Милка Трендафилова с нова книга - авторска благодарност към спътника си в живота инж. Дяко Трендафилов

В последните няколко десетилетия свое запазено място в литературната общност на Силистренския край има Милка Трендафилова от село Калипетрово. Тя е автор на десет книги, всяка от които е със собствено звучене, независимо дали е патриотично четиво, разкази с подчертано народностно автентично съдържание или хумористично-сатирични творби. Последната ѝ книга също бе приятна изненада за нейните почитатели – става дума за сборника със 130 авторски народни песни, озаглавен „Иван Тодорка думаше“, който през м. юни 2023 г. бе представен в Духовния център на православен храм „Св. ВМЧК Димитрий“ в село Калипетрово.

И ето, скоро след това, пред съда на читателя Трендафилова предлага нова своя необикновена творба, този път написана в мемоарен стил и посветена на нейния съпруг инж. Дяко Трендафилов – спътник в живота, но и човек, който е до авторката през целия ѝ период на творческо доказване. В някаква степен може да се каже, че той е и съавтор на книгата, наречена „Пътят на един инженер“. Творбата е от този тип, в който литературната измислица е неприложима, защото разказът върви като повествование от биографичен характер.

В случая житейските премеждия са свързани с публична личност, каквато е инж. Трендафилов. На по-широката общественост той е известен като дългогодишен ръководител (до пенсионирането си през 2006 г.) в някогашни учебни заведения в Силистра, като ПИМЕ и Технически колеж към ВМЕИ „В. И. Ленин“ – София. В днешно време от 1998 г. насам техен наследник е инженерното направление във Филиал Силистра към Русенски университет „Ангел Кънчев“.

На този период от живота на Трендафилов е отделено не малко внимание, защото като при всяко преобразувание се преминава през различни перипетии, понякога нелогични и неочаквани, но най-често те са резултат от йерархични решения, определящи бъдещето на една институция, както и на хората, свързани с нея. Ангажираните с въпроса в близкото минало в местната законодателна и изпълнителна власти, както и в просветните среди, помнят лютата борба за базата на Икономическия техникум, където бе Колежът със своите лаборатории и машини. В крайна сметка надделя управленският натиск, предвид обединението му с педагогическите специалности от Института за подготовка на учители, преместването да стане в неговата сграда срещу Дома за стари хора.

В този смисъл книгата има и краеведско-исторически характер, защото, макар и от лична позиция, съхранява познание за процеси и за отношения между институции и хора, всички от които в определен отрязък от време са се борили за своята си кауза. Отдава се значимото на тези от тях с принос в образователната сфера, но се хвърлят камъни и в градината на други, които имат грях към определена общност, респективно към личностите, които са я представлявали.

Разбира се, безпределно интересна е и частта, отнасяща се до съдбата на инж. Трендафилов, белязала го да остане на 7 години полусирак, оставяйки го без баща. Този момент е с траен отпечатък в по-нататъшния ход на неговия живот, подчинен на съобразяването му с възрастни баба и дядо, които макар и заможни – поне до времето на колективизацията на селското стопанство в България, не му дават възможност да се изучи редом до своите връстници. Независимо че от малък Трендафилов е скромен и ученолюбив, открояващ се сред съучениците си както в началното, така и в основното училища (за отбелязване е, че през 50-те години в Калипетрово е имало 3 училища).

Благодарение на своята упоритост обаче той успява дори и много по-късно от всички други да завърши – при това за скоростно кратък период от време, средно образование в Силистра, а впоследствие и инженерство в строителния институт в София. По този начин доказва, че когато човек има мечта и я следва, той постига целите си. Той е пример за младеж, който преодолява безброй трудности, за да получи своето в живота, защото го иска неистово, има качествата да го постигне, а и го заслужава.

Какво е било във време на незначителни възможности за комуникация, включително по отношение на транспорта, да учиш по задочен начин в столицата, като едновременно с това работиш, но не като началник, и в същото време строиш къща и гледаш семейство? От днешна гледна точка трудно можем да си го представим колко това „струва“ на личността и на фамилията и за него само съвременниците му могат да се изкажат компетентно.

