За кукувете в Бранещи

Из историята на кукувете от Брънещи през 1910 г.? 

Една интересна статия за нашия обичай, както е проведен през 1910 г., която представя и най-старото изображение на кукове от Брънещи. Вестник Минерва, март 1910 г.  „Всеки народ има своите обичаи, които до голяма степен отразяват душата му или помнят важни факти и събития от неговото минало. Ние, румънците, сме богати и преди всичко сме били богати на обичаи, които ни характеризират. Някои от тях са изчезнали, други продължават да съществуват на определени празници и е добре, че все още пазим добрите обичаи, наследени от нашите предци. Но освен нашите собствени обичаи, в средата на населението на няколко селски общини бяха въведени някои, които са напълно чужди за нас и срещу които, за щастие, властите взеха мерки да ги премахнат.

Преди две години, благодарение на разследване, проведено от S.P.A., разбрах дали все още се практикува грозният и варварски обичай да се пускат кучета в ямата, имах възможността в компанията на приятелския секретар на споменатото дружество д-р Василе Попеску, да открия още по-варварски обичай, който е напълно чужд за нас. В село Брънещи и съседните селца -  Ислазул и други, цялото население не работи ден след края на века; вместо това всички момчета се превръщат в "кукове", докато старците, жените, момичетата и децата наблюдават как тези "кукове" упражняват цялата си сила, защото трябва да се знае, че "куковете" са най-могъщи в деня, в който съществуват. Но какво са "куковете"? Момчетата от селото се обличат в споменатия ден в съвсем странни носии: слагат странна маска, украсяват главата си с цветни пера, със звънчета, с хартии във всички цветове. Трансформира се по такъв начин, че не би  ако можеше да види ръцете и краката, дори нямаше да знае, че са човешки.

Първи март беше прекрасен ранен пролетен ден. Колкото повече вървяхме, толкова по-високо се издигаше слънцето и лъчите му ни освежаваха. От двете страни на пътя се простираше полето, на места позеленяло от ранното покачване на пшеницата, на места черно, току-що разорано от плуговете, изскубани от бурени. Спускаме се по криволичещия път, който води в долината и минава пред горското училище. Училището се извисява величествено заобиколено от вечнозелени елови гори. срещаме едни каруци и питаме селяните какво са карали воловете: „Кравите“ излязоха ли днес? A — Да, болярите, както винаги „кучките“, бият огъня, за да ги бият, те са в Брънещи и наоколо.

Тръгваме нагоре по пътя, който води - от дясно на училището към община Брънещи. Приятно пътуване, пазете се. Чистите къщи, наскоро варосани, всички покрити с възхитителна битова ламарина, която може да бъде пример за всяка селска община. „Кучетата“ ги няма никъде. Мислехме, че сме измамени от селяните с дървата. Пред кметството, където преди две години "кучките" въртяха камшика и където се беше събрало цялото село начело с кмета, този път пълна тишина. Един пазач идва пред нас; С радост го питаме;  — „Кучетата“ изчезнаха ли?  —• Без мисъл! На края на селото съм. Те бягат от нас, защото получихме заповед да не ги пускаме на пътя, нито пък момчетата вече да се обличат като "кучки", отговаря ни пазачът.  - Но какво да ги правим - продължи той - хората са свикнали отдавна, от старо време, да празнуват този ден така и не искат да оставят обичая, въпреки че г. съдията ги глоби с по 5 леи миналата година и ще ги глоби и този път. На един кръстопът забелязваме бързането на някои селяни; след тях едни "кукувици" ги прогониха с очи.  - Ето ги - показа ни пазачът.

Отиваме там. „Куковете избягаха обратно, мислейки, че сме хора на властта. Искахме да ги снимаме, но опитът беше напразен. Те не искаха да се приближат. Влязохме в разговор със старците и бабите от селото, показахме им каквото искаме и много трудно ги убедихме – успяхме да съберем група да ги снимаме. През това време кметът и селянинът бяха чули за нашето посещение и намерение и ни поканиха в кметството. - Искаме да снимаме "куковете", казах им.  - Да? Много добре! Но ние нямаме "кукове", отговори нотариусът.  Защо не, на село съм и ги видях.  — Господа, трябва да разберете, че имаме заповед да няма повече „кукове", следователно. Поне аз не ги видях, възрази отново нотариусът. И нотариусът беше прав. Той остана в кметството и там наистина "куковете не минаха, следователно нямаше как да ги види. 

Но отпреди две години до днес мога да направя наблюдението, че благодарение на намесата на властите, които взеха предвид подадените оплаквания, този обичай е на път да изчезне в Брънещи и без съмнение, че ако заповедите се изпълняват по-стриктно, той вече няма да съществува. Но ако "cucii" са готови да изтекат в Brăneşti, където обичаят е въведен от населението на тази община, състояща се почти изключително от българи, в други съседни общини, където населението не е чуждо, направих наблюдението, че този обичай се опитва да бъде въведен. Съобщавайки този факт, ние насочваме вниманието на властите към него.  Освен варварски, такива обичаи също имат  недостатъкът, че насърчава селското население да мързелува. Наистина на този ден всички жители - мъже и жени, отказват да излязат на работа, имат причината, че ако работят, гарваните ще ядат царевицата. Има вярвания, които трябва да бъдат премахнати и да не се разпространяват. От тази гледна точка намесата, която S. P. A. направи преди две години и ще направи този път, за да спре „кукувиците“, не може да бъде достатъчна, за да има всеобщото одобрение“. П. Боцан.

