Силистренската връзка на забравения хит "Приятели, другари, мои братя"

От 30 години насам има една песен, която всички младежи запяват в края на учебната година - става дума за "Вчера" - "кълнем се...." и т.н., хит от едноименния соцфилм - символ на младежкото бунтарство и любовта, но и за раздялата. От "онова време" звучи още една песен - този път естрадна, на Росица Кирилова - не, не е "Боса по асфалта, вървя си...", а за "Един неразделен клас". Има обаче и една друга песен, която макар и в забвение, се поназнайва от няколко поколения. За нея, за "Приятели, другари, мои братя" ("Раздяла") припомня "АРТ Силистра" - профил във Фейсбук, чрез един текст на журналиста Аврам Леви, писан през далечната 1983 г. За да стане реч за софийско-силистренската връзка при създаването на хита на 50-те и 60-те години.

И така: СКЪПИ абитуриенти, остават броени дни до момента, в който мечтите ще станат реалност. С усмивка вие ще изпеете много песни, може би повече, отколкото изпяхме ние, и по-малко от тези, които ще дойдат след вас, защото радостта намира все по-много изрази в нашия живот. Но колкото и да сте чакали този ден, колкото и голямо да е вашето вълнение, няма да минете и без мъничко тъга. И ако за възторга има много песни, за тъгата в този случай има само една. 

„Приятели, другари, мои братя” – така започва тази песен и за нея ще си поговорим сега. Навярно малцина от вас знаят, че тази песен е наша, че нейният автор е силистренец, че той живее и работи сред нас. Затова чуйте историята й.

През 1956 година младият тогава преподавател по пеене Станьо Бенев провежда последните часове със завършващите ученици от Педагогическо училище Силистра. И в тази ведра атмосфера, когато навсякъде се чувствуват приповдигнатото настроение и трепетът на наближаващия празник, една ученичка рецитира пред класа стихотворението на Петър Караангов „Раздяла”, наскоро публикувано във вестник „Народна младеж”. Реакцията е изключителна, настъпва тишината на смълчаното вълнение и свети блясъкът на влажните очи. Младият преподавател също е трогнат и в този момент му идва вдъхновение. До края на часа той написва музика по същия текст. Мелодията е достъпна и завладяваща. Учениците я запяват веднага, а в следващите часове е разработена и на два гласа.

Такава е кратката история. Едно мимолетно вдъхновение остава във всеобщо наследство възможността за красиво изразяване на вълненията, породени от раздялата. Много бързо песента придобива широка популярност, звучи във всички краища на България и навсякъде имат усещането, че е написана тъкмо за тях. Пеят я абитуриентите, със същия пламък я пеят среброкоси съвипускници, пеят я навсякъде, където присъства тъгата по раздялата, и всеки се е убедил, че тогава на човек му става по-леко.

Но въпреки широкото разпространение на този абитуриентски валс, авторът на музиката остава почти неизвестен. Едно заслужено забвение, което поне за нас, силистренци, е непростимо и ни лишава от правото на основателна гордост.

А повече от тридесет години Станьо Бенев не се е разделял с музиката и песните. Като педагог, като директор на Музикална школа Силистра, като ръководител на много певчески колективи той има неотменима заслуга за развитието на художествената самодейност в нашия бивш окръг. Достатъчно е да кажем, че по примера на Филип Кутев основава първия женски народен хор в Силистра, че ръководените от него самодейни колективи са участвали в шест републикански фестивала на художествената самодейност и в пет от  тях са били лауреати. А това са само част от най-значимите постижения през творческия път на Станьо Бенев, защото не е възможно да изброим всички плодове на дългогодишния му труд.

Аврам Леви, вестник „Силистренска трибуна” от 12 май 1983 година

БТА - 2016 г.:  Текстът е публикуван в тогавашния вестник "Народна младеж" под заглавие "Абсолвентско". Нотите на песента са публикувани едва през 1975 година във в. "Силистренска трибуна". Караангов и Бенев се срещат чак през 1983 година. През 1984 година в предаването "Всяка неделя" Петър Караангов съобщава името на автора на музиката.

Любопитното е, че през 2009 г. в сайта "Нашето детство" (http://detstvoto.net) пише "Раздяла": музика: Тончо Русев, стихове: Петър Караангов, аранжимент: Пламен Велинов. Публикуван е текстът на песента с още един куплет като припев: Нека тук, в този час, да гори вътре в нас, пламъка на младостта. С него ний ще вървим и така ще спасим, огъня от пепелта! Както я пее Веселин Маринов.

РАЗДЯЛА

Приятели, другари, мои братя,

разделяме се, тръгваме на път.

По пътя има често бури вятър,

но бурите не ще ни повалят.

В живота има срещи след разлъка,

ще минат дни, ще мине младостта.

Ний ще се срещнем някой ден по пътя,

в утъпкания път към старостта.

Ний ще се срещнем, ще си стиснем длани,

ще поседим до късен нощен час.

Ще дойдат всички, само младостта ни

единствено ще липсва между нас.

Не ще тъгуваме, а ще разкажем

за трудности, семейства и мечти.

Ще помълчим, в очите може даже

и топла влага за миг да заблести.

По този път достойно ще преминем,

спокойни ще сме в сетния си час –

живота се измерва не с години,

а с дирята оставена след нас.

Петър Караангов

Вапцаровци с препис на "История"-та на Паисий, даряват я на училищния музей

Фейсбук профил на Лидия Петрова, учителка в СУ "Н. Вапцаров": "Това е преписът на "Историята" на Хилендарския монах Паисий, направена от ученици от Рая и Велин от 9 клас, и от Галена, Ива, Дария, Венелина, Пресияна Пеева и Пресияна Минкова, Деси, Яница от 10 клас! Младежите бяха провокирани от делото и мисията на великия монах. За да се помни, за да се знае - така обясниха те своето родолюбиво дело! Споделят, че са съпреживели гордостта на автора от българската история и са се преклонили пред труда и усилията на книжовника! Инициативата е посветена на 24 май - празник на словото, а преписа младите хора ще подарят на училищния музей!

