вторник, 30 декември 2014 г.

Стефка Евстатиева: мъдрият и почтен Дунав, понякога приижда яростен и разочарован, понесъл тонове вода още от мрачната Шварцвалд

Оперната певица Стефка Евстатиева е вокален педагог в българското училище „Гергана” в Ню Йорк. Звездният й път тръгва от Русенската опера.
Звездният път на сопраното Стефка Евстатиева тръгва през 70-те години от русенската опера, за да премине през най-големите оперни театри по цял свят – „Метрополитън“, „Арена ди Верона“, парижката „Гранд опера“, „Ковънт гардън“…
Пяла е с най-големите гласове на нашето време – Лучано Павароти, Хосе Карерас, Пласидо Доминго, Шерил Милнс. Певицата е носител на отличията „Арена ди Верона“ за най-добър изпълнител и на Голямата награда за изпълнение в дует на конкурса на белгийското радио и телевизия. Преди няколко години сопраното се сбогува със сцената и се захвана с преподавателска дейност.
Влизам в дома на Стефка Евстатиева в Ню Йорк, само час след като се е събудила. Да живее Skype!
Графикът на оперната дива е запълнен до минута, макар че тя е приключила с музикалната си кариера. Реших да спра с пеенето. Предпочитам, ако някъде запея, да ми кажат: о, ти можеш още, отколкото да говорят, че не мога, а не слизам от сцената, смее се г-жа Евстатиева.
Материалът е от http://www.bnews.bg/
Дните на примата са динамични и изпълнени с много срещи и ангажименти, но най на сърце са заниманията й с децата в българския хор и училище „Гергана“, в който тя е вокален педагог от първия ден на неговото създаване. В началото „Гергана“ е само хор. Там Стефка разпява малките, учи ги на солфеж, обяснява им какво е форте, кресчендо. Оказало се обаче, че много от децата не знаят добре български език и часовете минавали в обяснение какво е сърп, нива. Така се родила идеята да се създаде и училище. Първите години работехме на доброволни начала, днес нещата се промениха. „Гергана“ има финансовата подкрепа на Министерството на образованието. Невероятно удоволствие е работата ми с малките. Уча ги да се усмихват, да бъдат артистични, да слушат модерна музика, споделя оперната дива. За първи път пред „Аз Буки“ именитата българка сподели, че с децата започват работа по мюзикъл, написан от композитора Хайгашот Агасян, който им е чест гост в Щатите.
Стефка Евстатиева има и големи ученици, на които иска да предаде своя сценичен и вокален опит.
През лятото в рамките на "Академия на изкуствата" в Созопол тя проведе майсторски клас по оперно пеене. Догодина отново имам покана от организаторите и с радост ще приема да гостувам. Аз съм оптимист за бъдещето на оперното изкуство. Операта стана много достъпна. В „Метрополитън“ преди години, когато имаше премиери, всички бяха облечени с фракове, с официални тоалети, а
днес хората идват с пуловери и дънки. Има такива, които пътуват отдалеч, но знаете ли, сякаш те са истинските ценители, а другите, с тоалетите, идват само да се покажат.
Не искам да допусна, че операта ще си отиде. И не е в вярно, че няма млади български певци, които да продължат нашия път. Аз следя афиша на „Метрополитън“ и в него много често присъства името на Красимира Стоянова – една изключителна певица със световна кариера. Орлин Анастасов също е чест гост там, с гордост споделя Евстатиева.
Не харесвам комерсиалните постановки. Още си спомням спектакъл на „Трубадур“ в Щутгарт, където действието се развиваше в кабинета на някакъв началник.
Имаше и телевизор, по който вървяха новини. Не ми харесва този прочит на режисьорите. Искам операта да е приказка, да ме пренесе в друго време. За какво са ни фрагменти от ежедневието!? Понякога мераците на режисьорите да бъдат забелязани, да блеснат, стигат до крайности, категорична е примата.
В спектакъл на „Бал с маски“ певицата категорично отказала на режисьора да облече прозрачна дантелена рокля. Аз ако имам самочувствие, че съм с перфектна фигура, няма да е проблем. В сцената от второ действие, която се играе в гробище, трябваше да минавам по начупени стъкла, които бяха осветени отдолу и все бягах от светлината, за да не прозира платът на роклята ми, с ужас си спомня примадоната.
Певицата не харесва подобни постановки, но пък е за експерименти в музиката, като смесване на стилове и жанрове, но определено е против чалгата, която се шири в България.
Идват тук разни певици, пеят по ресторанти. Беше дошла и моята любимка Йорданка Христова. Пя в заведение, не ми хареса, тя е голяма певица, не й е мястото по ресторантите.
Стефка не може да открои само един звезден и ярък миг от кариерата си. Имала е много такива. Триумфирала е с централните партии от „Тоска“, „Отело“, „Дон Карлос“, „Силата на съдбата“, „Андре Шение“, „Трубадур“, „Селска чест“ и още, и още…
Нейната стихия са женските образи като Тоска и Адриана Лекуврьор.
Най-много съм пяла Леонора от „Трубадур“, но така и не я заобичах, много тежка и много неблагодарна партия. Съжалявам, че не изпях „Манон Леско“. Последният ми спектакъл на сцена беше „Дон Карлос“ в Канада, допълва примата.
Близка приятелка предложила на Стефка Евстатиева да напише книга за кариерата на златния ни сопран. Отказах, не знам, нямам нагласа. Иначе често разлиствам един албум, в който съм събрала артистичната си дейност. Първата снимка е на майка и татко, които участват в мюзикъл. Мама е бременна с мен, което смятам за първата си сценична изява. После съм в училищния хор, после свиря на контрабас, следва дебютът ми в Русе, световната ми кариера, реди спомените си Стефка Евстатиева.
В последните дни на отиващата си година певицата пожела на читателите на „Аз Буки“: „Обичайте музиката! Тя няма как да ви отнеме нещо, а само ще ви даде, ще ви обогати духовно, ще ви поведе в други светове. Бъдете здрави и добри! Много ми липсва България. Оказа се истина, че с възрастта носталгията става по-силна. Обичайте любимата ни татковина и се гордейте, че сте българи“.
Специално за АРТ Силистра и вестник "Силистренска трибуна "от Ню Йорк - САЩ