Симпозиум "Фолклор без граници", 3 март 2025 г., "Обичаят Куковден, отразен в националната преса във времето", Мариус-Овидиу Себе

Ентусиасти обявиха среща на випуска - 47 години по-късно

Деветима гимназисти от различни класове, представители на "Випуск 1978" на ПГ "Климент Охридски" - Силистра, се обединиха около идеята за среща на поколенията "47 години след бала, като първа репетиция за 50-годишния юбилей, който е след три години". Идеята е това да се случи на 20 септември т.г. от 18,30 ч. в р-т "Дръстър" в Силистра. Следва и призивът: "Заповядайте, скъпи съвипускници, по икиндия да изпратим най-красивия залез над река Дунав. Заявки за участие при обичайните заподозрени - отговорниците по класове от "А до Ж".

Точно този випуск на най-старата силистренска гимназия е сред провеждащите от 1988 г. насам на всеки пет години срещи на съученици от седемте класа, на поканата за които обикновено се отзовават над 100 души от всички краища на света. Техните песни, танци и слова, както и наздравици помнят ресторантите "Орбита", "Златна Добруджа", "България", "Чевермето", някогашната дискотека "Спирала" и др. свещени за силистренци средища на купона.

Класни ръководители на класовете от випуска са едни от най-емблематичните учители на гимназията - математиците Стоян Калушев и Климент Стефанов, филоложката Иванка Тодорова, психоложката Стефка Стефанова, химичката Ресмие Наимова, биологът Жельо Маринов, както и младата тогава Надежда Сарафова - преподавател по френски език. Отделно преподаватели по основни дисциплини на различни класове са били филологът Стоян Пеев - това директор на учебното заведение, и Гергина Христова, химикът Николай Манолов, историкът Петко Апостолов, биоложката Румяна Кадийска, физичката Нейка Тонева, физкултурничката Катя Ангелова и много други.

Випускът е имал от своите среди народен представител, министър, областен управител, общински съветници, ръководители на общински предприятия, медицински звена и на структури в правораздавателната система, синдикални и политически лидери. Голям е броят на лекари, зъболекари, медицински сестри и фармацевти, работещи в различни краища на страната, така също на учители, инженери в различни сфери и на представители на много други достойни професии, като журналистика, правораздаване, режисура, треньорство в спорта, застрахователно и социално дело, специални служби и армия. Някои от тях са упражнявани в страни като САЩ, Германия, Англия, Гърция и др.

Йордан Георгиев - "Ж" клас

Възпоменателна вечер за Пирин Бояджиев 20 години след кончината му

В зала "Диоген Вичев" на Регионална библиотека "Партений Павлович" родолюбивата общественост на Силистра си спомни за своя свиден син - Пирин Бояджиев, оставил трайни следи в историята, културата и образователното дело на Крайдунавска Добруджа. Специално за 20-ата година от неговата кончина Литературно сдружение "Рекат и приятели" издаден "Паметен лист", който е своеобразно продължение на подобен от преди две години, тогава по инициатива на Филиал Силистра на Русенския университет.

В храма на книгата, чийто патрон - виден книжовник от по-миналия век, който бе преоткрит именно от Пирин Бояджиев, представители на образователните среди посветиха вечер на учителя, учения, краеведа, преводача, твореца, роден през 1913 г. в Силистра, учил и живял в Букурещ, върнал се в родния град, където е обучил хиляди подрастващи, след което е написал 13 книги в периода след пенсионирането си през 1975 г. Преди това обаче е създал десетки научни статии, посветени на български и румънски автори, включително изявявайки се като компаративист, т.е. на човек, посветил се на раздел от езикознанието, чийто предмет е сравнително-историческото изучаване на езици.

Димитрина Христова, Красимир Коев и доц. д-р Румяна Лебедова говориха основно за Бояджиев  като ярък наследник на прадядо си Бояджи Яни, на дядо си Георги - мелничар, член на Околийския съвет, и на баща си Лефтер - училищен директор и театрален деец, чиито дела помни културата и образованието на Силистра. Неведнъж ставаше дума и за неговата съпруга Мара Бояджиева - също учител и преподавател на студенти. За това взаимодействие между двамата подчерта в своето изказване и Вера Милева от Регионалния музей, чието семейство е било в близък план със сем. Бояджиеви. Направи впечатление съхраненият от нея завет на Пирин Бояджиев "Аз помня, но важното е ти да помниш".

Историкът Тодор Николаев върна лентата назад, за да уведоми аудиторията, че 400 млади добруджанци - повече момчета и по-малко момичета, напускат Силистра в първите години на румънската окупация, за да продължат образованието си в двете местни български гимназии в емиграция в Русе, а после и в други градове в Стара България. Заедно с родителите - учители, сред тях е и самият Пирин Бояджиев.

Доц. Лебедова бе ръководител на екипа, създал студентския "Паметен лист" по повод 110 години от рождението на аристократа на духа Пирин Бояджиев, който бе представен в Букурещ със съдействието на незабравим ученик на силистренеца - банатския българин Лука Велчов. До скоро - до кончината си,  като духовен водач на общността в нея той бе здрав стълб на българщината в северната ни съседка. По-миналата година на форум в Балчик Велчов припомни, че през 1954 г. именно Бояджиев предлага българското училище в румънската столица да бъде наречено на името на Христо Ботев. 

В него той е учител до 1955 г. и е автор на методики за преподаване, преди да се върне в Силистра. Години преди това баща му Лефтер е директор на школото, в което се усеща ехото на уроците на самия Ботев от годините на Възраждането. Като автор на книгата "Бояджиевият род" Димитрина Христова в едри щрихи представи най-важното за тази важна за Силистра фамилия, не пропускайки да сподели впечатление за характерните за нея качества - трудолюбие и предприемчивост, предадени през поколенията.

Филологът Красимир Коев на няколко пъти представи пред аудиторията моменти от живота на Пирин Бояджиев, включително акцентирайки върху темата за епистолярната му връзка още на младини с Атанас Далчев -  автор е на поезия с ярко философска проблематика, който е обърнал внимание на силистренеца, когато е бил само на 19 г.

