Журналист от Стара Загора написа книга за ястребинчетата от Търговищко с основен „герой“, роден в Крайдунавска Добруджа

Ваньо Стоилов е дългогодишен журналист – кореспондент от Стара Загора на в. „24 часа“ (преди това на в. „Работническо дело“ и на в. „Дума“), но чиято кариера в бранша започва в град Търговище, а после и в Хасково, като по ирония на съдбата и в момента има кореспондентски ангажименти към региони от двете страни на Стара планина. Преди четири години той издаде книгата си  „Милиони стъпала към Бога“, с която ознаменува 40-годишната си (тогава) журналистическа дейност. За нея той заяви: „Написах книга за овехтелите хора, които днес ни са така необходими“.

65-годишният възпитаник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ отскоро има и нова книга, наречена „Сплав човешка“, която в голяма степен има връзка с Крайдунавска Добруджа, където е роден един от главните „герои“ в творбата. В публикация на БТА по повод книгата си той казва: „Книгата е посветена на темата за необявената гражданска война в България, която се вихри от 1918 г. насам, както и че е крайно време за единение на българската нация и помирение в обществото ни. В нея съм събрал не най-драстичните разкази, с каквито е пълна българската история, а тези, с чиито герои се сблъсках по време на работата ми като журналист“. Целия материал може да бъде прочетен в сайта на БТА на адрес в интернет: www.bta.bg/bg/news/bulgaria/367150-zhurnalistikata-preliva-ot-istorii-ot-koito-se-razhdat-nay-istinskite-knigi-ka.

Авторът твърди, че „Заглавието идва от едно стихотворение на Васил Узунов, който е най-дългогодишният политически затворник у нас след 1944 г. Писано е зад решетките в Стара Загора, а авторът пита от каква сплав е изграден човекът, за да изтърпи това, което другите хора му причиняват. В нашия случай – това, което едни българи, причиняват на други“. А именно: „Българи срещу българи – комунисти срещу антикомунисти, русофили срещу русофоби, атеисти срещу вярващи, бедни срещу богати, червени срещу сини и т.н. Но всички те - човешки същества с правото на живот, на мечти, на щастие“. 

Документалната книга „Сплав човешка“ е плод на две години упорита работа, в която водеща е „историята на децата от Ястребино“ в Тозлука, Търговищко. За темата авторът обяснява: „С нея се сблъсках отблизо още през 1986 г., когато трябваше да се срещна и запиша спомените на хора, чийто близки са разстреляни там от български войници на 20 декември 1943 година, включително и шест деца. По-възрастните помнят добре за шестте ястребинчета, които преди 1989 г. бяха икона на социалистическата пропаганда и случаят сякаш беше кристално ясен. Убитите, общо 18 души, са имали близки при партизаните или в нелегалност – най-вече синове и дъщери. Това става причина да бъдат екзекутирани от военните без съд и присъда, по време на Голяма акция в Тузлука, както са я наричали тогава.

През 2021 г. излезе книгата на пловдивската учителка Надежда Любенова „Кой уби ястребинчетата“, в която се развива теорията, че българската войска е неспособна на подобно зверство, а децата са убити от партизани, защото случайно открили скривалището им и можело да ги издадат. Само че г-жа Любенова няма никакви документи в защита на тезата си. А и истината е, че по принцип документите за този случай са били прочистени от военните архиви още преди 9 септември 1944 година. Ако изобщо ги има – те са косвени“.

Всъщност, идеята за моята книга е много от реди 2021 г., но я забавих по здравословни причини. А и се оказа, че ревниво пазя спомените на онези хора от 1986 г., дори и записани на магнетофонна лента. За съжаление, днес никой от тях вече не е жив, последен - през 2013 г., почина генерал Чавдар Калайджиев, първи братовчед на три от убитите тогава деца, след които и 7-годишния Стойне. 

„… книгата ми няма за цял специално да опровергава писанието на Надежда Любенова, но то ме провокира да търся още и още около този случай. Пътувах до Държавния архив в столицата и до Централния военен архив във Велико Търново, търсих „следи“ в архивите на Русе, Търговище и Шумен, посетих лично селата Киченица, Разградско, и Ситово, Силистренско, порових в църковните архиви на Разград, имах срещи във Варна, Плевен и село Винище, област Монтана, но тези странствания из страната наистина си струваха. 

Какво научаваме от многобройните си срещи и разследвания по въпроса: „… по онова време негласно е било забранено да се „рови“ около войниците и особено около подпоручик Константин Йорданов, който е родом от някогашно село в района на днешното село Искра, Ситовско; бил е 1-2 учебни години прогимназиален учител в тогавашното училище в село Ситово, включително и по вероучение. Под негово ръководство ротата извършва разстрела през м. декември 1943 г. в Тозлука. Нека не издавам как, но стигнах до сина и внучката на подпоручик Йорданов  – синът му Слави сега е на 86 години и живее в град Варна. Разговарях в Плевен с Мирослав, който е син на командвалия разстреа фелдфебел-школник Никола Маринов, както и в Разград с Димитър – син на кандидат-подофицера Минчо Цачев от Киченица, Разградско, който лично е убил дядо Стойне. Тези хора не потвърдиха теорията на Надежда Любенова за партизаните, която би им била най-изгодна. Техният разказ е друг, признавайки пред мен, че за първи път ги търси журналист по този повод и за първи път в моята книга сега излизат на светло, ако мога така да се изразя“. 

„Запасният офицер подпоручик Константин Йорданов, който в последната си дума пред Народния съд моли за пощада само към войниците си, защото, казва, „те стреляха по моя заповед“. Той е осъден на смърт, както мнозина други по това време…И нека с днешна дата не търсим кой е бил крив и кой прав в тази битка, защото разговорът ще стане много дълъг. Може би просто трябва малко да помълчим при тези спомени“.

В книгата са представени съдби и на други хора от „онова време“, към което отношението на различни автори и политици е все така спорно, но според Стоилов, „Макар и на пръв поглед да изглежда невъзможно, да изглежда кауза пердута, помирението и единението българско все пак е възможно. Макар и не сега, не веднага и не тук. Пътят към него е дълъг, но трябва да се извърви, както между впрочем проповядват и близките на подпоручик Йорданов в книгата ми“.

Читателят разбира също, че в село Винище, Монтанско, е открит преди десет години единственият у нас „паметник на помирението“, наричан още „мемориал на толерантността“. Необикновената композиция с изписани имена е повод за журналиста да заключи: „…Когато човек посети това малко село с този голям паметник, си дава сметка защо не му трябва да ходи чак в прочутата Долина на мъртвите в Испания (бел.-вероятно става дума за събития и хора, свързани с Гражданската война в страната преди 85 години), за да разбере, че пред живота и смъртта всички сме равни“.