В речника: „коалиция – съюз, обединение за постигане на общи цели.“ Щем или не щем, политически сме обречени на коалиция. И драмата щеше да е никаква, ако по исторически, географски, кармични или нямам представа какви още причини не сме обречени да не сме много добри в правенето на „съюз, обединение за постигане на общи цели.“ Колкото и да ни се дава за пример Германия с нейната разнолика, но единно действаща коалиция, няма смисъл. Но не заради това, че народ, който се напива с бира, не бива да дава акъл на народ, който изтрезнява с бира. А заради това, че 1 българин струва повече от 15 германци, но 15 българи не струват колкото един германец.
Кое ни прави толкова уникални поотделно и толкова уникално лоша комбинация заедно? Защо сме съчетаеми максимум до двама, третият е съмнителният, потенциалният предател. На третото число българите се разпадаме на части. Тримата братя никога няма да се спогодят, да се организират да отидат заедно до дървото, да убият със съвместни усилия триглавия змей, след което да си поделят златната ябълка. Ако бяха двама братя, може би щяха. Но трима ли са – никога! Ще се бият поединично и спечелилият ще е един. След това другият ще го прецака, ще му отнеме плячката и после ще трепери в очакване да бъде прецакан от третия. Българите сме прекрасни в хомеопатична доза – един, максимум двама. Ако бяхме подправка, щяхме да сме шафран (или куркума) и на опаковката ни щеше да пише, че трябва да бъдем употребявани на върха на ножа. Едропанелните хвалебствия за българския народ се разпаднаха, остана истината, че сме добри само в единствено число.
И други характерни черти на българския характер, за които с охота говорехме – нашето трудолюбие, нашето гостоприемство, нашата на второ място в световната класация интелигентност, нашето ученолюбие – се оказаха митология. Излезе, че сме по-сложни и не съвсем наясно със себе си. Стана ясно, че много знаем, но малко можем. Приличаме на мощна и умна машина, която може да свърши много работа, но е изключена от контакта и няма как да се задвижи. Нещо ни пречи, нещо не е наред. Има някакви наши особености, които правят живота ни по-труден, отколкото сушата и кишата, международното положение и световната криза – даваме ли си сметка кои са, какви са, защо са?
Ние сме хора на крайностите, не на нюансите. Родени сме силно да любим и мразим. И понеже доказваме подкрепата си за каузи и хора не толкова с дела, колкото с думи, шумотевицата от крайни думи е толкова силна, че можеш да я надвикаш само с още по-крайни. В последна сметка стигнахме дотам, че между всеки двама души в политиката са се натрупали барикади от думи, които вече не са лесни за прескачане. Като се прибави фактът, че честолюбието ни също не признава нюансите, а само крайностите, сдружаването става още по-трудно. То предполага среща по средата, до която страните да извървят пътя си от точката на своята крайност. Но ние не се отказваме лесно от своите крайности, защото те са нашият начин да се отличим, да бъдем забелязани, да изглеждаме принципни и да бъдем чути в шарения и креслив живот, който водим. Нюансите са за дъждовно-мъгливите територии на континента, на нашия полуостров животът се повдига на пръсти и се изказва в горно „до“.
Ние обичаме страната си и мразим държавата си. Страната ни е рай за очите и за мързела. Това не е Швеция, с ония ми ти студове, в които оцеляват само хората, които непрекъснато работят, умно планират, ясно предвиждат и по наследствена мъдрост си сътрудничат. Нямаме студове и ледове, тук е раят - лежиш, ядеш ябълка, изплюваш семената, от тях расте дръвче, ти лежиш под дървото, пада ябълка, ядеш. В България може цял живот да не си работил нищо и пак да не умреш от глад, всъщност да умреш от глад в България е много по-трудно, отколкото в Ню Йорк. Това е нашата страна.
Държавата обаче не е наша. Тя е била най-често чужда, а в чужда и враждебна държава се оцелява като таралеж. Свиваш се на кълбо и подготвяш бодлите за нападение. Ние сме абразивни личности, търкаме се до ожулване, до рана, до белег, до осакатяване. Така се оцелява в територия, която е твоя, но се намира в държава, която не е твоя. Нарича се България, защото малкото години, в които не е била византийска, турска, руска, е била българска. И тогава винаги се е опитвала да догонва другите. Ние сме винаги ощетени и подтичващи. Нас винаги ни наблюдават, оценяват, режат. Режат ни териториите, фондовете, визите. От едно и също робство се освобождаваме на три пъти: веднъж през 1878 година, втори път през 1885 година, трети път през 1908 година. На други това им изглежда като повод за срам, за нас е повод за три неработни празнични дни.
Между страната и държавата – огромна пропаст. Страната трябва да се обича, държавата трябва да се надхитри, заобиколи, прецака. Колкото сме свързани със страната, толкова не сме с държавата. Защо да мислим, че ако държавата е добре и ние ще сме добре, след като държавата никога не е мислила, че ако ние сме добре, значи и тя ще е добре. Нашите институции, които съществуват, за да работят за нас, нито са наши, нито работят за нас.