Директорката на силистренската библиотека Галина Раева обяви пред всички, че в храма на книгите, ръководен в момента от нея, са постъпили 447 тома от Пирин Бояджиев, сред които и уникални издания. Отделнодарение той е направил и на други институции, включително в София, както и на Държавен архив - Силистра, както допълни неговата ръководителка Драгомира Тодорова, за да стане ясно, че предстои в обозримо бъдеще  да бъде именувана на Пирин Бояджиев зала в сградата на архива.

Винаги е мило и непосредствено, когато съвременник на някой заслужил човек разкаже спомени за него, в случая това дойде от Георги Георгиев - директор на силистренската гимназия, днес наричана ПМГ "Св. Климент Охридски". По подобен начин същото са сторили преди години Стефка Стефанова - в миналото преподавател по философия и психология, проф. Славчо Иванов - повод 80-а годишнина на Бояджиев, и Стоян Пеев - бивш директор на гимназията от 70-те години на миналия век - техните проникновени текстове са публикувани в споменатия вече "Паметен лист", издадено от ЛС "Реката и приятели".

Йордан Георгиев

Още веднъж за Невруз у нас и по близкия свят

Миналата седмица празникът "Невруз" (Наименованието идва от персийска дума и означава нов ден, нов живот) бе проведен в село Брадвари, община Силистра; тази седмица - на 23 март, предстои в село Черник край Дулово.

Във Фейсбук - група "Зазоряване" с администратор Румяна Драганова, бе споделен обобщителен материал по темата. Тюркските народи от Средна Азия до Балканите са го чествали от най-стари времена още от преди 7 000 години. Свързан е с пролетта, възкресяването на природата , новото начало, новото раждане. Различните народи го наричат по различен начин: Невруз, Султан Невруз, Меврис, Кърклар. Всичките изброени наименования означават едно и също: нов ден, начало на нов живот. Изпълнява се ритуалният танц Семах, в който рамо до рамо участват мъже и жени. Използва се музикалният струнен инструмент саз. В празничните дни мъжете и жените не работят.

Алиани/алевити/казълбаши означават едно и също – общност, коятo е обвита в тайнственост в продължение на векове. Тя остава в сянката на обществения живот в страната, като успява да запази своите обичаи. Алианите са затворена религиозна общност, чиито предци били разпръснати преди векове по земите на днешна България, Турция, Македония, Албания, Босна и из Близкия изток. У нас ги има от поне 500 години. Днес в България живеят около 50 000 души, които се самоопределят като алиани – главно в районите на Добруджа и Лудогорието, както и в Източните Родопи. На тях силистренският етнолог д-р Йордан Касабов е посветил изследвания, публикувани в две книги "Къзълбашите отвътре и отвън" и "Един народ - две вери", но и в други свои трудове представя техните вярвания и начин на живот

Според народното поверие в деня на Султан Невруз земята се пробужда. Змии, мравки и др. гадини излизат от леговищата си, пеперудите се разлетяват по нивите. Гласът на кукувицата носи радостната вест за идването на Невруз. Aми щъркелът? Нали и той е един от вестителите на пролетта. Запитали щъркела: "Кога ще се върнеш?" А той отговорил: "На сто и двадесетия ден [от Димитровден] не мога да дойда, но и на сто и тридесетия ден не мога да отлагам." Така щъркелът загатнал, че ще се върне през дните на Невруз.

Пристигането му децата посрещат с радостна закачлива песничка: Щъркел лети високо Яйцето му е в тавата Кацна на нашия стобор Стоборът се срути Клюнът му земята прободе (Кричим). В детската реч щъркелът е преименуван на Дядо Хаджия. Тъй като той прекарва зимата в далечните топли страни, децата щом го видят, че е дошъл, започват да повтарят: Дядо Хаджuя лак-лак Дай на мене калпак Калпакът ми къса Момата е без коса (Кричим).

Животът на хората протича в крак с природата. Както природата се готви за пробуждане от зимен сън, така и хората са в разгара на подготовката за пролетната работа. Проверяват се ралата, плугoвeтe, каруците. Подготвя се всичко необходимо за работа на полето. Знак за започване на работата на полето дава броят на дните, пресмятани от Димитровден, и така се редуват: На стотнuя ден – ралото стегни На сто и десетия ден – на нивата кацни На сто и двадесетия ден – семената приготви На сто и тридесетия ден – нивата разори. (Пловдив-Разград).

Празникът Султан Невруз започва на 21 март с предваритeлна подготовка. В подготвителните работи и в честванията в балканските страни се наблюдават известни различия и нюанси. Нека видим какви са те и как протичат:- Невруз в България.В Източните Родоп - в Кърджaлийския район празникът Невруз започва в деня на равноденствието (21 март) и продължава няколко дни. Преди празника къщите и дворовете се почистват, а яйцата се боядисват. За подклаждането на голям празничен огън се набавят сухи клонки и дърва от гората и се натрупват на мястото, където ще се проведе честването. В празничните дни жените не перат и не вършат ръкодeлна работа, не шият. Мъжете също не подхващат работа. Боядисаните яйца се раздават и се чукат за късмет. Ядат се пити, пържени в масло (колачи). Огънят се прескача за здраве. В някои области дори и животните се прекарват през огъня.

В гр. Омуртаг и региона Султан Невруз се чества на 136-ия ден от Димитровден. Предходния ден младежите запалват празничния огън чрез разтриване на два сухи лешникови пръта. Същият огън се разнася по домовете. Изгаснaлите оджаци и печки наново се запалват с него. Обичайно е в деня на Невруз да се почерпи със сладкиши. Според поверието, който на Невруз яде сладко, змия не го хапе през цялата година. В делиорманското с. Бисерци (Насрадън) в деня на Невруз преди години устройвали и кукерско шествие. Облечени в животински костюми кукери обхождали с песни и пожелания домовете. - Невруз в Западна Тракия: Известен сред турското население под името Меврис, той се чества като празник на пролетта. Започва в деня, в който долитат лястовичките.

