За Михаил Гавазов - учителя, краеведа, калиграфа и създателя на детската карикатура, и за "истините, които не трябва да се забравят"

         За българина, в частност и за добруджанеца, напълно звучи като максима съждението, че никой не е пророк в родното си място, поради което той винаги се нуждае от признание "отвън", за да установи размерите на собствената си същност. Понякога признанието идва изненадващо и без покана, друг път то се появява в резултат на общуване, предизвикало нечие послание, споделено с общността, за да се смири и да каже добрата дума. Покрай нея ако намери място и за лъжицата катран, без която не можем, пак няма лошо – поне на едно място ще се сблъскат плюсът и минусът, завистта и ласката, признателността и неумението да изкажем добронамерено това, от което всеки има нужда жив човек .

          Учителят Михаил Гавазов наскоро, всъщност преди две години, издаде поредната си книга и отново тя е за Алфатар – в събития, спомени документи,...един краеведски очерк, от какъвто се нуждае всеки град и всяко село. Случва се подобно издание да попадне в ръцете на хора, които живеят някъде далеч, но които не са равнодушни към чуждото творчество. Ето какво пише по този повод член кореспондентът на БАН Янчо Янчев от град София, до „българския учител и творец, краевед, художник, калиграф, създател на детската карикатура“: „Когато получих този очерк това бе един от най-вълнуващите моменти в живота ми…Това е силен тласък към решаване на назрелия проблем за удостояване на големи учители творци с научното звание „професор“,…защото Вие сте носител на част от Кирило-Методиевото наследство“.

          „Истини, които не трябва да се забравят“ е подзаглавието на материала „Алфатар на кръстопътя на историята“, визиращ книгата на г-н Гавазов, публикуван в столично специлизирано издание от дългогодишната библиотекарка Димитрина Христова. Накрая тя заявява: „Михаил Гавазов сътвори и подари книгата си на своите съграждани, на всички добруджанци, за да е жива народната памет.“

          „Едно мнение – за един очерк“ се нарича написаното от Величка Георгиева, публикувано на страниците на в. „Седмицата“ – Силистра. То също е посветено на краеведската творба на алфатареца Гавазов. В него тя споделя впечатлението си: „Това не е книга със суха документалистика, а увлекателна със своя подреден достъпен език творба, която само един преподавател по български език и литература родолюбец може да ни поднесе“.

          Отзив за книгата за Алфатар дава и П. Божилов в ръкописно писмо до автора, в което той пита своя учител: „Още ли пазите и свирите на мандолината, с която провеждахте часовете по пеене?...В моето съзнание са останали спомените за богатата сбирка от музейни експонати в една от класните стаи на ОУ в Алфатар.“

          От Добрич един съратник на г-н Гавазов – краеведът и родовед Атанас Пеев, чието потекло е от рода на Сивковите, описани в книгата за Алфатар, също се е  обърнал чрез средствата на епистолярността към алфатареца: „ Неа е нужно човек да е висока летва в научните среди, за да напише стойностна книга. Така е при хирурзите – не само професорът и доцентът могат да извършат уникални операции.“ Г-н Пеев е автор на книгата „Сивковият род“, която е ползвана за написването на алфатарската книга. Добричлията е убеден и в нещо патриотично и патетично, а именно: „Добруджа има нужда от хора като г-н Михаил Гавазов!“