На бесен пазар и разнообразни развлечения в турската част на древна Тракия

През последните години обикновеният българин заобича да пътува зад граница, независимо от обстоятелствата, в които се вписа т.нар. пандемия, респективно и икономическата криза намери място в тях. Даже предпочита да е в чужбина, независимо колко повече му струва, за сметка на това да опознава родината си, за да я заобича (най-после!). Все пак, междувременно в някаква степен заради ограниченията, наложени принудително с грижа за здравето на хората от целия свят, нашего брата преоткри отколешните в България „високи сини планини, реки и златни равнини“, както и „небето нежно от коприна“. Дано повечето са казали, както в песента, а именно „Това е моята родина!“.

В същото време обаче безспорна любима дестинация си останаха различните предложения за Турция, особено насочени към вниманието на представителките на нежния пол, както и на пенсионерите. Може би защото мантрата „достъпен и евтин пазар“, в съчетание с вълшебната думичка „индирим“ (отстъпка) привлича като магнит портфейла на иначе приемащия се за беден българин. Това постепенно се превърна в яростно защитавана увереност, че тамошната стока е задължително по-хубава от всяка друга, подобна на нея, и непременно подходяща за покупателната ни способност.  

ЗА СЪЖАЛЕНИЕ, НЯКАК ВСТРАНИ ОСТАНА КУЛТУРНАТА СТРАНА НА ЕДНО ПОСЕЩЕНИЕ В ЧУЖДА СТРАНА

– в случая южната ни съседка, макар да е близка по територия, а в определено не малка степен по манталитет и традиции. Защото екскурзиите тутакси бяха комерсиализирани от фирмите организатори, подчинили програмите си изключително на пребиваването в МОЛ-ове, складове, открити и закрити пазари. Макар че не може да им се отрече как добре си направиха логистиката в нехарактерен за нас българите партньорски стил: примерно варненска фирма с русенски транспорт (може и дуловски!) вози пътници от Силистра и Бургас, за да си напазаруват на воля в градове от митичния пазарджийски Одрин до мегаполиса Истанбул.

Разбира се, в допълнение с любимия напоследък „бонус“ – отсядане в хотелски комплекс, предлагащ целогодишно услугата „СПА-център“. Друг е въпросът колцина от туристите, предвид възрастови и други причини,  се възползват от тях. Някои дори не успяват да разберат за какво точно става дума, но и никой не им обяснява, за да ги приобщи към зоните за релакс. Други пък са толкова уморени от обиколки по щандове и от физкултурни движения около щендери, че не им остават сили за други занимания. За радост на ползващите „екстрата“, защото не са заобиколени от навалица, с която трябва да се съобразяват.

Колкото до културната част, положението е ясно – тръгнали сме на алъшвериш, защо трябва да ни облъчва водачът (екскурзовод ли?) с някакви си там музеи, галерии и прочие „забележителности“, след като и без това малцина проявяват естествен и непредизвикан интерес към тях. Който наистина иска, ще се развълнува по темата и ще събере информация от интернет, за да се възползва от нея, намирайки самосиндикално пътя към обектите, от които да почерпи представа за живота на другите народи.

НАСКОРО НЯКОЛКО ГРУПИ ОТ СИЛИСТРА ПРОВЕДОХА СВОЯ ПРЕХОД ДО НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ГРАДОВЕ НА ТУРСКАТА ЧАСТ НА ТРАКИЯ

(Чорлу, Люлебургас и т.нар. вилно селище Силиври в близост до Истанбул), за да се превърнат в поредните, ошетали предварително рекламирани търговски вериги. За тях обаче в следващите редове на споделени впечатления няма да стане дума, защото си е чиста проба реклама. А и какво може да (раз)каже човек за един голям магазин – в него има от всичко по много и в разнообразие, за да си харесаш това, което ти е по вкус и цена. Също и по необходимост, макар последното да не е задължително, защото от опит всеки знае, че шопинг манията, която някога бе наричана терапия (?), увлича, особено където може да се плаща с банкова карта.

Град Чорлу, чието име идва от Çor – „безплодно и безполезно...място“, във византийския период е „Tribiton“ („град на сиренето“), а днес е второ по големина след Истанбул селище с местонахождение в източната част на индустриална Тракия. В края на XIX в. в града живеят малко повече от 11 000 души, сред които и 295 българи от Странджа, Средна гора и град Севлиево. В средата на първото десетилетие на XXI в. градът вече надхвърля 190 000 души, надминавайки Одрин и Текирдаг. Близо 300 000 са жителите му 15 години по-късно, което е повече от населението на центровете на 77 провинции в страната.

