В делтата на великата европейска река, на територията на България, Румъния, Украйна и Молдова, днес, както и преди 300 години, живеят необикновени руснаци, говорещи на староруски език и изповядващи православие от стария обред. Много хора у нас дори не подозират за съществуването им. Наричат ги староверци, старообрядци или липованци. Това са представителите на най-малобройната етническа група в България. Крепи се на вярата в Бог, но и на спомена за превратното си минало, белязано от жестоки гонения и насилие.
Татарица е част от село Айдемир край град Силистра (храмът им е "Покров Богородичен", поради което имат празник на 14 октомври.). Но със своите стари, бедни, схлупени къщурки в типичен руски стил се отличава коренно от съседните села и махали. Разположено е на километър от Дунав. В миналото населението му се е прехранвало предимно с риболов. Твърди се че старообрядците, заселили се у нас, са потомци на донски казаци. Хората в Татарица обаче отричат казашките си корени и предпочитат да се определят като руснаци. Повечето, най-вече възрастните, са религиозни и спазват стриктно каноните на старото православие. А то е изпълнено с табута и непонятни забрани. Напътствията за това как да живеят и какво да правят всеки ден от годината подробно са описани в свещените книги, съхранявани в селската църква, която е също в типично руски архитектурен стил.
В нея се пазят и много стари икони, оставени от собствениците им, които са напуснали селото. Староверците са убедени, че Дяволът е на всяка крачка и ги дебне с изкушения. За да се преборят с него те се придържат към странни ритуали и се кръстят по 100 пъти на ден. Усещането, че са различни и застрашени от изчезване сплотява тези хора и ги дистанцира от останалия свят.
Въпреки това местните с готовност говориха откровено за живота и за вярата си. В миналото тук всяка къща била пълна с малчугани, а мъжете ходели да си търсят булки в отсрещното старообрядско село в Румъния. Допреди години смесените бракове били табу. В наши дни Татарица се обезлюдява, младите късат с традициите, признават, че бедността и безпътицата ги карат да посягат към чашката.
Повечето напускат, за да търсят препитание другаде и се връщат само по религиозните празници, за да присъстват на службата в селската църква. А празничните им литургии продължават по цели нощи. Надеждите на малкото оцелели староверци в селото са в децата. Тук все още има малчугани, които поназнайват руски, ходят редовно на църква, обучават се да четат църковните книги, написани на старославянски и да извисяват кристални гласчета в църквата, по време на безкрайните служби.
Но кои са староверците, откъде са дошли?
Но кои са староверците, откъде са дошли?
Преди повече от 300 години по времето на Петър Велики в Русия настъпват религиозни реформи. Предприемат се мерки за бързата европеизация на страната. Привържениците на старото православие обаче се противопоставят на промените. Те обявяват реформаторите за еретици, а себе си – за последните християни на Земята. Всичко 
свързано с „новата” вяра, с напредъка и цивилизацията се възприема от тях, като дело на Дявола. Убедени, че настъпва ерата на Антихриста и че краят на света наближава, между 1666 г. и 1668 г.
свързано с „новата” вяра, с напредъка и цивилизацията се възприема от тях, като дело на Дявола. Убедени, че настъпва ерата на Антихриста и че краят на света наближава, между 1666 г. и 1668 г.
Хората отказвали да обработват земите си, обличали се в погребални дрехи и нощно време се стичали към гробищата, за да пеят химни в очакване на Апокалипсиса. Други пък предпочитали да се самозапалят в домовете си. Надявали се така да се прочистят в огъня и да се присъединят към Царството небесно преди настъпването на Деня на Страшния съд. Но и много староверци били преследвани и хвърляни на клада от тогавашните власти. Предполага се, че в периода между 1672 г. – 1691 г. по този начин загинали 20 хиляди привърженици на древното православие. Затова руснаците, запазили старата си вяра започнали масово да напускат Русия. Руските староверци се разпръснали по целия свят. В наши дни големи общности има в САЩ, Австралия, в Украйна, както и по делтата на Дунав на територията на Румъния, където и до днес откриваме много руски староверски селища.
В България се заселили две малки групи. Едната се установила край Варна – в с. Казашко, което вече отдавна се е превърнало в изтъркана туристическа атракция за руските летовници. А няколкото все още живи дългобради старообрядци са се капсулирали в своята старост, отказвайки да комуникират с външния свят.
Първите заселници липовани на Дунава живеели в тръстикови къщурки. Едва през XIX век са се появили първите къщи: дървено скеле се обличало с тръстика и се мажело с кал, а после отново се покривало с тръстика. Отоплявали ги с печки. В години, когато скакалци унищожавали реколтата, местните жители стривали на прах изсушена щука, смесвали я с настърган джулюн (воден орех) и от тази смес печели питки (лепьошки). Упоритите жители на делтата били готови да понасят глад, пожари и епидемии, само и само да им бъде позволено да се молят така, както са го правели прадедите им.
И в наши дни те продължават да говорят на своеобразен руски език от XVII-XVIII век. Както и други руски староверци, липованите се отличават с трудолюбие, стремеж към подреденост, точност, добра работа и честност, негативно отношение към алкохола и цигарите. Мъжете липовани не си бръснат брадите, носят ризите си незагащени, обезателно с колан, а националната носия (сарафан) си остава неизменната пасхална женска премяна. Единствено при старообрядците се среща т.нар. лестовка – своеобразен вид броеница, която се прехвърля от молещия се.
Сред липованите са съхранени допетровските обичаи на руската сватба, на Масленица (Сирна неделя), своеобразни църковни празници. Основният пазител на тези традиции, разбира се, е църквата, където се водят служби на староруски език. Към храмовете има летни училища, които допълват образованието на 
тези румънски училища, в които децата на липованите ходят по време на учебната година.
тези румънски училища, в които децата на липованите ходят по време на учебната година.
Общо в Румъния (северозападна Добруджа, град Тулча, Сулина, Констанца) живеят около 30 хиляди липовани. Някои от тях са прославили Румъния по целия свят: например олимпийският шампион по гребане на кану и деветкратен световен шампион (през 70-те и 80-те години), а понастоящем треньор на националния отбор на страната по този спорт – Иван Пацайкин, който е руски липованин.
Липовани живеят и в съседни области: украинската Одеска област (Килия и Вилково), Молдова (района Кагула), България (Южна Добруджа), а по неофициални данни броят им в делата на Дунав е около 100 хиляди човека. Общността на руските липовани в Румъния (официално наричана диаспора) е официално призната през 1990 година, тя установява взаимоотношения с руските държавни структури, издава в. „Зори“ и списание „Китеж град“.
Въпреки това, животът в новата, демократична румънска държава не е донесъл спокойствие на липованите. Нелоялната политика на румънските власти към руското малцинство и руския език, икономическата криза, безработицата и новите риболовни правила на ЕС доведоха до масова емиграция на младежи в търсене на работа на Запад, основно към Италия, Германия, Англия, Испания. В Русия, за съжаление, никой не идва. В резултат на това сега под заплаха се оказва самата уникална идентичност на липованите. През последните години руските междудържавни институции на нашите сънародници бият тревога и активизират своите действия. Бъдещето на липованската общност засега остава неясно.
Автор: Венета Николова
Източник: www.pateshestvia.net
Няма коментари:
Публикуване на коментар