Книгата дава информация и за един вече забравен в град Силистра период, когато тук кипи здраво строителство в промишления и в обществения сектор – на сгради за заводи и учреждения. А за това трябват специалисти, материали и работници. Как се намират научаваме от книгата, както и през какви трудности се преминава в снабдяването и в самия процес на изграждане. Не на последно място от „Пътят на един инженер“ си потвърждаваме впечатлението, че Милка Трендафафилова намира подходящи форми, за да отдаде дължимото на хората за помощта им към нея в професионален и в творчески план. Този път естествен и очакван адресат на акта на благодарност е съпругът ѝ и спътник в живота – инж. Дяко Трендафилов.

Йордан Георгиев

Места от Силистренския край в пътеводител „По стъпките на Апостола“

Област Силистра влезе в двуезичен – на български и на английски езици пътеводител, наречен „По стъпките на Апостола“. Той е дело на Издателство „Златен змей“ и е резултат от проект от преди две години на Национален музей „Васил Левски“ – град Карлово, подкрепен от Министерство на културата по програма „Дейности по опазване и представяне на движимото културно наследство и визуални изкуства в музеите и художествените галерии“ (2021). Представен е паметникът на Апостола в областния град, както и паметната плоча за преминаването на четата на Панайот Хитов от Добруджа, където акостира с лодки при с. Пожарево на брега на р. Дунав.

Пътеводителят е първи по рода си, показващ места, свързани с живота и организаторската дейност на Васил Левски. Картата е начертана по пътищата, отбелязани от Левски в джобния му бележник, по неговите писма и по спомени на съвременниците му. Наскоро на национална конференция в Международен форум „Българско наследство“ бе споменато, че за 11 революционни години Левски е провел 11 обиколки в българските зами на Османската империя, за да се среща с представители на комитетите.

Книгата, която от утре ще е налична в Регионална библиотека „Партений Павлович“, е създадена само по наличие на доказателства, т.е. категорични данни, като е създадена в два раздела – за Южна и за Северна България, тъй като „често историята и митологията се преплитат“. Най-голям е броят на местата в районите с гъста комитетска мрежа. Освен в българските земи, най-много места има още от Румъния, по-малко от Сърбия, а незначителна е информацията за посещения на Левски в земите на днешна Турция.

Заедно с пътеводителя във фонда на библиотеката в Силистра влезе и тритата част на „Нови документи и изследвания“ – „Васил Левски, българските възрожденци и техните музеи“ – материали от Национална научна конференция, посветена на 85 г. от създаването на музея на Апостола в град Карлово, проведена на 18-19 ноември 2022 г. И двете книги са дарение от Дора Чаушева – директор на музея.

Отново за етнологията на българите - ехо от МФ "Българско наследство" - Балчик 2023

 В края на м. август 2023 г. ТИЦ „Мелницата“ и в салона на НЧ „Паисий Хилендарски в град Балчик бе проведено деветото издание на Международен форум „Българско наследство“ с директор Маруся Костова – председател на едноименното сдружение – инициатор на събитието, което е единствено по рода си в Североизточна България. В проявата: международен фолклорен конкурс с участници от България, Румъния, Молдова и Украйна – предимно участници от българската диаспора зад граница, както и конференция с доклади в два раздела: „150 години от гибелта на Васил Левски“ и „За етнологията на българите“.

По традиция блог ВЕРСИНАЖ представи в общи щрихи събитието в материала „Делово и в резюме за деветия Международен форум „Българско наследство“ в град Балчик“ (https://jordansilistra.blogspot.com/2023/08/blog-post_28.html), както и накратко есенцията от докладите за Левски – „Учени от България и от чужбина в национална конференция за Левски в Балчик“ (https://jordansilistra.blogspot.com/2023/08/blog-post_75.html). В настоящата кореспонденция също в кратък вид представяме най-интересното от раздела, в който се изявиха учени и краеведи по темите за българското наследство в сферата на етнологията.

Конференцията започна д-р Красен Русев от град Добрич, който разгледа въпроса за произхода на името „българи“, като той смята, че за това има поне 30 теории, твърдейки „за нас пишат много неща, които не сме и чували“. Според него подобно изследване има резултат от комбинирането на знание по история, археология, топонимия, езиковедство и др. За нас, силистренци, бе интересно да чуем, че името на града тълкуване от староевропейски ни идва от „Дор у Истър“, т.е. врата, вход на р. Дунав, иначе казано – Дунав град, нещо като унгарското Дунауйварош.

