Спомен за уникалния плаващ басейн в река Дунав при Силистра

Преди 6 години специално от Канзас сити, САЩ, инж. Румен Чернев - в миналото успешен бизнесмен и общественик от Силистра разказа историята" на т.нар. плаващ басейн в Силистра - уникално за преди половин век спортно-развлекателно съоръжение. Темата за него отдавна е затворена, но е пример, запазен в страницата "АРТ Силистра" във Фейсбук, който заслужава да бъде разказван със слова "от извора".

"Връзката ми с плаващия басейн в Силистра беше извор на вдъхновение и съжаление. След толкова изминали години спомените избледняват и стават все по-незначителни и сега предизвикват само усмивка. Бях млад началник на пристанището в Силистра, когато изненадващо ме посетиха представители на градското управление, водени от Петър Костов - по онова време на пост като днешния зам.-кмет (тогава зам.-председател на Общинския съвет). Искаха да проектирам плаващ басейн, подобен на този, който бяха видели в Браила, Румъния. По-точно от мен се искаше да изготвя проект, който да отговаря на изискванията на българския корабен регистър за плаващо средство с капацитет 400 души, които едновременно да могат да се къпят в него.

По-късно разбрахме, че регистърът няма специфични изисквания за такова съоръжение. Аз щях да изготвя чертежите, а бригадата на Никола (Кольо) Раданов от "Електрометал" трябваше да го построи. Самият той, един много способен техник, нямаше нужда от моите чертежи, знаеше точно какво и как да го направи, но документацията беше задължителна. "- Искаме, казаха от Общината, басейн с олимпийски размери". Нищо че там състезания не могат да се провеждат. И аз, като човек завършил Морското училище във Варна, бях избран за тази задача. Имах някаква представа как да се справя (все пак бях навигатор, а не корабостроител) и веднага се съгласих. Бях много вдъхновен, защото като дете всеки ден през лятото се къпех на Дунава и бях един от хилядите силистренци, които изповядваха убеждението, че водата на реката е много по-чиста и е за предпочитане пред водата в градския басейн.

А този плаващ басейн щеше да реши много проблеми: - Най-напред, щеше да има законно и безопасно място за къпане в реката. Стига са поставяли табелки със "Къпането забранено". - Водата в басейна щеше да бъде хем постоянно течаща, хем всички плаващи замърсители (клони, листа, мазни петна...) щяха да остават извън басейна, отклонявани от носещите цилиндри. Залових се за работа. Уредих си среща във Варна с някогашния ми преподавател по ТУК (Теория и устройство на кораба) инж. Йордан Пращинков, автор на учебника по този предмет.

Зареден с указания и препоръки, започнах да проектирам. По средата се сблъсках с математически проблем. Стигнах до едно уравнение, което никой не можа да ми каже как да реша. Всъщност само един човек беше на необходимото ниво - моят учител по математика - Любен Атанасов. Стаа дума трансцендентно уравнение, където решението се намира по експериментален път. Паралелно с моето проектиране работата по строежа вървеше в "Електрометал". Започнаха да носят заготовките за монтаж на брега на Дунава, точно зад пристанището, където сега, а и тогава, е рибарската лодкостоянка.

Разтревожих се като видях монтажниците да започват работа. Веднага си уредих среща с П.К остов и споделих тревогата си: басейнът не може да се вкара във водата, ако предварително не се заложи на земята платформа, по която готовия басейн да се плъзне в Дунава. Монтажът продължи без промяна. Повторих срещата си с Петър
Костов със същото настояване. Монтажниците подложиха дървено скеле под единия - най-далечния от водата ъгъл на конструкцията, което по никакъв начин не решаваше проблема. Завърши монтажът на басейна. Огромно метално чудовище, което по никакъв начин не можеше да бъде убедено да влезе във водата.