ЧАСТ ОТ ГРАДА СА И ХИЛЯДИ МЮСЮЛМАНИ ОТ БЪЛГАРИЯ, ДОШЛИ ТУК СЛЕД 1989 Г., НАРИЧАНИ НА РАЗГОВОРЕН ЕЗИК „МУХАДЖИР/МАЧИР“ (ЕМИГРАНТИ, ПРЕСЕЛНИЦИ).

Така с времето, вероятно в резултат и на далновидна, последователна и целенасочена държавна политика Чорлу става най-големият след Истанбул град в Тракия, заслужавайки прозвището си „малък Истанбул“, заемайки място сред 10-те най-развити области на цяла Турция. И всичко това се постига за около три десетилетия, тъй като в началото на 90-те години на миналия век градът е малък и тих, а днес е голям индустриален център, привлякъл много хора от вътрешността на страната. И никак не е случайно, че тук се намира единственото летище за въздушна връзка на Тракия с Анадола.

От историята се знае, че Чорлу  е от групата на колониалните градове, основани от трако-фригийците през 1000 г. пр.Н.е. В продължение на векове тук териториите са управлявани още от гърци, скити, перси, римляни, ромеи, хуни, авари и печенеги, както и от араби, тръгнали на експедиции към Истанбул, но в по-миналия век временно са били и...руски. След разделянето на Римската империя предшественикът на Чорлу остава под властта на Византия в рамките на административната единица, известна като „Тракийска тема“. Градът крепост запазва военното си значение по посока Истанбул, тъй като е на главен път от границата на Анатолия до Румелия.

ЗАЕДНО С ДРУГИ ГРАДОВЕ В ТРАКИЯ ЧОРЛУ Е ПРЕВЗЕТ ОТ СЮЛЕЙМАН ПАША ПРЕЗ 1357 Г. И Е ПРИСЪЕДИНЕН КЪМ ОСМАНСКИТЕ ЗЕМИ.

След неговата и на втория султан Орхан Гази смърт, отново е под византийска власт, след което е завладян от Мурад през 1361 г. Векове по-късно в първия период от Балканските войни тук е щабът на Източната османска армия и след 5-6 декември 1912 г. преминава в ръцете на българите. После на 25 юли 1920 г. е окупиран от гърците, а в резултат на Солунското примирие на 15 октомври 1922 г. градът е прехвърлен без бой от гръцката на турската администрация, продължавайки да бъде важен гарнизон.

Преди близо петилетка Чорлу вече е пръв по ръст на икономическо развитие в Турция. На държавно ниво е сред 30-те по размер на направени инвестиции, както и по износ на произведени стоки. Селскостопанска техника на местни фирми е показвана и на Пловдивския международен панаир. Тук, където се „срещат“ 3 морета – Егейско, Мраморно и Черно, се планира през 2025 г. да живеят 600 хил. души, като голяма част от тях ще дойдат от източните части на страната.

Преди 4 години по време на посещение на журналисти по покана на Българо-турска търговско-индустриална камара в Чорлу пред медиите от България бе направена специална презентация за района по повод стартиралия тогава местен панаир. Станаха ясни факти, които вече вероятно не са актуални като точни цифри, но със сигурност дават представа за мощта на съвременния град Чорлу. Защото в него има над 700 фабрики за текстил, около 100 са в кожарската сфера, други 20 произвеждат брашно, 10 – олио, над 40 – хартия. Това обяснява защо градът, намиращ се на магистралата Истанбул – Одрин – Европа, е единственият в Турция с практически нулева безработица.

А умелата „игра“ с цените привлича все повече туристи с намерения като тези на българите, за които ключови думи са перилни препарати и омекотители – тукашно производство, както още обувки и дрехи, някои от които от турски марки – реплики на световно известни брандове. Вида и качеството, както и цените им не коментираме, защото знаем старата приказка, че не са приятели вкусът и цветът (от руски език: „на вкус и на цвет товарищей нет“). Казано по  современному: „всеки сам си преценя“. Отделно подчертан е интересът към лекарства, предлагани в многобройните аптеки. Колцина ли са тези от нашенците, които осъзнават, че смятаната за бедна България спасява икономиката на Турция. Колкото и това на пръв поглед да ни се струва невъзможно, предвид огромната разлика в броя на населението в двете страни, както и на разминаванията в икономическата им мощ?