Предния ден девойките приготвят яхния с лук, наричана "кармаджа". Сваряват яйцата и ги боядисват в жълто с обелки от лук. Бохчата с яденето се приготвя от вечерта, рано сутрин девойките и младежите се събират и избират най-живописното място около селището. Веселието започва с обредни песни и танци. На обяд се устройва богата трапеза с храната, донесена от къщи. Вода се пие от река или гepaн с черупката на яйцето. Поверието гласи, че това предпазва от ангина цялa година. Младежите се търкалят по тревата, за да не ги боли кръста по време на лятната работа на полето. Същото правят и децата, за да пораснат по-бързо. Вечерта с букет теменужки младите се връщат у дома. По пътя, минавайки покрай река или чешма, се пръскат с вода, за да имa дъжд през лятото. Донесените теменужки се поднасят на тези, които не могат да участват във веселието. Те ги помирисват и три пъти разтриват очите си с тях с пожелание да ухаят като теменужки и да имат очи, красиви като теменужки.

Честване на Невруз в бивша Югославия, по-специално в Северна Македония: тук празникът също е широко разпространен и са запазени доста интересни традиции и поверия. Обикновено честването се прави през дните от 1 до 14 март. В Охрид и околността в деня на празника пред портата на къща, в която има мома за омъжване, се подготвя люлка. Момата три пъти се люлее на люлката с лице към улицата и поглед, насочен навън. Докато тя се люлее, майка ѝ или близка роднина три пъти повтаря следното: "Kaктo се люлее, както се оглежда навън, така да ѝ излезе отвън късметът". Поверието е, че това помагало за щастлива и навременна женитба. Когато момата слезе от люлката, майката намокря едно яйце и го хвърля в огъня. Според звука, който се получава от спукването на яйцето можело да се съди дали бъдещият зет ще е ерген или вдовец.

Подобен ритуал се извършва и през нощта на празника. В огъня се сипва червен пипер. Докато той изгаря, майката повтаря три пъти следното: "Както изгаря пиперът, такада се запалят сърцата на ергените по моята щерка". Рано сутринта на празничния ден една от близките роднини поставя на главата на момата тиква. С нож отваря една четвъртита дупка в нея, колкото да се види вътрешността й, и повтаря следните пожелания: "Както се отвори тиквата, така да се отвори късметът на момата." След това тиквата се хвърля на улицата и от звука, който се чува, се гадае за бъдещия зет. На този ден децата събират малки съчки и пръчици, наречени "пиленца", и ги поднасят на съседите, срещу което получават най-рaзлични подаръци. Съседите хвърлят в огъня получените пръчици с пожелание да им се роди богат берекет и много пиленца. В Охрид, Скопие и околностите по време на честванията на Невруз се организират и надпявания за късмет със закачливи народни песни, наричани мутафал или мартифал, вид частушки. В други балкански страни такива надпявания се срещат само по време на Гергьовденските празници.

Сред турското население в Македония се споменава и за народния обичай "мартеница", който явно е възприет в хода на съвместния живот с местното население. Усукан конец от червено и бяло, преобразен в украшение, изобразяващо различни цветя и животни, се разменя на 1 март между приятели и семейства и се носи на яката на дрехата до 21 март или докато се завърнат щъркелите от топлите страни. Според народните вярвания мартеницата се носи за здраве и щастие, а на 21 март се закачва на клоните на дърво или на цвете. Тази много стара традиция заслужава да бъде изследвана самостоятелно. Друга особеност на честването на Невруз в Македония е, че се приготвя баница, наричана кравай, и за късмет вътре в нея се слагат пари. Така този обичай се споделя и от македонското, и от турското население в областта. Независимо от различията, празникът Невруз е доста разпространен сред турското население в Македония и е известен в литературата като празник на пролетта и добрите пожелания.

Невруз в Румъния: татарите, живеещи в района на Добруджа, честват този празник на 21 март с още по-голямо въодушевление и радост. Тъй като след тази дата денят започва да нараства, а нощта да се скъсява, празникът е получил името "Обрат на деня". Той доставя голямо удоволствие особено на децата. Те окичват клонки от дърво с теменужки, посещават домовете и пеят песни, посветени на Нарвес, срещу което получават от домакина кърпи, яйца, пари, бонбони и др. Песента Нарвес обикновено започва така: Нарвес дойде лято дойде Пиле дойде, пате дойде Птuчкu чуруликат Нека бъде честит Нарвес.

Подготовката за празника по селата трае една-две седмици. Група млaдежи от селото се събират и избират свой водач, който научава песните, които ще се пеят на празника, и дава указания за честването. В деня на празника водачът взема големия букет, който предcтавлявa клон от дърво, накичен с много кокичета (наречен Нарвес шешеги), и води групата, която посещава домовете и пее обредни песни, посветени на Нарвес. Домакините се надпреварват да окичват големия букет с извезани кърпи, чеврета, забрадки и други ръкоделия, а с платното, yшито от девет парчета плат с рaзличен цвят, което се нарича токуз, се покриват рaменeтe на водача на групата. Младежите изразяват своята благодарност към дарителите с песни, които показват дали са доволни от даровете. Те са различни също така в зависимост от това, дали се изпълняват пред млади или пред възрастни дарителки.

Обичаите, свързани с Невруз в Добруджа, са същите както и на Кримския полуостров. Изследователите са на мнение, че това е доказателство, че турското население в Добруджа представлява всъщност изселници от Крим. - Невруз при гагаузите: Гагаузите, които живеят в Добруджа и на други места, също честват празника Невруз, само че под друго име – Йорту. Тъй като гагаузите са православни християни, при тях пролетните празници и чествания са пригодени към православния църковен календар и съвпадат с Тодоровден, Лазаровден и др. Обичаят "мартеница", на който се подаряват мартеници на първи март и на който се пожелава здраве и щастие, съществува също и при православните българи.

