравил, но „още не му е дошло времето“.
Смятам за правилно да направя продължение на „Ракурси“, защото за изминалата декада са се случили много събития в област Силистра – предимно в духовната сфера, но и в някои други области. Разбира се, докато се оформи един такъв продукт има много работа. А и финансиране трябва, което не е лесно на принципа на „самиздат“. Пък и „Кой чете книги в днешно време?“. В запас са налични и наброски с някои теми по лични мотиви, които ще представят срещи с повече и по-малко известни хора, с които Негово Величество Животът ме е сблъсквал.
А той, моят живот до този му момент, все повече ме убеждава, че най-важното в него е разбирането „Живей за мига“, за което в интернет се казва, че е „афоризъм, изкован в зората на Римската империя, продължаващ да резонира със същата сила и днес“. Приписват го на израза „улови мига“ или „живей днес“ от поема на Хораций. Другите интерпретации по темата са „Живей днес, не отлагай за утре“, тъй като времето изтича и трябва да се наслаждаваш на всичко, което ти се случва тук и сега.

АРТ Силистра, ФЕЙСБУК

Благодарствен следпразничен размисъл
Именният и рожденият дни са заели трайно място в българската празнична традиция, като моменти, в които се покланяш на Съдбата, че все още те има и си адресат на безброй пожелания. Особено в днешно време, при наличие на социални мрежи в интернет, независимо кой къде е по света, може да напише на някого „Здравей…й“, да му драсне кратко ЧИМ или ЧРД, да кликне „Харесва ми“ под нечие умилително послание, да пусне емотиконна „сълза“ или „усмивка“ под поздравителна картичка, да изрази отношение с най-обикновеното българско „Честито!“.
В задъханото от предизвикателства време, в което живеем, висш пилотаж е дълъг текст с умозрително пожелание, понякога толкова дързък или проникновен, че ти иде да се разревеш като дете, целунато по зачервената буза от снежинка в студен зимен ден. Да не говорим какви чувства предизвикват старомодни форми, като хартиена картичка в писмо, а вече и гласов поздрав по телефона, защото тогава нещата стават необратимо романтични и разтърсващи крехката ментална човешка броня.
Доскоро мислех, че само на Йордановден мога да получа изключително голямо внимание, подобно на мнозина мои съименници. Оказа се, че и денят рожден може да бъде повод за уникален поход към празнуващата ми душа от страна на хора, с които непосредствено общувам – роднини, приятели, колеги, партньори в различни начинания; от други – непознати за мен в личен план, както и от мнозина, с които общувам единствено виртуално, защото заедно споделяме пространство във Фейсбук.
Благодарен съм на всеки, който е отделил дори секунда, за да се сети за мен навръх 64-я ми рожден ден!

четвъртък, 11 януари 2024 г.

ОУ „Иван Вазов“ – Силистра предстои да чества 50-годишен юбилей

На предстоящата 50-а годишнина на ОУ „Иван Вазов“ – град Силистра е посветена годишната програма от дейности в училището. За нейната реализация директорката на училището Росица Трендафилова е определила състав на комисия с председател Иванка Желязкова. Сред резултатите от програмата, започнала в началото на учебната 2023-2024 г., в навечерието на празника трябва да са факт празничен видеоклип, „Посещения на по-големите Вазовци при по-малките“, месец на четенията с 6 инициативи, празнично ателие, изработка на постери „Училището и патронът“.

Така също презентации, викторина за Иван Вазов и кътове в негова чест. Както и виртуална разходка в къщата музея на патриарха на българската литература. Други инициативи: „И моите песни все ще се четат“, „Моето училище празнува“, „Засади дърво, остави следа“, „Спортът е здраве“ и др. За 40-ата година на училището, открито на 15.09.1974 като „Пето основно училище“, което две години по-късно получава името на своя настоящ „патрон“, е издадена книга, озаглавена „От учителя с…любов“. Тя включва 60 интервюта с учители, включително с тогавашния директор.

Според неофициалната статистика, над 200 са работилите в училището учители през изминалия половин век, а над 30 000 са техните възпитаници – „Вазовци“. Общо четирима са предшествениците на поста на настоящия директор: Костадинка Молдованова – 3 години, Георги Николов – 11 г., Малина Станишева и Красимир Коев – всеки от тях по една година, Александър Кононов – 30 години.


Силистренска НПО завърши международен проект, стартирайки нов


В Национален клуб на БТА – град Силистра бе проведена пресконференция от представители на СНЦ „Паралел-Силистра“ с председател д-р инж. Диана Бебенова-Николова. Повод за срещата с журналистите бе приключването през м. февруари на 18-месечния проект „
BeActive“, финансиран от Програма „Еразъм+“. В него са участвали неправителствени организации от 4 държави. С методическото участие на доц. д-р Диана Железова e подготвен наръчник „Активни“ с обучителни материали, издаден на български, английски, испански и португалски езици.

Помагалото на практика обобщава опита по време на дейностите в рамките на проекта и особено след младежкото обучение в Сицилия. По проекта са обучени 240 младежи и институции чрез проведени кампании относно сътрудничество за решаване на проблеми в общностите – по Европейски младежки цели, Зелена Европа, равенство и приобщаване. Проектът е представен пред Областна координационна група за учене пред целия живот.

В ход е нов проект на Сдружението, наречен „Перспективи“. Негови партньори са от Литва, Кипър и Испания – Канарските острови. Неговата основна задача е да работи за активизиране на жени как да бъдат лидери в своите общности. Темата на проекта се вписва в профила на силистренската неправителствена организация, специализирана в сферата на обучителните процеси в гражданския сектор.

„В проекта, в който ще участват и студенти от Филиал Силистра на Русенския университет, сме предвидили различни форми на обучение (чрез преживяване, представяне на рецепти за самонадграждане, търсене на „обратна връзка“ в обществения смисъл и др.)“, заяви доц. Железова. „Сдружението ни, което през м. април т.г. ще навърши 20 години от своето създаване, си намира партньори за проектите по различни начини, включително чрез интерактивна платформа, в която има регистрирани организации с подобен на нашия профил“, обобщи инж. Бебенова.

 

 


вторник, 9 януари 2024 г.

Приключи силистренско-великотърновски проект със социално-психологическа и етнопсихологическа теми при български условия


През януари 2024 г. приключва проект № ACF/817 на тема „Социално-психологическа биография на насилието в българското семейство и интерпретиране на етно-психологическите особености спрямо европейските ценности и политики”. Той е финансиран по линия на Финансовия механизъм на ЕИП от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия. Проектът е съвместна реализация на Женско сдружение „Екатерина Каравелова“ – Силистра в партньорство с Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“. Неговата цел бе изследване за причините, следствията и възможните подходи за предотвратяване на насилието, основано на пола във връзка с равенството по отношение на пола. Хората, към които бе насочена инициативата, са политици на национално и европейско ниво, както и университетски институции.


