Две интервюта по повод изложбата "Поканата - памет и спомен" и 60-ата годишнина на журналиста Йордан Георгиев

ЖУРНАЛИСТЪТ ЙОРДАН ГЕОРГИЕВ НА 60: ЖИВОТЪТ Е ПАМЕТ И СПОМЕН

СПЕЦИАЛНО ЗА АРТ СИЛИСТРА ПО ВЪПРОСИ НА МАРИН МИНЕВ

Здравей, Данчо, и честит юбилей! Разкажи за себе си.

Роден съм на 15 януари 1960 г. в с. Добротица. Баща – учител, майка – продавачка в книжарница. По-малък брат – икономист. Начално образование завърших в ОУ „Отец Паисий” в родното си село с класен ръководител Веска Тотева (1970), основно през 1975 г. в Пето основно училище Силистра (днес „Иван Вазов”), а от V до III клас съм учил в ОУ „Св. св. Кирил и Методий”. Средно образование – в ПГ „Климент Охридски” Силистра (1978).

Висше образование: „Българска филология” (втора специалност „Физическа култура”) във Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” (1985); „Политически науки” във ВКШ Москва с наследник Московски хуманитарен университет (1987); следдипломна специализация „Мениджмънт в спорта” в Национална спортна акадеция „Васил Левски” (1991), магистърска степен „Стопанско управление” в Русенски университет „Ангел Кънчев” (2008).

В периода 1985-1991 г. съм бил на организационна работа в ОК и ОбК на ДКМС Силистра, вкл. директор на Окръжен и Общински младежки дом Силистра (1987-1989), както и координатор на Българска демократична младеж. След това до 1994 г. бях редактор и водещ в Радиоцентър Силистра (в момента Общинско кабелно радио Силистра). През 1995 г. с конкурс бях избран за кореспондент на в. „24 часа”, където работих до есента на 2012 г.

В същия период бях общински съветник в Общинскки съвет Силистра в продължение на 4 поредни мандата – председателствал съм постоянни комисии по култура, спорт и социални дейности. Бил съм ръководител на Група от общински съветници и член на Председателския съвет на местния законодателен орган. От есента на 2013 г. съм пиар (експерт „Връзки с обществеността”) в Областна администрация Силистра.

От 2001 до 2011 г. сътрудничих на обществени начела като областен координатор на Фондация „Програма достъп до информация” и през 2010 г. бях обявен за „Координатор на годината”. Същата година получих и най-голямата награда – плакет, на Съюза на българските журналисти. Председател съм на силистренското дружество от 1999 г. и бях член на Управителния съвет на СБЖ от 2004 до 2015 г. Съосновател съм на Коалиция от неправителствени организации „ДЕЛТА” („Дунавско единно лоби за толерантност и алтернатива), действало в периода 2001-2008 г. и по реализирани от него проекти с последвали предложения бяха въведени с решения на Общински съвет Силистра институцията „Омбудсман на община Силистра” (2006-2010) и Система за прозрачност в работата на съветниците. Участвал съм в обучения и проекти на представителството в България на Национален демократически институт на САЩ и на Фондация „ЖАР”, на програма „Дебати” и др. Съучредител съм на Фондация „Надежда”, създадена в началото на 90-те години на миналия век в Силистра – първата по рода си в Силистра, както и на Ротари клуб Силистра (2000), на който бях секретар в продължение на 8 сезона.

Автор съм на три книги с материали, резултат от журналистическата ми дейност: „Да случиш на живот”, „Налице и наопъки” и „Ракурси”. Заедно с доц. д-р Румяна Лебедова и Цветана Цанова – дългогодишен председател на Общински комитет „Васил Левски”, съм съсъставител на сборника „Съхранена памет. Спомени на наследници”, посветен на 75-ата година от Крайовския мирен договор от 1940 г. Бил съм технически редактор на книги на силистренските автори Велико Огнев, д-р Йордан Касабов, Милка Трендафилова, Момка Чумпилева и др.

