неделя, 27 януари 2013 г.

Българската политика като фарс


     Преди около месец зададох ироничния въпрос: „Не преживяваме ли отново 1989 г.?” в лекцията си по време на един политически семинар. Доста от слушателите ме погледнаха учудено и неразбиращо. А според мен, такова връщане във времето съвсем не е случайно. Въпросът напира да бъде зададен, колкото и абсурдно да звучи. Днес, точно както тогава, през 1989 г., „държавният и партиен ръководител” се е развихрил, като че ли ще векува, а раждащата се нова опозиция е рахитична и безпомощна пред величието на „Бистришките тигри”. Във въздуха около нас отново се нагнетява огромно напрежение, заредено с разнопосочни енергии и надежди за промяна. Никой не може да предвиди какво точно ни очаква и то, както за България, така и за Европа като цяло...
    Наскоро участвах в публична дискусия „Страхът и свободното слово“ в книжарница „Хеликон“ във фоайето на гранд хотел България. Знаково място, с отпечатъци от цялата ни нова история. Един от съорганизаторите беше германската либерална фондация „Фридрих Науман“, за която имам удоволствието да работя. И тогава се запитах – с какво се занимаваме ние всъщност? Никога, дори и в най-песимистичните си прогнози, не съм си представял, че германска политическа фондация ще подкрепя проект в защита на свободата на словото през 2012 г. в една европейска държава, която вече шест години е член на ЕС. Та това звучи направо абсурдно. Но когато тази страна само за няколко години се е сринала с 50 места в класацията на "Репортери без граници” по индекс за свободата на медиите и с 80-тата си позиция е на най-последното място в ЕС, не може да не си зададеш въпроса: „В коя година живеем всъщност?”.
    Винаги съм бил убеден, че свободата на словото и правото на информация са най-безспорните завоевания на демокрацията. Тази свобода, която най-много ни липсваше, като че ли най-бързо се възприе като даденост, която никой вече не може да ни отнеме. Всички виждахме обезпокоителните тенденции в натрупването на проблемите със собствеността и политиката на медиите през последните години. Медийната среда опростяваше и се профанизираше пред очите ни. Сериозната плуралистична политическа журналистика и публицистика останаха далечен спомен от първите години на прехода, но никога не съм очаквал, че ще стигнем чак дотам отново да преживеем политико-икономическа симбиоза между власт и медии.
     Така стигаме до най-важния въпрос, който днес ни вълнува - може ли журналистическото слово да е свободно, ако медиите са зависими политически и икономически? Или, ако става дума за нас, гражданите, въпросът можем да го зададем и по друг начин. Има ли смисъл свободното ни политическо или гражданско слово, ако няма къде да го кажем или напишем, за да може и някой друг, освен роднини и приятели, да ни чуе или прочете? Ако няма демократична медийна среда, може ли да покълне изобщо гражданско общество, камо ли да цъфне и да върже?
   Тревожното състояние на медиите в България бе коментирано и от Европейската комисия, и от "Фрийдъм хаус", и от какви ли не чужди наблюдатели и експерти. И какво от това? Наскоро дори посланикът на Германия у нас Матиас Хьопфнер направи безпрецедентно изявление за цензурирано негово интервю във в. "Монитор", където са орязани именно критиките му към медийния пейзаж в България и концентрацията на собственост в медиите. И то го направи не някъде другаде, а на сайта на германското посолство, на официалния сайт на германската държава в България... Замисляла ли се е някоя от мумиите на мнозинството в парламента какъв дипломатически сигнал е това?
