В селото на соколарите остана само паметникът на загиналите във войните за свободата на България

2013 г. - т.нар. татарска махла

Свои спомени „Из пожълтелите страници на село Ястребна“ с допълнителната обработка на сина си Йордан Тодоров Георгиев (1960) написа Тодор Йорданов Георгиев, който по бащина линия произхожда от рода на Узунята, майка му Мария е родом от село Поп Кралево, а съпругата му Мария е от село Добротица. Роден е 1938 г. в с. Ястребна, по професия е учител с полувисше образование (работил е в училища в град Силистра – УСШ, Строителен техникум, ОУ „Св. св. Кирил и Методий“ и Бюро „Пирин“ при ТД „Дочо Михайлов“, както и в селата Добротица, Калипетрово, Чернолик и Златоклас); бил е бирник в родното си село, където също е учителствал по заместване. Средно образование е завършил в град Дулово, а основно в село Йорданово, като преди това е учил в град Силистра. Неговите проучвания потвърждават, че заселването на селото с български етнос започва след Руско-турската освободителна война (1877-1878) след масовото изселване на турското и татарското население. Регистрите за раждания и смърт се намират в селската администрация на съседното село Йорданово.

До преди десетина години селото имаше и кръчма, 
посещавана и от хора от съседни села, 
тук в края на м. юни 20105 г. 
тогавашният президент Георги Първанов 
проведе уникална среща с местни жители, 
за да си говори с тях за нещата от живота -
на бира и жълта лимонада

Още от стари времена село Атмаджа/Ястребна е съставено от две махали, разделени от дълго и дълбоко дере с кладенец, чиято вода била годна за пиене, както и голяма чешма до Давидовите, предназначена за водопой на животни. Едната махала – по-голямата, е била населена с турци, другата – с татари, които що-годе се понасяли помежду си. Едните и другите си построяват свои джамии за изповед на религиите си.

Кариерата на село Ястребна

След изселването им цели български родове от с. Калипетрово тръгват към селото с цел закупуване на къщи, дворове, градини и ниви. Често разплащането се извършвало на бартерна основа без надлежни документи за покупко-продажба (на юнашко доверие). Разликата между двете махали е тази, че турската била по-многобройна по население. По-известните от първите заселили се родове, дошли от Калипетрово, са: Белчеви, Братанови, Върбанята, Лелекови, Вълчанкови, Мангозови, Златеви, Енгьозови, Райкини, Пехливанови.

Татарите от своята махала се изселват в близкото село Любен. На тяхно място се заселват други родове от Калипетрово: Чанкови, Домусчиеви, Узунята, Кючукови, Казакови, Ковачата, Кафеджиеви/Кинджакови, Казакниколови.

Единственият кладенец в селото 
все още е действащ,
но няма кой да вади вода от него -
 още преди 1940 г. 
наоколо немски инженер е проектирал 
водоснабдяване на селото,
останало неосъществено 
заради Втората световна война

В своето съвместно съжителство те създават затворена общност с характерна своя самобитност със собствени нрави и обичаи, взаимна обвързаност чрез сватосване от ранна юношеска възраст, тъй като женитбите се извършва само между между представители на местните родове и в много редки случаи с роднини от Калипетрово, Проф. Иширково и Брадвари.

Диалектът им е бил близък до източното наречие и е рудно разбираем от външни хора. Нещо повече – за тукашните, живеещи в своеобразната си идилия, „новото“ трудно си пробива път, защото до тях не достига никаква външна информация. В селото дълги години са живели на „тъмно“ (газени лампи, свещи, кандила и фенери) – електрическото осветление достига до ястребинци през 1962 година, вкл. със собствени средства както за електрификация, така за водопровод.

А и за сграда за ново училище – всичко това в името на „прераждане“ на селото. През годините на румънската власт – 1918-1940, е построена едностайна сграда за училище, в което са преподавали учители румънци, но българчетата масово бягали от час, защото не искали да учат чуждия език, тъй като им бил труден. По тази причина голям бич е била неграмотността на хората. 