Представена бе книгата за шиковци в Добруджа

Представяне на книгата „Шиковското население в Добруджа“ в зала „Диоген Вичев“ на РБ „Партений Павлович“ Силистра. Автор: д-р Йордан Касабов. Водещ и представяне: Йордан Георгиев. Поздравления от Цветана Игнатова – директор на дирекция „Хуманитарни дейности“ при община Силистра – от името на община Силистра, и Даниела Недялкова – директор на библиотеката домакин. Цветя от областния управител Ивелин Статев. Рецитация на шиковско наречие: Ирена Владимирова. Сред участниците бе и Балуш Русев Балушев – шиковец, подпомогнал изданието, което има енциклопедичен характер. 

Книгата е издание на печатница РИТТ Силистра, чийто собственик инж. Тошко Тодоров сподели впечатления по подготовката на изданието с богат илюстративен материал. Свой коментар направиха доц. д-р Галина Лечева от Филиал Силистра на РУ „Ангел Кънчев“, както и шиковската писателка Милка Трендафилова. Проявата бе част от Национална библиотечна седмица. 

В рамките на презентацията и на обсъжданията след нея стана ясно за аудиторията, че род и население са различни термини, както и че българи могат да бъдат представители на различни страни и религии. Не случайно в България има 7 етнографски области, формиращи нацията. В тях като подетнографска група се вписват „шиковци“, населяващи в момента 15 села в област Силистра, но с разселване и в десетки други, както и в чужбина.  Те са част от добруджанския сбор, подобно на капанци в Лудогорието. Заедно с гребенци, елийци, хърцои и други  са в основата на развитието по тукашните места на българския род.  

Групата е разпознаваема по характерния си говор – шикане, по шикята – характерна шевица по месала, идващ като модел от Широка лъка в Родопите, но минал и оставил следи в съртовете на Провадия, откъдето пък са дошли днешните калипетровци и техните разселения през последните сто години. Д-р Касабов изрази съжаление, че по неизвестни причини шиковци са се отказали от уникалната си престилка – тя е най-важната в женската носия, за да приемат за своя т.нар. алфатарска престилка. 

Етнологът напомни на публиката, че в неговата изследователска дейност най-важна е работата на терен, защото единствено видяното, чутото, беседването носи резултатна информация. Той благодари за работата на краеведите Милка Трендафилова, Иван Гаджев, Господин Великов и други, които също имат принос за разбулване на тайните на шиковци.

Българските потайности в Букурещ

Група студенти и преподаватели от Филиал Силистра на Русенски университет „Ангел Кънчев“ гостува в Букурещ на българската общност там, посрещнати любезно от Лука Велчов – председател на Българска общност „Братство“ в Република Румъния, в партньорство с Любомир Николов – председател на Български демократичен съюз в румънската столица. С тяхно участие бе проведен уникален екскурзионен тур из българските забележителности. Под формата на пътуващ семинар на тема: „Българската културна и историческа памет в Букурещ“, той се случи в навечерието на 24 май – Ден на българската просвета и култура, и на славянската писменост.

Доц. д-р Румяна Лебедова, ръководител на Студентска учебно-изследователска лаборатория „Културно-историческо наследство“ към Филиал Силистра: „Своеобразните лекции за личности и събития, емблематични за Българското възраждане, превърнаха семинара в духовен празник. За значението на историческата памет; за поуките от историята; за националното достойнство; за отношението към знанието, свободата и Отечеството; за предприемчивостта и градивния дух; за достойните поборници, творци и дарители; за признателността и забравата... фактологично богат, ерудитски издържан и емоционално обагрен, разказът стопи усещането за време и доказа, че съхранената памет е съхранено достойнство.

Пред кулата на църквата "Св. Антон"

Незабравими ще останат спомените за българския дух в седалището на Българския демократичен съюз, където сред българските икони, книги и портретите на български духовни водачи и герои, на спомоществователи и културни дейци, беседата се превърна в сърдечен разговор за съдбата на езика, историческата памет, културните влияния и дългът ни като потомци.“

В Българския офис пред стената "Велики българи"

По време на деловата офис среща доц. д-р Валентин Стоянов – директор на Филиал Силистра, изрази благодарност за гостоприемството на домакините и подари от името на групата книги, артефакти, свързани със Силистра, и паметни листи, издадени от студентите в техни занимания по проекти. Сред тях бяха посветеният на краеведа и учителя Пирин Бояджиев (почетен гражданин на Силистра) – букурещки възпитаник и преподавател в българското училище до 1954 г., учител на проф. Велчов в ранната му младост; и „Европа на крилете на младостта и красотата“, представящ песенна Силистра. Оставен за ползване бе и видео сборник от „Парад на изкуствата – Силистра 2011-2012 г.“. 

Между най-ценните дарове са и няколко нови книги с патриотично съдържание: два тома „България във Втората световна война“ – енциклопедията бе пратена специално от д-р Тодор Тодоров, книгата „Шиковското население в Добруджа“ – съкровен задочен поздрав от автора й д-р Йордан Касабов със заявката наесен да се случи нейното планирано от домакините представяне в Букурещ; както и том 4 от поредицата „История на Добруджа“.

Доц. Лебедова: „Местата, свързани с българската историческа и културна памет в Букурещ, респектират като брой и значимост, но те биха останали само факти и материя без ерудицията, емоцията, духа и любовта към Отечеството, които струяха от нашите домакини и лектори. С искрена благодарност и с надежда за нови срещи приключи семинарът, който обогати всички участници не само с нови знания и впечатления, но и с вярата, че хората дават живот на спомените и съхраняват светлината на миналото.