Проф. Пенка Радева от Великотърновския университет се спря на тема за Йордан Йовков по разработка на академик Иван Радев за „може би най-големия ни разказвач“, един от примерите за самосъздаване като белетрист и на автор, обрекъл се на литературата. Академик Радев разглежда различни чернови варианти на Йовков („материали от кошчето“), като се установява, че те са от 1 до 6 на различни разкази, включително на отделни техни откъси, като понякога в оригинала остава някой от първите. „Йовков не разчита на таланта си и бързо разбира, че мястото му не е в поезията“, заяви проф. Радева.

В рамките на форума Стилиян Митев представи книгата „Културно-просветен живот в град Добрич през 1919-1944 г.“ с автор д-р Кремена Митева – главен уредник на Дом музей „Йордан Йовков“. За 4 години от тях се казва, че става дума за събития във военно-временни условия, а в предишния период – в състояние на колонизаторския режим на Кралство Румъния. В него – за отбелязване, е характерен възрожденският дух, подобен на същия, но през XIX в. във все още невъзстановената българска държава. Монографията на Митева е от 265 страници, съдържащи и богат илюстративен материал, и включващи непубликувани до този момент архивни данни.

Отделено е вниманието върху две организации – Българско културно общество и Български народен университет. Представени са събития с музика, театър,, балет, народни танци, изложби, мероприятия в училищната мрежа и др. Както и личности с принос за запазване на българското, отдали се на будителството, като свещена мисия. Книгата изследва празнота по темата и е предназначена едновременно за специализираната, но и за широката публика.

В тазгодишното издание на форума доц. д-р Румяна Лебедова от Филиал Силистра на Русенския университет участва с доклад, посветен на 110-ата година от рождението на просветния деец и учен Пирин Бояджиев от град Силистра – възрожденец по дух и енциклопедист, преподавал 14 години и в българското частно училище в град Букурещ. Той е инициатор училището да се нарича „Христо Ботев“, като за целта е писал на два пъти до тогавашното Министерство на образованието в Румъния.

След пенсионирането си като учител в крайдунавския град, включително по френски език, в продължение на 30 години той се отдава на „научен живот“ в родната Силистра: издава 13 книги, 2 от които на румънски език; създава над 500 научни статии, които публикува или представя на научни форуми, в които най-често участва на собствени разноски (бел.-независимо че е носител на званието „Почетен гражданин на Силистра“). Дарява на Държавен архив – Силистра 113 архивни единици, както и книги с автографи на Регионалната библиотека.

Етнологът д-р Йордан Касабов от Силистра също за пореден път участва в Балчишкия форум, този път с разработката „Скрити от погледа истини за етнодемографията на гагаузите“, като отговор на все по-ширещата се теория, че гагаузите са…турци. Това налага той да изследва темата, позовавайки се по време на Османската империя на практика на приемане на различни форми на преобръщане на християните с цел оцеляване.

Касабов: „Кои са гагаузите: етнодемографска гpyпa на лингвистична основа, обитаваща Североизточна България, в частност на изток до с. Еркеч и Голица преди Провадийските съртове по протежение на черноморската ивица до делтата на р. Дунав. От Исакча в Румънска Добруджа върви към Бабадаг и продължава до Силистра, отклонявайки се по посока на Шумен до с. Избул, и затваряща географския реал към Провадия. Това е докъм 1878 година, след което гагаузките процеси на повече от две-трети са заличени естествено, приемайки отново неоспоримо българският си произход и българския си език за изконен“. Още в материала „Етнологът д-р Йордан Касабов от Силистра за скритите от погледа истини относно етнодемографията на гагаузите“ в блог ВЕРСИНАЖ („https://jordansilistra.blogspot.com/2023/08/blog-post_30.html).

Книгата си „Традиции, памет, идентичност на българите в Украйна и Молдова“ (Динамика на културната диаспора) пред аудиторията представи д-р Галин Георгиев от БАН (Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей). За нея се казва, че е резултат от многогодишни теренни изследвания и етнографски проучвания сред българските общности и групи в Украйна Молдова, провеждани от автора от 2001 г. насам. В книгата те са представени върху 571 страници, в които има и изобилие от снимков материал. Нейни рецензенти са проф. д-р Владимир Пенчев и доц. д-р Соня Средкова.

Проучванията са в рамките на няколко проекта, в които д-р Георгиев е участвал. Наличен е богат емпиричен материал от сравнително широк ареал от Бесарабия, Таврия, Приднестровието и в селищата около град Одеса, където българите съжителстват от двеста години с множество други народностни групи. Разгледани са и теоретични въпроси от страна на автора, който е съпредседател на Дружество за връзки с бесарабските и таврийските българи „Родолюбец“.