Смятам, че ще бъде много полезно, ако се направи едно сравнително изследване на пролетните чествания, споменати тук, които се изпълняват и от народи с нетурски произход, за да се види дали те съвпадат с турските обичаи, кое е общото и различното между тях. За съжаление много от обичаите и поверията, свързани със Султан Невруз на турското население, живеещо на Балканите, са започнали да се забравят. Но въпреки това, една част от тези обичаи се запазват до края на Втората световна война. От средата на миналия век до днес, особено сред турското население в България, много от тези обичаи са забравени, по-точно заличени от комунис¬тическия режим.

През османския период в Румелия празникът Султан Невруз в продължение на векове е честван с различни символи. Тези символи са: плодородие, пожелание за здраве и щастие, предпазване (от духовни и материални злини). Да, Невруз е плодородие. Невруз е обич. Пролетта донася на хората нови надежди за щастие. До нови Неврузови празници!...

Изпълнение на танца "Семах" от Народно Читалище Заря Брадвари на Етно фестивал Зазоряване 2022 г. в Исперих

Фотограф Минка Христова

Пропуснатата възможност Весела Лечева да бъде депутат от Силистра

Весела Лечева - една от най-успешните български спортистки по спортна стрелба, която има кариера като състезател на ДФС "Доростол" в Силистра в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век, застана начело на Сдружение "Български олимпийски комитет" в проведеното днес изборно събрание, побеждавайки заемащата поста от 20 години лекоатлетка Стефка Костадинова. Лечева е двукратна сребърна медалистка в спортната стрелба от олимпийски игри. Пет пъти е световен шампион и четирикратен носител на световната купа. Многократен медалист от европейски първенства. Член е на Комисия на МОК. Председател на Агенцията младежта и спорта 2005-2009 г., както и министър на спорта и младежта в двете служебни правителства на Гълъб Донев.

В Силистра Лечева живее и учи в годините, когато в крайдунавския град е треньор нейният баща Николай Лечев, един от най-добрите и успешни специалисти в света по спортна стрелба. Тя притежава богата политическа и управленска кариера - била е народен представител, включително бе кандидат в 20-и МИР - Силистра през 2001 г. Тогава бе втора в листата с водач юриста Любомир Божков в условия на спадащ тренд на управляващите от СДС, на условно неуравновесено поведение на БСП, на скок до небесата на подкрепата на новата партия НДСВ и на постоянна в стремежа си да успее партия като ДПС. В резултат на странна безизразна и в крайна сметка нерезултатна тукашните социалисти "пропуснаха" да изберат за свой пратеник в парламента първо Божков, а покрай него и Лечева. За това е  имало много обстоятелства, но те са предмет на друг спомен.

Малка, но важна подробност бе, че в онези години тя имаше доверието на Георги Първанов, като лидер на БСП и "Нова левица", а както стана още есента на същата година - той бе избран за президент. В младежкия дом имаше среща със спортните среди, организирана от Лечева, и тогава тя разви своята теория за развитието на спорта. След години, когато беше начело на Агенцията за младежта и спорта при поредна среща с нея имах желание да разкажа впечатления от състоянието на базите на БТС по планините, но така се случи, че не успях да го сторя. Давам си сметка, че този проблем едва ли е бил важен за политическата конюнктура у нас, съдейки по последващите събития.

Та, на изборите през 2001 г. в 20-и МИР Силистра БСП не неправи мандат за пръв път и даде зелена светлина на други бъдещи звезди на българската политика - на Филиз Хюсменова от ДПС - тя стана министър, после и няколко мандата евродепутат, както и на юриста Борислав Цеков от НДСВ - настоящ доктор по конституционно право и собственик на "Галъп интернешънъл Болкан", предшествано от богата кариера по специалността и в обществената сфера. Силвия Нейчева от НДСВ не само стана депутат, а после и зам-министър на външните работи. Онт средите на ДПС излезе и Хасан Хасан, за да стане също зам-министър, но в средите на благоустройството.

Личен спомен за Пирин и Мара Бояджиеви в навечерието на паметната вечер в чест на почетния гражданин на Силистра

ВЕРСИНАЖ, 21 март 2015 г. Възпоменателна вечер за Пирин Бояджиев, почетен гражданин на Силистра

Тази година се навършват 20 години от кончината на почетния гражданин на Силистра Пирин Бояджиев - ярък представител на едноименния род, останал в спомените на своите съвременници като изявен учител, преводач, автор на научни статии, дарител на библиотеката и на Държавен архив - Силистра. Заедно със съпругата си Мара Бояджиева - преподавател в педагогическия институт в Силистра, двамата са ярко доказателство за скромен, но достоен живот на будители. Утре е специалната вечер, посветена на човека с възрожденски дух. Началото е в 17 ч. в зала "Диоген Вичев".

В живота по-предишна от срещите ми с двамата културтрегери и стожери на образоването бе с г-жа Бояджиева в учебната 1974-1975 г. в ОУ "Иван Вазов" (бел.-в тази първа година на своето съществуване то бе само "Пето основно училище", тъй като още нямаше свое име). Тогава бях в осми клас и реално съм сред първите завършили това ново тогава училище. В онези времена в силистренските училища освен руския език, който бе задължителен за всички, сред чуждите езици преподаваеми бяха немски и френски. Аз съм син на учител франкофон и нямах причина да уча другия европейски популярен език. 

В интерес на истината не помня кой бе учителят/учителката титуляр по френски, но не съм забравил, че дълго време в часовете ни през втория учебен срок влизаше да преподава студентка абсолвентка от последния курс на Силистренския педагигически институт "Дочо Михайлов". Накрая на практиката имаше и наблюдаващи преподаватели. И кой мислите преди всички - Мара Бояджиева. Тогава тя е в предпенсионна възраст, но изглеждаше в перфектен вид - с хубава прическа - модерна за времето си, с изящна фигура, струва ми се в дрехи в приглушени тонове. 