Журналистическата ми дейност започна през 1980 г. в университетския вестник „Наука и труд” във Велико Търново, а в Силистра – в някогашния в. „Силистренска трибуна” (1982). Работил съм (с малки изключения) за всички местни издания – всекидневници, седмичници и месечни бюлетини в Силистра, Тутракан, Главиница, Алфатар и Ситово от 1990 г. насам (върху някои от тях в общините в областта успешно работихме като тандем заедно с Цветана Игнатова, а по-късно с Георги Марков и с Александър Леви). Както и за столичните вестници „Стандарт”, „Футбол”, „Учителско дело”, „Вестник за жената (семейството)”; за „Утро” (Русе); за Радио „Шумен” и др.

Мои материали са публикувани в сайта на СБЖ и в местни електронни издания: Репортер Силистра, Кворум Силистра, Паралел44 Силистра, Порталът на Силистра и др. Участвал съм в предавания на частните радиостанции „Мелодия” и „Менес”. От 2011 г. поддържам свой блог, наречен ВЕРСИНАЖ, който за изминалото време има близо 2,5 млн. т.нар. показвания на около 7 300 публикувани материала.

За последните 13 години съм провел няколко изложби – самостоятелно или в партньорство с Регионална библиотека „Партений Павлович” Силистра и с Художествена галерия Силистра: „365/24” (посветена на всекидневната работа на кореспондента на национален вестник), „15 години на местната власт в Силистра” (2006), „Москва” – участие на ДТ Силистра в театрален фестивал (2009)”, „125 години медийна преса в Крайдунавска Добруджа – първи страници на 80 издания” (2010), „Китай” – участие в ЕКСПО Шанхай 2010, „Южна Корея” – пътуване в делегация на СБЖ (2018), както и „Поканата – памет и спомен” (2019) – представяне на покани на хартиен носител, събирани в Областна администрация Силистра.

- На 15 януари имаш рожден ден, тази година и кръгла годишнина (юбилей). С какво, според теб, 60-те са по-различни от 50-те години?

- Основната разлика е във времения житейски хоризонт, който определя списъка, размера и съдържанието на плановете занапред, както и за оформяне на евентуални мечти, които да бъдат преследвани. Никой човек не знае колко точно ще живее, но си давам сметка, че по-голямата част от живота е минала, при това най-активният му дял. Проблемът след 60-те (за някои хора този период настъпва по-рано) е, че физическите и психическите сили намаляват, а се налага да се работи на по-бързи обороти, за да бъдат реализирани начертаните или ситуационните дела.

Живея с мисълта, че няма време за губене и трябва да се фокусирам върху определени дейности. В моя случай – в конкретната ми работа – от няколко години в сферата на пиара, разбира се, и в медийната среда. Бих попътувал още в различни и непознати за мен дестинации (не съм бил в Северна Америка и в Африка, за Океания е трудно да мечтая), за да разкажа отново какво съм видял и преживял, както съм го правил и досега. За да влезе всичко това някой ден в една обща книга – това ми завеща при последното си гостуване в Силистра моят преподавател от Университета във Велико Търново проф. д-р Анчо Калоянов, и не пропусна да ми го напомни в поздрава си за тазгодишния Йордановден.

- Направи ли си равносметка – професионална и житейска?

- В житейски план не намирам, че съм постигнал кой знае какво: свое семейство не създадох, но се радвам, че около мен са моите родители, брат ми и неговите деца. Не твърдя, че имам много близки приятели, но, както пее Георги Христов, „…стигат ми двама-трима…“. По различни поводи се радвам на внимание във виртуалното пространство от страна на познати от България и от други страни, защото сигурно съм оставил у тях добро впечатление по един или друг повод.