Тодор Георгиев - авторът на 
„Из пожълтелите страници
на село Ястребна“,
на млади години

След 1940 г., т.е. след възвръщането на Южна Добруджа към България,  са водени занятия с възрастните хора, за да бъдат ограмотявани и така се засилва интересът към образованието. Постепенно все повече семейства изпращат децата си да учат и в по-горните класове. Първите среднисти са от 1930 г. – Вълчо Георгиев, Стоян Радев и Курти Куртев.

Вторият бич след неграмотността в продължение на десетилетия е смъртността, най-вече сред децата: туберкулоза, тиф, заушка, синя пъпка – всички тези болести са вечен спътник на ястребинци.  Дълго време изражданията са дело на баба Николайца, поради което имала уважението на цялото население. За отбелязване – кръщавки и венчавки са се извършвали в съседни села, най-често в Добротица, където е най-близката църква (от края на 19 в.) По празници обикновено жените се извозвали с каруци, за да отидат на литургия.

При така описаната обстановка на практика в годините преди 1944 г. малцина завършвали трети клас, след което отивали да учат занаяти като бръснарство, шивачество, кожухарство, железаро-ковачество. Така в ковачниците на Георги Костов и Иван Маринов са ремонтират каруци и се точат сърпове и брадви; подковават се коне, дори и на придошли от други села. 

В същото време бръснарниците на Йордан Йорданов, Иван Давидов и Николай Радев в 40-те-50-те години на миналия век едва-едва са обслужвали многобройните си клиенти. И днес се помнят късите и дълги кожуси на кожухаря Стоян Георгиев – Чаньо, известен в целия район.

Началото на 60-те години на 20 в. - 
една от последните групи 
в някогашната детска градина

За отбелязване, че първоначално закупените къщи – в края на по-миналия век, са тип „землянка“: стените са от плете­ни пръти, измазани с кал от жълта пръст и ситна слама; подът е направо на земята, трамбована и отново замазана с жълта кал. С разрастването на семейството следва строителство на нови кирпичени къщи с големи стаи, за да побират в тях голямата си челяд.

Средата на 60-те години на 20 в. - 
три поколения в един кадър -
ястребинското семейство Георгиеви, 
което е от рода на Узунята

Новите къщи са отново еднотипни – с кьошкове (летем се спи на тях, за да са близо до животните) и с дълги пармаци, изградени с дървен материал. Подовете на стаите са застлани с папурени рогозки, а впоследствие и и с рогозки от царевична шума, плетени със специални станове. Всяка къща е с голям двор с постройки в него за добитъка. Между къщите непременно има комшийска врата, за по-бързо преминаване и за помощ в определени моменти.

М. септември 2018 г. - 
място за водопой, 
а къде са животните?

Спането е ставало направо върху рогозки с постлана тъкана черга, а покривките са били наичени с вълна завивки. Традицията повелявала младата невеста да отива с чеиз, в който непременно да има и юрган. Много по-късно в бита навлизат дървените легла, състоящи се от четирикраки подпори (магарета), свързани с дъски. Върху тях се слагали чували със слама плюс възглавници, също от слама.

С времето се явяват дърводелци и изра­ботват по-съвременни легла, достъпни отначало за по-заможните хора. Храненето започва да става на дървена софра, наричана сини, около която се нареждат членовете на семейството. Приборите за хранене са дървени лъжици и вилици, закупени бартерно от пътуващи търговци, а в кухнята са използвани глинени съдове (паници) и пахари, изработени от грънчари.

Важно събитие в живота им са годежите и сватбите, кръщенетата и религиоз­ните празници. При първите две събиранията се извършват в домовете на хората. Калеските сватбарки, облечени в носии, с бъклица в ръка, не пропускат къща да калесат. Там, където свърши виното в бъклицата, домакинът е длъжен да я напълни от своята реколта, за да продължат калесващите нататък.

Учители и персонал на училището 
в с. Ястребна в
края на 50-те години на 20 в.

Гощавката на гостите става в двора на младоженеца, като ястията се поднасят върху постлани черни насред двора. Сватбарите се нареждат около чергата, очаквайки сервирането. В заемани и от съседите паници или пахари от глина са сипвали приготвеното ястие – най-често това е булгур с парче месо от заклано животно от личното стопанство. До деня на сватбата годеникът редовно посещава семейството на годеницата и работи, за да се докаже пред бъдещите тъст и тъща.