В рамките на неговото изпълнение бяха реализирани следните дейности. Едно от тях бе теоретично изследване на българското семейство, съдържащо данни и факти за насилието и взаимоотношенията в локален, национален, етнически и трансгенерационен план. Изследването е публикувано в монография и е достъпно на адрес в интернет www.ekaravelova.org (меню „библиотека“). Печатни копия на монографията са разпространени сред регионалните библиотеки в страната и висшите учебни заведения с хуманитарни специалности. На база на изследването бе изготвена „Хронологична карта на българското семейство“. През есента на 2023 г. бе въведен курс лекции в учебната програма по етнопсихология във Великотърновския университет.


Друга дейност бе количествено и качествено изследване на полово–ролевите стереотипи, нагласи към домашното насилие и взаимоотношенията в семейството към настоящия момент в България. По метода на т.нар. фокус групи в 14 области от страната, включително Силистренска област, с характерни особености в социално-икономически аспект и фолклор са изследвани полово-ролевите стереотипи, нагласите към домашното насилие и взаимоотношенията в семейството. В изследването са участвали жители на малки, средни и големи населени места, лица от различни възрастови групи и ученици от горен гимназиален курс. Паралелно бе проведено анкетно проучване (количествено изследване) във всички 28 области в страната относно нагласите и дефицитите по отношение на домашното насилие.


Извършен бе анализ на събраните количествени и качествени данни, който послужи за изработването на два броя наръчници – за професионалисти (образователни институции и помагащи професии) и за публични личности, влияещи на политиката, свързана с домашното насилие и насилието основано на пола. Трите документа (анализ и два наръчника) са публикувани за свободен достъп в интернет страницата на ЖС „Е. Каравелова (
www.ekaravelova.org). Наръчниците са разпространени сред социалните служби в страната, в структурите на Министерство на вътрешните работи и Министерство на труда и социалната политика, така също сред доставчици на социални услуги, между политици и в библиотеки.

Проведена бе Научно-практическа конференция на тема „Домашното насилие в българското семейство“, на която са представени изследвания и добри практики за превенция и интервенция, насочени към справяне с проблема „домашно насилие“, чрез промени в образователната система, системата на социалните услуги, полицията и правосъдието. Сборникът с докладите е публикуван за свободен достъп в интернет страницата www.ekaravelova.org и е разпространен сред регионалните библиотеки в страната.

Факт е посещението в Европейския парламент, където са осъществени срещи с трима евродепутати от българската квота. На тях екипът представи резултатите по проекта и направи предложения за промяна в образователната и социалната политика както в Европейския съюз, така и в България с цел предотвратяване на насилието основано на пола и във връзка с равенството по полов принцип. Изготвено и изпратено бе писмо до членовете на Комисия по правата на жените и равенството между половете (FEMM) с информация за проекта и резултатите от проведените изследвания, заедно с конкретни предложения, насочени към надграждане политиките и програмите на Европейско ниво.

Среща бе проведена и в Народно събрание на република България с представители на няколко постоянни парламентарни комисии: по правни въпроси, социална политика, образование и наука. В рамките на срещата бяха представени постигнатите резултати по проекта, изводите от направените изследвания и предложения за въвеждане на промени в социалната, образователната, здравната и правосъдната политики на страната.

 Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Женско сдружение „Екатерина Каравелова” и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.

сряда, 3 януари 2024 г.

Предизвикателства в лоното на няколко цивилизации в съседна Турция

Есента на 2023 г. Тръгваме с автобус от Крайдунавска Добруджа, за да пристигнем в София, откъдето пътуваме с влак до град Баня, Карловско. Там ставаме част от обща група с туристи от Тракия, пожелали да прекосят заедно в автобусна екскурзия половин Турция. Пътьом и в края на пътешествието се озоваваме в един многолик съвременен евро-азийски свят, наследил няколко поредни цивилизации.


                               Национален парк "Гьореме"

                                       Град Юргюп в Кападокия

                                    Шоуто с танца на дервишите

                        Цистерната "Йерибатан" в Истанбул

                                  Соленото езеро

                   Край Учхисар и Долината на гълъбите в Кападокия


                                                Бурса

Историческата част на Истанбул нощем в светлинна премяна

  Долината на влюбените в Кападокия - първа спирка за фото сесия

В съвременния глобален свят всеки от нас все по-често се пита „Какво е за мен родният дом или този, в който живея и работя; там, където се грижа за своето семейство и се вълнувам от проблемите на обществото?“. Ние, жителите на Силистра, имаме привилегията да сме част от населено място с важно географско и стратегическо разположение. В своята дълга история още почти от своето първоначално съграждане то винаги е било единствено град крепост с важен статут.

В продължение на векове нашите предшественици са изпълнявали епохалната мисия да бъдат страж на земите край вечния Дунав, независимо за кой цивилизационен момент става дума. Днес ние стъпваме по дирите, останките и арте фактите, наследени от римския, българския и османския периоди в развитието на града, разположен като разпъната изящно тетива на лък край уникална водна артерия. Да превземат крепостта край Силистра, както и много други като нея по света, са се борили с цената на безброй жертви империи и държави, желаещи да сложат ръка на дунавската граница и да се възползват от благата на равнината от нейните две страни край долната част на реката.

Подобно на много стари градове, каквито ще видим и в Турция, и Силистра е съкровено завещание от древността, в което са записани с невидимото мастило на времето посланията и делата на императора Марк Аврелий, пълководеца Флавий Аеций, Доростолските мъченици начело с първия от тях – св. Дасий, първия български патриарх Дамян, славния български цар Симеон Велики от „Злятния век“, книжовника Партений Павлович, равина Елиезер Папо, първия светски кмет на кв. „Волната“ капитан Георги Мамарчев, революционера Никола Филиповски (капитан Дядо Никола). Както и на други герои, заслужили вечен спомен за себе си от отдалечени от съвремието ни времена. Тук са гостували, макар и рядко, владетели на царства, господарства и империи – римската, българската, османската и др., както и пълководци на армии, включително руската по време на многобройните войни, водени в Добруджа в продължение на стотици години до преди по-малко от век.

Неописуемо е чувството да сме част от общност, живееща край една от четирите на света реки, неизменно изтичащи от „райския извор“. Река Дунав е като цял воден континент, както я описват географите и философите. Тя е вечна и разнолика като Тибър, жива и плодоносна като Нил, величествена и впечатляваща като Мисисипи, любима и тачена като Волга, оживена и бърза като Рейн. Благословени сме да живеем в град със свое славно минало и за чието достойно настояще трябва всеки ден да се борим, за да го превърнем заедно в място, където се живее в среда на свободен дух и на чувство за развитие с поглед в бъдещето.