Примерно заради активността ми във Фейсбук и в блога ми, неслучайно наречен Версинаж – защото приемам, че животът на всеки от нас е различна версия. Слава Богу, нямам дългове към банки, приятели, а и към врагове. Посадил съм много дървета, установил съм сам свой дом, реализирал съм няколко книги и тематични изложби, вкл. и юбилейната, на която съм намерил най-подходящото заглавие „Поканата – памет и спомен“.

Търпял съм удари под кръста и съм се увличал по нелицеприятни думи, изречени зад гърба ми по мой адрес. Докато осъзная, че това е част от дневния ред на живота – на нашата кръстопътна географска ширина и в актуалното време на обезцветени морални ценности.

Разбира се, продължавам да очаквам на доброто да се отговори с добро, а не с обратното. Самият аз не забравям стореното ми добро, дори и когато е последвано от нещо друго, различно и неприемливо. И аз не съм светец – бил съм преднамерен, несправедлив, дори жесток към хора, с които животът ме е срещал. Най-често това е било резултат от козирожката ми природа – стремежът нещата да бъдат подредени по справедлив и организиран начин.

В професионален план – както се казва – учих три-четири неща (филология, политически науки, мениджмънт в спорта, стопанско управление), а работих друго, съвсем събирателно – за моя радост – винаги с вдъхновение и с желанието всичко да се случва по максимално ефективен начин. Така навремето успях за година и половина в смутни и безпарични времена (в края на 80-те години на миналия век) да дам тласък на тогавашния Младежки дом като седми по ред негов директор, вкл. и да честваме по достойнство първите му 10 години (по-късно никой повече не го направи).

После съдбата ми избра хобито – журналистиката, чието начало е в. „Наука и труд“ в Университета преди 40 години, да стане професия – първо в Радиовъзел Силистра (впоследствие преименуван в Радиопрограма, Радиоцентър, понастоящем – в Общинско кабелно радио). Явих се на конкурс (дори парвоначално бях резерва - конкурсът беше спечелен от Елфина Стоименова - понастоящем на работа в министрество на културата), за да стана част от екипа на „малкото радио“ (тогава начело бе Катя Мърова – светла й памет!). Така наричаха в миналото радиовъзлите, каквито имаше в почти всяко по-голямо населено място (заварих през 1990 г. 14 000 работещи радиоточки в област Силистра).

В оня период, когато вече бе „избухнала“ демокрацията в България, имаше поле за работа в медиите, включително и в кабелната мрежа. Навлизаха рекламите от частни фирми, но липсваше перспективно отношение от страна на общината – още преди 1995 г. спряха обновлението в техническо отношение, премахнаха процентите за привлечена реклама, оставиха заплатите на минимума – колкото на чистачка в администрацията, неглижираха образователния ценз. И, въпреки това, работехме на максимални обороти, за да изпълним социалните функции на радиото, при това то вече работеше в условия на конкуренция – частните радиостанции „Менес“ и „Мелодия“. Гордост е за мен, че съм първият говорител „на живо“ в силистренскко радио и в силистренски телевизионен формат, канал „Истър”, (в края на 90-те години на миналия век в Силистра имаше три телевизии – за сравнение, в момента нито една).

Всичко това ме предизвика да се явя на конкурс за кореспондент на в. „24 часа“ – в средата на 90-те години първият частен всекидневник у нас бе на мода и бе практика за подражание. Отношението към журналистите беше уважително (поне в първите години), а заплащането – достойно. Имаше възможности човек да доработва срещу хонорари и в местните медии – добро развитие имаха до началото на новия век „Нова силистренска трибуна“, „Порт Силистра“, „Спектър Силистра“, „Оркус“ (после „Силистра +“ и „Събеседник“), „Успех“, „Дръстър прес“, „Силистренска трибуна“, „Силистренски бряг“ (в момента част от в. „Бряг“ Русе), „Силистра ПРЕС“ (сред неговите създатели съм в период, когато имаше опасност Силистра да остане без нито един вестник) и др. За съжаление повечето от тях вече не съществуват и е останал само споменът за минали славни времена на силистренската преса, която тази година навършва 135 години (точно преди 10 години на предишна годишнина посветих изложба на първи страници на 70-80 вестници, излизали в Крайдунавска Добруджа – за съжаление, тази колекция, създадена на хартиен и електронен носител заедно с Регионална библиотека Силистра, се оказа, че не е съхранена).