Опитах да убедя капитана на 100-тонния плаващ кран като минава край Силистра да спре и да опита да придърпа басейна във водата. Плаващият кран мина край Силистра през нощта и отплава към морето. "- Ами сега какво ще правим - вика Петър Костов- това паметник на Румен Чернев ли ще бъде?". Бях бесен от яд. Общината взе проблема в свои ръце. Извикаха от Варна бригадата на Слави Черкезов - монтажник, герой на социалистическия труд. Срещу цена по-голяма от стойността на самия басейн. Бригадата монтира под дъното плазове, като шейна и с 2 трактора, 2 греди, забити дълбоко в земята, въжета и макари (полиспаст) вкараха басейна във водата. Всички си отдъхнаха.

После по поръчка на общината някой (наистина не знам кой) проектира понтонни мостчета за свързване на брега с басейна. Мостчетата бяха против всяка нормална логика и правила. Цилиндрите им бяха перпендикулярни на течението, а не успоредни, както е правилно и платформите за преминаване на хората се намираха на 1 метър над самите цилиндри. Това правеше мостчетата изключително неустойчиви и опасни. В деня на откриването на басейна, 5 август 1978 година, чиновниците от Пристанището бяхме на бригада в селското стопанство. Връщам се в къщи и на улицата мой познат ми разказва за епопеята на откриването, втурването на гостите по понтонния мост към басейна, обръщането на понтоните и падането на десетки хора във водите на реката.

Беше късен следобед. Затичах се към басейна, но там вече всички си бяха отишли. Само пазачът бай Павел ми показа чифт детски сандали, останали на пясъка. Мисълта, че някой се е удавил и въпреки спасители и помагачи не е оцелял, беше ужасна. По-късно собственикът на сандалите се появил и се оказало, че просто детето се е прибрало босо в къщи. Настъпи чудесното време на експлоатацията на басейна, районът се оживи, бар "Истър" заработи с пълна пара...Е, от време на време някоя дъска от дъното на басейна се отделяше и трябваше да се монтира под водата, но басейнът наистина се оказа сигурно място за къпане и силистренци му се радваха. Ходил съм да се къпя там през нощта и съм заварвал други съграждани, които като мен са се наслаждавали на нощното къпане.

Разбира се, през зимата трябваше да се придвижва на безопасно от ледоход място, за което не се полагаха достатъчно грижи. Това стана причина през една сурова зима и тежък ледоход басейнът да пострада толкова, че се наложи да бъде ремонтиран и намален наполовина. Още известно време след това силистренският плаващ басейн беше изкаран на същото място, където първоначално беше построен. Настъпи ерата на безгрижното отношение към бреговата ивица на изток от пристанището, където в момента израстна непроходима джунгла. Басейнът ръждясване на брега. Работех вече няколко години в туризма, когато Общината обяви басейна на търг.

Имах идеята да монтирам платформа върху плаващите цилиндри и да го превърна във плаваща дискотека. Явих се на търга и го спечелих. Станах собственик на част от онова, което някога бях проектирал. Заедно с Асен Чаушев, председател на профсъюз "Бизнес" в България, опитах на много места по морето да сключа договор за експлоатация на такава плаваща дискотека, но без успех. По това време никой не знаеше какви ще бъдат условията за експлоатация на брегови съоръжения. Идеята пропадна. Няколко месеца след това продадох басейна за вторични суровини и от него остана само този спомен.

Кармен Мишу: Исторически роман от 500 страници се пише с дисциплина, труд и постоянство в продължение на 3-4 години

 В препълнената от почитатели на литературата зала „Диоген Вичев“ на Регионална библиотека – Силистра бе представянето на романа „Дъжд“ с участието на неговия автор Кармен Мишу. Събитието бе водено от Красимира Няголова, която първо представи гостенката, живееща в град Тутракан, където от близо четвърт век е омъжена за д-р Любомир Бойчев. Самата тя е родом от Видин и е лекар с диплома от Букурещ със специализация в САЩ като научен сътрудник III степен в областта на епидемиологията в НЦЗПБ в София, както и магистър фармацевт от университета в Констанца.

