Писателят Мартин Маринов разказа във Фейсбук "Спомен за Силистра"

Понеже днес - 14 септември - Кръстовден, е празникът на Силистра, ще разкажа малък спомен за нея. А и за себе си. През 1981 година, след университета, отидох на гости на мой приятел от Айдемир, тогава квартал на Силистра. Димитър Атанасов, вече не е между живите: добър приятел, по-късно и добър белетрист. По онова време работех като учител по разпределение в едно село, разчекнато на границата между шуменска и толбухинска области, най-големите развлечения в което бяха автобусната спирка и кръчмата. Щедро си бях позволил едно пътешествие и до „далечна Силистра“…

Няма да описвам престоя си там – доколкото си спомням основно пихме, а останалото потъна в това. След дву или три дневния престой в прекрасния, бял по онова време, обвит околовръст от Дунава старинен град, се наканих да си тръгвам. Не било писано.

По обяд седнахме в централния ресторант ("Дунав", ако не се лъжа) да изядем по едно шкембе, защото бях на път да се разделя с мощите си, сломени от кайсиева ракия и рибени чорби. Не помня подробности, но на масата ни дойде човек, по-късно голям приятел също, Йордан Зебелянов, журналист от местния вестник „Силистренска трибуна, който изглежда ме хареса и между другото попита не искам ли да остана да работя там, в Силистра. 

Къде точно? – попитах, на което той безгрижно се засмя и просто отвърна: - Нямам представа, но ще се намери нещо…Не се колебах дълго. Отидох на гости и останах…17 години. Изтече много вода, не само през Дунава, а и през живота ни – моя и на града. Правихме вестници, издавахме книги, правихме запои, и добро правихме (а някому и неволно зло, сигурно), появи се на бял свят дъщеря ми Ния (родена в Пловдив, но зачената в Силистра), зачена и демокрацията, на която наивно посветихме десетилетия от живота си (напразно, но тогава мислехме друго), през живота ми минаха незабравими, великолепни хора и верни приятели, някои от които вече не са между живите, на живите Господ да даде дълъг живот: няма да изброявам имена, защото ще е дълъг, дълъг поменик, който може да запълни значителна част от хронологията на един град…

Силистра – бяла и добра още от римско време, ме приюти и осмисли младостта ми, даде ми хляб и приятели. Винаги е била добра към мене – а аз я обикнах. Това остава завинаги. Добруджа ражда не само най-хубавото жито, а и най-гостоприемните и красиви като дух хора. Винаги, когато се връщам с умиление и светла носталгия назад, към Силистра, ми се струва, че Дунава точно тук се прощава с видяното в цяла Европа, прегръща я с въздишка и чак тогава се влива в морето…