НО СИГУРНО ИМА ГОЛЯМА ДОЗА ИСТИНА В ТОВА ТВЪРДЕНИЕ,

примерно, когато в един хотел в късно есенно време наведнъж 7 наши автобуса се „изсипят“ за един уикенд, а понякога и само за ден. Най-често благодарение на оферти, изглеждащи изгодни, защото включват закуска и вечеря, както и безплатен достъп до вездесъщите освежаващи процедури (басейн, сауна и турска баня). За съжаление, май няма подобни български комплекси по морето или в планинските курорти, които да си направят толкова добре сметката, предлагайки оферти, които са конкурентни на турските. Макар в МОЛ-овете в София, Варна, Пловдив и Бургас със сигурност има възможности за същите изживявания, що се отнася до пазаруване (и не само). За развлеченията – кино, театър, музеи и др., да не говорим, те и без това не са на мода в туристическия бранш в организацията на екскурзии от въпросния тип.

Но няма какво да се лъжем, на юг от нас умеят да рекламират успешно туристически пакети с разнообразно съдържание, може би заради по-големите си възможности и в духа на спецификата на наличната свирепа конкуренция. Възможно е и да ползват модели, които или са непознати у нас, или са неприложими по други причини. Разбира се, актуалната за Турция инфлация е основният момент, който трябва да имаме предвид, правейки коментари и споделяйки впечатления по темата.

Когато програмата на една екскурзия с дебело подчертана търговска цел не е сигурно колко време може да отдели човек, за да посети някоя старина или музейна експозиция. Освен ако, като в случая, не е налична една нова културна „придобивка“ в Чорлу, каквато е Къща-музей на Кемал Ататюрк. При това тя е изградена на видимо място, а именно: „случайно“ в близост до голям МОЛ и срещу залепен до него магазин от известна верига за хранителни и други стоки. Музеят е един от няколко по рода си в страната (най-близкият е в Къркларели, а в ход е изграждане на същия и в Одрин). Посветен е на „бащата на турците“ и 15-минутен репортаж за него може да бъде разгледан на адрес: www.youtube.com/watch?v=nhQBAVnLqzU, публикуван от наш съгражданин – изселник.

ТВЪРДИ СЕ, ЧЕ ВЪПРОСНАТА КЪЩА Е СЪЗДАДЕНА ПО ПРОТОТИП НА РОДНИЯ ДОМ НА ПЪРВИЯ ТУРСКИ ПРЕЗИДЕНТ,

който по произход е от района на Солун. В нея е пресъздадена битова обстановка (хол, кабинет, спалня и др.), а восъчни фигури показват Ататюрк, майка му (бел.-останала е вдовица, когато той е на 7 години), и баща му, който умира млад, както и на сестра му Макбуле – също като брат си политик, но и писател.

За отбелязване е, че подовете в помещенията са постлани с килими с познати и често ползвани у нас шевици. Прави впечатление и дървена ракла в спалнята, от която все едно „извират“ везбени тъкани, също наситени с шевици с геометрични изображения. Отделно по стените и на трите етажа с изобилие от изящни черно-бели фотографии е показан животът на политика в личен и в обществен план. Сред тях на видно място е и великолепната му снимка в ефектна еничарска униформа – спомен от бал в българската столица София, където Ататюрк е аташе в последните години на Османската империя.

Малък изложбен магазин показва продавани на символични цени различни аксесоари с образа или подписа на най-известния турски политик (ключодържатели, химикали, несесери и др.). С избор от стилни магнитчета в няколко разновидности всеки посетител може да си направи безплатен подарък от музея, входът за който е 10 турски лири (равностойност на малко над един лев). В съседна зала са представени книжки със съдържание за деца. Къщата е заобиколена от красив двор с многобройни цветя – предимно рози, но и теменужки, като сред тях е намерено място за черна метална беседка с арки. Отделно по оградите са подредени големи по формат табла, представящи моменти от живота на Ататюрк. Подобна на тази своеобразна цветна площадка, макар и в по-малък размер, е градината край гроба на Петър Дънов в София, наричан Учителя от последователите си в духовното движение „Бяло братство“.

Под навес е паркирана кокетна черна лимузина, вероятно с която е пътувал Ататюрк из страната, за да бъде сред хората – казват, че много обичал да се среща с деца. Любопитна подробност малко извън темата е, че Сабиха Гьокчен, която е първата жена в света, пилотирала самолет изтребител, и първата, работила във военната авиация, е едно от поне 8 деца (на друго място прочетох, че са 13), осиновени от Ататюрк, достигнал до военен ранг фелдмаршал. Все по-често в градовете из Турция се нарояват паметници в негова чест в познат по света ракурс – с вдигната за поздрав дясна ръка (позата е символ на власт), а гарнитура към монументите обикновено в огромен по размери национален флаг на червена основа с полумесец и звезда в бял цвят. Композиция с него в цял ръст има и в Люлебургас, където на друго място в града е бронзова фигура на жена с очила – майката на политика, вписана в архитектурното решение на фонтан, намиращ се между две улици.