Владее писмено и говоримо френски, румънски, английски и руски езици, а само говоримо гръцки език по линия на баща си – по произход грък с румънско гражданство, който е бил лекар в родния ѝ град. Кармен Мишуз-Бойчева навлиза в литературата през ученическите си години с публикация на есе в училищния вестник. Първата ѝ книга е романът „Балканска сага“, излязъл през 2007 г., следват „Нестинарка“ – година по-късно, сборникът с разкази „Синият фургон“ (2009) и романът „Тангра и неговият син“ (2011), чието продължение е в процес на разработка с акцент върху хан Омуртаг.

На език като българския, който е „чудо на грамотността и самосъзнанието“, д-р Мишу твори изключително романи на историческа тематика, в които срещаме вълнуващи и обичани образи на реални герои от славното българско минало. Традицията в това отношение продължава и в романа „Дъжд“, който по ирония на съдбата бе представен в Силистра в „тематичен ден“, в който като от нищото се изсипа проливен дъжд, последван от двойна дъга над град с 19-вековно минало, център на древно просияла епархия с над 20 християнски мъченици.

За авторката създаването на романи е дълъг и обсебващ процес („Пиша, защото така ми харесва“), изпълнен с мисия („Всичките ми книги са в моето сърце“). В случая в „Дъжд“ е представено Априлско въстание – едновременно славно и трагично, както и годините след него. И редом с това имаме среща с невъзможната любов, срещаща пречки от различни обстоятелства – включително екстрасоциални в зависимост от различията в характерния за Балканите микс от етноси и религии, но това я прави истинска, каквато е всяка любовна история. И най-вече когато интригата се върти около герой, който в рамките на империята хем не е съвсем роб, но при всички случаи е „гражданин с лимитирани права“, а това в онези времена има значение за отношенията между хората.

В рекламата на книгата в интернет четем: „Това не е роман за Освобождението, нито за патриотизма, свързан с тази епоха. Това е разказ за обикновения човек, докоснат от свещената идея на Освобождението. За неговия житейски път, за ценностите и развитието му. За неговото минало, за настоящето, за любовта и омразата. За всичко, което се случва в живота, за онова, което можем да си кажем, но премълчаваме, за раните и равносметките, за хората, които срещаме и които осветяват дните ни или ни потапят в мрак…. Историческите събития са представени през личните драми на участниците в тях. С особено внимание са отразени преживяванията на протагониста  ((централна или основна фигура в драма или история) в лицето на Христо Бобеков и неговото семейство, както и на реални революционни дейци от Габрово, Русе и други градове. Между тях особено ярко са описани образите на Цанко Дюстабанов и Стефан Стамболов“.

Според д-р Мишу при историческия подход представянето на миналото обикновено е с противоречиви тези и най-често „фактологията спира въображението“. За разлика от писателския „поглед“ към събитията, който е в ролята на коректив с определена гледна точка и с поднесени на достъпен език факти. За неговото оформяне е необходим обаче историк консултант – за „Дъжд“ това е проф. д-р Христо Матанов от Софийския университет. Той е сподвижник в подобно качество на Националния поход „По стъпките на Таньо войвода“, започващ от 40 години насам именно от Тутракан.

Романът открехва портала към отговори на много щекотливи въпроси, сред които и най-често задаваният в такива случаи: „Кое подтиква човек, притежаващ всичко (бел.ред.-в рамките на една чужда на българската природа империя – османската), да хване пушката и да се включи в борбата за свобода?“. А именно – родолюбието и гордостта от принадлежност към нация с минало. Малка подробност е, че само „в сценка с три реда“ в романа „присъства“ и историческата ни икона – Васил Левски. Място в романа е отделено и за т.нар. бунт на русофилите през 1887 г., частично развит и в Силистренския военен гарнизон, за което свидетелства паметна плоча на източната фасада на сградата на Общинска администрация.

Отново според авторката „книгата е за живия живот“, тъй като имаме пресъздадени ситуации на семейство, преминаващо през катаклизми, а както и днес – поредната тогава война е мизансцен за проява на главните герои. „Солта на книгата е детайлът“, твърдят вече челите романа. А детайлите в него са неизброими, особено когато става реч за роман от 500 страници, за написването на който са необходими в комплект  дисциплина, труд, търпение и постоянство в продължение на поне 3-4 години.