И така „карах“ на журналистическото поприще 18 години – до есента на 2012 г., когато настъпи стагнация в медийната сфера, а и в нечии проветрени от заземени мисли и замаяни от илюзорна власт редакторски глави в София се роди нереалната преценка, че напиращият интернет – респективно социалните мрежи, вкупом са достатъчни (при това – безплатни), за да заменят кореспондентите по места. Резултатът: с общ имейл ръководството на вестника съкрати своите представители в Добруджа и Лудогорието, а и в други краища на страната. Без благодарност, а за мое нещастие – и без право на социално обезщетение, защото по един от законите членството в управителни органи на неправителствени организации не го позволява. А тогава бях част от подобни структури в СБЖ (УС), Ротари клуб Силистра и др. Накратко, излезе, че поетите обществени ангажименти са в ущърб на възмездието, получавано от всеки друг, който е без системно присъствие в т.нар. граждански сектор.

В продължение на 11 години (2001-2011) работих усърдно и със запомнящи се резултати като областен координатор на Фондация „Програма достъп до информация“ и дори през 2010 г. бях обявен за „Координатор на годината“. Впрочем, това е едно от малкото признания за добре свършена работа, които имам – другите са Плакет на СБЖ за 50-ата ми годишнина; специално послание от президента на Ротари Интернешинъл преди няколко години (отделно от Ротари клуб Силистра, на който съм съосновател и доскоро негов дългогодишен секретар); награда от ОбС Силистра за дейността ми като общински съветник в 4 поредни мандата (1995-2011) по повод тържеството за 25-ата година на съвременната местната власт в България (2016 г.), проведен в Силистра по мое неформално предложение, реализирано по най-убедителен начин от сегашното ръководство на местния законодателен орган и от общината, разбира се. Естествено, има и други моменти, които остават трайно в съзнанието ми, но, дай Боже, за тях може да стане дума в следващ юбилеен момент.

- Пет думи, с които можеш да се опишеш?

- Всеотдаен, отговорен, откровен, трудолюбив, състрадателен.

- Измъчва ли те тревога по нещо пропуснато?

- Чак да ме измъчва не бих казал. По-скоро не съм удовлетворен, че отделеното време и положените усилия в някои сфери – участие в местната законодателна власт, както и в други подобни обществени дейности, не дадоха траен резултат. В България политическата система е нестабилна – отсъства приемственост, научилите се да участват в управлението на обществените процеси бързо ги отписват или направо ги елиминират, което забавя развитието ни или го насочва в обратна тяга, а понякога сами се набутваме в задънена улица, от която няма излизане.

В този ред на мисли – можело е да отделя повече енергия и време на краеведски проекти, които обаче не се стимулират от властта и меценатите. При създаването на трите си книги в периода 2011-2013 г., в които събрах съхраненото от написаното от мен през годините, установих, че си е струвало човек да прослуша още хора, които вече не са между живите, но са имали какво да кажат за „архива“. Бивало е и да се заровя по-дълбоко в някои теми, свързани с миналото на Силистра и на региона. За разбутването на една от тях – Крайовската спогодба, имам заслуга във връзка с издаването на една уникална книга „Спомени на наследници. Съхранена памет“ заедно с доц. д-р Румяна Лебедова и Цветана Цанова. Дадох редакторско рамо на книги без аналог, дело на д-р Йордан Касабов, на местните автори Момка Чумпилева, Милка Трендафилова, Велико Огнев и др., покрай които научих много за живота и творческия процес.