В един от последните часове с нейно участие като методист имахме малък инцидент с мое участие. Студентката не беше от най-добрите (най-вероятно френският език ѝ е бил "втора специалност, а тогава тукашните студенти дори имаха и "трета" - пеене, трудово обучение, пионерска работа), представяше се неубедително, особено в случаите, когато трябваше да ни предаде някои тънкости на "езика на любовта" (образно казано). Аз бях един от добрите и внимавах какво говори, което ме предизвикваше понякога да я поправям, което е извън правилата, но какво да се прави - тийнейджърска дързост (не бих си признал, че е било проява на недобро възпитание!).

Да, но другарката Бояджиева, която е следяла "нещата" в часа също внимателно (в онова време бихме казали с русизма "осторожно") и съответно не е пропуснала моята фриволна изява в ущърб на студентката, макар и в полза на всички в класа. Друг е въпросът колцина от съучениците ми се вълнуваха като мен от френския. (Тук отварям скоба за година-две напред вече в гимназията - за едно празненство, когато с кратки римушки си правехме шеги помежду си, вероятно да ме уязват по своему, момичета от класа ме бяха разиграли словесно така: "С кюнец панталон, той френския владее и се големее").

Та, в осми клас в онази конфликтна ситуация в края на часа Бояджиева ми даде урок, който запомних завинаги. Явно, подразнена от поведението ми спрямо нейната студентка, тя пред всички високо заяви: Я, онова момче (бел.-за мен става дума) да си даде бележника". Естествено, без да зная за какво иде реч, го вадя с треперещи ръце от чантата и ѝ го подавам. И чувам да се казва: "Пиша Ви "Parfait", т.е. "шестица, но никога повече не си позволявайте да поправяте учителя по време на часа". И действително, повече не съм си го правил, макар по-нататък в ученическия си живот да съм имал пререкания или несъгласия с учители по един или друг повод. Веднъж, вече в гимназията, защитих съученичка в час по български и литература и учителката ми се скара, че се обаждам "като черна станция на бяло поле", но това е друга "история" с...продължение.

После пак в гимназията (ПГ "Климент Охридски") моята класна Надежда Сарафова - тогава съвсем млада учителка, ни преподаваше по френски. За да бъде по-лесно за всички, бяхме разделени на две групи, като идеята бе учителят да работи с по-малко хора в рамките на един учебен час. И в тази среда от съученици не бих казал, че имах конкуренция, което се отрази и в крайния резултат - не постигнах развитие в усвояването на езика. Но и тук съдбата ме срещна с представител на семейство Бояджиеви, този път със самия Пирин Бояджиев. Него не го познавахме в нито едно от известните му качества - той то-що се беше пенсионирал, но вероятно е продължавал да поработва по заместване, да е бил на не повече от 62 години. 

Накратко: класната ни счупи крак и отсъства доста време докато се възстанови. Именно в този период дойде да взема вместо нея часовете др. Бояджиев. Работата с него бе приятна, лежерна, завладяваща, защото той бе наясно с "нивото" на "ж" клас, и не ни даваше зор. Стараеше се обаче да се отнасяме с уважение към езика, за да го заобичаме, включително ни учеше на песни, които вероятно са били предвидени в учебния материал, пък кой знае. Общо-взето споменът е за общуване с културен човек, който със своя леко присипнал глас не ни приспиваше, а ни увличаше да следим мисълта му и интонацията (произношението), да се опитваме да попиваме от неговите знания.

Срещите ми с Пирин Бояджиев продължиха много по-късно, примерно след четвърт век, вече в "зората на демокрацията" - тогава той бе сред уважаваните социалдемократи от възстановената БСДП, последователи на д-р Петър Дертлиев, който през 1990 г. без малко не стана президент на България. Неведнъж съм бил свидетел на изказвания на Бояджиев по събития, свързани с книги и други литературни вечеринки. Случвало се е в духа на времето да изрази свои мисли с невъздържан тон, защото вече бяха години, в които прозираше малокултурието както сред т.нар. културтрегери, така и в поведението и изказа на хора, заемащи отговорни ръководни места.

В продължение на 11 години - от 2013 до 2025 г., работих като пиар в Областна администрация Силистра и всяка сутрин пътят ми минаваше покрай малката кокетна, но все по-схлупена къщурка на ъгъла на улиците "Генерал Скобелев" и "Петър Вичев", в която някога живееха Бояджиеви. Заглеждал съм се към старовремския кьошк, покрит с керемиди и обграден от асмалък, чиито подпори вече са наведени като кобилица на излязъл от употреба геран. И винаги съм се сещал за тях, двамата видни силистренци - хем признати за стореното от тях свято дело в сферата на културата, науката и образованието, и хем не чак дотам осветени в публичното пространство, за да е жив и ярък споменът за тях. 

Съвсем е жалко, че, както се говори, родата на съпругата не е позволила в един момент преди не зная колко години на задната фасада на къщичката да бъде поставена паметна плоча в чест на Бояджиеви - там, където сега стената се самосъбаря и вече ѝ се виждат тухлите. Може би е ирония на съдбата - намигване, че пропуснатите възможности ни пречат да тачим и да предаваме преживяванията си на идните поколения. 

Иначе и преди 10 години сме провели възпоменателна вечер за него, Пирин Бояджиев, за което ВЕРСИНАЖ пази свидно свидeтелство: www.jordansilistra.blogspot.com/2015/03/blog-post_98.html.

Сборник разказа с доклади юбилейна конференция в Тутракан

 Юбилейната 50-а годишнина от откриването на единствения по рода си на Балканите Етнографски музей "Дунавски риболов и лодкостроене" в Тутракан бе отбелязана миналата година с научна конференция, на която бе посветен отпечатан наскоро в Издателство "Ковачев" - Силистра сборник с текстовете на представените 26 доклада на различни теми.