    На въпроса в една от новогодишните анкети „Кой, според вас, е скандалът на 2012 година?”, най-недвусмислено отговаря Евгений Дайнов: „Форсираното завземане на медиите от страна на властта и на нейните съюзници, рекламирани като приятели на премиера. Това е скандалът, защото свободата на словото е в основата на всички останали свободи. Ако тя изчезне – изчезва всичко.”[1] Не изчезва само премиерът, който продължава да ни омайва в популистко-народняшкия си стил: „...По-голяма демокрация в тази държава никога не е имало. Всеки да може да говори каквото си иска за управляващите... Преди два дни си ми се обадил и казваш, че искаш интервю. Някой да ти е казал какви въпроси да ме питаш, някой да ти е казал, че ако питаш нещо, ще ти вземат камерата и касетата, никой. ... Пълна свобода имаш, стоиш пред премиера в момента, задаваш му, каквито искаш въпроси и никой не ти пречи...”[2] Какво блестящо словоизлияние, каква прекрасна илюстрация за превръщането на политиката във фарс?
    „Постижението на годината” в институционалната среда: При избора на нов главен прокурор са спазени всички конституционни и европейски изисквания за таен и неманипулиран избор...
Колкото и да се опитваме да избягваме връщането във времето, поведението на държавната власт днес по отношение на медиите наистина поразително напомня „широко затворените очи на властта“ през 1989 г. Тогава България бе изпаднала в пълна международна изолация, бе критикувана от целия демократичен свят за насилието към коренното си турско население, но представителите на властта продължаваха да повтарят като развалени грамофонни плочи – „турците ли, ами те сами доброволно си смениха имената, ето, поискаха да отидат на екскурзия до Турция, дадохме им веднага паспорти с новите имена, дадохме им да си вземат и повече багаж, ако искат, за да останат за по-дълго“.
По същия абсурден начин днес, през 2012 г., властта с невероятно усърдие ни убеждава, че при избора на нов главен прокурор е имало състезателност, честна игра, висока мотивировка от страна и на номинираните, и на ВСС и са спазени всички конституционни и европейски изисквания за таен и неманипулиран избор... Отново един невероятен фарсов спектакъл. Тогава, през 1989 г., за да разберем за какво става дума, трябваше да слушаме „Свободна Европа“, а днес, символично казано, трябва да четем сайта на „Дойче Веле“, за да разберем истината за България.
    Горчивите аналогии с 1989 г. далеч не свършват дотук. Те са системни и генетични по своя характер и олицетворяват дълбокото същностно подобие между късния „перестроечен социализъм” след 1985 г. и ранния (все още) „националпопулизъм” след 2009 г. Не можем да не споменем, например, аналогията между екстремистката агресивност в политическата, медийната и обществената среда в България по време на т.нар. „Възродителен процес” и дълбокото националистическо, нетолерантно и назидателно говорене и политическо поведение на днешните управляващи. Методите са различни, но целта е една и съща - профанизация и обезсмисляне на едно от най-големите ни богатства – успешното съжителство на различни култури, етноси и религии.
    Най-опасната за демокрацията аналогия обаче с времето около 1989 г. е безпрецедентното неглижиране и унижаване на институциите, на което сме свидетели днес. Според ГЕРБ, институциите, процедурите и разделението на властите само затрудняват и поставят препятствия пред „вожда и учителя”, поел отговорността да бъде изпълнител и говорител на народните въжделения. За първи път, например, след 1989 г., имаме толкова политически импотентен парламент, напълно неспособен да свърши нещо полезно за обществото и абсолютно несклонен да контролира действията на правителството. Парламент, който превърна дори избора на конституционен съдия от своята квота в най-жалък махленски фарс. С една дума, за един мандат ГЕРБ преформатира цялата координатна система на българската политика. Той замени класическото демократично парламентарно противостоене "ляво-център-дясно" с ново – лепкав популизъм срещу реална политика, където вече няма идеология и където лявото и дясното се оказват от една и съща страна на барикадата.
   „Успехът на годината” във финансирането на българския футбол: ... На г-н Бойко Борисов му бяха необходими само пет минути, за да ме убеди, че бизнесът трябва да помага на футбола. В знак на добрите ми намерения и желанието да осигуря стабилност на Локо Пловдив, показвам документ, с който удостоверявам, че съм внесъл 1 милион лева по сметките на клуба. Това е само началото..., заявява Веселин Марешки.