Срокът на годежния период е неопределен. Даренията от сватбарите са често предмети за лично ползване – глинени чаши и паници, дървени лъжици и вилици. Веселието завършва с изпращането на младото семейство, „строено“ на изходната порта. Другият празник, който се празнува с голямо очакване, е кръщенето, провеждано в дома, където живее младото семейство.

Посетителите и гостите поднасят подаръци за детето – най-вече дрешки, пелени, терлички и др. Тук важни гости са повече жените, близките и роднините. Традицията повелява името на новороденото да бъде на един от родителите на бащата, в редки случаи на кръстника или кръстницата. Рождените дни са табу, защото малцина знаят точно на кой ден са родени, обикновено се помни, че е по гроздобер, по жътва, около Великден и Коледа.

Празниците Сурваки, Коледа и Великден се провеждат на мегдана сред селото. Сурвакарите – деца, тръгват след полунощ да посещават всеки дом и мяукат, докато им отвори стопанинът. На тях стопанката подарява домашни гевреци, но може и стотинка, ако има. Тук обезателно се посещават всички домове с цел да не се обидят бедните и многодетни семейства, като обходът е до изгрев слънце.

За разлика от сурвакарите, коледарите са младежи, т.е. ергени. Предварително научават няколко песни, подготвени от възрастен бивш коледар. До полунощ на Бъдни вечер  репетират и тръгват от къща на къща да изпълняват поне една от научените песни, след което домакинът ги посреща с кравай, парче месо или с пари, но и с вино. 

И тук обичаят е да бъде уважена всяка къща, независимо дали стопанинът е беден или богат. На следващия ден младежите разпределят събраните краваи/хлябове, парчета месо и пари. Част от събраното се раздава на бедни и многодетни семейства, а останалото е за съвместен гуляй.

Някъде там в ниското между 
ширналите се ниви е кариерата, 
наричана още варовиково находище

Друг важен момент от живота на селото са жътвата и вършитбата на пшеницата, ръжта и ечемика. По време на жътва жътварките, „въоръжени“ с дървени паламарки с четири пръста и сърп на рамо, с песен тръгват да жънат. След тях мъжете, вързачи на снопи, също с песен огласят нивите. Наредени една до друга, жените жънат и пеят жътварска песен, съревновавайки се помежду си коя има по-хубав и ясен глас. В края на работния ден всички се събират и трупат снопите на деветини – подредени девет снопа, удобни за товарене на конски и волски коли.

Каруците и колите са с по-голямо разстояние на предните и задните си колела. Оборудвани са с дълги ритли с шишове (на местен диалект се наричат ангъчи), за да може първият ред снопи да се забият устойчиво. Вършеенето са извършва на подготвени хармани, може и в самия двор на къщата, но в повечето случаи става в края на селото или на селския мегдан. Харманът е добре отъпкан, а в средата е забит устойчив дървен стълб за завиване на въжето с вързани два-три коня, обикалящи равномерно за овършаване на зърно, както и на боб.

Впоследствие се появява диканята, теглена от впрегнат добитък. За отделяне на сламата от зърното се използват дървени вили с много рогове, след което зърното с дървени лопата и дворски метли се събира накуп. За да се отсее се изчаква да духне вятър към залез слънце и след хвърляне нагоре във въздуха се получава чистото зърно.

По-богатите стопани си купуват с времето веялки (макини) и чрез видове отделят зърното. От смляното на брашно зърно започва домашното приготвяне в домашни пещи, изградени от майстори, на хляб на големи пити – по 6-7 броя – за цяла седмица. Пещите се опалват много добре с дърва – вършинак, за да станат готови за опичане на хляб, на козунак, на тави с месо (за празниците). Естествено, животът е предизвикал местните хора към икономия, защото немотията ги е сграбчвала често отвсякъде.

Тя ги е научила на взаимопомощ като да дадеш „назаем“ за клечка кибрит, жарава на керемида, чаша оцет, лъжица сол, купичка с брашно, канче с газ и др. необходими продукти. Магазинът в селото е бил само един, но количествата са малко, а и парите най-често не са стигали.  В годините напред мъжете тръгват за града да продадат излишната реколта, за да имат „парични знаци“, които, за отбелязване, в семейството само те познават.