В навечерието на най-светлия български празник бъдещите учители по български език и литература имаха възможност да се потопят в автентичната атмосфера на съхранената памет и да осъществят неопосредствено и лично своята среща с лица и събития, които пишат най-достойните страници на българската духовност през Възраждането“. При това в един град, наричан „малък Париж“, но който има за покровител български светец – Димитър Бесарбовски.

Начало на формуляра

Гостуването започна с топло посрещане от страна на 85-годишния емблематичен Лука-Франциск Велчов-Деде (заедно с Лулу Л. Керчова-Пацан той е автор на научно-популярния очерк  „Букурещ отблизо – по пътеките на българските възрожденци…и не само“). Роденият в Банат българин, истинска жива история на българщината в Букурещ, е представил от името на общността ни пред десетки групи от България онези места, свързани с родната ни история, които обикновено не влизат в маршрутите, предлагани от туристическите агенции.

Може би защото не са „атрактивни“, в тях няма елементи като шопинг и гурме дегустации, но пък от друга страна отсъствието на Бг-обектите от програмите лишава нашенеца от душещипеща емоция. А в крайна сметка и от пряко запознанство с примери как се оцелява в чужда среда, по какъв начин един пришелец може да се утвърди и дори да забогатее в непознати условия. И не на последно място да се разбере ясно и категорично – колко богата трябва да е душевността или пък как да е силна носталгията ти, че непременно да се превръщаш в дарител.

Не е случайно, че в една от стаите на българската общност има специален кът с портрети на дарители от стари и нови времена – сред тях и приятелят на Крайдунавска Добруджа – проф. д-р Иван Гаврилов – лекар от София, в когото е надеждата и в България да бъде издаден историческият роман „Едно начало“ на банатския българин Йозо Михайлов Йосифов (19927-1994 г.). С него се пресъздават събития и герои от 17 в. от годините на „Чипровското възраждане“, с което е свързано и едноименното въстание от 1688 г. На друга стена пък е колаж с портрети и имена на велики българи, живеещи на различни места по света, но прочути със своите дела.

Гробницата на братята Евроги и Христо Георгиеви в старото гробище „Белу“, намираща се в кът на алея 48, е архитектурен шедьовър, създаден по проект на румънския архитект Йон Минку (неговото потекло е възможно също да е българско) – основател на неоархитектурната румънска школа, и това е първият обект, предложен от г-н Велчов на вниманието на силистренци. За да разгледат с очите си добруджанци малката изящна „сграда“, отредена за вечен покой на необикновените българи.

На двамата братя, които са родом от Карлово, дължим Софийския университет, тъй като през 1896 г. по повод помиряването на България и Русия Евлоги Георгиев дарява парцел от 10 000 кв. м. в центъра на София на стойност 200 000 лв. и отделно 800 000 златни лева за изграждането на самата сграда. В завещанието си оставя още 6 млн. златни лева за основаване и поддържане на висшето училище.

Покривът на гробницата е с шестоъгълни звезди, твърдят, че са символ на богатство, каквото всъщност за заработили и притежавали, но част от него братята дарители са дали за благородни каузи както в Румъния (примерно за довършване на тамошния университет и отделно 200 000 швейцарски франка за концертната зала „Атенеул ромън“ и др.), така и в България. Според г-н Велчов общо 18 тона злато е стойността на направените от братята дарения.

В четирите страни на гробницата са великолепни скулптури на четиримата евангелисти (Йоан, Марко, Лука и Матей), изработени от румънския скулптор от немски произход Фриц Щорк. В гробището „Белу“, за изграждането на което едноименният болярин е дарил 250 дка земя (в днешно време 2 кв.м. струват 25 000 евро), са гробниците на свищовския дарител Димитър Хадживасилев (баща му е от сем. Станкович, учудили света на границата между 19 и  20 в. с механичната си мелница), на Силвестър Пенов и Паскал Кантарджиев (литератор) – дарители за създаване на българската църква и училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Букурещ, както на дарителите Петър Райнов, Васил Проданов и др.

За паметните плочи на редица български и румънски творци е намерено място в алеята на писатели и музиканти, лекари и академици – Георг Пешаков, Александър Македонски (румънски писател, чиито внук и правнук участват в революция във Влашко през 1821 г. и в т.нар. европейска революция през 1848 г.), Панайот Станчов-Черна (известно е, че е с български произход, но е сред най-уважаваните румънски поети, примерно най-много след Михай Еминеску), Михаил Садовяну – писател, журналист и политик, Захария Станку (Станков) – прозаик и поет, Марин Предов, Неделчо Неделчев...

На друго място е гробът на Елисавета Пул(и)ева – председател на Българско женско дружество в Букурещ. Интересно е, че част от българите са погребани с имена, окончаващи по турски образец – оглу, или по гръцки – ади. На всички гробове има задължително изписано INRI – за непосветените това означава „Исус от Назарет цар на юдеите“. В близост до най-старото румънско гробище е създаденото през 1989 г. т.нар. гробище на героите, тъй като около 1 500 са жертвите, сред тях всякакви хора по произход и социална стойност, паднали по време на революцията от най-новата история на Румъния.

Пътьом по булеварда, носещ името на влашкия владетел Димитре Кантемир, сключил мир с Петър Велики, г-н Велчов разказва малко известни факти, свързани с неговото семейство, включително заради българката Мария Русчева, чиято внучка, носеща същото име, е живеела в Петербург и е владеела всички музикални инструменти, характерни за периода. Издънки  на рода са  неизменно в семействата на по-първите в няколко страни.

Междувременно в израз на почит и признателност силистренци поднасят цветя пред паметната плоча на Г. С. Раковски, намираща се на къща на мястото, където е живеел. Оригиналната бронзова плоча барелеф, при това крадена няколко пъти от мургави братя, в момента е на съхранение в офиса на българското дружество. Намерена случайно след 50 години от последното си „изчезване“ под стряхата у дома на българина Иван Танасе в букурещко село – едно от 30-те в района, където живеят потомци на българи родом.