     Винаги съм се удивлявал на възторжената лекота, с която Бойко Борисов реди думи след думи, напълно недопустими да бъдат дори помислени, а камо ли изречени публично от един министър-председател на демократична държава и то член на ЕС: „…Един по един отборите изпадаха в криза. За някои съумявам, когато идват големи инвеститори в България, в неформални разговори да разкажа за тях и да предложа да помогнат. Така беше с “Левски”, така беше с “Нефтохимик”, със Стара Загора - там общината помогна, намерихме спонсор в Благоевград. В Гоце Делчев дадохме 250 000 лева за стадиона, за да почне отборът в А група. На “Етър” дадохме половин милион, в тази ковачница на кадри. Един по един отборите, където има възможност, им помагаме. ….Всяка по-голяма фирма, която влиза в България, аз настоявам да си избере да подпомага някой отбор… В условия на криза дадохме милиони за спорт. Правя 10 стадиона в момента, които или сме дали на кметовете пари, или сме изпратили кои да ги ремонтират от държавните фирми. Не се месим, опитваме се всячески само да помагаме…”
     Едва ли може да се намери по-добър цитат за дефицитите на демокрация и демократична политическа и бизнес култура в България. Откровенията на премиера за изпепеляващата му любов към спорта показват сериозно разминаване със служебните му пълномощия, пълно пренебрегване на принципа за разделение на властите, но най-вече - грубо погазване на процедурните правила в държавата, които трябва да бъдат еднакви за всички юридически и физически лица. А точно тези правила би трябвало да формират липсващото ни върховенство на закона.
   Премиерът на една уважаваща себе си страна никога не води „неформални” разговори с чужди инвеститори. На такова държавно ниво всички отношения между политиката и бизнеса (би трябвало да) са формални, колкото и големи да са взаимните симпатии и доверие. Още по-малко пък точно премиерът може да предлага на чуждите инвеститори да финансират закъсали футболни клубове. На политически език това не е нищо друго, освен търговия с влияние и учтива форма на изнудване. Политически недопустими са и действията на премиера да търси спонсори и собственици за футболни клубове сред независимите от държавата представители на частния бизнес в България.
   Напоследък се говори много за две Европи, за контрастите между усилено работещата и дисциплинирана северна Европа (Германия, Холандия и Скандинавските страни) и мързеливата, разпусната и воняща на чесън южна Европа. Франсис Фукуяма отива още по-далеч. Според него, реалното разделение не е културно; всъщност, то е разделение между клиентелистката и неклиентелистка Европа[3]. Точно към тази клиентелистка Европа, в която управляващите политически партии използват обществените ресурси като средство за възнаграждаване на политическите си и икономически поддръжници, принадлежи с пълна сила и България.
      Политическият феномен „Бойко Борисов” може да се роди само в тази „клиентелистка” Европа. Той е плод на типично българския преход, представляващ странна смесица от опити за провинциална модернизация и нестанала декомунизация. И съвсем не е изключение. Тук е мястото да споменем, че раздаването на обществени длъжности и направляването на ресурси към собствените политически поддръжници се смята за нещо не само нормално, но и задължително.
        Да, „клиентелистката” система създаде и издигна до върха новия ни партиен и държавен ръководител, но много по-страшното е, че той успя да я усъвършенства безотказно. След четиригодишно управление, той получава всичко, което поиска, действително за минути: „...На г-н Бойко Борисов му бяха необходими само пет минути, за да ме убеди, че бизнесът трябва да помага на футбола. В знак на добрите ми намерения и желанието да осигуря стабилност на Локомотив Пд, показвам документ, с който удостоверявам, че съм внесъл 1 милион лева по сметките на клуба. Това е само началото...”, заявява „преливащият от щастие” нов собственик на елитния пловдивски клуб, небезизвестният Веселин Марешки.
