Понеже днес - 14 септември - Кръстовден, е празникът на Силистра, ще разкажа малък спомен за нея. А и за себе си. През 1981 година, след университета, отидох на гости на мой приятел от Айдемир, тогава квартал на Силистра. Димитър Атанасов, вече не е между живите: добър приятел, по-късно и добър белетрист. По онова време работех като учител по разпределение в едно село, разчекнато на границата между шуменска и толбухинска области, най-големите развлечения в което бяха автобусната спирка и кръчмата. Щедро си бях позволил едно пътешествие и до „далечна Силистра“…
Няма да описвам престоя си там – доколкото си спомням основно пихме, а останалото потъна в това. След дву или три дневния престой в прекрасния, бял по онова време, обвит околовръст от Дунава старинен град, се наканих да си тръгвам. Не било писано.
По обяд седнахме в централния ресторант ("Дунав", ако не се лъжа) да изядем по едно шкембе, защото бях на път да се разделя с мощите си, сломени от кайсиева ракия и рибени чорби. Не помня подробности, но на масата ни дойде човек, по-късно голям приятел също, Йордан Зебелянов, журналист от местния вестник „Силистренска трибуна, който изглежда ме хареса и между другото попита не искам ли да остана да работя там, в Силистра.

Силистра – бяла и добра още от римско време, ме приюти и осмисли младостта ми, даде ми хляб и приятели. Винаги е била добра към мене – а аз я обикнах. Това остава завинаги. Добруджа ражда не само най-хубавото жито, а и най-гостоприемните и красиви като дух хора. Винаги, когато се връщам с умиление и светла носталгия назад, към Силистра, ми се струва, че Дунава точно тук се прощава с видяното в цяла Европа, прегръща я с въздишка и чак тогава се влива в морето…
Няма коментари:
Публикуване на коментар