Горещ летен съботен ден в село Добротица. Мараня като по жътва, макар и в края на лятото. В салона на Къща за гости „Опрев“ на територията на някогашното ТКЗС „Мир“ е подредена тържествена трапеза като за важни хора, пристигнали от близо и далеч. Всъщност тя е за съседите от квартала, живеещи в района от читалището към изхода на селото. Предстои уникален по своя род празник, наречен „С обич и спомени за моята махала в Добруджа“, и замислен от инициаторите Стоянка Белева, Величка Петрова, Петър Петков.
„Днешното село Добротица, намиращо се в римската провинция Селетика, една от житниците на Римската империя, е титулувано през Османската империя със званието Хас, което означава „много богато село“, отличаващо се с това, че плаща повече от 100 000 акчета (тогавашни парични средства като данъци на Портата на Османската империя)“, научаваме от книгата на Хабил Курт „Крайдунавска Добруджа – люлка на етническата толерантност“, която излезе наскоро от печат.
Докъм 1880 година е било населено само с турци, когато от село Ветрен се дошли 15 семейства българи. След Освобождението още 20 семейства идват от село Айдемир. След 1890 г. има заселници от селата Сребърна и Попина. През 1940 г. след Крайовската спогодба към тях се присъединяват 80 семейства българи от Северна Добруджа, образували днешната т.нар. преселска махала.
Още през 1774 година в селото е била изградена джамия, през 1890 г. е построен параклис, а от 1899 г. датираме днешната църква „Св. Димитър“, която наскоро бе ремонтирана. Местното училище „Отец Паисий“ в продължение на десетилетия обучава деца от различни етноси – българи, турци и роми, от селата Добротица, Любен, Босна и Ирник, а напоследък и от Златоклас. Известни природни забележителности в селото са „Острата канара”, защитената местност „Горната кория“, както и най-голямата територия с божур в региона.
„Майка, съсед и Родина не се избират – те се дават от Бог, и трябва да се обичат и тачат до гроб“, бе заявено „по сценарий“ още в началото на срещата, в която се включи и местна Певческа група, натъкмена и нагласена в духа на времето, когато на мегдана в Добротица всяка неделя се е въртяло до безкрай общоселско хоро. Е, тогава в селото е имало и болница с родилен дом, и други социални придобивки, които вече не са актуални. Все пак в селото отдавна не живеят 1 440 души, както преди 60 години, а малко над 300 души.
„Някога в нашата махала царяха обич и взаимоуважение, макар да раснахме в трудно и превратно време като днешното, отново…преходно“, спомниха си участници в срещата. И препоръчаха на всички „Да обуем нашето босоного детство…“. Повод да се припомнят и някогашни игри като челик, динки, Кальо Портальо, прескочи кобила, стражари – апаши (крадци) и др., които нямат нищо общо с днешните виртуални занимания в интернет. Е, днес от дневния ред на семействата отсъстват ожулени колена, окаляни ходила, насълзени от неочакван шамар очи, но ги няма и веселият смях, умората след играта на воля, та дори и сръднята от незаслужена обида.
За сметка на това има спомени за песни и общуване, в което са се раждали приятелства и любови, понякога преминаващи в трайни човешки връзки и семейни бракове. С урбанизацията консумирани далеко от родния добротишки дом – в Силистра, Варна, София и дори в чужбина. Както и за набран букет от божур и зайча сянка, за да бъде почетена любимата учителка, дошла от друг край на България, за да учи на четмо и писмо малките добруджанчета.
„Нашите родители не издребняваха, не се връзваха на детските препирни и с личния си пример ни помагаха да се научим да се зачитаме един друг и да си помагаме“, споделиха други участници, подтикнати от дългогодишната общественичка Стоянка Белева, преди да даде тон за нова песен. И изведнъж всички се вкупчват около снимка от 9 септември 1953 г., за да си припомнят свой другар от онова време, с когото са били заедно с родителите си около трапеза с печено агне и кошница грозде. С алюзията, че и сега са на богата трапеза, стъкмена от семейството на домакина на тържеството Тодор Опрев, „нашият оправен Дочо“, както го наричат голяма част от участниците в празника.
И още спомени заваляват – за футболни мачове, каквито на стадиона в Добротица все още се играят, но от отбора на съседите от село Любен, достигнал впрочем тази година до финала на областното аматьорско първенство. За състезания в училището и читалището; за съборите навръх 24 май, когато е празникът на селото, организиран от кметството, представено на тържеството от секретаря му Искра Георгиева. За някогашния панаир, на който децата по традиция са се радвали най-много, защото всяка сергия е примамвала с чуждоземска джунджурия, каквато днес дори и в интернет няма, за сметка на други прелюбопитни предложения.
И отново спомени – за празничната въртележка, от която невръстното момиченце пада и си чупи ръката, за да оздравее след това и пак да се впусне в безгрижни детски игри; за случките около Великден, когато тогавашните деца са вършели и големи „престъпления“ като това да се провреш през най-малката дупка в най-далечната стая на къщата, за да изядеш лакомството още преди да се чуе вездесъщото „Христос Воскресе!“
Умират едно по една българските села, включително и в Крайдунавска Добруджа. Но все още в някои от тях е жив духът, благодарение на който са съхранени старовремски традиции. И чувството за принадлежност към Нейно Величество МАХАЛАТА, като тази по ул. „Добротица“ в едноименното село.
…Добро. Добруджа. Празник с трапеза, започващ с наздравица, а завършващ с хоро и благодарност. И с НАДЕЖДА за по-добри времена.
