На 64-ия си рожден ден журналистът и общественик от Силистра Йордан Георгиев с предизвикани откровения за живота и творчеството

Родените в началото на годината са благословени да си правят равносметка за постигнатото в синхрон с току-що изминалия календарен период и да се замислят тутакси за това какво имат да свършат в новия…

В интерес на истината вярно е, защото времето за въздишка по вече отминалата година преминава почти веднага в оптимистично издишване на надежда и упование за следващата, която вече е започнала. В моя случай нещата са даже още по-драстични: аз едва преди 2-3 години научих, че всъщност реално съм роден навръх „Нова година“, т.е. в 23,30 ч. на 14 януари 1960 г. Припомням, че до преди 55 години на този ден се е чествала „старата Нова година“. Още повече, че в този период все още е било актуално ехото от посрещането на Игнажден (някои етнографи твърдят, че това е „нашият изконен празник“, защото е свързан с древния Български календар), Бъдни вечер и Коледа. Преди да дойде ерата на Дядо Мраз и Снежанка, които пристигат за Сурваки, когато „подаръци има за всеки от сърце“, докато всички доволно пляскат с ръце и тропват хорце (преди още националната телевизия да пусне в полунощ „Дунавско хоро“, което май тази година бе пропуснато).

Така де, акуширалите моето израждане са го „писали“ като станало на следващия ден, вероятно залисани в празнични наздравици. Това обаче не е повлияло какво име да ми дадат, защото дядо ми по бащина линия е Йордан, а в онези времена Богоявление е на 19 януари (Йордановден по старому). Следователно това е най-близкият именен празник, което за българите в миналото често е било важна подсказка и са се съобразявали с това знамение („човекът идва с името си“). Впрочем, 55 години след моето раждане племенникът ми също си дойде с…името си: роди се срещу Тодоровден, дядо му се казва Тодор (прадядо му – също). Нарекоха го Теодор – както е известно, това е гръцкият вариант на име със значение „божи дар“.

За мен декември и януари винаги са били тежки месеци, защото празниците са много, както и софрите. Да не говорим, че, нали знаем, преди всеки рожден ден всеки от нас попада в 52-дневен „мрачен период“, известен като „Сатурнова дупка“, включително по отношение на съдържанието на пари в джоба. Така на практика в едни от най-радостните и емоционални в календара дни човек преодолява наложени му от съдбата предизвикателства, с които трябва да се съобрази в името на своето съществуване в бъдещето.

Професията ти е „отворена“ и я упражняваш цял живот все сред хора…

Възможността да съм непрестанно в „окото на бурята на живота“ е нещото, харесващо ми в това, с което се занимавам професионално близо 35 години – 25 от тях преминаха в лоното на „чистата журналистика“ – местна, регионална и национална, а вече над 10 години съм сферата на пиарската дейност в държавна институция. През този период бях 16 години и общински съветник (до 2011 г.), а дълги години и общественик, включително с активно участие в неправителствени сектор. Следователно съм бил в един момент на „сцената“, но междувременно съм имал запазено място и на първия ред в „салона“. Понякога съм се застоявал зад кулисите (сега им казват „бекстейдж“), наблюдавайки от различни ъгли както случващото се в петното от светлината на прожекторите, така и в залата сред публиката.

Участвал съм в написването на сценария за различни събития в Силистра и на други места в областта, че дори и в столицата, давайки идеи за тяхната по-ефектна режисура от моя гледна точка. Налагало се и да бъда част от „трупата“, изпълняваща „пиесата“. За зло или за добро много рядко съм играл „главна роля“, а почти никога – „храст“, за когото не е предвидена ни една реплика. Всичко това ме обогати и ме превърна в човек, който има нагласата и умението да се съобразява с всички обстоятелства, влизайки в „положението на другите“.

Може би благодарение на това стечение на обстоятелствата си създадох философското обобщение „Разбирам те, но те не оправдавам“, благодарение на което винаги имам едно на ум по отношение на човешките постъпки. Някои от тях на хора, които са ме разочаровали в някаква степен, макар че съм бил с тях и около тях като душеприказчик, „сив кардинал“, източник на идеи или необходим посредник в общуването с други хора. С други думи, познат ми е ефектът от „Направи непожелано…добро…“. Но…да са „Живи и здрави!“.

Не се научих обаче да си следвам непременно и на всяка цена интереса, което, естествено, не ми спести огорчения от непокрити със съдържание очаквания, преценени от мен като заслужени. Според някои приятели, това е моя извечна слабост, която ми пречи да получавам това, което заслужавам за труда си. А аз зная, че така съм устроен – за мен е важно да се свърши работата, при това по възможно най-добрия начин, пък останалото – отплатата, „обратната връзка“ и пр., ще дойдат от само себе си. Както неведнъж се е случвало в живота ми. С годините отвикнах да вярвам на родната мантра „Погледни ме с едното, за да те погледна с двете“. Това разбиране, подобно на някогашния „договор“ – „стиснатите ръце“, може да е било характерно за „българина от старите времена“, но вече не е задължително да бъде с дежурно присъствие в съвременния житейски дневен ред.