Доц. д-р Петко Христов е от същия институт в БАН и се представи с тема за емиграционните процеси, включително и с анонс за изследване в Урал и Коми – става дума за българите, работили там в продължение на десетилетия, както и за други намерения с подобно съдържание в българската диаспора в Молдова и Украйна. Той има опит и в средите на изконните българи в различни балкански страни през последните 30 години.

Силистренецът родом Радослав Марков, който също е от БАН, но от друг институт, се представи с две теми: „Създаване и съхранение на 7D-цифрови копия на културно наследство“ и „За първия документален български филм „Мадара“ от 1937 г.“. Той направи преглед на съвременни форми на „сканиране“ – най-масово е т.нар. формат 3D, но на фона на наличните техники то вече не дава пълна информация за обекта: отсъстват допълнителни характеристики, а и са ограничени цветовете. Разказано бе за линейното обхождане 7D, даващо различни характеристики, освен формата, предоставяйки и представа за абсолютно всички цветове. На практика това е хиперспектрално сканиране, даващо уникален отпечатък на материала. Резултат  е от отразяване на инфрачервените лъчи по определен начин.

Втората му тема заложи на информация за кинолюбителството у нас, благодарение на което са налични десетки хиляди различни по съдържание и вид филми от преди 1990 г., които чакат да бъдат дигитализирани, подобно на филма „Мадара“, заснет през 1937 г. от оператори от Киноклуб „Мадарски конник“ – град Шумен.  За неговия осъвременен вид материалът е бил работен в лаборатории в Германия, твърди Марков. Според него филмите импресии са най-интересни, защото дават информация за времето, когато са произведени, за хора (вкл. кино портрети на личности), места, мода (дрехи) и пространства. Те са своеобразна машина на времето и показват „живия живот“ чрез нережисиран поглед към действителността в определен период, което прави подобен род киноленти ценни за възстановяване на обекти.

Доц. д-р Елена Рацеева от град Кишинев, Молдова, която за поредна година в МФ „Българско наследство“ бе водещ в етнопанела, също се изяви със своя разработка на тема „За метафорическата компонента на българския културен концепт Васил Левски“. В нея тя представя Апостола на Свободота „като значим български културен концепт, който обединява знанията и представите за великия българин в ценностно-смисловата координатна система на националната картина на света. По-подробно се разглежда образната метафорическа компонента на концепта, чието ядро съставят образите свързани с понятията чистота, светлина, физическо и нравствено съвършенство.

Чрез анализ на авторските сравнения и метафори в проекцията на тези от етносоциокултурния контекст се осмисля успешното пресъздаване на образа на Васил Левски в книгата „Апостолът на свободата“ на Мерсия Макдермот. Чужденката  е успяла не просто да се запознае с личността на Апостола, да възприеме на дълбоко идиоматично и метафорично ниво българския културен концепт Васил Левски, но и да го доразвие естественно, тълкувайки и разширявайки семантичното поле на вече съществуващите в българската итература и история  метафори и сравнения за Левски“.

Анна Пагур, носител на традициите на Кортен в Бесарабия, представи книгата си с български народни песни от Молдова, наречена „Скъпоценното богатсво“ с рецензент доц. Елена Рацеева - директор на българското училище в Кишинев, по време на 9-ото издание на Международен форум „Българско наследство“. Валентин Петков от НД „Традиция“ от Силистра подари на доц. Елена Рацеева от Кишиневския университет стогодишен мини бюст на Христо Ботев, за да достигне до българската библиотека, носеща неговото име. Както и до българското неделно училище в столицата на Република Молдова, създадено преди 10 години към Научното дружество на българистите.

Част от силистренската група е и историкът изследовател Валентин Събков от Варна, който по род по линия на баща си е от град Алфатар - той представи нова поредица от забравени българи, някои от които са действали и в държавната машина на Кралство Румъния, а други са били дейци за освобождението на Добруджа от румънска окупация. Събков: „Непознатите българи: Михаил Морузов, създател на румънските служби за сигурност. Руси (Гавраил) Моллов, директор на департамента на полицията в Руската империя до 1915 г. и един от създателите на руското контраразузнаване; Йон Буздуган, молдовски поет и наследник на големия род на Боздугановите“.