Защото само така Силистра ще се превърне в град с икономически и културен облик, какъвто заслужава да има нашата „древна яка крепост“ и какъвто е имала в миналото. Малцина обаче знаят, че през Силистра е преминавал Пътят на коприната, простиращ се на 8 000 км от Китай до Франция и преминаващ през много царства и държавни обединения, както също през пустини и усойни места, разположени на два континента – Европа и Азия. Част от дългото трасе за търговци от тогавашния „цял свят“ е пресичало територия, която понастоящем в Турция е сред най-посещаваните. Най-вече по повод природна даденост, съчета с човешка намеса, датирана от преди векове. Става дума за „историческа област Кападокия“.


Тя се намира в Анадола и за нас, българите, това „някъде там“ е Мала Азия, заради спомена от следвъзрожденските патриотични романи, в които се разказва за въстаници и войводи, заточени в митичен зандан в Диарбекир, известен като „крепостта на ужасите“. В днешна Турция, предвид факта, че 98% от населението изповядва исляма, е подчертано чувството за еднородност, което не пречи вече над 6 десетилетия да се „използва“ наследието на всички цивилизации, оставили тук своите културни и материални следи. По тези места християнството е имало период на разкош, оставяйки видими свидетелства, които в момента са неизменен туристически фокус в една от най-големите мюсюлмански страни днес.

На пръв поглед възможността за летене с балони над безброя от чудновати скали и каменни силуети – все едно вертикално изправени сталагмити с припознавани в тях различни човешки, животински и предметни фигури, е повод за част от жадните за приключения туристи да се запишат за екскурзия до „земята на красивите коне“. Такъв е преводът на името на областта, наричана още „родина на феномени“, за да се привлече още повече вниманието към нея в платото със средна височина от 800 м.

С автобус, а вероятно и с автомобил, пътят до Кападокия е дълъг и тегав, и спасението е в двете посоки да бъдат предвидени спирки с нощувки в други знакови места – в нашия случай това са мегаполисът Истанбул – в далечното минало за всички е Константинопол; за българите в по-близък времеви план – Цариград, където нашенци са ходели на хаджилък по време на Българското възраждане; сегашният държавен административен център Анкара́ – Анкър – от гр. „котва“, Анкира – в древността, по-късно прекръстен на Ангора от селджуците през 1073 и така до 1930 г.,) и първата османска столица Бу́рса – по-рано Бру́са, а в далечното минало Прусиас – на гръцки), където е кръстопътят между севера и юга на областта Анадол (Анатолия).

На практика за една непълна седмица чрез подобна програма туристът има възможност да обходи няколко различни дестинации, потапяйки се в разнолика във всеки смисъл атмосфера. От друга страна, срещите с хора с по-малко познат манталитет и с различен стандарт на живот водят по естествен път до сравнения, а това само по себе си е интересно, ценно и запомнящо се като знание и преживяване. В някаква степен притичването през времето и пространството натоварва сетивата, ума и емоциите.

Те неминуемо изпитваме при смяна на природната картина, на климата и на динамиката на живот, на лицеизраза и на формата на общуване между хората. За сметка на това при толкова голямо разнообразие на впечатления човек може после да разказва и да пресъздава дълго и упоително своето възприятие за всичко видяно или чуто по време на преходите и на престоя.

Когато екскурзията е в навечерието на стогодишнината на Република Турция, част от представяната мимоходом информация е свързана със следосманския период. Както и за родения в Солунско и учил в емблематичния за българите град Битоля „баща на турците“ Мустафа Кемал Ататюрк, извършил революционни реформи със силен светски характер в новосъздадената турска държава (1923 г.). Благодарение на тях са премахнати арабската азбука и фесовете. Дори и фереджетата. По ирония на съдбата век по-късно те са върнати в определена степен, без това да се набива безкрайно много на очи – поне в европейската част на страната. За пръв път е дадена възможност на всеки гражданин по тези земи да има свое фамилно име.

С всичко това и с другото покрай него той е заслужил наградата да се веят знамена с достолепния му лик, навсякъде да е видим бюстът му в каквито ни идват на ум размери, както и да му бъде посветен в столицата забележителен мавзолей, вписан в грандиозен комплекс. Част от него са десет зали, символизиращи идеалите на турската светска република.

Къде другаде може човек да хвърли око върху библиотека от 3 000 тома с текстове на езици от цял свят, прочетени от един от съвременните гении в сферата на политиката и управлението? Или в свободен ритъм да бъде индивидуално разгледан богат снимков и видео материал, посветен на семейството му и на неговите най-верни съратници. Почти е задължително да се сбуташ с множеството и в магазинчето за сувенири, на всеки от който е ликът на кого мислим…на Ататюрк, естествено – търговецът е намерил своя пристан и тук – в този храм на паметта, поклонението и преклонението. Всичко това позволява да стане достъпно величието на една идея за форма на многоаспектен паметник със забележителен парк, към който води булевард – отново без изненада!, носещ името на Съвършения.

Ако приемем за вярна легендата, че заради отличните си оценки по математика в училище Мустафа е назован от съучениците си Кемал („зрял, съвършен“). Намерението за увековечаване на личността на Ататюрк чрез специално за него „място“ е родено още преди Втората световна война с първа копка през 1944 г.

Окончателната реализация става факт 11 години по-късно. Решението за изграждане на символно място за вечен покой е на Народното събрание на Турция, а на обявения конкурс се явяват автори на 47 проекта от различни страни. Печели местен творец, умело вписал в разработката си характерни символи от селджукски и османски произход. Твърди се, че от хълма, на който се намира мавзолеят, погледът към града от подходящ „градус“ създава представа, че си на звезда, паднала в средата на полумесец. По-точно това се приписва на разговор между Ататюрк и близкия му съратник Исмет Иньоню – приемник на президентския пост, че подобно тяхно въображение е резултат от взаимното им прозрение „Това място е като символите върху нашето знаме – хълмът е звездата, а подножието му е полумесецът“.