Петко Добрев: Спомена за нашите богове трябва да го търсим в нашето народно творчество, както и във всеки оцелял извор от български произход

Петко Добрев - историк и общественик от Силистра: "Трябваше да участвам с доклад във ФОРУМ БЪЛГАРОЗНАНИЕ 2025 - "Майски четения" в УАСГ - София на тема „Стари факти, нови идеи, за опазването на културата и историческото наследство“. Подготвеният от мен доклад бе на тема "Тракийските Богове – кои са те?", но за съжаление се появиха непредвидени обстоятелства, които възпрепятстваха присъствието ми сред почитателите на неманипулираната българска история. Публикувам го във Фейсбук.

Когато става въпрос за началото на човешката цивилизация и боговете, се изправяме пред един въпрос – в състояние ли сме да възприемем друга гледна точка. Ако нямаме тази необходима култура на изследователи, то очевидно сме роби на каноните  - исторически, политически и църковни. Ако обаче имаме дух на изследователи, то следва да обмислим различните гледни точки. Логично е най-старият библейски народ да е единият компонент на индоевропейците, другият са индусите. А кой е най-старият библейски народ? Отговор на този въпрос ни дава Херодот – фригите, т.е. бригите или както Омир ги нарича – траките. 

Имали ли са общи богове траки и индуси?

Отговор на този въпрос намираме във „Веда словена“ на Стефан Веркович. Като най-стар Бог е познат Вишну. Той е държал в ръката "Златна книга" - НИШЕНЛИЕ. Главните Богове били Вишну Бога, Коледа Бога и Бела Бога. Вишну изпраща на земята Злата, която живеела на звездите. Тя отишла в  Харапска града. А  Харапската земя е тази в днешния щат Пенджаб. Родила Млада Бога и Коледа. Вероятно от Харапската земя Коледа потегля към Черно море и Балканите. А Вишну остава в Харапската земя. Божията земя била наричана Белина и нашите деди вярвали, че била накрай земя. Там слизали Боговете и се гощавали. До тази земя стигнал Дионис, а после и Александър Велики. Така започват да се формират двете цивилизации – тракийската и индийската, а те заедно формирали индоевроейската.

В надпис на Омуртаг е упоменато, че 6 328 години преди неговото съставяне е дошъл истинският Бог, т.е. Бог Вишну е дошъл в Харапската или Божията земя през 5508 г. преди Христа. Тази година е приета от българите, които са наследници на траките, за "Сътворението на света". Използвайки датировките от Библията може да се предположи, че през 4902 г. пр.Хр. се появява Адам, а през 3846 г. Хр. - Ной. През първите 6 библейски дни, които вероятно обхващат период от шест века, Бог и Боговете събрали всички знания за природата в района от Харапската земя до Балканския полуостров. Тези знания те поетапно започнали да предават на хората. 

Стефан Веркович е записал предание за българите, познати като копановци, които се смятали, че са от "божие коляно". Та техните прадеди получили от Бог мотика и лопата, с които изкопали земята и събрали на куп добрата земя. Така според копановците се появил човекът (б.а. - познатият ни вече мислещ човек "хомо сапиенс"). Не  е случайно, че Раковски, имайки предвид стари гръцки автори,  пише, че „името българин значи сеещ жито, ядящ жито или бългур, блъгур и булгур, т.е. человек, изобретил орачеството, сътворил постоянно жилище и хранещ се с жито, а не веки с корени и плодове, както другите“.

Страбон пише, че  траките в най-стари времена наричали съветниците на своите царе – Богове. Може да се предположи, че раждането на боговете не е биологичен процес, а познавателен, в който те са изучили съответно определен процес, който по-късно трябва да предадат като знания на хората. От записаното във „Веда словена“ научаваме, че знанията са предавани на хората от Боговете, както и от техни ученици – царе или юнаци. 

Царете и юнаците е възможно да са били онези силни и прочути старовременни мъже, както е записано  в Библията: „В ония дни се намираха исполините на земята; а при това, след като Божиите синове влизаха при човешките дъщери и те им раждаха синове, тези бяха ония силни и прочути старовременни мъже“.