Наблизо е манастир, където е служил Софроний Врачански („български“ са 12 църкви в Букурещ, но в момента в нито една от тях не се служи на български език). Непосредствено са р. Дъмбовица и впечатляващата сграда на Парламента, втората по големина в света след Пентагона. Както и новата огромна църква, вероятно най-голямата на Балканите. Както и на по-високото място - патриаршеската църква и резиденцията на патриарха.

Любопитна подробност е, че след смъртта му през 1867 г., когато Раковски е погребан тържествено, близо 20 години костите му лежат в гробището „Белу“, за да бъдат по-късно препогребвани на два пъти – веднъж в църквата „Света Неделя“ в София през 1886 г. след сръбско-българската война, а понастоящем – вече 77 години, са в Котел по настояване на академик Михаил Арнаудов. Малко известен е фактът, че още през 1863 г. Раковски издействал всяка година 30 българчета да се учат в медицинските центрове в Румъния.

Заслужени цветя и пред паметниците плочи на Христо Ботев – намира се съответно на улица в дом с хубава фасада, и на Васил Левски – тя пък е върху неугледна стена на многоетажен дом. Темата за старите сгради на Букурещ е болезнена, особено в централната стара част. Малко от тях са минали през ремонт поне от няколко десетилетия насам. Твърди се, че повечето са държавна собственост и това донякъде обяснява липсата на отношение. Но пък е потискащо архитектурни шедьоври, каквито във Виена Будапеща и Прага са истинско спиращо дъха великолепие, да изглеждат изоставени и най-лошото – издраскани с неразбираеми графити, изчистването на които би струвало колосални суми.

За сметка на това достолепни изглеждат паметниците на двамата наши революционери в градския парк „Херастрау (днес „Крал Михай I“) в близост до езеро, превърнато в атракция за посетителите, особено в почивните дни, вкл. с възможността да се разхождат с корабчета и с хидро велосипеди. „На празници поднасяме венци и цветя“, обяснява г-н Николов, който от студентството си от половин век насам живее в Букурещ. Редом до тях са и други подобни бюстове на известни румънци.

Посетени бяха някогашният хан „Габровени“ и „Липите“, свързани с дейността на българската революционна емиграция през Възраждането и с дейността на БРЦК, както и места, познати от емблематични за Възраждането издания – теренът, където се е намирала редакцията на първия брой на в. „Нова България“, редактиран от Хр. Ботев  (5 май 1876 г.).

Кът на дарителите

„Истинският стар център на Букурещ беше всъщност български“, казва г-н Велчов. И днес част от улиците в стария град носят разбираеми нам имена: „Кожухари“, „Ковачи“, „Шапкари“, „Седлари“ и др. Любопитно е, че румънците имат пет имена за улица в градация, сред които страда, шосе и път (по размер най-голям), който „извежда извън познато място".

Надгробната плоча на Иван Бакалоглу -
българският Наполеон

Все още е действащ хотел „Трансилвания“ (днес „Универсал“), от който Иван Вазов праща първата си картичка, за да се похвали къде първом е пил кафе. Позната е и къщата, в която живее бъдещият патриарх на българската литература през 1876-1877 г., тъй като в нея пише стихосбирките „Пряпорец и гусла“ и „Тъгите на „България“.

В този район е известният Солаков хан – там пък се е помещавала печатница „Свобода“ (призвана да издава вестниците „Свобода“, „Независимост“ и „Знание“, както и да остави спомен от редакторската и издателската дейности на Любен Каравелов). Още през 2016 г. news.bnt.bg цитира Лука Велчов: „Историческата сграда може да бъде българска, ако държавата плати за нея 4,5 млн. евро. Това е цената, за която я продават наследниците на Солакоглу, а румънски студенти по архитектура подготвят проект за спасяването й“. За сметка на това хан, граден с пари, спечелени в Германия, Австрия и Унгария, и запазени с цената на човешки живот от единия от двама братя Георгиеви (Васил и Никола) от Гачевци, Габровско, е възстановен по проект с норвежки пари преди 4 години. Става дума за сграда на над 200 г., обявена за европейски културен център. През него има връзка с друга съседна улица.

В този район хановете са били характерни с разположението си: партер – дюкяни, отгоре – жилища, две нива под земята – складове за стока. За защита – огромни порти. По тези места има спомен за „Вехтото кафене“ от 1812 г., градено също от българин. Спомен има и за Иванчо Габровчето, който превърнал къща в заведение за пристигнали българи, сред които и хъшове.

Сред забележителностите, свързани с България, е и изграденият като манастир хан „Манук“ – дело на арменеца Мирзоян от Русе. Тук са станали три исторически събития: през 1812 г. е подписан мирният договор между Русия и Турция с участието на Софроний Врачански; през 1886 г. е подписан друг мирен договор – между България и Сърбия.

Близо 30 години по-късно в хана е настанена балканската делегация за провеждане на преговорите в годините на Междусъюзническата война (актът е станал в т.нар. дворец на румънските композитори). Надпис напомня, че през 1857 г. Букурещ и първата европейска столица, осветена с петролни лампи.

Срещу хана е църквата „Св. Антон“, около която още има гробове на починали, независимо че още през 1859 г. е било забранено около църквите да има гробища. Преди години Лука Велчов и хора като него издирват обаче любопитна информация за единия от погребаните. Става дума за необикновен човек, на лицевата страна на чиято надгробна плоча има само релефно изображение на дама, символ на родината, а над него ръкописно написано четем „Отечество“, при това оцветено в зелено. Всъщност важната информация е от двете страни на плочата, изписани на кирилица и на румънски език.