Дали им е минавало през ум и на двамата държавници, че някога тук ще лежат тленните им останки? В „залата на честта“ в крипта на 9 м под земята Ататюрк е погребан в ковчег от дърво на череша, обвит с копринено турско знаме. На повърхността посетителите виждат само саркофаг. Към основната сграда в мавзолея водят 42 стъпала, а в него е центрирана ораторска трибуна от мрамор. За Иньоню преди половин век е отредено място под надгробна пирамида в друга отсрещна част на комплекса. Смяната на караула е чакан момент, защото е едновременно атракция и отрязък от време, в който присъстващите съпреживяват виртуално събития, случили се в продължение на десетилетия наред в младата държава. Специален човек в жегата изтрива потта от лицето на дежурния „на стойка“ и следи да не му стане лошо, за да реагира според протокола, включително с готовността тутакси да го смени на поста с отпочинал караул. Величествено е усещането да присъства човек на церемония, когато голяма група университетски дейци, облечени в академични тоги, дефилират тържествено с венци и жезли в ръце.

Върху част от монумента, изграден с материали изключително от турски произход, са изписани върху стени две знаменателни и емблематични речи на Ататюрк – едната е към младежите, а другата е към народа. Във втората, която е по повод десетгодишната на републиката, изрично се подчертава, че управлението и контролът са в ръцете на хората. Твърдение на Ататюрк е и заключението, че „войната е чисто убийство, освен ако не е в името на родината“. Със свое внушение е осъществена идеята да бъде поставена в медни вази пръст от всичките 81 административни области на страната. Сред акцентите на територията от общо 750 дка, от които 170 са застроени, правят впечатление монолитни мъжки и женски каменни статуи.

Както и 24 каменни лъва, колкото е броят на обединените в едно цяло племена при създаване на Република Турция, скулптурирани в премислена със свое послание 17-градусова стойка (поза). При главната алея, водеща към церемониалния площад, са разположени две кули, посветени на Независимостта и на Свободата. Част от комплекса е паркът с около 50 000 дървета, пратени от различни краища на света.
Когато си в столичен или друг голям град, сред най-интересните моменти са нощните разходки, защото тогава в ход установяваш, че си все едно в друг…град, който понякога ти се струва коренно различен от дневния му вид – делови или забързан, спонтанен или някак заглъхнал в сивота.

Разликата е резултат от артистично осветление – когато е направено майсторски с разнообразен аранжимент по емблематични сгради – руини от древността, архитектурни шедьоври от различни периоди и стилове, съвременни офиси на банки и административни здания, фонтани и паметници. И в столицата има такъв на Ататюрк, при това качен гордо на кон, а над и около него се веят простири с триъгълни празнични знаменца. Когато държавата е с подчертано еднотипна религия, неминуемо едни от най-украсените акценти са джамиите, понякога в прекалено ярка и наситена осветеност, придаваща леко натеглива и демонстративна тежест на възприятието.

Така осветен в разноцветен нощен изглед градът се превръща в изрисувана мома, подготвена до най-дребни подробности за сгледа с неистовото желание да се хареса непременно на жениха. Затова е хубаво човек да стане рано сутрин, за да се разходи по същите улици и кътове с цел да открие отликите. Дори в името на риска да изпита разочарование. И докато оглеждайки се къде точно се намира, търси „разминаванията“, в сравнение със (сред)нощното впечатление, може да хвърли поглед върху бързащите за работа. Независимо дали става дума за тези, благодарение на които градът изглежда приветлив, или за тръгналите да заемат навреме своите позиции в служби, магазини, открити пазари и навсякъде, където трябва едни хора трябва да свършат нещо в полза на други хора, включително за гости от близо и далеч. Без да правим сметки колко индивидуални и колективни усилия струва това и какво възнаграждение се полага за него.

Безспорно, истинско пиршество за сетивата нощем е Истанбул, особено в историческата му част. Не е изненада, че ударни светлинни снопове от всички цветове на дъгата се пресичат по джамиите и върху някои съседни постройки от различни времена. Месец октомври е и времето е топло – следователно е подходящо и до среднощ да си свободен да вървиш във всички посоки в името на наслаждението от гледки. А, както в случая, може и късен концерт да „хване“ човек в някоя градинка. Колко му е да се потопиш в песни, увличащи слуха и каращи те да се застоиш като истукан между Синята джамия и „Св. София“, за да запомниш този величествен миг на сливане на миналото с настоящето. Извървяваш пътя и до парка под главното султанско седалище „Топ капъ“ („Дворец с оръдейна порта“), за да наблюдаваш дискретно как двойки – предимно мъже, но и влюбени дуети, седят кротко на тревата и си говорят тихо, отпивайки нещо, което със сигурност не е алкохол, и хапвайки мезе, което пък няма как да е от свинско месо.

Тръгваш да се прибираш и минавайки покрай цистерната за вода, наричана „Йерибатан“, е видно, че е намаляла опашката от желаещи да попаднат в „подземния дворец“. Не му мислиш много и си купуваш билет – никак не е евтин, но си струва преживяването в сътворена през Средновековието инфраструктура. Днес, когато водата в резервоара за питейна вода е малко като количество, тя е в музикално-артистична 3D премяна. Няколкостотин са били подобните съоръжения „под Истанбул“, но това е най-голямото, датирано към VI в. сл.Н.е. Функцията на цистерната е била да филтрира питейна вода за Големия императорски дворец и за другите сгради на т.нар. първи хълм на Константинопол. В древността на това място е имало сграда на колони („базиликална стоя“) – някога средище на съдебната и административна власти, както и книжовен център.

Размери на мега конструкцията: 138 х 65 м, обем: 80 000 куб. м, площ: близо 10 000 кв. м. Разположени в 12 реда са серии от 336 високи по 8 м колони с капители в йонийски и коринтски стилове, по някои от които има и гравюри. Ефектно осветление привлича погледа към съвременни пластики от различни материали. Някога водата е идвала основно по намиращия се наблизо почти километров акведукт „Веленс“ – един от седемте в района. Цистерната е свързана със съвременното изкуство – примерно с легендарния филмов герой Джеймс Бонд по британски кино разказ от преди 60 г., наречен…„От Русия с любов“. Била е също част от различни по съдържание артистични „продукти“, примерно видеоигра от 2011 г.

Пребиваването на метри под земята в „центъра“ на Истанбул е зрелище, което всеки сам изживява вътре в себе си, унесен от музиката в класически стил и загледан в сменящите се по програма цветове в изящен ритъм, движещи се като сенки по стволовете на колоните, както и по стените от огнеупорни тухли. Уикипедия внася известен смут в душата на посетилия мястото с твърдението, че „Според исторически текстове, сълзенето на водата върху колоната с релефни изображения на кокоше око, наклонени клони и др., отдава почит на 7 000 роби, загинали при строежа на цистерната“.

Чествалият преди две лета своята 100-годишнина Музей на анатолийските цивилизации е сред най-богатите в света, предвид факта, че в него е намерено място на безценни древни находки. По тази причина той е главен исторически музей на Турция. Не са стигнали обаче две десетилетия на един от кметовете на столицата, за да изпълни обещаното: да намери за него още по-обширно място, подходящо за мащабни експозиции на различни теми.