Богинята на небето била Дургана. Лана юнак бил първият слуга на Бога. А Господ бил познат и като Жийна. Храната на боговете, когато били на небето, била наричана дефниту. Богинята Жива научила хората да пеят и пишат. Тя предала знанията на цар Има, който за тази цел се качил на небето. Той си говорил с Бога и написал ясна книга по Божие внушение, която съдържала песните на нашите прадеди, когато колели курбан и се молели на Боговете. Цар Има също учил хората да орат, сеят и на други занаяти. Живеел в град Кайле, където много пъти слизали змейове от небето и той ги гощавал. (Б.а. - оттогава до днес укрепените градове наричаме калета)= Занаятите Има научил в Бела града, където ходили Юдите.

Нашите прадеди имали различни книги за песните, които били за определени  случаи. Питица съдържала пет книги, в които са песните за Боговете и Богиците. Бог Игне дал познанията за огъня. Бог Дъжна им помогнал да опознаят дъжда, а Бог Водна - водите. Бог Росна пращал на земята роса. Сурва бил Бог на годината. Сива бил Бог на новата година. Богът на зимата Зимна пращал снегове и студ. Той пращал своя слуга Снегина да хвърля сняг по планините. 

Богът на къщите Хижие ги научил да строят жилища и по негово име ги наричали хижи. А Небна Юда, която била на небето, слизала на земята и научила хората как да опознаят звездите. Знанията за строителство на кораби и мореплаване били приоритет на юнака Колчу (б.а. - по-късно бил отбелязван като св. Никола), който бил божий син. Той слязъл на земята r предал тези знания на хората. Това станало чрез цар Хина, който бил от Крайната земя. Той   пръв захванал да ходи по морето и от него се научили хората да правят кораби. 

Бог Рую дал знанията за лозята и виното. И така до днес се прави и пие руйно вино. Бог на здравето бил Сурица. Сурова значело здрава. На Енювден прадедите ни следвали звездите по земята и баели на билкитеq та ставали за лек. А Богицата Друида седяла в гората и лекувала болести. На Енювден тя също слизала на земята.

Съхранените в народното ни творчество исторически спомени за боговете впоследствие стават част от представата на други народи за тяхно минало. Но героите в тези вече станали легендарни сюжети имали нови имена, различни от тракийските. А самите сюжети вече не били исторически спомени, а легенди. 

В чуждите извори намираме преливащи се култове към Сабазий, Загрей и Дионис. Дионис бил познат за елини и римляни още като Бакх. Но ако се съобразим с особеностите на транскрипцията, то може да предположим, че Бакх произнесено от траките би звучало като Балх. А Балх е вече история на траките, които после бяха познати като българи.

За траките родът на Дионис бил част от Сътворението на света, т.е. от получаването на знанията, с които те преобразили своя живот. Подобен извод може да направим от разпространен само в Югоизточна България - мим за Дионис като цар покровител на плодородието, нивите и житото. Дионис държи рало, оре и сее.

Вероятно той е Великия Бог Дий, който бил популярен сред българите дори през Възраждането. Тукидид сочи, че според една легенда той бил отгледан в планината Ниса. Може да се предположи, че гърците говорели за тракиеца Дий от планината Ниса  - ДИО- НИС. Софокъл казва, че той бил син на тракийския цар Дриас.

Ето едно предположение за Дионис. Той е син на тракийския цар Дриас. Произходът му е от племето диои и бил отгледан в планината Ниса. Представители на този царски род са били още Сабазий и Загрей. Вероятното му тракийско име е Дий, а родът му бил Балх. Тръгнал на Изток и стигнал до Индия, където била крайната земя –земята на Вишну. По пътя си до Индия основал държавата Балхара, която елините наричали Бактрия. Нейна столица бил град Балх. 

Дий бил родоначалник на индоевропейската цивилизация, която се родила при срещата на тракийската и индийската. Дий победил Индия и се върнал по обратния път. За народа балка, т.е. траките, който съществувал от прародителя Кардама, сведения намираме и във Ведите, както отбелязва в свое изследване Михаил Михайлов – „България и Ведите“. А прародителят Кардама е библейският Адам. На санскрит Кардама означава кал, пръст.