В отсъствие на часовник часовото време се е измервало по положението на човешката сянка и на сянката на дърветата. За ястребинци „времето“ означа: сутрин – изгрев на слънце, за обяд – слънцето е високо, икиндия е преди залеза на слънцето. По-младите започват да купуват джобни часовници, а по възрастните – будилници, но  сверяването е ставало по много труден начин. 

На помощ им идват отново слънцето и сянката, защото хората са знаели само числата на циферблата на малката стрелка. Така с голямата не могат да определят точното време и използват към числото на малката стрелка думата „емен“ – „емен напред, емен назад“. За половинка или четвъртина от часа се е казвало „около“. Радиото в селото навлиза в селото заедно с електрификацията през 1962 г.  Любопитното е, че почти веднага и бедни, и богати, намират пари за радиоапарати.

Проблясък в развитието на селото настъпва в годините след създаването на ТКЗС, благодарение на ентусиазма и стремежа да се даде път на „новото“. В продължение на 26 години председател е Харалан Костов. В околията ястребинци винаги приключват с много добри резултати по почти всички икономически показатели. И тъкмо нещата потръгват, в началото на 60-те години започва масово изселване към градовете Силистра и Дулово, както още към селата Калипетрово и Айдемир.

Събарят се къщи, изоставени са дворове, градини опустяват, докато в други населени места доскорошните ястребинци градят нови домове и различен от досегашния си живот. През 1962 г. селото наброява 492 души и само няколко години след това остават само две семейства: Курти Златев и Станка, Николай Радев и Димитра. Основна причина за разселването е закриването на училището и на читалището, както и липсата на работа. Така местните стигат до извода: „Машинко орал, машинко сял, машинко прибрал реколтата и накрая машинко взел всичко“.

А след установяването на родовете в селото 7-8 десетилетия по-рано разрастването става главоломно, тъй като има голяма раждаемост – почти няма семейство под 4 деца. Примери: Коста Мангоза има трима синове – Иван, Георги, Харалан, както и дъщери – Йордана, Калица, Вела, Станка, Жеча. Георги Узунов има петима синове – Недьо, Пеньо (убит през Първата световна война при Тутракан, за което царят на България изпраща възпоменателница), Велико, Стоян/Чаньо, Йордан (баща на автора на спомените), и две дъщери – Елена и Пена. Друг примери – Върбанята имат синове Иван, Симеон, Георги, Димитър и отделно дъщери.

В известни периоди от време обаче условията да живот стават по-трудни и започва постепенен разпад на семейства, т.е. на тяхното роене, отделяне от фамилията. Всяко семейство вече мисли за собствен дом и за обработка на земя, даваща поминък. Междувременно като втори източник на доход става отглеждането на животни – коне, волове, биволи, необходими за обработка на земята, снабдени със съответно оборудване – плугове, брани и др.

Дворовете започват да се пълнят с домашни животни – овце, кози, крави, свине, както и птици, необходими за задоволяване на нуждите на многолюдните семейства. Големи са стадата на Йордан Койчев и на Велико Христов – всяко от тях е с по 100-150 овце, докато останалите семейства имат по 20-25. Селото разполага с обширни мери за паша на животните. Така във всеки дом се приготвят млечни продукти, съхранявани в специални дървени качета и мехове от животински кожи, за да не привършват още през зимата.

Съвместното мирно съществуване между родовете се осланя и на сдружаването по родова линия за помощ в усилната земеделска работа, както и за навременното прибиране на реколтата при жътва, вършитба, коситба; прибиране на царевица, слънчоглед, боб, дини, слама и др. 

В селото хората не се делели на бедни и богати, защото са били от една „черга“ – най-често бедни – с тъкани дрехи – с „яма до яма“. Облеклото обикновено е от вълна или памук: от остриганата вълна са предели, тъкали, за да обличат семействата си. И тук взаимопомощта между жените е играела голяма роля в сновене, тъкане, шиене, докато се появят занаятите в близките села и градове.

Срещите на семействата от съответните родове са неотменна традиция по големите празници и в чест на именни дни. Събор селото няма, но често са посещавани съборите на селата, от които са дошли предците на ястребинци – Калипетрово, Проф. Иширково, Брадвари и в околните села. Празничните дни са чествани на мегданите, където се събират хора от двете махали. Музиканти са местни начинаещи гъдулари, кавалджии, хармоникаджии, а на по-късен етап и акордеонисти.

