В живота си всеки човек получава много „подаръци“, повече от които са под формата на преживявания, от които може да си направи изводи и благодарение на тях да подобри хода си през годините. Ако има обаче нагласа, сетива и ако изобщо в ДНК-то му е заложено да се учи и да помни.
Един от житейските уроци, които съм получил досега е в далечната 1982 г. в крайдунавския град Братислава, столица на днешна Словакия, където група филолози от Великотърновския университет бяхме на студентска езикова практика. Случката, драснала следа в съзнанието ми, няма връзка със словашкия език, който впрочем е в обща езикова група („южна“) с българския и със сръбския (вече и с хърватския) в рамките на т.нар. славянски езици. Впрочем етнически турчин със странното за 80-те години на миналия век име Лудвиг Селимски ми е бил преподавател в Университета по сравнителна граматика на славянските езици общо над 10) – от Балканите, през Средна Европа и Прибалтика до Русия, Украйна и Буларус.
Става дума за преживяване в малък магазин за…вратовръзки. Само за вратовръзки – в онези години в България липсваха специализирани магазини за дребни артикули и аксесоари от този род. С колегата Николай Тодоров (в годините по-късно Николай Каламов – дългогодишен кор. на в. „Труд“ от Русе) влязохме уж за малко, а останахме сигурно половин час. Без намерение да пазаруваме – студенти хора, какви вратовръзки – какви „пет лева“, както се казва. Да, но не мислеше така дребна на вид продавачка (за по-учено им казвахме в онези години „щандистка“, имаше и такъв филм сериал, но чешки – „Жената зад щанда“), а изглеждаше и „възрастна“.
Магазинчето дето се казва – два на два метра, но догоре в стелажи с кутии. Жената ни извади поне по 20, за да ни грабне вниманието и да ни заинтригува.
Поназнайвахме езика и го „упражнявахме“…някакси. Явно сме се разбрали достатъчно добре, защото накрая всеки от нас двамата си тръгна с по…4 вратовръзки. Колко му е на българина – достатъчно е да му свалят звезди, да го ухажват и уважат, за да си отвори портфейла и да си тръгне с покупка, дори когато няма нужда от нея. Всъщност, доволен остава и продавачът в подобни случаи.
Не зная защо се сетих в този горещ последен за 2020 година априлски ден, току в навечерието на Международния ден на труда.
Всъщност, сещам се.
Влизам по работа в Дома на учителя и на излизане с баскетболно зрение забелязвам, че в малкото помещение вляво от входната врата се случва…нещо. Усещането ми бе като в онова малко словашко братиславско магазинче. Тясно, но светло. И стелажи. Догоре. Този път обаче предлагат…малки бутилки с бира. Непознати марки (по начало не си падам по пенливото питие – освен за дегустация в страни като Чехия и Словакия, разбира се – там е друго…пивото).
Така де. Открих, че в Силистра има и такива свежи попадения на инициативни млади хора. Малък магазин с над 50 вида бира (в малки разфасофки). От сорта „домашна“. Сигурно в един горещ летен ден, когато коронаровирусът няма да е актуален в дневния ни ред, някой около мен може да заслужи да го почерпя. С бира в малка бутилка. А за себе си ще намеря с какво друго да се възнаградя. В името на спомена за малките неща, които ни правят понякога щастливи повече, отколкото можем да предположим.
А дали във всичко в живота винаги размерът има значение?