Отсреща е бил пл. "България"

Според проучването всичко това е свързано с Иван Бакалоглу от Габрово, чийто син академик Емилиян Бакалоглу се предполага, че е издействал гробът да остане непокътнат около обителта. За баща му се говори, че заедно с други хора е събрал балкански корпус от 5 000 души (българи, албанци, сърби, хора от македонския край), настаняват ги заедно и ги обучават, за да участват в Кримската война. През 1856 г. на пасището в село Бранещ край Букурещ, където днес живеят също потомци на българи, на всеки от корпуса се дава по една икона и по три австрийски „пари“.

Този корпус води на страната на Русия сражения срещу представители на пет велики за онова време военни сили: Англия, Австрия, Турция, Германия и Франция. За деятелността си получава орден „Св. Станислав“ от руския император.  Повод за Лука Велчов, наречен от българска медия преди няколко години „българският апостол в Букурещ“,  който като човек с 40-годишна практика на учител, завършил „Славянски филологии“, има право да отсъди: „Ето защо той заслужава да бъде наречен българският Наполеон“.

Една от най-драматичните истории, разказани по време на еднодневния тур в Букурещ, бе свързана със стара болка – съдбата на българския имот в и около някогашното българско училище – иде реч за 3 600 кв. м. с проект за сграда на 4 нива с общо 10 000 кв. м. застроена площ, но са пропуснати възможностите след национализацията в Румъния през 1947 г. След проведената монетарна реформа 25 богати българи, живеещи в Румъния, обедняват. А са били предвидени тогавашни 12 млрда леи за довършване на проекта, включващ голяма зала, два киносалона, хотел, интернат и др. помещения. Не достигнали обаче 600 000 леи за финала на проекта.

Българското правителство влиза в преговори и се договаря румънците да довършат сградата, като предоставят един киносалон и две стаи за училището. След 30 години обаче румънската държава не свършва нищо по договора и се влиза в сложна документална правна сага. Днес на това място минават релсите на тролея. Е, и площад „България“ се нарича „Латина“, но това е друга тема.

Разрушаващият се Солаков хан с
паметната плоча за Любен Каравелов

На корицата на книгата „Букурещ отблизо“ четем: „Връщането към Възраждането ще ни помогне на разберем по-добре не само близката връзка между книжовното и политическото пробуждане, но и да вникнем по-добре в ролята на Букурещката българска организация; в мъката на нейните членове, чиято рана и болка е България. Това е мъката, породена от ерозираната историческа памет за делата и борбите на нашите сънародници през тази епоха. А в Букурещ цели улици, квартали, черкви, гробници…., са носители на спомени за събития и личности, оставили незалечими следи в българската, а и в румънската история.“

Ето защо историческият поход, който Лека Велчов предложи на силистренци, а преди това на тутраканци и на много други български групи, трябва да продължи под една или друга форма. Ако не е възможно с лично присъствие по тези места, то поне по виртуален начин с повече лична ангажираност и информираност посредством възможностите на интернет. Защото живелите преди нас в годините на Възраждането през 19 в. могат да бъдат да бъдат заразителен пример за израстване и надграждане и в днешното време, когато отново имаме нужда от възродителни процеси в битието и в съзнанието си.

Силистра - Букурещ
Йордан Георгиев

За бащите на българската конституция и за неочаквания български елит след Освобождението през 1878 г.

Нощ в РИМ Силистра, организирана от екипите на Археологическа и Етнографска експозиции, начело с директора д-р Николай Тодоров.Представяне на книгата "Бащите на българската конституция. Мрежата на националната тъкан" с участието на нейния автор проф. Милко Палангурски. Откриване на изложбата "Всяка начало е трудно. Строители на съвременна България" (1864-1918). Малка етнографска експозиция пресъздава интериор на богаташки дом в България в края на 19 в. Когато дъщерите на българските по-първи хора са учели по два езика и поне по един музикален инструмент.

От неговото експозе стана ясно, че след Освобождението през 12878 г. в България едва 3% от населението е грамотно, но тази нищожно малка част успява да изведе на преден план елит с европейско поведение. И нещо, което досега не е било тиражирано убедително - 80 от народните представители в първото БГ Народно събрание са съратници на Левски, Раковски и Ботев, които са имали важно значение при формиране на Конституцията. Бащите на българската конституция са определяни като "неочакван елит".

България е сред първите в Европа със създаване на т. нар. Женски дружества, дори сме били на път да дадем избирателни права на жените още тогава, макар да се случва реално едва през 1937 г. 

www.vas.bg. Българското общество има за свой дълг да познава бащите на съвременната държава. България е четвъртата държава със свободно избирателно право и трябва да се гордеем с това. Търновската конституция е 17-ата в света и превръща българите в граждани, защото тя отразява най-демократичните принципи, човешките свободи, права, но и задължения. Това заяви проф. д.и.н. Милко Палангурски по време на представянето на новата си книга „Бащите на българската Конституция“ в читалище „Надежда – 1869“ във Велико Търново (м. април 2019 г.). Събитието бе част от програмата за отбелязване на 140-ата годишнина от приемането на Търновската конституция и предизвика голям интерес. 

www.dnevnik.bg. Книгата изследва състоянието на българското общество след Източната криза и Берлинския конгрес, портретувайки онзи елит, доморасъл предимно, но с твърди европейски кълнове, който българската нация успява да създаде и представи през бурния XIX век. Духовници, търговци, учители, творци, вестникари, поборници, представители на малцинствата, описани в седемте глави на книгата, които, с всички слабости и разнородни биографични белези се превръщат в забележителни личности, национални лидери и строители на модерна България.

"Дневник" публикува с малки съкращения заключителната глава на книгата, издадена от Фондация "Кръстю Цончев" и издателство "Фабер". Заглавието и акцентите са на редакцията.