В момента огромна част (казват, три четвърти) от фондовете са под земята, съхранявани се далече от човешкото око в складове и хранилища. Експозицията, чието начало е в третото десетилетие на миналия век, започва с кът с възстановка на живота на пещерните хора от преди 11 000 години, и продължава своя ход, препускайки с богати експозиции през различните епохи.

Твърди се, че отново Ататюрк е бил вдъхновител на идеята първоначалната музейна колекция да прерасне в „Хетски музей“. Резултатът днес е внушително впечатляващ: тук се възхищаваме на арте факти от неолита, бронзовата епоха, цивилизацията на Асирия и Урарту, хетите и фригийците, представена е също древността на Гърция, Рим и Византия, както и на Османската империя. Сред уникалните експонати от глина е първият „писмен договор“, както и прощъпулникът на създадени с най-ранната клинописна писменост „писма в пликове“, включително на любовна тема. С вид и размери на съвременни електронни таблети внимание заслужават плочи за писане върху тях. Усилието и последователността на поколения учени и уредници са довели до признанието музеят да получи през 1997 г. наградата „Европейски музей на годината“. В „градинката“ пред музея е възможността всеки желаещ да се съизмери с обезглавени статуи на някогашни светила от римския период. Чисто и просто без подкана заставаш зад каменната драперия на нечия тога и поставяш своята глава най-отгоре, за да останеш за поколенията заснет с осанката на снагата на човек, който е бил значим за своето време.

По света всеки стар град има съхранена крепост или поне останки от нея. В Анкара това е Старият град (цитаделата) в квартал „Хамамьоню“. Върховата точка на градежа е от III в. от времето на галите. Чудесно място за пълно панорамно запознанство с оглед от най-висок ранг – още една „щипка“ за солницата с непосредствени впечатления. А иначе за настоящия вид на крепостта говорим за следващ релефа на хълм петоъгълник с 42 кули с различни форми, височини и отстояния.

Пътьом към най-високото място предприемчиви възрастни хора, живеещи наоколо, още от сутринта разпъват малки сергии, като естествено сред тях са и така обичаните напоследък магнити, както и други сувенири. При наличие на време човек може да се позагуби умишлено по витите улички, за да направи дежурен оглед по магазинчетата, спирайки се на полузатворения площад, да пийне кафе и да се полюбува на обстановката. Дори и на неподвижни расови псета, полегнали върху циглите на стара сграда. Добре е обаче да посети и странно „заведение“, което на практика е питейно, но е и своеобразно царство на различни една от друга кукли. Реално те не са разгледаеми докрай, защото на практика са непреброими.

В Турция има средищни градове, през които се преминава в прехода от една към друга дестинация, и където си струва при тях да се направи спирка, често и благодарение на екскурзоводки внушения и подсказки. В случая отваряме приказка за намиращия се между Истанбул и Бурса град Ескишехир – в превод „стар град“, разположен на високия 396 м хълм „Малък Чамлъджа“, което означава „Боровина“. Той е красив и спокоен университетски център с две висши учебни заведения.

За разлика от огромния Истанбул, разкрачен между Европа и Азия, тук бъдещите висшисти имат възможност за пълноценно преживяване по всички линии. Защото в мегаполиса един студент може да учи дори и на стотина километра от мястото където живее, а това прави обучението му скъпо и го лишава от социален живот. Градът е от примерите как, когато кметът е архитект и от две десетилетия е несменяем градоначалник, развива мащабна инфраструктура, подчинена на обща комплексна идея.
Неслучайно „турската Венеция“ е прозвището на Ескишехир – тук е възможна разходка с гондола по водни канали и под мостовете на река Порсук (от турски преводът на нейното име е „язовец“, но на български думата ни е позната и като „борсук“).

Известен е още като „град на бялото злато“ заради тукашен мек минерал, от който в работилници се изработват различни неща, включително лули. Прочут е и с парк със замък в стил „Дисниленд“. Казват, че и музеят с фигури от восък на прочути хора заслужава внимание, тъй като и той се вписва в култура с висок стил в съчетание с общност, за която е характерен свободният човешки дух.

Вече сме в Бурса – първа столица на Османската империя. Като брой жители градът с развита индустрия е два пъти по-слабо населен от Анкара и поне още толкова надолу е зад Истанбул, който пък за две десетилетия е пораснал двойно – на жители и отстояния. Според някои източници, тук половината от населението може да спори за наследство от придошлите тук изселници от страните на Балканите, включително от България. Нашенци има заселени и от други „вълни“ на преселение – от 30-те, 70-те и 80-те години на миналия век. Оказа се правилно предупреждението на екскурзовода да не си отпускаме „езика“ на публични места, говорейки на български „каквото ни падне“, без да се съобразяваме кой ни разбира.

Защото все ще попаднем на някого, който знае или помни това-онова от нашия език. Както и стана по „центъра“ из търговските улици, където, като чуят българска реч, ни спираха хора на различни възрасти. Някои дори само да поговорят на езика, който вероятно е бил майчин на някого от техните предци, което е предадено и през поколенията. Сред тях бе и възрастен мъж родом от Казанлък, но от половин век живеещ в южната ни съседка, където е работил като учител. Българският му език бе брилянтен и леко стародавен. Той с тъга сподели, че по финансови причини не може да си позволи да пътува до града в Розовата долина.

В града джамиите – стари и нови, са повече от 120. Сред най-хубавите, най-интересните и „най-оригиналните“, поради което е включена в екскурзионния тур, е храмовият градеж, започнат още преди 7 века – при Мехмед І Челеби, погребан тук през 1424 г. След изкачване по мраморни стъпала ни посреща мраморен вход, а вътре навред плочките са синьо-зелени. Заради тях, а и по причина на вдъхновяващите паркове в града, Бурса е наречен „зелен град“. Е, и малко бял наоколо, ако приемем алегорията, че наблизо е ски-курортът в планината Улудаг (Олимп).

В самата джамия архитектурна приумица е осветен през един от прозорците фонтан – за да няма разлика, той също е от мрамор. Според специалистите, „Улуджами“ (Голямата или Великата джамия), която е и гробница, е една от най-важните сгради в Бурса по време на Османската империя. Зелена е заради тюркоазените керемиди, използвани за украшения, които повече привличат внимание, отколкото самата архитектура на храма от 1399 г. Стилът е селджукско-османски и е пръв по рода си с 20 купола върху 12 колони. Амвонът тук е сред уникалните в днешна Турция – създаден е от орех без нито един пирон. Налична е и „тераса“ специално за султана, участващ в молитвите. Калиграфското присъствие тук е върху 192 места и е датирано към по-предишния век.