Етнологът д-р Йордан Касабов от Силистра за скритите от погледа истини относно етнодемографията на гагаузите

Създаването и образуването на национална аксиома в българския етнически субстрат и наслояването ма традиционна култура в своето изначалие са квалификация на процеси, произтичащи вътре в етнографските понятия. Един от най-съществените белези на народното съзнание/самосъзнание на общността, наред с духовната и материална култура, както и езика, са историческата памет и общата религия/Ангелов 1971:22/. Визирайки класификацията по бита и културата на хоризонтално ниво се очертават няколко направления по посока на поставената тема за гагаузите. Структурирането на изложението ще обхване като цяло етнографската група със своите културни и диалектно-битови особености; със специфични чертите на културата, които осъзнава и поддържа.

За по-голяма яснота ще обърнем особено внимание на „препъни камъка“ – етнолингвистичната общност, базирана върху основата на родствен помежду си етнос (Волжки българи – Дунавски българи), визирани върху единния си произход, стародавен език и говор на сходни езици, които са близки с други съседни и наложени. Такъв език е кипчашкият от XIII в., нататък и сред Волжките българи. Народностното самосъзнание се предава приемствено – от поколение на поколение и е един от ярките трайни показатели за реално съществуване на народността/Колев 2002:32/.

Кои са гагаузите: етнодемографска гpyпa на лингвистична основа, обитаваща Североизточна България, в частност на изток до с. Еркеч и Голица преди Провадийските съртове по протежение на черноморската ивица до делтата на р. Дунав. От Исакча в Румънска Добруджа върви към Бабадаг и продължава до Силистра, отклонявайки се по посока на Шумен до с. Избул, и затваряща географския реал към Провадия. Това е докъм 1878 година, след което гагаузките процеси на повече от две-трети са заличени естествено, приемайки отново неоспоримо българският си произход и българския си език за изконен.

На запад към Делиормана/Лудогорието са така наречените гаджали, за които в изложението не е място да говорим за тях. На практика десетки и дори стотици селища в така очертания географски район са били гагаузки. Защо ли? Гагаузин е всеки българин, говорещ турски. Какъв турски е говорен също е спорен момент? За гагаузите се споменава и в някои отделни изолирани места на българска територия, но главно по протежението от Странджа до Загора и Тракия. До тази щекотлива тема са се докосвали мнозина автори, учени, краеведи, политолози, лингвисти, както и родолюбци.

Голяма част от тях са за твърдо българският произход на гагаузите, като П. Мутафчиев, Е. Боев, К. Иречек, Л. Милетич, Д. Гаджанов. Има автори, считащи ги за турци на базата на говоримия език, който изповядват. Такива с лекота приписват на тази етнолингвистичиа гpyпa принадлежност далеч от изконния ѝ произход с цел обслужване на нечии интереси и цели. Те поддътржат теорията, че става дума за турци, приели християнството, осъзнавайки добре, че Османската империя е конгломерат от етноси, етнодемографски групи и народи. Предвид редица обстоятелства такава теория би затруднила доказването на обратното, а именно българския произход на гагаузите. Това са техните стремления, за което в съвремието се инжектират колосални финансови средства с една едничка цел — отлъчване от рода и от корена. Всеки има изконното право да се самоопределя какъв е и къде е в етническото пространство, но нека това да не е под натиск и внушение, обещания и залъгвания.

Истината никога не може да бъде скрита. Полският турколог Т. Ковалски нарича гагаузите „турци“, но не ги смята за анадолци, а само за нашенци. Каква несправедливост е извършил неволно ученият, без да помисли за последствията от това свое изявление и какво означава това за нашите сънародници — гагаузите/Боев 1988: 18/. Не малко опити се правят да се докаже, че в Североизточна България през XIII в. са разселени селджукски турци, които са стартирали понятието за гагаузи. Опоненти на такава неистина са Страшимир Димитров, П. Мутафчиев „Мнимото преселение на селджукски турци в Добруджа през XIII в.”, Е. Боев, Кр. Мутафова.