Авторът: Преди години определих участниците в Учредителното народно събрание като "един неочакван елит". Изследването на фамилните корени, биографичните лутания, образователното ниво, на реалната обществена и персонална реализация на представителите в събранието показва, че те не са израснали в някаква "парникова"среда, а са плод на процеси и явления, идентични в своята същност независимо от географския ареал, различните сфери на дейност и несинхронното развитие на процесите.

Въпросът, който неминуемо стои пред подобно изследване, е: "Имаше ли мрежа на връзки и обвързаности, които създават нацията?" Еднозначно и пълноценно може да се каже – да, има не само връзки, има не само мрежа от всякакъв вид обвързаности, но и ясна принадлежност към едно движение, чиято цел е пробуждане, оформяне на обща идентичност и  "пренасяне" на българския народ от Средновековието в модерното време като самоуправляваща се общност.

Българското общество е предимно земеделско – хората, които се препитават със земеделски труд, са повече от 90% преди Освобождението, а част от онези, които наричаме търговци или занаятчии, също не са откъснати изцяло от аграрния свят, който от хилядолетия гарантира преживяването и оцеляването на населението. В Учредителното Народно събрание обаче хората, които можем да наречем типични земеделци, държащи ралото и мотиката в своите ръце като единствени оръдия на труда, са по-малко от пръстите на едната ръка. И пак с обяснението, че и тези селски труженици са своего рода местни икономически двигатели – те имат ханове, кръчми, малки дюкяни или просто играят ролята на посредници между селото и градския пазар.

А българският парламентарен елит, призован в Търново, има друга основа, различна от тази, от която е мнозинството от населението. Трудно могат да се определят точните проценти, тъй като липсват данни за десетки депутати, но поне половината имат семейна биография в икономически, образователен и обществен план – те не са първо поколение хора, тръгнали по пътя на самоусъвършенстването и обществените дела.

Най-голямата група е на търговците – под това определение се крият както големи и модерни предприемачи, така и хора, които имат само минимално пазарно място в регионален аспект. Типичната биография на българския търговец се определя от семейната среда, която често дава достатъчно в образователен и стопански план за добър старт, мястото на пребиваване – минимум казалийски център или градски център с възможност за стопански връзки по суша, море или с железница, мобилност в бизнеса, която се изразява много често в смяна на резиденцията за дейност.

По-големи мрежи от търговски връзки са онези, които осигуряват износа или захранването на столичния пазар. Включването в този кръг на предприемачи моментално променя статуса на определен търговец, тъй като той трябва да има кредит на доверие и контрагенти сред най-ярките представители на търговските къщи, да има финансово доверие и възможност за достъп до капитал – свой, заемен или в съдружие.

Тази мрежа не е непременно национално оцветена, но някакви елементи на доверие между отделните контрагенти се дължат на родова, земляческа и дори религиозна близост. Въобще не трябва да се подценяват и подминават възможностите, които дава държавната власт, откупуването на данъци, изпълнението на държавни поръчки, където печалбата зависи от имперската власт и тогава няма никакво "национално отговорно" или друго измислено прехвърляне на очаквания от по-късна дата към реалните процеси и връзки. Ако има отговорност към националната идея, това е насочването на част от печалбата към обществено полезна дейност – от строителството на църкви и училища до осигуряването на стипендии за талантливи младежи, които завършват по-висока степен на образование.

Няма как да не споменем, че най-добрите юристи, лекари, учители, а и предприемачи получават общинска или персонална стипендия за своето образование. Малцина са онези, които разчитат изцяло на семейните възможности, но дори и част от тези, които имат подобни средства, не отказват помощ и правят всичко възможно да я заслужат чрез успех и поети ангажименти. От тях произлизат и повечето фигури, които спокойно можем да определим като модерни предприемачи – те навлизат в банковия сектор, производството, строителството на националната инфраструктура и други модернизационни процеси.

Юристи, учители, лекари, журналисти, творци - те разчитат основно на своя интелектуален труд за личната са кариера и трябва да се подчертае, че типичният представител на тази група има едно много характерно отличие – дългогодишното обучение на различни нива и с различна цел. Не става въпрос само за качеството. Много често то е покъртително ниско. Документите показват, че самите те оценяват слабостите в своята подготовка, защото килийното училище и взаимоучителната метода не са носители на елитно знание. 

Не може да не се подчертае, че голяма част от тях приема религиозното образование като възможна алтернатива на безпросветността – образование, което особено в руския му вариант е пълна схоластика и средновековно мракобесие, но дълго време е единствената възможност за бедни, а и не толкова бедни младежи. Те се възползват от руската идея да създаде българско свещеничество, което да играе ролята на разпространител на руската идея, но интересното е, че единици остават в руския свят и политически фарватер. Почти никой от тях не надява расото, а се ориентират към учителстването и други интелектуални занятия, а мнозина търсят допълнително самообразование и можем да кажем, че заедно с тези, които са възпитаници на родното образование, съграждат другата важна мрежа – образователната.

Нейната характеристика е значително по близка до онова, което наричаме национална мрежа. Защото тя определя езика, формира представата за общност със собствена история и географско разположение, дава базисни знания чрез идентични учебници и учебни пособия, достига в развитието си до общи учебни програми и, което е най-важно, постепенно модернизира училищната мрежа. Това, разбира се, важи основно за градските центрове, тъй като в селата и махалите килийното образование продължава да доминира, а населението отказва да образова своите деца, което особено важи за момичетата. Битовите условия там са ужасни, а образователните методи не са мръднали и крачка напред и подхождат повече на тези от предходния век.