      Подобни „сделки” наистина са възможни само в първобитното клиентелистко общество на оцеляването, в което живеем. Подобни взаимоотношения никога няма да повишат нито спортното ниво на футбола, нито жизнения стандарт на българина. Те ще доведат само до продължаване и задълбочаване на агонията. Просто на следващите избори феновете на „Локо” ще гласуват „като един” и за Бойко Борисов, и за Марешки, те двамата ще бъдат избрани и ще ни управляват без проблеми през следващите четири години. За радост на благодарните българи и, разбира се, на Европейската народна партия в Брюксел. И така, до края на света…
„Външнополитическият удар” на годината: Върнахме си го на Скопие.
    През изминалата 2012 г. станахме свидетели на много погрешни вътрешнополитически ходове, които задълбочиха проблемите в институционалната и медийната среда, в разделението на властите и функционирането на правовата държава. Но във външната ни политика като че ли успявахме да поддържаме баланса и крехкото равновесие на изграждания вече повече от 20 години международен авторитет като прогнозируем и стабилен регионален и европейски партньор. И всичко това, почти до края на годината. По-точно, до 11 декември, когато от пресцентъра на държавния глава ни съобщиха, че на среща между президента Росен Плевнелиев и премиера Бойко Борисов е обсъдена позицията България да не подкрепи Македония за получаването на конкретна дата за започване на преговори за членство в Европейския съюз.
         Ако възторженият народняшки замах, с който българският премиер реже лентичките при откриването на поредния обект на развития популизъм, може да се приеме с усмивка и дори снизхождение, то позицията му спрямо Македония говори за недалновидност и един много стеснен политически кръгозор. Едва ли има нещо по-вредно и маниакално в политиката от взимането на важни за националните интереси решения само от една личност или в тесни политически кръгове по интереси, без да се търси стратегическо парламентарно мнозинство и широка обществена подкрепа. Премиерът може да ругае денонощно тройната коалиция, но не е в състояние да прояви елементарна приемственост с предишни правителства и президенти в една от най-деликатните политически области – отношенията със съседите.
    Не искам да звучи поучително, но ако имаше нещо досега, с което можехме наистина да се гордеем в противоречивия си преход след 1989 г., това бе без съмнение коренно променената ни, независима и разкрепостена външна политика. Приемането на България в НАТО и ЕС са най-безспорните постижения на тази политика, които заслужено повишиха националното ни самочувствие. Излизането на страната ни от международната изолация по време на комунизма, разработването и прилагането на новата външнополитическа стратегия и последвалите външнополитически успехи се дължаха на стабилно отстояваната евроатлантическа ориентация в държавната ни политика. Точно в духа на този стратегически консенсус първи признахме независимостта на Македония (заедно с Хърватска, Словения и Босна) още на 15 януари 1992 г., с което не само поставихме началото на принципно новата си отворена и широко скроена балканска политика, но при очертаващата се конфликтна ситуация на Балканите направихме и първата демонстрация на дипломатически действия в духа на международните стандарти, принцип, който спазвахме през всичките тези години.