Дионис бил примерът, който следвал Александър Велики, който според Дион Касий дори се обличал като него. А походът на Александър е опит за повторение на раждането на индоевропейската цивилизация – крайният резултат от похода на Дионис, който не само стигнал до Индия, но и я победил. Тръгвайки да завладява Индия, Александър казал „Аз съм новия Дионис“. В този смисъл е резонен въпросът дали Александър не се е стремял към един непознат за нас ренесанс на индоевропейската цивилизация? За това, че Александър следвал стъпките на Дионис пише Плиний.

Дионис е причината за историческата поява на Орфей. Според предание той поискал да премине от Азия в Европа през Хелеспонта. Но тракийският цар Ликург, който владеел и двата бряга, поискал да го убие. Дионис го свалил от власт и убил. Властта дал на Харопс – дядото на Орфей. Той го научил на мистериите, тайнствата и оргиите. Орфей бил цар на траките и жрец на Дионис. Той видоизменил мистериите и тайнствата. Нашето народно творчество е запазило исторически спомен за Орфей, но с тракийското му име  - Орфен. 

Като доказателство за това може да приемем записаната и публикуваната от С. Веркович „Орфенова женитба со керка на харапска крале“. Този исторически спомен е запазен само при нас – българите. Орфен не случайно взима за своя жена керката на харапска крале, т.е. дъщерята на краля на земя Харабия, която се намира на край земя. (Б.а. там където е  Вишну и където се родил Коледа). И не е случайно, че по време на бягството му с дъщерята на краля му помага Вишну, за да премине през църното море.

Друг популярен култ бил този към Залмоксис. Страбон пише за него, че връщайки се в родината, убедил царя да го приеме като другар в управлението, понеже бил способен да оповестява  волята на боговете. И отначало  той бил назначен за жрец на Бога, който най-много се почитал от тях. След това и сам бил наречен Бог. Всеизвестен култ  сред траките бил и този към неизвестният ни като личност днес, но познат като тракийски конник. Кой е бил той е въпрос на бъдещи изследвания.

В заключение ще кажа, че споменът за нашите богове трябва да го търсим в нашето народно творчество, както и във всеки един оцелял извор от български произход. Народното ни творчество е оцеляло през хилядолетията. В него е нашата история. Нашият народ не помни Тангра, защото не  го е познавал. Но помни Боговете, които му дали знанията, чрез които човекът е станал разумен и коренно преобразил живота си, т.е. преживял Сътворението на света. За това, пазейки спомена за Вишну, нарича Бог – Всевишния.

Неда Антонова: В романите историческите събития и участващите в тях - „такива, каквито биха могли да бъдат“

В зала „Диоген Вичев“ на Регионална библиотека – Силистра бе проведена четвъртата през последните години среща с писателката Неда Антонова, отзовала се по покана и със съдействието на община Силистра, адвокат Ели Тодорова – областен управител в близкото минало, Книжарници „Везни 55“ и други партньори. Формален повод за осъществената творческа тръпка с авторката на 27 книги на почетния гражданин на Търговище бе последният ѝ роман „Моят любовен август“. Тя бе уважена с приветствия от зам.-кмета Стилиян Стойчев, от журналистката и общественичка Цветана Игнатова, поетесата и писателка Дафинка Станева, от учителката Йорданка Господинова и др. представители на обществеността.

Представянето му обаче бе възможност пред аудитория от хора предимно в по-късната възрастова група да се говори за проблемите…на днешните младежи, изкушени от много предизвикателства на съвременната цивилизация в духовен и прагматичен план. За целта бе ползвано подзаглавието „Едно пътуване до ръба на живота“, както и мотото на срещата „Книгата – другар на ума и съветник на душата“.

И още една запечатваща се в съзнанието фраза „Всеки народ е дете и иска да чете книги, в които е главен герой“. Донякъде тя обяснява признанието на възпитаничката на университет в днешния Санкт Петербург, че описва историческите събития и участващите в тях „такива, каквито биха могли да бъдат“. Може ли си идеята да останат в съзнанието на поколенията като примери за поведение. При това в резултат на изследвания в търсене на отговор и на въпроса „Кой как е преживял тези събития?“.