В СИЛИСТРА НЕ ВСИЧКИ ЗНАЯТ, ЧЕ ЛЮЛЕБУРГАС Е НАШ ГРАД ПОБРАТИМ, КАКТО И НА ПОПОВО.

Името му идва от „lule“ (лула), с производството на каквито градът се e славил някога. Древното име на селището е Бергула (Беркулен за българите). Византийският император Теодосий I го кръщава Аркадиопол в чест на сина си Аркадий, а през 823 г. тук живее Тома Славянина – висш византийски пълководец от славянски произход, който е бил и управител на областта В момента градът, наброяващ над 100 000 души население, е транспортен и търговски център на предимно селскостопански район с основни култури като цвекло, зърно и слънчоглед. 

В далечното си минало предшественикът на днешния град е бил в ръцете на войските на Атила по време на похода му срещу Византия през 443 г.  Тукашната някогашна крепост има спомен и за битка през 970 г. между войските на киевския княз Светослав I, подпомогнати от печенеги и маджари, и византийските войски, водени от Варда Склир. Както и за последната война между Руската и Османската империи, когато отрядът на генерал Александър Струков разгромява противника при Люлебургас.

По ирония на съдбата според Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. град Люлебургас влиза в рамките на България, но по Берлинския договор е върнат към Османската империя. Години по-късно Лондонският мирен договор (17 май 1913 г.) отново го дава на България, но след Цариградския договор (22 септември 1913 г.), когато вече е бил окупиран от Османската империя в нарушение на договора, градът е оставен извън пределите на българската държава. Наша „връзка“ градът има и по време на Първата балканска война, когато Люлебургас е в югозападната част на района на провеждане на Люлебургаско-Бунархисарската операция (28 октомври – 2 ноември 1912 година), когато е най-кръвопролитното сражение в цялата война.

ЗА РАЗЛИКА ОТ ЧОРЛУ, В ЛЮЛЕБУРГАС ИМА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ, НА КОИТО ТУРИСТЪТ МОЖЕ ДА ХВЪРЛИ ПОНЕ ЕДИН БЪРЗ И ОБЩ ПОГЛЕД.

Преди всичко това е архитектурният комплекс, състоящ се от джамията „Мехмед Соколи Паша“, построена през 1539-1588 година от Синан, хамама (турската баня) и хана „Мимар Синан Кервансарай“. Налице са още градина и заемащият централно място в комплекса мавзолей (тюрбе, гробница) на духовния водач Зиндан баба (14 век), за когото в интернет се разказват мистериозни истории. Преминалият през 5-месечна реставрация мраморен фонтан в комплекса е един от най-важните и впечатляващите елементи в архитектурната разработка на великия майстор.

Джамията носи името на един от най-могъщите везири на Османската империя и се приема, че е най-големият по рода си комплекс в румелийските земи, с уговорката, че кервансараят, като част от духовната обител, е почти изгубен. Някога обаче е имал особено значение за настаняването на военните части, тяхното изхранване, както и за приемането на търговските кервани по време на османските експедиции в посока Румелия. Люлебургас е от градовете, в който покрай голям мегдански фонтан е създаден съвременен амфитеатър, където се провеждат градските тържества. Прави впечатление, че по част от улиците е нареден нов калдъръм, но не от обли камъни, а от малки блокчета в духа на стари традиции от този вид настилка. В околностите на Люлебургас и в Лозенград могат да се видят тракийски могили, долмени и менхири.

ГРАД СИЛИВРИ, В ПЕТЗВЕЗДЕН ХОТЕЛ НА КОЙТО НАПОСЛЕДЪК НАСТАНЯВАТ БЪЛГАРСКИТЕ ТУРИСТИ, ТРЪГНАЛИ НА ПАЗАР НА ПОРАЗИЯ,

е център на едноименна околия в рамките на вилаета на Истанбул. За него се говори като за вилно селище, намиращо на т.нар. Цариградски полуостров на северния бряг на Мраморно море. Населението му е далеч под 100 хил. души, но все повече се увеличават виладжиите, собственици на имоти, предпочитащи да живеят тук далеко от шума на мегаполиса.