Тази новоизградена образователна мрежа обаче е достатъчна, за да може по време на Източната криза да бъде основен аргумент на онези, които смятат, че българите имат право на самоуправление, благодарение на това, че сами са създали национална образователна мрежа. Тя се крепи на учителите, които по правило никога не могат да си осигурят заетост само на едно място. Променяйки своята месторабота, те стават носители на добра практика, пренасят различни методики и практики на обучение и общински дейности и най-вече създават мрежа от свои познати и привърженици, защото авторитетът им е неоспорим. Някои от знаковите учители имат практически "собствени" парламентарни групи, а депутатите от много региони понякога са обучавани от един човек. Затова не е учудващ фактът, че учителите имат невидимо влияние сред депутатите и насочват в една или друга посока поведението и решенията на мнозинството.

В залата има повече от 40 души постоянни журналисти и дописници на печат. И това не е случайност. Чрез вестниците те създават единна среда на обществен живот, което обяснява идентичността на процесите от Тулча до Охрид и от Видин до Цариград. Институционализирането на образователната мрежа върви паралелно с, а впоследствие и благодарение на формирането на първата национална институция – Екзархията. Родена и създадена в битка с канона, Великите сили, Високата порта и най-вече с Патриаршията, тя има две ключови характеристики – практически обхваща българското землище с възможност за разширяване и като религиозна структура е призната за пълноправен участник в османската административна структура.

Второто легитимира правото на образователната мрежа да съществува и да се самоуправлява чрез механизмите на Екзархията, а това още повече засилва влиянието и самостоятелността на мрежата, придобила белезите на система, която може да си позволи само самостоятелна държава. Трябва да отчетем, че самата структура на Екзархията има същите черти, тъй като общественото начало в религиозната система е видимо още от началото на дългата борба за национална еманципация чрез самостоятелна църква. 

Двете мрежи – религиозната и образователната – са достатъчен аргумент за легитимиране на националната идентичност, за признаване на българите като държавнотворчески фактор и тръгването им по пътя на националната еманципация. Божиите служители получават своето естествено признание като водачи на нацията, но скоро ще разберат, че тяхната политическа роля приключва, и ще трябва да преживеят секуларизацията.

Поборниците са от всички среди, те не са плод на системна политика за създаване на национален елит. Онези, които наричаме поборници, в смисъла, разбираем за техните съвременници в края на XIX в., произхождат от всички среди, които имат представители в събранието. Революционният елемент произлиза от интелигенцията и предприемачите и, както и да разглеждаме биографичния път на всеки от тях, преди да застанат начело на революцията, те имат свое минало и разпознаваемост в основните събития и явления в бурните години преди 1879 г. 

В парламентарната зала на бившия турски конак влизат хора, които едва ли биха намерили място в Английския или Френския парламент, но те много точно отразяват нивото и състоянието на националната идентичност. Това са личности, които не само водят, но формират и олицетворяват българската нация такава, каквато е – с всичките й силни и слаби черти. В недрата на Османската империя те трудно биха могли да бъдат други. Те не са плод на някаква системна политика за създаване на национален елит, но онова, което произвеждат, остава и до ден-днешен. 

За тях Търновската конституция е светиня. Достатъчно е да споменем, че в ковчега на Дядо Цеко войвода до християнския кръст слагат екземпляр от Конституцията. Търновската конституция не е само най-дълго оцелялата конституция на Балканите. Тя е вечно атакувана, още от първия ден на своето съществуване, суспендирана, отменяна, игнорирана, но

винаги е възкръсвала, а демократичният й дух влиза в политическия код на българското виждане за демократично развитие. И не е само това – онези, които слагат подписите си под нея, имат правото да бъдат определяни като бащи на нацията.

Част 

Литературна вечер за сборника "Сънят на скитника" с творби на Михаил Бъчваров-Бондар

Литературна вечер за българския поет Михаил Бъчваров-Бондар, родом от Бесарабия, бе проведена в Художествена галерия Силистра, посветена на сборника с негови творби „Сънят на скитника“, дело на поетесата и учителка Йорданка Цонева. Спомоществователи са актьорът Руслан Мъйнов, родом от украинския град Измаил, който има успешна реемигрантска интеграция в прародината на дедите си. Както и община Силистра, представена на събитието от Цветана Игнатова – директор на дирекция „Хуманитарни дейности“.

Със свое експозе участваха  проф. д-р Анчо Калоянов – известен фолклорист и писател, и проф. дин Николай Червенков, също родом от Бесарабия, но в миналото ректор на Тараклийския университет и председател на Научно дружество на българистите в Република Молдова. За автора говориха още Иванка Христова – член на СБП, и Момка Чумпилева – автор на трилогията „Прокудени“, също и член на Литературно сдружение „Реката и приятели“. Съставителката на сборника получи задочни поздравления от областния управител Ивелин Статев и от кмета на общината д-р Юлиян Найденов.

Пред аудиторията в началото на своето експозе проф. Калоянов заяви, че в момента пише петия том от поредицата „Славянска православна цивилизация“, където става ясно, че в периода 898-907 (до смъртта на княз Борис I) ученикът на св. Методий св. Климент е бил архиепископ в „Дръстър“ и следователно преди да стане Охридски е бил Дръстърски. 

Той предложи инициативата бюст на Михаил Бондар да бъде поставен в Алея на писателите в Двор на кирилицата в Плиска, тъй като е сред поетите, творили на няколко славянски езика, а негови стихове и проза са преведени на руски, украински и белоруски езици. През 2002 г., когато проф. Калоянов е лектор в Измаил се провежда сърдечна среща на бесарабски поети, творци на български език, сред които и Бондар, който по това време вече живее в страната на прадедите си, каквато е тяхната повеля.

Друго предложение на професора е на територията на силистренското пристанище да има „малък кът“ с изписани имената на български генерали и министри след Освобождението през 1878 г., родом от Бесарабия.  

За него стиховете на поета са „призив и изповед“, което проличава в стихосбирката „Скитник на ветровете“, издадена в Силистра през 2003 г. За отбелязване е, че първата му книга е 17 години по-рано, а общо 7 са издадените му творби, като последната е от 2013 г. (4 г. преди смъртта му) и е на български и на руски езици.