В определени моменти съм бил вместо адресат за награда – мишена за шамар, получавал съм вместо благодарност – подигравателното признание „на теб не ти струва нищо да го направиш“ („идва ти отвътре“), т.е. не полагаш усилие. Установих поне, че са полезни ударите под кръста, а и стрелбата от упор в лоба, защото са уроци, които е добре да научим, за да си знаем за „другия път“.

Хората, които творят, обикновено имат и „творчески планове“, твоите какви са за обозримото бъдеще…

Всеки човек, който е подвластен на изкушението да твори в определена област, е зареден с желанието си да се изяви, показвайки какво е научил, с какви знания се е заредели, какъв „продукт“ е създал. Има хора, които трупат, трупат и тогава „избухват“ с няколко „издания“ наведнъж. На мен това ми се случи между 2011 и 2013 г. с три книги – „Да случиш на живот“, „Налице и наопаки“ и „Ракурси“ (20 г. от живота на Силистра). Изминаха 10 години, в които не съм спрял да пиша, повече като пиар, но и като журналист. Междувременно отделих внимание, енергия и творчески замах за редакторска работа за няколко книги на етнолога д-р Йордан Касабов, на хумориста Велико Огнев, на авторката на книги с различно съдържание Милка Трендафилова, на родолюбивата трилогия на Момка Чумпилева, както и по повод книги на други местни автори.

Спокойно мога да издам книга с пътеписи, например, с всичко, което съм видял и описал от посещения в България, а и в много други страни (Русия, Бразилия, Китай, Южна Корея, ОАЕ, Турция, Гърция, Сърбия, Румъния и др.). На тази тема да го сторя в рамките на общ сборник имам дадено обещание от 4 години насам на проф. Анчо Калоянов – мой преподавател от Великотърновския университет, което не съм забравил, но „още не му е дошло времето“.

Смятам за правилно да направя продължение на „Ракурси“, защото за изминалата декада са се случили много събития в област Силистра – предимно в духовната сфера, но и в някои други области. Разбира се, докато се оформи един такъв продукт има много работа. А и финансиране трябва, което не е лесно на принципа на „самиздат“. Пък и „Кой чете книги в днешно време?“. В запас са налични и наброски с някои теми по лични мотиви, които ще представят срещи с повече и по-малко известни хора, с които Негово Величество Животът ме е сблъсквал.

А той, моят живот до този му момент, все повече ме убеждава, че най-важното в него е разбирането „Живей за мига“, за което в интернет се казва, че е „афоризъм, изкован в зората на Римската империя, продължаващ да резонира със същата сила и днес“. Приписват го на израза „улови мига“ или „живей днес“ от поема на Хораций. Другите интерпретации по темата са „Живей днес, не отлагай за утре“, тъй като времето изтича и трябва да се наслаждаваш на всичко, което ти се случва тук и сега.

АРТ Силистра, ФЕЙСБУК

Благодарствен следпразничен размисъл

Именният и рожденият дни са заели трайно място в българската празнична традиция, като моменти, в които се покланяш на Съдбата, че все още те има и си адресат на безброй пожелания. Особено в днешно време, при наличие на социални мрежи в интернет, независимо кой къде е по света, може да напише на някого „Здравей…й“, да му драсне кратко ЧИМ или ЧРД, да кликне „Харесва ми“ под нечие умилително послание, да пусне емотиконна „сълза“ или „усмивка“ под поздравителна картичка, да изрази отношение с най-обикновеното българско „Честито!“.

В задъханото от предизвикателства време, в което живеем, висш пилотаж е дълъг текст с умозрително пожелание, понякога толкова дързък или проникновен, че ти иде да се разревеш като дете, целунато по зачервената буза от снежинка в студен зимен ден. Да не говорим какви чувства предизвикват старомодни форми, като хартиена картичка в писмо, а вече и гласов поздрав по телефона, защото тогава нещата стават необратимо романтични и разтърсващи крехката ментална човешка броня.

Доскоро мислех, че само на Йордановден мога да получа изключително голямо внимание, подобно на мнозина мои съименници. Оказа се, че и денят рожден може да бъде повод за уникален поход към празнуващата ми душа от страна на хора, с които непосредствено общувам – роднини, приятели, колеги, партньори в различни начинания; от други – непознати за мен в личен план, както и от мнозина, с които общувам единствено виртуално, защото заедно споделяме пространство във Фейсбук.

Благодарен съм на всеки, който е отделил дори секунда, за да се сети за мен навръх 64-я ми рожден ден!