Тези автори са категорични, че това е мнимо преселение, химера, монада, нещо несъществувало никога, един добре пресметнат писмен ход. Поддръжници за такова преселение има сред редица турски автори, което е логично да е така, но без исторически доказателства псевдотеорията им увисва. В своята разработка „Неортодоксалният ислям в Българските земи. Минало и съвременност” (2011 г.) Невена (Невин) Граматикова  отделя пространно място в изложението за селджуките и ни убеждава, че такова преселение е имало, поднасяйки и доводи на редица турски учени. Същата се базира и на „Огузнаме” на Сеид Локман – придворен поет на султан Мурад III (1574-1579), като преработка или препис от съчинението „Селджукнаме” на Язъджъоглу Али, съставено при същия султан. Самото съчинение е преработен превод от съчинение на Ибн Биби върху историята на селджукската държава. Проверявайки щателно аргументите от „Огузнаме”, съпоставени с византийски и арабски извори от въпросната eпoxa, П. Мутафчиев авторитетно с логическа смисленост доказва, че се отнася до художествена измислица.

За личността на Саръ Салтък авторът установява, че става въпрос за проповедник и то татарин от бекташийския орден, който няма нищо общо със селджуките. За гагаузите Мутафчиев прави коментар, че те са потомци на заселените през XI-XII в. в Добруджа кумани, узи, печенеги. Докато Мутафчиев и Дуда поставят под съмнение достоверността на „Огузнаме” и на първоизточника му П. Витек, някои „западни” автори (М. Кийп) и  турски историци приемат за достоверно сведението, че е имало такова заселване на селджукски тюрки в Добруджа/Граматикова 2011:144/. Махиел Кийл излиза с още по-невероятната хипотеза, изтъквайки, че по времето на татарския протекторат над България останалите в Добруджа селджуки, забележете – тюрки, водели необезпокояван живот и се ползват с покровителството на Ногай.

Продължава Кийл — след отхвърлянето му, когато българите завладели тази земя, повечето на няколко вълни мигрирали в Северозападен Анадол. А онези, останалите в тези земи (Добруджа), след смъртта на Саръ Салтък приели християнството (букв. станали ахряни-неверници). Според П. Витек, техни потомци днес са гагаузите, населяващи района на Каварна и Балчик/Граматикова 2011:146/. За да сме чисти пред съвестта си, веднага отговаряме на въпросните Кийл, Витек, Граматикова…, че през XIII в. е немислимо да дойде друговерец — мюсюлманин да се засели в Добруджа, когато тя е изконно българска територия и под владенията на българските царе. Нито пък останките от тези „уж селджуки, приели християнството”.

Колкото до Ногай, неговото влияние прекъсва завинаги, след като българите му поднасят главата на Чака, а той пребивава няма и година време в земите на българите/Ангелов, Чолпанов 1994:170/. Като календарно време е невъзможно да се заселят и отседнат трайно такива селджукски групи и то при враждебно настроено местно население спрямо такива пришълци. Видно е от историческите документи, че никъде в българските средновековни извори не се споменава за подобно заселване и преселение. Казусът, че при Никейския император Михаил VIII Палеолог това е осъществено, не се покрива с достоверните източници по темата. До такова становище достига и П. Мутафчиев/Мутафчиев 1993:201/.

Опитът на М. Кийл да представи легендарния Саръ Салтък, заселил се в периода (1263 г.) в Добруджа, и представен като мисионер да ислямизира района около Бабадаг надхвърля отново тези възможности от реалността. Самият той е споменат, че е тюрк, а не селджук, и му приписват редица тайнства и посвещенски задължения, като не се пестят имена, като на Хаджи Бекташ Вели – създател на бекташийския орден. Той пък, след като посветил Саръ Салтък в мистичния път, го изпраща да проповядва в Рум като негов халифе (посветен мисионер). Върху килимче по морето с двама свои абдали (пътуващи дервиши проповедници) от Синоп на Кримския полуостров стига до крепостта Калиакра/Граматикова 2031 I:147/.

Кримският полуостров в периода до началото на XV в. е под изключителното владение и протекторат на Волжките българи, а самото Каспийско море е наричано „Булгар дингез” — българското море. Знайно е, че Волжките българи приемат исляма като своя религия, макар да не са тюрки, за каквито мнозина ги смятат, защото са туранци. От нашествията на Ногай по техните земи и владения в края на XIII в. е наложен и кипчашкият език — вид тюркски език, близък и сроден с турския, но със своите разлики и диалектно състояние. Много лесно и просто като идея е да се внушава месианство от посока Кавказ. Знае се, че не са прекъсвани връзките между Волжките и Дунавските българи до идването на турците в края на XIV в.