Само този, който е роден и израсъл на брега на великата река, може да 

усети очарованието й. Уж съм свикнала с нея, виждала съм я хиляди пъти, 
но всеки от тези пъти гледката е удивителна. Дунавът – спокойна и мъдра 
река, винаги приятел, много рядко – стихия. Стоиш на брега, гледаш 
бавните спокойни води и усещаш могъществото на природата. Една вековна 
гора, една голяма река винаги създават усещането за безкрайност и 
безвремие. Така мъдър, улегнал като възрастен човек бавно и спокойно
върви Дунавът при Русе.
От години приемах реката за даденост, не бях се замислила колко 
специална е тя. Идеята да напиша нещо за родната река дойде преди доста 
години, когато гостувах в Германия. Заведоха ме да видя извора на 
Дунава, там където той дори не е Дунав, а малко весело изворче.
Идеята ми да пиша за реката доби реални измерения, една вечер докато се 
разхождах по брега. Гледах как природата се готви за сън, лодките, 
изтеглени на брега, безлюдния плаж, и си мислех, че по морето няма 
такова спокойно кътче. Дори идеята да се разчистят незаконните строежи 
по Черноморието започна със събарянето на рибарските колиби, а не с 
дворците. С това не се върна спокойствието и хармонията, както и 
екологичното равновесие. По реката, обаче, все още има самотни и 
спокойни местенца, а гледка като тази, която съхранява такова семпло 
очарование, трябва да се отбележи.
Като морето и пещерите, реката си има своите хора, тези които са й 
безрезервно предани. Те не се страхуват да излязат в мрачен и ветровит 
ден, за да воюват с нея и да се преборят за скромния си улов.
Само, който не е живял в Русе или в Силистра, не знае колко невероятни 
са летните жеги и колко кошмарни зимните студове.
И още нещо, за което искам да разкажа в едно изречение – в такива 
плуващи мелници хората от брега на реката смилали житото си, 
използвайки движението на речната вода.
И понеже е разказ за реката и мътните й води, се сещам, че мъдрият и 
почтен Дунав, понякога приижда яростен и разочарован, понесъл тонове 
вода още от мрачната Шварцвалд. Дунавът понякога замръзваше и се 
превръщаше в ледена пустиня, но не равна и гладка, както може да си 
представи човек, а пустиня от големи ледени блокове.
Дунавът е част не само от географията на България, но и от нейната 
история. В миналото, през турско – отвъд Дунава било пространството на 
свободния емигрантски дух, а реката – врата към него.
Дунавът, реката на моето детство, е велика река.

Стефка Евстатиева - Чеф

Няма коментари:

Публикуване на коментар