С течение на времето селото се към общуване със съседните им села, което разширява кръгозора на населението му. Въпреки, че е самобитно и по своему закостеняло, то живее в уважение с другите етноси наоколо – турци и татари. Гостоприемството е най-характерен белег на хората от този район – хората са готови да помогнат с всичко, което имат.

През годините селото се управлявало от назначен кмет (пълномощник) и от помощник глашатай. Сред тях са Стоян Георгиев Димитър Великов, Велико Димитров-син и Стефан Василев Радев. Тяхна­та власт била освен да изпълняват задачите, поставени от общината, но и разрешавали възникнали спорове между съселяните в присъствие на определен съветник. Следели също за нарушения в селото за кражби на стопанска продукция.

За кметска канцелария е била определена една от стаите на къща, изоставена и подарена от собственика й Койчо Койчев, изселил се в град Силистра. Голямата стая се ползвала за читалище и кафеджийница, а средната била отредена за библиотека. Впоследствие голямата стая става зала за т.нар. забави и игри, както още за провеждане на вечеринки, събрания и други общоселски мероприятия.

През годините селото е прехвърляно от една община към друга. След 1940 г. държавата го прикрепва към общината в с. Златоклас, Дуловска околия. През 1959 г. е вече към общината в с. Добротица. Зората на демокрацията го огрява в общината с център с. Ситово. През всичките тези години нито една община не е изработила кадастрален план на селото и обработваемата земя.

След изселването си собствениците и техните наследници подават декларации за собственост на имоти без застроени постройки, а общинската управа им начислява данък сгради и такса смет. Хората отправят жалби до общината в с. Ситово, но управата мълчи и не дава никакъв отговор.

Селото има и своите герои, дали живота си за Родината: Пеньо Георгиев, Минчо Минчев, Стоян Стоянов Георгиев, Добри Георгиев Недев, Никола Йорданов. От Ястребна са излезли петима учители. Родом от там са и художниците Георги Райчев – работил в Добротица и Дулово, и синът му Валентин Райчев – работил в Дулово и в Силистра, като негови творби има и във фонда на Художествена галерия Силистра. 

Ястребинец е дългогодишният директор на Исторически музей Дулово Белчо Маринов. Иван Радев дълги години бе начело на някогашната кариера край село Поп Кралево. Йордан Петров - учител и зам.-директор в някогашното СПТУ по машиностроене в град Силистра. Потомък на Узунята в селото са юристите Николай Николов – директор на дирекция „Правна“ в Общинска администрация Силистра, както и Петър Петров - дълги години в Районна прокуратура Дулово. Оттук е родът и на бизнесмена Младен Михалев. 

За съжаление, селото днес е на отмиране. Кажи-речи само баба Яна (дъщеря й Йорданка Ковачева дължи години бе фактор в Общинска администрация Силистра) и нейният връстник Тодор - всеки в махалата си, са останали за постоянно от „онова време“, и независимо от сериозната си възраст, тя продължава да се грижи за пчелите си, а той за личното си стопанство. Има обаче и нови жители на селото - предимно гледачи на животни, дошли от съседни села, защото, както и в далечното минало, така и днес по тези терени има място за добра паша. 

Продължава да е действаща близката кариера, вече частна собственост, защото камъкът й е сред най-добрите в Североизточна България. Земите на собствениците са дадени под аренда на различни сдружения. И само паметникът на загиналите за освобождението на България, кой знае защо изграден край неподдържания от десетилетия гробищен парк, вместо на лично място край пътя Силистра - Йорданово - Дулово, напомня, че тук е кипял живот от съвестни, работливи и загрижени за поколенията си граждани от шиковската етническа група, част от голямата полянска група, формирала в продължение на векове в годините на османското владичество по нашите изконни български земи.

За тях очакваме да научим повече от дадената под печат книга „Шиковци“ на д-р Йордан Касабов, историк и етнолог от Силистра. В нея е намерено място и за село Ястребна, защото по население то се родее с Калипетрово, Брадвари, Проф. Иширково, Алеково и др. села от Крайдунавска Добруджа.