В миналото Бурса е и столица на коприната, тъй като тук са отглеждани буби. С удивление и задоволство се отбелязва, че от една пашкула някога се „вадели“ нишки с дължина до 1 200 м. В чест на този поминък и съответно на търговията с произведения от естествена коприна е изграден Ханът на пашкулата – в днешно време едновременно специализиран търговски център и атракция за туристите. Вече не се изненадваме, че попадаме на изселник от 70-те години на XX век, който услужливо ни посреща, показвайки всичко възможно от рафтовете в малкото си магазинче. Разбираемо е – с надеждата със сладкодумие и добри цени да привлече клиентела от представители на родината си. Отнякъде изведнъж изниква „слуга“, който поднася чай на всички желаещи, влезли дори само да разгледат ефирната стока. За по-слабо платежните клиенти има и артикули от изкуствени материи – също красиви, но не толкова ефектни. А коприненият шал винаги трябва да е толкова хубав и оригинален, че да избива на завист всяка дама, която не го притежава или е пропуснала да си го купи.

И още една среща с изселник – в локумджийница на пазара, и отново успешно пазаруване на сладости по съвет на домакина, който също не е забравил българския език, за разлика от съпругата му, която вероятно е с местен произход. Пътьом друг „нащенец“ ни оправя посоките, защото долавя как на глас се чудим накъде да пресечем из лабиринта от многобройни улички с външни сергии в „Узунчаршия“ („Дългия пазар), за да излезем по-скоро на площада с гълъбите. По съвета му на бърз ход стигаме на желаното място, за да попаднем на протестен митинг на кюрди – една от най-големите етнически общности в Турция. От пусто любопитство правим скорострелен оглед на плакатите със снимки и текстове под тях, за които нямаме време да разберем за какво иде реч в акцията. Междувременно хапваме на крак поредния сусамен геврек, който обаче нещо не ни допада на вкус в сравнение с легендарния му истанбулски вариант.

Като стана дума за пазари – по традиция в Изтока това са най-интересните, най-оживени, най-любопитни и изпълнени с многообразно съдържание места, които бива да посети чужденецът. Дори е задължително човек да се впише в тяхната атмосфера с глъчка, смесващи се миризми и шарени като черги сергии. На практика там е истинският досег с естеството на човека и с природата, приета на гости в града. В същото време пазарите са мост във времето, защото чрез тях едни неща идват от вековете назад, за да бъдат актуални и днес на трапезата. Проблемът е, че дошлите от други географски ширини много често не знаем „кое що е“, както и нямаме отговор на въпроса „За какво служи?“. Доста обяснения трябват, дори при наличие на интернет намесата на „чичко Гугъл“ е полезна, за да се ориентира всеки дали е налично това, от което има нужда, и как да ползва онова, което му препоръчват да си купи. Пазарите са и място, където можем да се загубим и да се намерим – при това неведнъж и дваж, откривайки и съответно купувайки артикули, съдържанието на които е разгадаемо едва когато се приберем по домовете си.
Разбира се, магазинът на магазините – наследник на средновековния МОЛ, при това под един покрив, е Капалъ чарши“ в Истанбул. Това е територия с 12 „врати“, свързващи десетки „улици“ с разположените по тях няколко хиляди помещения за търговия, която не е възможна само в неделя, когато е затворено. Митичната покрита чаршия дава хляб на работещите тук 11 000 души, продаващи какво ли не. Като почнеш от зехтина „сокът за дълъг живот“, и стигнеш до Негово непреходно Величество – златото, за което казват, че по неофициални данни в тукашните куюмджийници общо е поне 15 тона. Най-вероятно заедно с „тежестта“ на диамантите, както допускат скептиците.

Говорейки за пазарлък, не можем да не кажем и няколко думи за някои по-малко известни моменти от сферата на селското стопанство. В Турция има четири климатични пояса, което позволява на някои места да се отглежда продукция от 4 реколти: от ананаси до банани и от авокадо до портокали. Бидейки страната част от Средиземноморския пояс, №1 обаче са маслините. Съветът на специалистите е да се търси определен вид от най-полезния от тях продукт, а именно зехтинът, като най-ценен е студено изцеденият, с уговорката – задължително предлаган в тенекия или поне в тъмна стъклена бутилка. Приятелска е „забраната“ е да се купува зехтин в пластмасови съдове. Твърди се, че в страната има 36 млн. маслинови дръвчета, като най-качествен е зехтинът от засадените в планините и в каменистите райони, където не се полива.

Миналата година литър от мазната златна течност е струвал от 190 до повече от 600 турски лири. За края на 2023 г. от новата реколта се очакваше цената за 5 литра да стигне 1 800 турски лири при 680 две години по-рано. Трябва да се има предвид и фактът, както казват турците, „у нас цените не се реални“.

Турция е монополист и по отношение на отглеждането на лешници, защото държи 87% от световния „добив“. Местна тъга и възмущение, че борсата за тях е в…град Франкфурт, Германия, като в един момент цената там е била 480 турски лири за кг, докато на производителя се полагало…85. За шамфъстъка, казват, че е глезено дърво, защото дава плод 10, че и 20 години след засаждането си. Мощно присъствие имат и чаените плантации, като се отбелязва, че белият вид струва колкото златото. Тъй като позеленява, когато на сутринта го огрее слънцето, беритбата му става само нощем, докато е на пъпки, още не срещнали в челен удар светлината. За други „сортове“ има различни изисквания кога да се берат и как да се съхраняват. Признава се без международна завист, че Великобритания е страната най-първа в производството, а май и в консумацията на чай.

Напоследък освен за споменатите и за някои други традиционни турски „култури“ борсите са в Англия, Италия, Германия, откъдето диктуват пазарните цени, които в никакъв случай не са в полза на местния производител. Според наблюденията, напоследък както и в много други страни, и земеделието в Турция е в ръцете на бизнесмени, дори и от далечни страни. В района на Коня са най-едрите земевладелци, защото в тези райони е „хамбарът“ на Турция, тъй като в тях се сее жито, царевица и цвекло, но се развива и животновъдство. На 50 км от Анкара е царството на тиквите и сеното.


В Анадола има места, където се отглеждат успешно зимни картови, съхранявани по складове под земята. Казват, че 58% от този вид картофи са минали през подобни условия, преди да достигнат до пазара. Най-сочен ставал лимонът, съхраняван в същите условия – на дълбочина от 20 м, в рамките на 2 месеца. Същото се отнасяло и до възможността бананите да преживеят характеристиката на тези „естествени хладилници“. Извън туризма, районът развива земеделие и лозарство, поради което има са действащи малки изби.