Културното събитие бе вписано като номер едно в програмата на стартиралата 19-а Национална библиотечна седмица, посветена на професионалния празник на библиотекаря – 11 май с тазгодишно послания „Библиотеката – мисия възможна“, която ще продължи до 15 май, както обяви директорът на библиотеката Галина Раева.

Относно писателката –гост на силистренци, трябва да припомним, че в нейната биография има и добруджанска връзка – преди 65-66 години е била учителка в село Вокил, Дуловско, в нашия край са родени децата ѝ, тук през 2022 г. по нейна инициатива бе единственото по рода си честване на 300-годишнината от рождението на Паисий Хилендарски. Всичко това ни води към заслужено внимание към основателката на сп. „Отечество“ и единствената жена, носител на „Златен меч“ за военен разказ, както и на неофициалното признание „най-пътуващ до читателите си писател“, въпреки своята достолепна възраст.

За книгата си, иначе наречена с романтично и продаваемо заглавие по препоръка на издателя, авторката казва, че е „тъжна“ по съдържание, защото е посветена на проблемите на днешното съвременно подрастващо поколение. В известен смисъл обаче тя е със „щастлив край“. Причината за подхода към посланието на творбата: „нашите деца“ не знаят какво е смърт, защото не знаят какво е бог. Потърсени са размишления от рода на това „Какво става с човека, когато посегне на живота си?“, както и разработка „как де поправя всичко преди да го пожелаеш да се случи…срещата по свое желание със смъртта“ (за Антонова тя е зимен сезон).

И още – за невидимия дух, който в сюблимния момент ти казва „какво те чака там, за да се усетиш и да се върнеш“. И във връзка с тази проблематика Антонова посъветва присъстващите: „Говорете с децата си за усилието да живееш, да знаят, че животът е един и в него се преминава през различни етапи. Както и че проблемите се решават тук, т.е. на земята. Споделяйте с децата си. Бъдете с тях приятели, доколкото е възможно“.

От всяка литературна среща у участвалия в нея остават различни послания. Примерно в случая, „Всеки има в живота своя август – времето, когато се сбогува със своето лято и тръгва към отровното есенно“. Макар за мнозина „есента на живота“ е най-добрият, най-стойностният, най-изпълненият с пълноценност период от гостуването ни на „този свят“. Защото никога не късно да участваме в разговори за „бог, живот и душа, какъвто недоимък според Неда Антонова има в дневния ред на съвременните деца и подрастващи.

Петър Стоянович: "Историята е много повече от пристрастие"

 

В залата на Регионален исторически музей Силистра по покана неговия директор доц. д-р Николай Тодоров и за пореден път в подобни начинания със съдействието на Адвокатска колегия Силистра с председател Димчо Кьосев бе представена книгата „Царска България 1879-1946“. Тя премина с участието на нейния автор Петър Стоянович – български историк, журналист и политик (министър на културата в правителството на Пламен Орешарски). За изданието, което е от луксозен характер като полиграфия – лъскава представителна тежка хартия с много снимки в цвят, „Сиела“ казва: „Това е книга за „българският владетелски двор – личности, длъжности, биографии и за последните 145 години тя е първата и единствената книга, посветена на историята, структурата и биографиите на царската институция. На практика е своеобразна енциклопедия и изследване, което заема ключово място в съвременната историография“. Според някои изследователи това е книга извън клишетата от „предишни времена“.

Първо от страна на адептите, т.е. обожателите на Третото българско царство, а после и на обратния подход – на неговите противници от периода да комунизма, когато отношението към „царската власт“ е било идеологизирано – логично, но ненужно. Така са се наслоили няколко паралелни разказа. А „историята е много повече от лично пристрастие“. Авторът твърди, че и в момента преподаването в училище по българска история е „особен разказ – по-скоро приказка, фикция“, при това на принципа „черно – бяло, добри и лоши“ и пр. В него българската армия винаги е победителка, за българските политици провалите винаги са резултат от външни влияния и фактори.