В такава държава върховната цел не е общият напредък, надграждането, солидарното благосъстояние. А оцеляването. Сътрудничеството за постигането на тази цел се простира най-много до рамките на семейството. Пълната липса на доверие към институциите е заместена с предполагаемо доверие по кръв. „Ние“ тук е равнозначно на „нашите хора“. Авторитетът не се търси в институцията, в принципа, в закона, а в старшината на кръга от наши хора. В семейството – бащата, дядото. В по-големите групи някой, който може да бъде назован като тях – Тато, Бате, Царя, Командира.
Ние не търсим разрешаването на своите проблеми в бъдещето, ние ровим за аргументи един срещу друг в миналото. Миналото ни разделя, бъдещето няма как да ни обедини, защото не ни е важно – ние не правим планове как да градим, а как да разпределим. Когато нагласата на едно общество не е да произвежда и натрупва, а да преразпределя вече наличното, плячката, то нормалното е на водаческите места в групите за оцеляване да са силни хора. Нашите срещу вашите. В навечерието на приемането на България в Европейския съюз беше проведена анкета, в която един от въпросите трябваше да установи каква част от населението вярва, че е възможно и двете страни да печелят при конфликт, сделка или каквото и да било друго положение, в което има две страни на противоположни мнения. Установи се, че 93 процента от анкетираните НЕ вярват, че формулата „аз печеля – ти печелиш“ е възможна. Печелят или нашите, или вашите. Ако се съди по жегата в отношенията, този процент се е увеличил.
На този фон се задават избори, след които е ясно, че ничии „наши“ няма да са достатъчни за сформиране на правителство и се налага да се коалират с нечии „ваши“. Коалицията е обединение за постигане на общи цели. У нас труд да създаде илюзия, че се създава в името на постигането на определена цел, си направи единствено тройната коалиция. Обявена цел беше присъединяването на България към Европейския съюз. Но тъй като коалицията не се разпусна след постигането на целта, а се отдаде на абсорбиране на властта, стана ясно, че е истинската цел е било потреблението на власт в съотношение 3:5:8. Доскорошните на практика коалиционни връзки между БСП и ДПС заради какви проблеми в постигането на общата цел се разпаднаха? Нито общата цел беше обявена, нито причините за разпадането на сътрудничеството. Месеци преди евроизборите се знаеше, че ако двете партии не постигнат 10 депутати в Европейския парламент, достлукът се разваля. Значи не постигането на някаква обща цел беше важна, а доколко партньорът е (о)станал силен, за да е сигурно задържането на властта.
Общата цел на българските коалиции винаги е била само тази. В българския си вариант думата коалиция означава: компромисно партниране за постигане на практикуването на властта. Такава ще бъде и бъдещата коалиция – без значение между кого и кого. Колко страници казвате, че било коалиционното споразумение между левите и десните в Германия? Двеста?! Не знам дали 1 българин струва колкото целия им Бундестаг, но със сигурност цялото ни Народно събрание не струва колкото един германец.
Личната ми теория за прехода е, че ако това е преход от тоталитарно към демократично общество, то той ще завърши когато от индивидуалисти се превърнем в индивидуалности. Има голяма разлика. Индивидуалисти са онези наежени хора, за които вече стана дума, че оцеляват сами, защото нямат държава. Те трудно се доверяват извън рамките на рода, трудно се съчетават в работни екипи. По-лесно е да работят на групи, ако целта е себеустройване на групата. Тук е позволено смесването на бизнеса с приятелството, замазването на неприятни истини, снизходителност към нашите хора, един аршин за нашите – друг за вашите, имитация на правораздаване и всички останали шуробаджанашки подробности.
Индивидуалностите са различно нещо – там границите „дотук съм аз – оттук нататък са всички останали“ са ясно очертани и непристъпни. С другия постъпваш така, както очакваш той да постъпи с теб. Заявяваш себе си, уважаваш другия и го правиш без преразход на емоции. Индивидуалностите влизат в екипи с ясна представа за собствените си интереси и с точна уговорка какво партньорът може да допринесе за постигането на общата цел. Най-трудно за нас ще бъде да извървим този път – от несъчетаеми индивидуалисти до самосправящи се индивидуалности, които разбират общите си интереси и могат да работят за тях заедно.
Преди две години на възможно най-неочаквано място ми стана ясно как се сдружават индивидуалистите и как индивидуалностите. Случи се на улицата в странджанското село Бръшлян, където един от 28-те постоянни жители на селото говореше на селското куче. „Росене, то стана ясно, че няма да върнат текезесето, тъй че стига съм си налягал парцалите, ами да хващам пътя.“ В началото си помислих, че репетира изявление за пред някой близък, но се оказа, че Росен е името на общото куче в Бръшлян. „Чу ли, Росене, няма смисъл да чакаме текезесето…“
Текезесето е за индивидуалисти, коалицията е за индивидуалности. От което към този момент можем да си направим една много тъжна прогноза: И бъдещата коалиция ще е поредното българско текезесе.
Сп. „Тема“
.jpg)