По подобен начин на зависимост от чужди борси стои въпросът и с музеите в Турция – през 2017 г. голям брой от тях са дадени на тип концесия на израелска фирма за 29 години срещу сума сумарно под десетина милиарда щатски долара. Един от резултатите от това е, че цените за вход са повишени и понастоящем посетителите влизат чрез QR-код (електронен билет). Дори и в експозициите на открито преминаването им става през турникет, броящ посетителите като стадо овце.

На тема бизнес още една отметка – все повече в Турция индустриалните зони са извеждани извън градовете, а дори и други райони на страната – примерно от Истанбул към Чорлу в Тракия, където е и по-близо до Европейските пазари. Със себе си това води до привличане на работна ръка от централната част на страната, където и без това е по-трудно създаването на условия за наемане на работници и служители, предвид спецификата на икономиката. А някога толкова отдавна – преди близо десет века, по тези е имало изградени 247 хана за кервани с камили, пренасящи стоки по Пътя на коприната. Още повече, че климатът в Централен Анадол е суров: зиме е –30, а лете +38 градуса. Хановете били на султанска издръжка, ползвани срещу определена такса, гарантираща добри условия за пребиване и сигурна охрана от войници. Защо са били толкова много? Обяснението е логично: с товар една камила от изгрев до залез слънце може да измине от 35 до 40 км, а преходът през сегашните турски и бивши османски земи, е 1 250 км, за което са необходими 40 дни. Отделно – камилата е много инатливо животно и никога не се знае дали няма да има изненади в нейното поведение на пътя.

По магистралата около 800 км е разстоянието от Истанбул до област Кападокия, представляваща триъгълник с размери на „катетите“ си 18х17х17 км. Движението минава покрай природната забележителност „Солено езеро“ („Туз гьолу“). След езерото Ван – безспорен световен №1 соден резервоар, то е второ по големина на юг от България с размери в различните периоди от 1 600 до 2 500 кв. км. В момента е в съкратен вид заради безснежните зими и кората от сол достига до 30 см. Иначе дълбочината му е 2-2,5 м, съдържаща 60% сол. Рай е за дългокракото фламинго, предпочитащо да обитава по-спокойни места, преди да отлети да посрещне новата година в Африка. Най-често се развъждат представители на розово-червения „род“, като заслуга за цвета на оперението на красивата птица е на определен вид планктон.


С една отбивка от магистралата се достига до друг природна забележителност, която набира скорост в желанието си да се покаже на преминаващия турист. Това е 120-метровият каньон край с. Ихлара, намиращ се в едноименната долина. Отвесната канара е изчислена на 4 млн. години и се казва, че още преди хиляди години тук са живели хора, повод да бъде припозната като място за посещение и възхита. Тук до забрана преди десетина години е било възможно да се летува на палатки, докато сега е актуален 5-часов пеши тур с раница на гърба по 14-километрово разстояние до населено място в другия край на каньона. Предприемчиви бизнесмени и сега предлагат примитивни възможности за отдих с импровизирано бистро, но е видимо изграждането на могъщ хотел с издадена навътре към кухината площадка за наблюдение и фото сафари.


Попадне ли човек в Национален парк „Гьореме“, няма как да не повярва, че се намира в „сърцето на Кападокия“, заслужило преди 40 години мястото си в Списъка на световното културно наследство със своите над 100 древни манастира. Близо две десетилетия преди това районът вече е под държавен контрол и не царство на козари пъдари, за да бъде днес един от най-посещаваните музеи на открито, както и естествена сценография за снимане на филми и сериали. Времето не стига за обстоен обход, но е достатъчно да се надникне в различни религиозни обекти, като църквите „Тъмната“, „Елмалъ“, „Св. Василевс“, „Св. Варвара“, „Йъланлъ“, „Чаръклъ“, „Токалъ“ (X-XI в.) и др.

Населеното място крепост Учхисар е сред местата, които обикновено са в предложенията за екскурзионен тур, защото е живописен със своето разположение върху хълм и с крепостта си на най-високото място в района. Пикът му също е подходящ за панорамна обиколка с поглед, още по-завладяващ ако те свари залезът на слънцето. Тогава изведнъж, когато вече са разцъфтели светлините на къщите и хотелите, изведнъж те връхлита средновековна романтика. Разбира се, не е предвидено време за обход по издълбаните в скалата връзки във вид на стълби, тунели и проходи. Старо твърдение е, че приказните комини на запад, изток и север от Учхисар са издълбани през римския период и са били използвани за гробове. Залезът на слънцето ни дава възможност за друг поглед към цялата околност в последните минути от светлата част на отлитащия ден.

Вулканична дейност с последваща ерозия от вятър и вода е виновността днес Долината на любовта и Долината на гълъбите да са сред местата, в които жадни за впечатления туристи се спират, за да ахкат и охкат от всичко видяно. Резултат от природните взаимодействия са причудливи скални образувания, някои от които достигат до 40 м. В основата им е мек туф – вид вулканична скала, който е с различни цветове в зависимост от преобладаващо химично съединение. Внушителните колони имат на върховете си шапки от образуван в продължение на хиляда години базалт, който на практика „пази“ фигурата изправена и цяла. Може да минат 1 000 години, за да се изтърка 1 см от базалта, но случи ли се, лишено от своята защита, съоръжението рано или късно рухва.

Благодарение на играта на въображението открояваме, разбира се – с подсказка и от екскурзовода, „Трите красавици“, „Семейството“, „Китайците“, „Крокодила“, „Тюлените“…Туфът е 7 пъти по-мек от бетона, поради което е посочван като изключителен изолатор, използван и за изработка на тухли. А в Долината на гълъбите ни обясняват, че пернатите образуват в къщичките си тор, който е 7 пъти по-силен от амониевия нитрат, използван в лозовите насаждения.

Блестяща реклама кара милиони хора по света да се сетят първо за летящите балони в Кападокия, когато се спомене по една или друга причина името на една от най-известните и изпълнени с романтика области на Турция. Може би защото от детството помним легендата за Дедал и Икар, а вероятно и защото ни се иска да можем да летим като птиците, реейки се в небето.

Преди години екскурзиите до тези места са били с по 5 нощувки, после са станали с по 4, по-нататък – 3, а при добра организация вече и 2 стигат, за да се обходи всичко, заслужаващо внимание. Любопитна подробност, която е позната като съдържание и за българите, но в нашенските туристически условия е, че за „местните“ хотелите тук са по-скъпи от цените, плащани от чужденците. Затова от различни краища на страната все повече турци пътуват цяла нощ с автомобилите си, за да станат през деня участници в уникалното преживяване.