На мода е изграждането на затворени комплекси, а строителството на еднотипни „квартали“ продължава. Сравнително дълга е променадата край морето, която е пешеходна зона със засадени край нея високи палми, повод за фото сесия. Оформено е специално място за рибен пазар с разположени многобройни  заведения за хранене в паркова среда. Каналът за връзка с морето е обособен като място за разходка, а също и за снимки за спомен на фона на освежени в артистични цветове фасади на разположени наоколо жилищни блокове. При добро желание може да се надникне поне в двора на местната джамия, без да е изключително забележителност.

Силиври, кръчмарска гледка в характерен стил

Люлебургас

В двора пред къщата на Ататюрк в Чорлу

Люлебургас

Съизмерване с Айфеловата кула в хотел в Силиври

Морски изглед в Силиври

Паметник на майката на Ататюрк в Люлебургас

Къщата на Ататюрк в Чорлу

Надпис в Силиври (мутлу е равно на щастие)

Чорлу

Мраморно море край Силиври - плажовете са някъде там встрани 

Така се прави ефектна реклама - с животни, които вече са еклектика и атракция 

 

Улицата с фенер върху дървен стълб край канала към Мраморно море в Силиври - яко и еко

Фоайе на петзвезден хотел жени от Силиври показват за продажба ръчната си домашна работа

Ракла с тъкани и везбени изделия в спалнята на Ататюрк

Подобно на вече представените Чорлу и Люлебургас, както и на други съседни  градове, разбира се, забележително е количеството на магазините с разнообразна стока. В случайна среща установихме, че по атрактивен начин предприемчив бизнесмен рекламира бизнеса си чрез нает мини керван, състоящ се от две камили и магаре. Външният им вид в никакъв случай не е привлекателен, но въпреки неугледността си, животните явно вършат „работа“, защото привличат внимание и съответно попадат в любопитните очи на телефонните камери.

И В ТОЗИ ГРАД Е НЕИЗБЕЖНА ВЪЗМОЖНОСТТА ЗА НЕОЧАКВАНА, НО МИЛА И ДОБРОНАМЕРЕНАТА СРЕЩА С ИЗСЕЛНИЦИ ОТ БЪЛГАРИЯ,

намерили тук препитание и условия за живот. Сред тях бе родената и живяла в младостта си в Тутракан симпатична продавачка на тестени изделия. Тя сподели, че и там, както и в България, вече нищо не е „същото“, примерно по темата за хранителните продукти. „Като дойдете другия път, донесете от варените гевреци“, поръча жената, която, оказа се, помни и някогашните еклери с предишния пълнеж, вълнуващ по необикновен начин вкусовите рецептори.

Майката и сестрата на Ататюрк в посветения на него музей в Чорлу

Също в музея има восъчна фигура и на бащата на политика

В Силиври прави изключително приятно впечатление осъществената от общината идея производители на различни аксесоари в домашни условия от сръчни домакини да бъдат предлагани за продан в добре оборудвана, дори с отопление и ефектно осветление сграда. Нямахме възможност да разберем дали това е безвъзмездно или срещу определено заплащане, но при всички случаи е още една възможност гостите на града да се докоснат до културата на тукашните хора.

По подобен гостоприемен начин част от жените – авторки на накити и плетени изделия, бяха изложили своите произведения и във фоайето на петзвездния хотел, за да бъдат на разположение на туристите веднага след пристигането си и докато се настаняват да понапазарят нещо за спомен. Е, цените са като за многозвездно място – в евро и доста завишени, в сравнение с традиционното място за сергиите на дамите в града. Както се казва, „Това е положението – бизнесът не е сантиментален“, а и хотелът се намира на цели 14 километра.

Всяка екскурзия е едно своеобразно обогатяване на човешката душевност. Независимо дали в нея главен акцент е препускащото в галоп ритъм на пазаруване, особено улеснено вече от ползването на банкови карти или желанието за общуване и приятно прекарване на свободното време на чуждоземска територия. За умеещите да наблюдават и анализират ситуации и преживявания пътуването „навън“ е възможност да научат нещо повече и за себе си.

С надеждата, че животът ще ни позволи да грабнем отново личната карта, портфейла и куфара, за да се отправим на ново пътешествие, пък било то и в близка дестинация. Най-добре с компания от хора, с които сме на една вълна, но от друга страна никога не знаем дали в автобуса или в самолета няма да срещнем съмишленици, с които да си допаднем и да станем приятели. Колко малко ни трябва, за да бъдем щастливи – да напускаме колкото може по-често зоната си на комфорт, за да заредим батериите на духа си с ново вдъхновение, благодарение на изживени удоволствия. Някои от тях предизвикани и от неочаквани събития, в случая в Силиври това бе една фолклорна вечер с участие на състави от България, Турция и Косово.