Вероятно тези неща щяха да се случат по-рано, ако колегата Енчо Енчев ме бе подстрекал преди много години в това направление – той го направи някъде около 2008 г. с репликата: „Стига драскахте ден за ден, оставете нещо след себе си“. За радост, тя съвпадна с един процес на отхвърлянето ми в определена среда от хора, които явно бяха преценили, че поведението ми не е в тяхна полза. И така насочих погледа и усилията си към дейности, които задълбочих вече в работата си като пиар на Областна администрация Силистра.

- За какво страда душата ти?

- Не съм страдалец по природа, макар да изживявам – повече в миналото, по-малко в днешно време, а и да преживявам в по-голяма степен, отколкото е полезно, някои детайли от всекидневието и от общуването с хора. Трудно приемам човешки качества като леност, мерзост, предателство, пренебрежение, отмъстителност. С годините свикнах да не деля хората на никакъв принцип – политически или социален, етнически или професионален. Преди доста време ми стана ясно, че хората в един момент са добри, в друг – могат да станат непредсказуеми, в името на самосъхранението и в резултат на безсилие, житейска неграмотност или по стечение на т.нар. екстрасоциални обстоятелства.

- Какво очакваш от живота оттук нататък?

- Нямам големи планове за живота напред, което не означава, че съм се пуснал по инерция. Моля се само за здраве, защото то е гаранция за работоспособност и личностно самочувствие. Пожелавам го както на себе си, така на своите близки и приятели, а и на всички хора, разбира се. Съзнавам, че няма вечна младост, но при определен модел на мислене и на начин на живот може да се забави старостта. Да не говорим, че според някои преценки – днешните 60 са предишните 40. Отделно, по прогнозите на пазара на труда в европейски мащаб, ние от 60+ сме сред набелязания резерв за участие в трудовия процес в следващите десетилетия – заради общовалидните отрицателни демографски процеси.

Ще продължавам да бъда активен, стига да ми позволяват времето и моментното физическо състояние, в проявите на Туристическо дружество Силистра, в дейността на Смесен хор „Седянка“, на работното си място – разбира се, както и в журналистическата изява. Самонавивам се, че трябва да намирам достатъчно часове за спортуване и за релаксиращи занимания (йога, разходки сред природата, плуване, сауна, народни танци), първо, защото са приятни, а не на последно място – полезни са във всяко едно отношение.

Навлизайки в Третата възраст, човек трябва да си дава сметка, че дозирането е най-важно – на работа и емоции, на съвети и негодувания. Така би осигурил още години в живота си, в които да бъде самодостатъчен и пълноценен – за себе си, семейството, приятелския кръг и за обществото.

Йордан ГЕОРГИЕВ: Животът е версия, различна за всеки от нас! Хората ценят добрата новина! (Интервю на Ирена Маркова в Общинско кабелно радио Силистра)

Журналистът и пиар на Областна администрация Силистра Йордан Георгиев ще представи изложба по повод 60-ата си годишнина навръх рождения си ден (15 януари – роден е през 1960 г.). Изложбата носи заглавието „Поканата – памет и спомен“ и съдържа покани на хартиен носител, изпратени до областния управител, и лично до журналиста в период от 2013 г. до днешна дата, както и от още дарители за колекцията – Момка Чумпилева от Силистра и Калина Михайлова от Шуменци, Тутраканско.

Припомняме: като журналист Йордан Георгиев е работил в Радиоцентър Силистра и за вестник „24 часа“, както и за много други медии. Автор на книгите „Да случиш на живот“, „Налице и наопаки“ и „Ракурси“. Бил е четири мандата общински съветник. Поддържа личен блог, наречен  „ВЕРСИСАЖ“. Член е на Съюза на българските журналисти. Представянето на изложбата „Памет и спомен“  е на 15 януари в 12,12 ч. в Художествена галерия Силистра. Организатор на изложбата е галерията, съвместно с Филателно дружество „Димитър Дончев“.

Какъв е замисълът на изложбата?