Както тогава БТА отбеляза, "Фокусът на конференцията ще бъде поставен върху ролята на живото наследство в музейните практики и създаването на нови образи, послания и продукти на местното музейно дело".

Проявата бе дело на Исторически музей и Община Тутракан и Регионален исторически музей - Русе, чийто директор проф. д-р Николай Ненов е научен редактор на изданието "Ку,лтурни наследства и общности". Към него съпричастност има и Добруджански научен институт.

Участниците са от Тутракан, Силистра, Варна, Ловеч, Шумен, Габрово и Враца. От страна на домакините: Величко Атанасов - уредник на Етнографския музей, върнал в своята разработка лентата назад във времето, за да разкаже за най-важното от създаването на музея през 1974 г. в сграда, която е била и баня. Неговите колежки също се представиха с разнообразни теми: Даниела Тодорова обърна внимание на православните християнски братства в Тутракан; Екатерина Николова-Цанева и и Лидия Тотева - пътешествениците за Тутракан; Румяна Симеонова - лозарството в района, педагожката от СУ Христо Ботев" - Тутракан Радка Трифонова говори за културното наследство в педагогиката.

Включиха се и представители на Силистра и областта - доц. дфн Тодорка Георгиева (рибарството като поминък и съдба), д-р Йордан Касабов - етнолог (рибата - мит и път в живота), д-р Наталия Минчева - уредник в РИМ Силистра (нейният акцент са действия на румънската окупационна власт в периода 1919-1940 г. за сриване на българската духовност, образование и култура"), Валентин Петков - НД "Традиция" - дарител на ИМ - Тутракан (рибарските традиции в Тутракан през миналия век) , Йордан Георгиев - журналист (неговата тема е посветена на рибарството в района през погледа на в. "Подем, излизал в периода 1940-1944 г.), Калина Михайлова от с. Шуменци, като собственик на етнографска сбирка, представяна многократно у нас, на няколко пъти в Румъния и веднъж Брюксел.

Сборникът има стойност не само като обобщение "черно на бяло" на една юбилейна научна конференция, но е и възможност за читатели - специалисти в различни сфери, както и любознателни граждани, да се огледат в един свят, който има духовни измерения. Той е сред нас като ехо от миналото, но и като настояще, което има проекция в бъдещето.

Размишления в първо лице, ед. число, по повод моята 65-а годишнина

Аз съм Йордан Тодоров Георгиев и по документи съм официално роден на 15 януари 1960 г. в с. Добротица, община Ситово, област Силистра. Бях вече над 60-те си години, когато разбрах, че съм се появил на този свят половин час преди петнадесетия януарски ден. Тогава, на 14 януари, в годините преди промяната на датите в „календарите”, все още е посрещана „старата Нова година“ и в журнала като свидетелство за „първи рев на живо“ са ме записали чак след полунощ, т.е. в началото на другия ден. Явно наздравиците на израждащия екип в здравния пункт на селото (тогава със статут на болница) са били по-важни от моето раждане, щом не са го отбелязали „навреме“. И за родителите ми тази „подробност“ се оказа, че е била без значение, защото в продължение на десетилетия не ѝ бяха запазили място в ковчежето на семейната памет. Тази е и причината да не ми е предавана ревностно като знаков информационен файл.

В моята същина до този момент не съм имал много поводи да се „разголвам“ публично с преки разсъждения на теми по „нещата от живота“ (освен пестеливо в социалните мрежи и между редовете в пряката ми журналистическа изява). Един от случаите бе интервю за издадената през 2006 г. книга на Иванка Христова „Ключ към сърцето“ със заглавие „Поетите са единствените самотници, които не страдат от своята самота“. И аз, подобно на мнозина, съм стартирал в творчеството като поет в ранната си младост. Дори имам публикация в сп. „Родна реч” през м. февруари 1977 г., когато бях в десети клас, но май поетичното ми чувство после избяга (музата „немного посидела и ушла” ), макар и не завинаги. Защото и днес мога успешно да творя с „бръснарски рими” на различни теми, които обаче стават само за шоу програми, не и за сериозна употреба.

Друго подобно интервю бе за сайта на Фондация „Програма достъп до информация” – София след награждаването ми за „Координатор №1 за 2011 г.” И още веднъж: по инициатива на Марин Минев, по-известен като Джона и като председател на Куба на дейците на културата в Силистра, който през последните години поддържа няколко страници във Фейсбук, една от които е АРТ Силистра. Някак покрай това си спомних как някога неповторимата хореографка Варта Ценкова успяваше по свой начин да предразположи събеседниците си в едно културно предаване по радио „Менес”, в което и мен бе канила няколко пъти.

Всъщност Минев бе другият в моята житейска история човек, който през 2020 г. по повод 60-ата ми годишнина ме подтикна да отговоря и на няколко негови въпроса във вид на интервю. Благодарение на това направих един от редките си в този жанр автобиографични словесни стриптийзи в социалните мрежи. Тогава – на 60 години, на въпроса „Пет думи, с които можеш да се опишеш” отговорих „Всеотдаен, отговорен, откровен, трудолюбив, състрадателен”. Петилетка по-късно бих добавил и „Благодарен” – за възможността трудовият ми път да мине и през пиарска дейност в Областна администрация Силистра: в нея 11 години полезен за институцията, представляваща държавата в областта, за все по-скромната в числов състав журналистическа гилдия, за обществото – колкото и скромно да звучи, и…за себе си. Защото работим в трудни за медиите времена във всеки смисъл – професионален, нравствен, финансов. Работих с близо 50 служители сумарно, ръководени от 2013 до 2024 г. от 9 областни управители със съответните екипи. При това след кариерата си в ролята на „и сам воинът е воин” (кореспондент на 17 г. за в. „24 часа”), когато все още журналистиката беше истинска у нас и по света. Или поне така сме си мислели. 