Пожелалите да платят около 500 лева за летене с балон трябва да стискат палци вятърът да не е по-силен от 8 км в час, иначе няма шанс да бъдат събудени рано-рано, за да се озоват на „плетената кошница“ и да се издигнат нагоре. Малцина знаят, че около 40 души „бягат“ с джипове подир канадските по произход балони, за да ги догонят и съответно приберат после с ремаркета, след като се налетят на височина до 800 м. Общо взето това се случва между 6 и 7 часа, като по интернетска информация едновременно се вдигат от 120 до 180 балона в зависимост от периода през годината. По-миналия декември бе съобщено, че балоните с горещ въздух вече ще се произвеждат в Турция, а не в Канада, където също до преди време са плетени и въпросниците „кошници.

Стартът на екстремното начинание е през 90-те години с хеликоптери, но бързо се установява, че вибрациите на перките им са фатални за „комините“, защото вихърът ги разрушава, поради което само след 8 месеца идва забрана и преустановена инициативата. За да изглежда още по-привлекателно за туристите, в брошурите се казва, че на височина около 25 етажа се намират издълбаните манастири, църкви и жилища, което придава на ситуацията вид на огромен кошер, наблюдаван все едно от ложето на Дядо Боже. В Турция има близо 40 подземни града, създадени преди 5-6 хил. години поради липса за градеж на жилища от твърд материал. Днес те са използвани с туристическа цел, като вероятно не всички от тях са еднакво „гостоприемни“. Отначало те са били необходими за скривалища, използвани за по 3-4 месеца, докато отшуми опасността от нечие нападение над общността. После са станали своеобразни крепости, като в някои от тези градове са се помещавали до 12 000 души.

Един от посещаваните подземни градове е Каймаклъ, който е на „три и половина нива“, но се отбелязва, че това са 8 „етажа“, достигащи дълбочина от 75 м. Смята се, че в определени периоди подземните „поселения“ са били подходящи за укрития, а после и за постоянни жилища на последователите на Христовото учение в годините на жестоките гонения, на каквито са били подложени. Във въпросния град, пригоден за екскурзионен тур, се влиза от един „вход“ и се излиза от отделен „изход“, за да не се срещат потоците от хора. Казват, че преди време за намерили скелетите на двама японци с фотоапаратите им, защото години преди това са се отделили от групата си и са се загубили безвъзвратно в лабиринта. Придвижването в подземието по правило е тип „патешко ходене“, но има и места, където човек със среден ръст може спокойно да се изправи. Осветлението е артистично. Въздухът е достатъчен, защото има древна вентилация – как е постигната знаят тогавашните „архитекти“.

Температурата под земята зиме и лете е +16 градуса. Няма гъбички и насекоми. Не е подходящо пребиваването на хора с чувство за клаустрофобия, със сърдечно-съдови заболявания и др. подобни здравословни проблеми. За всички останали разходката е интересна, защото дава поглед към начин на живот, който ни замисля колко здравомислещи и психически устойчиви трябва да са били хората в „онези времена“, за да живеят в мир и сговор месеци наред в името на това на оцеляването.

Бавно и полека с прикляквания посетителят се озовава в „кухнята“, „спалните помещения“, „хола“, „църквата“, „обора“ (последователността на изреждане на помещения с различно предназначение е условна), сигурно е обаче, че накрая – на най-долния етаж, е…„винарната“. Видими са следи от места за „монтиране“ на кандила, за каквито са използвани зехтин, лой, конопено масло. Човешките и животинските екстременти са съхранявани в специални мехове в „тоалетната“, където по специален начин са превръщани в прах, изхвърляна навън, когато настъпят добрите безопасни времена.

По време на пребиваването в град Юргюп в Кападокия едно от допълнителните предложения за прекарване на свободното време е посещението на сеанс на дервишки танци в специално пригодено амфитеатрално помещение. Става дума за изпълнение на т. нар. танц „Сема“ („Небе“). Дясната ръка на играещия е надолу, а лявата – нагоре съм Всевишния, в танца с 4 въртения (всеки от тях е „поздрав“): първият е към Бог, вторият е в Бог, третият е с Бог, а четвъртият се нарича „завръщане“. Обяснение за състоянието, в което всеки дервиш изпада, наричано „ритуал на себеотмяна“, е дадено в публикацията Васил – единственият дервиш българин“ във в. „Труд“ от преди пет години от единствения лицензиран български дервиш Васил Тошев. Той е православен християнин, но е с духовно име „Вели“, което означава „светец“. Историята на танца, в който въртенето на тялото засилва транса, е от 13 в. и се приписва на Мевляна̀ Джалал ад-Дин Мухаммад Румѝ – персийски поет, философ, мюсюлмански духовен учител и суфистки мистик, живял по време на „златния век на исляма“. Според Румѝ, „суфите имат една единствена религия и това е любовта към божественото“.

Неговият призив звучи така: „Ела, ела, който и да си – мюсюлманин, християнин, евреин, дори да си езичник и на огъня да се кланяш, дори да си пристъпил своите обети стотици пъти, пак ела такъв, какъвто си”. В шоуто за непосветени туристи, представено в Кападокия в рамките на 40-50 минути, участват шестима дервиши (1+5), както и петима музиканти. „Дервишите носят бяло облекло под черно палто и шапка, символизиращи надгробната плоча. Това е така, защото от дервиша се очаква да забрави егото си и да достигне духовна зрялост. С всяка стъпка от церемонията „Сема“ дервишът се приближава една стъпка по-близо до създателя, въртейки се около центъра. Всяка минута от тази церемония дава на зрителя спокойствие и ведрина“. По принцип в град Коня от 700 години пребивават танцуващите от ордена „Мевлеви“. (www.cappadociatravelpass.com).

Приключи пътешествието до Истанбул – Кападокия (Юргюп – Учхисар – „Гьореме“ – „Каймаклъ“) – Анкара – Бурса. Време е за размисъл на видяното, чутото и преживяното. Независимо че на тази географска ширина властва един основен религиозен и съответно подчинен на него морален кодекс, тук човек усеща размаха на съграждането и полъха на приобщаването. Така също приема безрезервно симпатичния дух на привличането с добра комшийска дума, вкусна храна и с безброй предизвикателства за сетивата. Разбира се, и с характерните за страната неограничени възможности за пазаруване с наличните в джоба пари и с авоарите в банковата карта. Накрая като дръпнеш чертата стигаш до извода, че си е заслужавало да платиш цената за всичко случило се по изминатия дълъг път по отлични магистрали и странични друмища за срещи по запомнящ се начин с легендарната мистика на Анадола.


Град Силистра, Йордан Георгиев