Идеята ми е с тези покани, неслучайно изложбата е наречена „Поканата – памет и спомен“, да заявя пред обществото, че се случват, благодарение на институции, частни лица и други организации много интересни събития в нашия град, както и в областта. В изложбата има различни кътове – патриотичен кът, в който творците – художници, писатели и др. творят и предоставят на възможност на обществото да се запознае с тяхното творчество.

Благодарение на такива покани на хартиен носител информацията е достигнала до хора, които не ползват достатъчно активно социалните мрежи и интернет. Поканата на хартия има своя адресат, своето естетическо съдържание, смисъл и цел. Надявам се да има и резултат. Защо ги събирам? Първият въпрос, който си зададох, като отидох на работа в Областна администрация Силистра, беше докъде стига моята информация за дейността на службата, която съм задължен да отразявам. В същото време и каква е обратната връзка с хората, които са намерили пътя до нашата институция, за да ни поканят да уважим тяхното събитие.

С тези над 300 покани се опитвам да покажа уважение към авторите на събития в нашия град и да подскажа на всички останали, които не го правят по този начин, че все още това е възможно. Не е толкова скъпо, има своята художествена стойност, а и ангажира хора в града, които могат да подредят една такава покана, за да вкарат в нея подходящо изображение, информация, внушение – така се постига убедителен резултат.

Какво си разбрал за хората от психологическа гледна точка? Доколко са отговаряли искрено на въпросите, които си им задавал като журналист?

Обикновените хора, както ги наричаме, си казват това, което тях ги интересува да чуят другите. Винаги ми е било важно да намеря подходящия момент, точния подход, дори и темата, с която да ангажирам тяхното внимание. Не очаквам да бъдат всички искрени, но винаги ми е било полезно, предвид журналистическата професия, да подадат подходящата информация. Известно е, че за медиите са важни фактите, наименованието и съдържанието на събитията, както и отношението, което чрез тези събития се проявява към обществото.

Хората станаха все по-малко достъпни, а институциите не толкова отзивчиви. Наличието на пиари донякъде улеснява взаимодействието с тях, но като че ли има все по-централизиран подход към поднасянето на информацията, а най-страшното е, че намаляха журналистите, както тези на щат, така и всички останали, които под някаква форма работят за медиите.

Направих справка за няколко области и установих, че Силистра продължава да бъде една от областите, където поне като брой има немалко медии: 3 вестника в Силистра и 2 в Тутракан. Общини като Главиница, Кайнарджа и Ситово имат свои месечни издания. В областния град работят две радиа – Общинско кабелно радио Силистра и частното радио „Мелодия“. Изключват поне шест други национални радиостанции, които не поднасят новинарски блокове, но може би приемат рекламни съобщения. Има области, където останаха по един или два вестника с малки тиражи. По-неприятното е, че в тези медии работят най-много по един човек.

В или за радио „Мелодия“ преди четвърт век работеха 24 души, в Радио „Менес“ – 10-14 души. В местните вестници имаше поне по поне 5-6 човека и много дописници, а сега гилдията в Силистра е с двама щатни журналисти –  кореспондента на БТА (изключвам Радиоцентър Силистра от тези сметки)  и радио „Мелодия“. Гилдията е свита до максимум 15 човека, които имат някакво отношение към медийното пространство в Силистренска област.

На каква тема се пише най-трудно?

Поне за мен – на криминални теми, а те в национален мащаб са най-търсените. Справял съм се успешно, но не ми е било приятно да се ровя в душите на хората. Правил съм го по възможно най-деликатния начин. Всеки прави нещата, както ги разбира, доколкото му позволява културата на отношение към обекта за писане и чувството му на уважение към читателя, което трябва да спазваме.

Защо избра тази професия?