Според проф. Червенков, който е дългогодишен приятел на Силистра – водил е тук свои студенти на археологически разкопки, книгата е духовен паметник на Михаил Бондар. По негова статистика 37 са родените в с. Чийший, откъдето и двамата с поета са родом, живеещи понастоящем в България. Обсъждана е била дори идея да се проведе у нас събор на чушмелийци. Гостът отбеляза, че поетът е имал в младостта си страхотни другари и съратници, но накрая останал сам, макар целият му живот да е минал на път – живял и работил е в Украйна, Русия (в Москва учи във Висша профсъюзна школа), Молдова и България.

Стихове на поета проникновено рецитираха специалният гост Руслан Мъйнов, и съставителката на сборника Йорданка Цонева, която е сред авторите, посветили своя творби на българина от Бесарабия, чиито прадеди са тръгнали от Арбанаси, за да намерят препитания, спокойствие и изява в чуждата земя преди 200 години. За пътя на издаване на последните книги на поета разказа инж. Теодора Тодорова от името на издателство РИТТ Силистра.

В интервю за Радио "Шумен" трима от гостите говориха и по други теми.

Проф. д-р Анчо Калоянов: „Никак не е лошо хората да пишат книги – остава това, което жизнено и живата вода за нас, лошото остава като утайка. Най-интересната книга е тази, която като започнеш да четеш не искаш да я оставиш. Към творчеството на бесарабските писатели интересът у нас е от 70-те години на миналия век. Отначало от страна на Андрей Германов и досега продължава, аз също продължават да ги следя – познавам голяма част от тях (бел. автора – в първите години след 2000 г. в Измаил е проведен сбор на бесарабските литератори). Клеветнически са обаче книгите на тези наши автори, живеещи в други страни, които пишат как не им стигали портокалите за нова година.

…През Възраждането е можело да станеш зограф, ако и баща ти е бил зограф. Не можеш да бъдеш композитор, защото баща ти още не музикант.  Но ако се научиш да пишеш, веднага ставаш писател. Писането е най-плебейското изкуство и който се научи може да бъде и писател. Това обяснява защо има толкова много писатели, защо истинският композитор се появява късно – примерно при Панчо Владигеров рапсодия Вардар е от 20-те години на миналия век – трябва да минат поколения. Докато писането е широко занимание на хора, които могат да го правят.

Какво е учил Захарий Стоянов, за да направи роман за Априлското въстание? Според Константин Константинов, ако трябва да се избира той би се спрял на „Записките…“ вместо на „Под игото“, защото романът на Вазов си отива – учим го, за най той е важен, но големият талант на Стоянов – избуял диво, за него става дума. Губим, ако кажем, че с писане трябва да се занимават само професионалистите.

По отношение на студентите – преди в университета идваха подготвени филолози и когато има висш пилотаж на анализа – той ще го разбере, докато съвременните технологии размиват стандартите и границите на качеството.“

Руслан Мъйнов: „Аз съм бесарабски българин и с поета Михаил Бъчваров-Бондар сме от общи села, макар и да сме расли в различни времена. На първо място това ни обединява, на второ – обединява ни приятелството, базирано на общи емоции и усещания за живота, изкуството…В момента в България имаме Съвет на българите, живеещи в чужбина, който е призван да работи. Българите извън страната се делят на няколко групи: едната е в исторически план – общностите в Бесарабия, Банат, Западните покрайнини, Албания; отделно има емиграция от царско време, друга от годините на социализма, трета е от сегашните години. Всички те са обект на този Съвет, създаден към вицепрезидента Илияна Йотова, за да обръща внимание най-вече на културата, вкл. на запазването на езика в чужда среда. Във всяка страна има свои закони и интереси, сред тях и политически.“

Д.и.н. Николай Червенков, Молдова: „Ние с Мишо сме от едно село и се познаваме от първи клас, докрай имахме връзка – понякога не се разбирахме – той беше странен човек, но интересен, макар и избухлив. Винаги сме обсъждали как да запазим българското. Така стана, че когато той завърши вечерно образование, за него бе казано, че ще стане поет, нищо че тогава не е знаел как ще се случи.“ 

Водещият Йордан Георгиев: „Уважаеми госпожи и господа, в навечерието на една европейска инициатива, наречена „Нощ в музея“, в тазгодишното й издание на Художествена галерия Силистра вписваме събитие от серията „творчески срещи – вечери“, посветени на хора, които заслужават нашето внимание. Дори и когато тях вече ги няма на този свят, но когато са били част от него, те са оставяли забележителни следи. Тогава е възможно да се пропуснали да тръгнем по тях, за да опознаем човека, който ги е оставил.

Днес посвещаваме време и жест към наш съвременник, който се вписа в литературната среда на Силистра в първите две десетилетия на новия век – най-информационния в развитието на земната цивилизация. Но и най-опасния, защото в епохата на интернет човек може да се загуби в безброя от информационни потоци.

За наша радост, повечето от тук присъстващите са имали възможност да се докоснат до обекта на културното събитие днес – поета Михаил Бъчваров  - Бондар. Повод за това е сборникът „Сънят на скитника“, какъвто като съдържание заслужава всеки творец. Стига да има кой да събере на едно място творби емблеми, представящи автора в най-запомнящата му светлина. В случая той е дело на негова посестрима по перо – учителката и поетесата Йорданка Цонева.

Съдбата на Михаил Бондар е свързана освен с родината му Република Украйна, още като работа и творчески изяви с Руската федерация (завършил е Висшата профсъюзна школа в Москва), с Република Молдова, с Република Беларус и с Република България. У нас потомъкът на българи, сред които и опълченецът Димитър Бондар (участник в битката за Стара Зогара), живя на различни места от 1991 г. до смъртта си през 2017 г.– в Царева ливада, Трявна и Силистра“.