Неоспорим е фактът, че сам цар Иван Асен II е спасен и приютен от Волжките българи, които го и възкачват на престола. Приемайки кипчашкия език за разговорен, голяма част от Волжките българи също загубват своята идентичност и започват заради езика им да бъдат наричани „белите татари“. По-скоро допустимо е да са се преселили наши волжки българи, а не измислените селджуки, които са приети от сродните си братя по кръв и родство, и така те да са използвани в играта на написаното „Огузнаме”, а отпосле „Следжукнаме”. Твърде разумно становище, имайки се предвид конкретното обстоятелство, че Волжките българи са мюсюлмани и може вместо тях за по-изгодно да се отрази селджуки. Това само за себе си не е изолиран ход.

Иван Грозни, подчинявайки след кървави сблъсъци и битки на живот и смърт Волжките българи, започва военни операции не срещу други, а срещу половците-куманите и през всичкото това време думата българин-българи не се споменава. След победата си над тях Иван Грозни започва да се титулува изведнъж с прозвището „цаpь всех русам и болгаром” („цар на всички руси и българи“). В „Сказание о полку Игорове” се говори за битки с половците-българи. Ако това е правдоподобното историческо предание, то завоевателите-руси не правят разлика между българи и половци. Следователно те са едно цяло (един народ). Цитираме последното, имайки предвид, че куманите възприемат кипчашкия език след татарското нахлуване през XIII в. в пределите на тогавашна Волжка България. Този език е тюрски, наложен като официално разговорен вид диалект на турският но по-различен в своите вокали и омекотяване, както и звучащ по-приятно.

Логически това население, идвайки в пределите на Дунавска България да е прието като свои и да говори кипчашки език, а възприели християнството пред исляма, както и татарите обичали християнството/Имен 2001 :169/, след което са ги и нарекли гагауз — гагаузи. В „Джагфар Тарихы” Бахши Иман, описвайки историята на българите и на всички родствени, произлезли от тях групи, народности и народи, отбелязва, че българи са каракалпаки, балкари, карачаевци, азербейджанци, чуваши, украинци, дунавски българи, гагаvзи/Иман 2001:356/. За селджукските турци той обяснява, че те са огузи-узи и са се настанили в Задкаспийските територии в Туркестан/Иман 2001:360/.

Саръ Салтък е прозвище (епитет), това не е име на физически човешко същество, което е още едно потвърждение за неверността на селджукския произход на гагаузите. Саръ в превод от кипчашки (тюркски; турски) е жълт, а „салтък” е вид жълт пясък, по-едър и по-груб. Такъв пясък е установен единствено само около бреговете на Азовско море до Фанагория — стародавната столнина на Кубратова България. Може за някои да е по-достъпно да се захване за посоката Крим – Дунав: отгоре е ислям – надолу е християнство. Книгата „Един народ – две вери” на Й. Касабов от 2011 г. дава отговори на този въпрос, а именно: българите са народ, изповядващ две велики световни религии — християнство и ислям. Затова някъде при Дунавските българи се запазва християнството и българската култура, а се говори на кипчашки, при други се изповядва неортодоксален ислям, където имената са турцизирани, но традиционната народна култура е паритетна между българска и небългарска с превес на българската.

Такава култура е утраквистична (двойна) с преклонение еднакво на един и същи светец, но за българите християни те са българско название – св. Атанас, св. Никола, св. Илия, а за неортодоксалните мюсюлмани е Саръ Салтък, Ак Язълъ, Йонус Абдал, Myca баба и други. Поради стеклите се обстоятелства на пет вековно турско робство и потисничество от страна на гръцката фанариотска църква, българите са лишени от всички други атрибути на свободен живот, изповед и самоопределяне, а и са подвластни също на унищожение и на кражба на безценна историческа и светска книжнина – открадната, заличена и изгорена от фанариотите/Касабов 2013:64/. По този начин българската историография се осланя слепешком на податки и откъслечни сведения и писмени извори, някои от които, като „Огузнаме”, са твърде съмнителни. Те са преминали през множество варианта на прочит и препис, докато достигнат до удобен за въздействие вид в разновидност, пригодна за разпространителите.