Не съм сигурен, че човек избира професията си, още повече че съм от едно поколение, където нямаше големи възможности да научава какво се случва по света. Важно беше какво отношение в семейството ти формират за нещата от живота, както приятелите, с които общуваш. Понякога и учителите, които ти препоръчват едно или друго. Аз съм започнал да пиша по вестниците преди 40 години. 20-годишен бях, първи курс във Великотърновския университет, където учих „Българска филология“. Тамошният университетски вестник се наричаше „Наука и труд“. Някъде две години по-късно и във вестник „Силистренска трибуна“ – нормално за онези години първият ми материал беше за село Професор Иширково и то на селскостопанска тематика.

После така се завъртяха нещата след 90-а година, че тръгнах по журналистическия път (дотогава съм бил на организационна работа, вкл. директор на Младежки дом Силистра). Не мога да кажа, че съжалявам, били са възможни и други опции. Занимавал съм се и с неправителствения сектор, бил съм и общински съветник. Опитвал съм се да давам рамо и на различни инициативи.

В крайна сметка 18-годишната ми работа във вестник „24 часа“ ме задържа в професията. Държа да отбележа, че някога журналистът звучеше по-гордо, отколкото днес. Имаше по-големи възможности човек да реализира продукта си, включително и той да бъде осребрен. Докато в днешно време социалните мрежи и в промените обществото, изобщо отношението към медиите, се промениха и в световен мащаб и това усложни ситуацията. Не ми се коментира на кое място е  България по отношение на свободата на печата, защото това са относителни сравнения.

Автор си на книгите „Ракурси“, Да случиш на живот“, „На лице и наопаки“. Какво означава „да случиш на живот“?

Може би идеята се роди оттам, че на 49-ия си рожден ден раздавах на хората изписани афористично „77 причини да бъдеш щастлив“, пак на хартиен носител. Идеята беше аз да им пожелая нещо, затова че те са дошли на мен да пожелаят едно или друго. В книгата има и политически коментари за отминали събития, пътеписи, включително от Китай, Русия, Бразилия и други страни. Корицата е със залез на река Дунав, който, както е известно, в момента опиянява всички, разполагащи с телефон и фотоапарат, споделяйки своя поглед в Дунавския парк в интернет пространството.

Съгласен ли си с твърдението „който трупа знания, трупа печал“?

Това е сигурно, макар че пък древен учен е казал, че „Аз знам, че нищо не знам“. Човек затова се учи през целия живот. Европейската тенденция в момента е да продължаваме да се учим през целия живот, защото и животът се променя и технически, естетически и като психология. На мнозина на моята възраст няма да им хареса, че според промените в демографията, прогнозата е на европейско ниво  хората от 60+ и 64+ да са бъдещ резерв на пазара на труда. Означава, че дали ще увеличат възрастта за пенсия, ще се налага по една или друга причина хората, които сме все още живи и здрави и имаме определи умения в определена област, да се включваме в трудовите процеси.

Имаш личен блог „Версинаж“?

Да, защото покрай книгата „Живот на длан“ на нашия колега Любен Антонов, емблема на Българското национално радио в продължение на 45 години, включително и заради работата му и в Силистра, разбрах, че животът е версия, различна за всеки един от нас.

Защо трябва да присъстват силистренци на изложбата?

Не съм казал, че трябва. Ще присъстват тези, които имат отношение към мен, но имат отношение и към това, което се представя там, а именно техния труд. Моята заслуга е единствено, че съм ги събирал, най-често и от името на Областна администрация и на областния управител. Работя вече с четирима областни управители, но в името на институцията в 90% от случаите сме проявявали отношение към авторите на покани за събития, независимо дали става дума за личности или за хора, представляващи друга институция или организация. Най-често до тях е достигала обратна връзка – поздравителен адрес, поздрав по телефона, чрез фейсбук, интернет и т.н. Добре дошли са всички!

В сряда навършваш 60 години. Какво ще си пожелаеш?

Нямам право да си пожелая нищо повече от здраве и желание да продължавам да работя това, за което ми плащат, и което ми идва от сърце. Да бъда полезен не само за местните медии, доколкото ги има и са оборотни, а и на всички, до които стига моята служебна и лична информация.