         Не можеха ли Борисов и Плевневлиев, преди да огласят позицията си, да се консултират най-малкото с предишните президенти Желю Желев, Петър Стоянов и Георги Първанов и премиерите Филип Димитров, Иван Костов и Симеон Сакскобургготски, вместо да пригласят на Каракачанов и Сидеров? Може би можеше, ако имаха по-различна политическа култура или най-малкото чувството за „национално отговорна регионална политика”. Те предпочетоха обаче да се поставят в услуга на все по-самоизолиращата се гръцка дипломация, от която се разграничавахме толкова успешно повече от 20 години. Нещо повече, поредното забавяне на Македония да започне преговорния процес е в интерес и на други държави извън ЕС, които биха желали Македония да бъде включена в една нова перверзна комбинация от типа на бивша Югославия, където няколко страни, водени от Сърбия, да бъдат вкарани в обща евроинтеграционна писта, обречена на дълъг и мъчителен присъединителен процес без гарантиран краен успех. При една по-далновидна политика България би могла да подкрепи даването на дата за начало на преговорите на Македония и едва тогава да постави открито своите изисквания, като следи за изпълнението им в хода на преговорите. С този прибързан акт правителството на Бойко Борисов дефакто не само затруднява диалога между двете съседни страни, но пречи на усилията на обединената опозиция да свали националпопулисткото правителство на Груевски, което, между другото, си прилича като две капки вода с правителството на Борисов. Няма да престане нито националистическото говорене спрямо България, нито ще изчезнат пречките за българския бизнес и българските инвестиции. Всякакви бъдещи опити за политическа, консултативна и експертна помощ от страна на България за европейската интеграция на Македония ще са повече от обречени.
         Огромни глупости се изговориха, но и много сериозни анализи бяха представени през последните месеци по темата „Македония”. Както се очакваше, позициите бяха напълно поляризирани. И ако на единия полюс се вихреше тесногръдата и ограничена позиция на българското правителство, то на другия полюс имаше много запомнящи се, стратегически осмислени и широко скроени мнения. Ще изброя само някои от тях - на Стефан Попов[4], на Януш Бугайски[5], на Валентин Стоянов[6], на Любомир Кючуков[7], на движение „България на гражданите” на Меглена Кунева[8]. В заключение ще си позволя да цитирам бившия американски посланик Джеймс Пардю. Неговата позиция, която напълно споделям, е великолепен пример как се мисли в голямата политика[9]:
           „Тази драматична промяна в политиката на правителството на Борисов не е нито оправдана, нито мъдра. Новата му позиция не е от полза на широките национални интереси на България и скъсва с конструктивната регионална политика, която служеше добре на страната десетилетия наред. (...) Външната политика на България в региона беше до голяма степен зряла и конструктивна през последните 20 години. Страната избегна междуетническите страсти и конфликти, които разкъсаха други страни на Балканите. Същевременно България отзивчиво сътрудничеше на международната общност за прекратяването на конфликтите и приобщаването на новите балкански страни към демократичните западни институции.
          Тази разумна политика бе отражение на ясното разбиране, че българският национален интерес е най-добре защитен при регионална стабилност, дух на сътрудничество със съседите и общ ангажимент към демократичните ценности на ЕС и НАТО. (...)
        Като човек, на когото и двете страни са близо до сърцето, се присъединявам към бившите български президенти и други сериозни политически фигури в страната и призовавам българското правителство да промени контрапродуктивната си политика на спъване на македонското членство в ЕС.”
 Прогнозата за 2013 г.: ГЕРБ отново печели изборите.
       Може би звучи песимистично, но очаквам ГЕРБ да спечели парламентарните избори. Точно така, както БСП спечели изборите за ВНС през 1990 г. Може би с малко, може би ще трябва да управлява в коалиция, но ще спечели и ще доминира политическия живот през следващия парламентарен цикъл. Понякога нещата са такива, че да гледаш на тях оптимистично, означава, че просто не ги разбираш. Не може да се очаква чувствителна промяна в съдбините ни, докато българският избирател не бъде излекуван от политическото си късогледство, което му пречи да добие точна представа за колективните реалности. Не може на незначителните резултати да се придава гротескна значимост, а съществените неща да остават незабелязани. Не можеш в ХХІ век да продължаваш да живееш с болни маниакални илюзии и за миналото, и за бъдещето. Политическият (национал)илюзионизъм ми е бил винаги чужд. Така че, аз лично се опасявам, че формално принадлежащата към „свободния свят“ България е всеотдайно и мазохистично обладана от Бойко Борисов за още дълги и потискащи години на популистко управление.
http://www.kultura.bg 

Няма коментари:

Публикуване на коментар