Според Стоянович, който е „доктор на историческите науки“ и със защитени професури в Шуменския университет и в Института за исторически изследвания на БАН, естествената зрялост на нашето общество изисква трезва преценка та „отминалото време“. С идеята да го изучим по документи извън линиите на партийните пристрастия. Впрочем, това се отнася за всеки период, включително и за най-близкия предишен, който в момента поне в публичното пространство е повече отричан, отколкото оценяван по достойнство със задължителните елементи на разумно-прагматична „критика“. Стоянович смята, че има и „среден  разказ“ – да се пробие път за най-важното обобщение – как в рамките на едно поколение (примерно четвърт век) от една изостанала османска провинция България е докарана до състояние, което е близко до това на доста европейски държави по това време - към 1912 г. (става дума за Испания, Италия, Португалия).

Нещо, което, отбелязва изследователят, не успяват да направят за 35 години съвременните ни политици, независимо че формално са много по-образовани от своите някогашни  предшественици, начело на държавните институции. С обяснението, че повечето от тях в първите десетилетия на възстановената българска държава не са имали по-висок образователен ценз от I-IV гимназиален клас. И въпреки това са стояли достойно да европейски аристократи, крале, султани и потомствени чуждестранни дипломати. Нещо, което не можело да се каже, че се отнася до повечето от „големите ни играчи на днешното време“.

Относно подредбата, книгата е създадена по логиката на читателя, за да бъде разбрана – от времето на Александър I до управлявалия в регентски режим малолетен цар Симеон II. По този начин тя  се вписва под своя форма в средата на „идиотите на българската псевдонаука“ - „проклятието на съвременния дигитален свят“, когато всеки може да пише за всичко“. Реално в нея се съдържа всичката налична информация по темата с акцент върху структурата на придворния апарат, което с тази творба се смята за принос в науката по отношение на разкриването на тази „паралелна държава/Министерски съвет в сянка“ във вид на „мравуняк/пирамида“, която обаче е непосредствена връзка с останалата част от държавата. При това с ефект от директно влияние върху българската държава и обществото. Така читателят ще види как стоят нещата от „министър-председателя на двора“ до прислужниците на монарха и неговата „свита“.

Според направените проучвания всички назначени на работа в "двора“ полагат клетва и получават подробна служебна характеристика на изпълняваната длъжност, носейки отговорност пред прекия представител на властта в структурата. С уговорката, че половината от „служителите“ в първите години на коронясания за български владетел Александър I – племенник на Руския император, идват от чужбина и по-специално от родното му място – Хесен, Централна Германия. След година и половина обаче започва подмяната им.

Стоянович няма обяснения защо „новите“ са основно…от Пирдоп, които за година успяват да „обръгнат“, т.е. да паснат на работата, справяйки се добре с нея. В горната си част обаче властта в „царския двор“ продължава да е чужбинска. Чак при цар Борис III е другата промяна – „на власт“ вече са или българи, или побългарени представители на други нации. За аудиторията бе интересно да научи, че според Стоянович, след Първата световна война България е сред „най-вкусните“ места за служба и изява на европейци от различни държави. В представянето на книгата бе заявено, че най-важна роля в първите десетилетия на Третото българско царство заема армията, за която е купувана най-модерната техника – първо от Германия, после от Франция и т.н. в условия на постоянно превъоръжаване.

„Българската монархия има своята специфика“, твърди Стоянович. И за това имало няколко момента, които я различават от традициите в Западна Европа. Първият от тях: поради липса на наследствена аристокрация „военната каста“ заема нейното…място, т.е. „военоначалници в пагони стават графове, барони“, а техните  съпруги влизат в ролите на „придворни дами“. Втори момент е, че българите сме егалитарен народ по психология (бел.авт.-егалитаризмът е политическа доктрина, в основата на която е разбирането, че хората трябва да бъдат разглеждани като равни и да имат същите политически, икономически, социални и граждански права). Книгата за „Царска България“ от последния монархически период на страната завършва с „глава“, която е опит да обедини биографиите на работилите за „короната“, като се смята, че има още работа, за да бъде попълнен максимално и този пъзел от информация.