Христо Христов е
пощальон с 44-годишен стаж. Той е сред създателите на Клуб на пощальона в
Силистра (в
момента с около 30 души)q какъвто съществува от януари 2015 година, т.е. от 3 години насам.
След години на работа с
чанта на рамо (в
предишните години стандартът е бил с допустима тежест до 6-7 кг всяка). Впрочем познатите на предишните
поколения кожени чанти са били факт до преди 20 години, после раздали
по-обикновени,
той си спомня за миналото, за отношенията между хората – вътре в службата, но и
в обществото. Някога са се полагали дрехи, обувки, ризи, боти (т.нар. униформи отдавна не се дават).
Спомен има и за заплащането,
като с добро можело да се похвалят работещите през 80-те години на миналия век –
с твърдението, че тогава месечната заработка е стигала до 600-680 лева (за сравнение, примерно при 140 лева
необлагаема минимална заплата в страната).
И не случайно при пенсиониране
най-добрите години са се оказали в периода 1982-1985 години – друга е темата
как това се е „обърнало“ при пенсионната реформата след 1997 г., но то се
отнася не само за този бранш. За сравнение – сега заплатите на пощальоните гравитират
около минималната РЗ за момента.
Някога в Силистра,
когато е имало Станция на съобщенията, са работели 28 пощальони – сред тях в
началото не е имало жени, понастоящем са 9 души в условия на ПТП станция (началството е в Плевен), какъвто е статутът впрочем също на
Айдемир и на Калипетрово. Христо припомня, че и днес е активен ползвател на
пощенските услуги – само за тази Нова година е пратил 51 писма, което означава,
че и той получава на домашния си адрес писма с отговори.
И още откровения: „Имаше
натовареност, нямаше кога да се скучае.
В
миналото имаше т.нар. опорни пунктове за съхранение на вестници – в зависимост
от дните сме раздавали по 7-10 „връзки“ на ден. По-различно е било, когато
влакът – най-често зимата, не е пристигал в съответния ден, или самолетът също (от 1974 до 1991 г.).
Тогава е ставало „натрупване“
на преса – случвало се и по цяла седмица в общия куп да има всекидневници от 5-6
дати едновременно. И тогава „нормата“ за раздаване е ставала в пъти повече (бел. – голям е бил и броят на
вестниците на руски език, сред тях и за деца, както и списания)“.
Помни се още, че навремето
т.нар. военна поща е била безплатна за подателите; известията за смърт от
чужбина били с черен кант; имало е и проверка със специална апаратура на
писмата – на случаен принцип (бел.-както
и отделно вероятно на наблюдаваните от службите хора). Имало е в един период от време много
съвременни машини, внесени от ГДР, за маркиране на входяща и изходяща
кореспонденция (от
двете страни),
после ги заменили с други от САЩ, но и те са махнати с времето.
В някои периоди през
годината – като около Нова година, например, на клеймоване са подлежали по 50-60 чувала
писма на един път, от които болшинството са картички, разбира се. Имало е
адресати с по 15-20 писма на ден. С уговорката, че се е случвало в някои години
2 плика да струват общо 5 ст. – съществували са дори оферти за 20 обикновени
бели пликове общо за 50-60 ст.
Повод и за съждението
на пощальона ветеран: „Каквато и техника да излезе, това, което можеш да кажеш
в писмото, не можеш в да споделиш в имейла…Още Цицерон го е казал – най-прочутият сред римските оратори – автор на
множество философски и юридически трактати, на писма и съдебни
речи“. Да припомним, че и пенсиите са раздавани от някогашните раздавачи
– тогава не е имало каси, нито сметки в банки и възможности за тегления от банкомати.
Няма коментари:
Публикуване на коментар