Постарах се да следвам една и съща „линия” в конкретното си служебно проявление, така както го разбирам на базата на натрупания ми житейски, политически и журналистически опит. А именно: да държим отворена вратата към държавната администрация най-широко, доколкото това е възможно, поддържайки толерантно и колегиално нормални отношения с всички други институции. За изминалото време написах специални поздравителни адреси до над 500 адресата – колективни, институционални и личностни по най-разнообразни поводи. 

По този начин от името на институцията „Областен управител” им обърнахме внимание, показвайки уважение по конкретен повод. За целия период не съм върнал никого от прага си, който се е обърнал към мен за помощ и/или съвет. Не изпитах в нито един миг ревност, ако бъда прескочен, загърбен или пренебрегнат, защото всяка постъпка е за сметка на този, който я е предприел. С някои прояви – примерно проведени от мен изложби на няколко теми, показах и труда на други хора, с които сме общували през годините. Със специална демонстрация, посветена на мое пътуване до Южна Корея в делегация на СБЖ, споделих впечатления от работата на колеги в медии в държавата, наричана в един момент „азиатски икономически тигър”. 

Така спазих традицията да разказвам за видяно, чуто и преживяно в чужбина, с надеждата да бъде полезно за всички, които са се запознали с представеното от мен в репортажен стил. Междувременно активизирах своята работа в журналистически план като член на Туристическо дружество „Дочо Михайлов”, НЧ „Доростол”, сайта на РЕКИЦ ЧИТАЛИЩА Силистра и Смесен хор „Седянка” в името на идеята да се чува повече за инициативи, осъществявани на туристическото и културното равнище в Силистренския край. В същия ракурс си позволих да отделя време и енергия на участието на представители на силистренските университетски и краеведски среди в различните издания на Форум „Българско наследство” в град Балчик, бидейки координатор-доброволец на неговата организаторка Маруся Костова – колежка по перо от черноморския град. И на Ротари клуб Силистра, разбира се, на който съм съосновател през 2000 г. и за близо 25-годишната му дейност съм бил в 9 сезона секретар на клуба и почти неизменно водещ на поне 30 представителни клубни събития с благотворителна цел. 

Не си пощадих труда да подпомогна редакторски и творчески процеса по подготовка на книгите на автори, като етнолога д-р Йордан Касабов, което ми позволи да навляза по-дълбоко в теорията и практиката на етнологията; на уникалния Велико Огнев, на когото можех приживе да помогна да издаде и втора книга с афоризми, но независещи от мен обстоятелства попречиха това да се случи; на Милка Трендафилова от Калипетрово – самобитен творец на проза и поезия за деца; на Момка Чумпилева във връзка с второто издание на нейната добруджанска трилогия. Гордея се, че във време – преди близо десет години, когато добруджанската тематика от румънския период беше табу за мнозина, бях в основата на съставянето на сборника книгата „Съхранена памет. Спомени на наследници” (2015), заедно с доц. д-р Румяна Лебедова и Цветана Цанова. 

Не съм от хората, които са получавали безброй брой награди от най-възторжен характер за почти 40-годишна активна дейност в различни направления. Стана дума вече за Програма достъп до информация. Другите са Плакет на СБЖ за 50-ата ми годишнина и значка „Златно перо” десет години по-късно. От 1999 г. съм председател на местното дружество, което се надявам да възроди своята активност, макар реално всеки от членовете му да си тежи на мястото, работейки съвестно и всеотдайно. Пак в този период получих  грамота от Общински съвет Силистра за 4-те ми мандата общински съветник – 1995-2011 г., в тържество по повод четвъртвековието от старта на институцията – символ на местното самоуправление. Впрочем мое бе предложението за неговото осъществяване, което тогавашният председател д-р Мария Димитрова прие и превърна в неповторима по своето съдържание „среща на поколенията”. 

Специално за мен бе „Грамота” – послание от президента на Ротари Интернешинъл през 2011 г. – Сакуджи Татака от Япония. Отделно мил акт на внимание бе наградата „Признание” от Ротари клуб Силистра през 2016 г., когато негов президент бе Павлин Иванов. Свой жест към мен – връчването ми на сертификата „Златна книга” ведно с актрисата Марта Вачкова, направи Клубът на българския културен и научен елит към Съвет на европейската научна и културна общност в столицата, а това се случи по предложение на журналистката Юлия Пискулийска – председател на Фондация „МОСТ – София. 

Една от най-новите ми награди е прясна, тъй като ми бе отредена от кмета на община Силистра Александър Сабанов за Деня на будителите през 2024 г. – „Грамота за обществена активност“ като журналист и общественик. Не на последно място Негово Високопреосвещенство Доростолски митрополит Яков публично ми благодари за съвместната ни дейност през годините в православната църква „Св. св. Петър и Павел” - катедрален храм на Доростолска епархия с център Силистра. Това стана факт навръх Богоявление 2025 г. и бе приятна за мен изненада веднага след светата литургия, завършила с удостояването ми с честта да бъда един от хората, пренасящи иконата на Йоан Кръстител в литийното шествие на път за традиционния ритуал в р. Дунав. Естествено, има и други подобни, но по-малко знакови моменти, които остават трайно в моето съзнание и дай Боже за тях да стане дума в следващ юбилеен момент. 

Неведнъж съм разсъждавал публично, включително по покана на колеги от медиите по темата „Без радио не мога“, където съм изразявал свои мисли, виждания и случки. Тези медийни прозрения са на практика интервю без зададени въпроси.  Няма да направя изключение от колегите, заявявайки как радиото бе и си остава моя слабост. Смея да твърдя, че любовта ни беше взаимна, и се надявам някой ден да бъде подновена под една или друга форма.

Откъс от евентуална бъдеща книга в неопределен жанр с работно 
заглавие „С наженен ожег из житейската жарава”