В изконно българските ни земи с очертания регион на Североизточна България прозвището гагаузин възниква по езиков признак в условията на тотална турска хегемония, в турска и никаква друга езикова практика. Огагаузяването означава единствено преминаване в една или друга степен към турския език, добре познат като практика и название като турски, но го наричали преосмислен хитроумно от политици и учени като тюркски/Боев 2006:24/. В антропологическия си облик гагаузите носят окраската на местната етнографска гpyпa, също и известни черти от приемствената култура на техните предци, дошли по тези земи от различни краища на отделните етнографски групи — тракийци, балканджии, шопи, полянци, рупци. Гагаузите са ревностни православни християни, неподдаващи се на никакви верски заблуди от други еретически мисии и мисионери на католицизма и протестантизма, нито на адвентната и на петдесятната църкви.

Също така са им чужди поганските съблазни — в частност митарствата и мисионерството на „добрите” братя по принадлежност. Знайно е, че от дълго време се митарства сред това население с цел откъсването му от изконно българския му корен.   При посещение в Бабадаг в текето на Саръ Салтък преди известно време се натъкнахме на фрапиращи и очевидни факти в такава насока. Самата постройка с тюрбето бе изцяло променена и осъвременена според сунитските канони и ортодоксалния ислям. Вътре в помещението всичко – от основи до купол, бе сътворено наново. Излизайки отвън, вдясно до входа на новото тюрбе видимо се забелязват няколко стари, добре обработени и загладени камъни от мек варовик, с типичния за българите каменен градеж. До основата на единия камък с големина около метър и височина не по- малко от 50-60 сантиметра в образуваната ниша от стария и новия градеж личеше, че на това място се палят свещи. При запитването на нашата водачка дали тук палят свещи и се молят, тя спонтанно потвърди и започна да целува ръцете ни, и ни наричаше „о ходжам” – „о, свещенико“.

От нея разбрахме, че около Бабадаг и в Исакча има още много гагаузи, които не се отказват от своята вяра на предците си, но говорят турски, естествено и румънски, тъй като българският изобщо по тези места е табу. Тук се преплитат виждания и позиции, характерни в своята практика и за гагаузи, а така също за алиани-къзълбаши. Къзълбашите имат отдавна почит към Саръ салтък, но не споменават за селджуки и тяхно наследство по повод на светилището. Прозвището гагаузи в българските земи, особено в Североизточна България, възниква по езиков признак, в частност в периода XV-XVII в., когато е време на усилна асимилационна и имперска политика на султаните. От една страна турцизация – огагаузяване, от друга фанариотска – погърчаване. В условията на тотална хегемония – турска и никаква друга езикова практика, но без тази действеност да може да измести българските синтактични модели, отражение от рефлекса и начина на стереотип и мислене/Боев 2006:23/.

Огагаузяването в крайна сметка е преминаване в една или друга мярка към турския език, позната практика при гагаузите и техните съседи, съотнасящи го към турския. Много политици и учени го преосмислят на тюркски, което е и реален факт с налагането на кипчашкия език след XIV в. Този език е език на тюрки, като сборен от говора на редица езици, упражняван и сред друго население като основен говорим, а приет от турците като „техен”. Емил Боев споделя, че нашите българи, които говорят турски диалектен език чувстват нетурския характер на общуване и го характеризират като „гагаусчасъна тюркче“. Перифразирано в адекватното му преводно значение е „начин на говорене на турския от българи“/Боев 2006.24/. Известният възрожденец и учител Рашко Илиев Блъсков през 1848 г. учителства в Провадия и разбира, че българското население е огагаузено. Той учи гагаузчетата да говорят, четат пишат на български, в църква се чете също на български. Заради тази си възрожденска дейност е подгонен от варненския владика, уволнен е от служба и изпада в крайно тежко положение/Блъсков 1901:571/. Гръцките попове проповядват от   амвона на гръцки, а турският е говорим език – така българите са игнорирани.

Практиката в огромната си маса българите да се зоват гагаузи е и като предпазна, защитна функция. Гагаузинът не плаща вергии (данъци) и вземания, налагани на християнското българско население като на неверници. Така по данък джизие, плащан само от българите християни, се разбира къде има такива селища. В дефтерите и регистрите точно е отбелязано колко ханета (къщи) има всяко село и от кого какъв данък се взема. Практиката показва, че в един регистър (списък) на облагаемите с джизие домакинства в мирийските села в Североизточна България през XVII в. при едно описване през 1635 г. се вижда, че при следващото след две десетилетия много домакинства вече не плащат джизие, тъй като са станали сгагаузи/Димитров 1986:257; 376/. Оцеляването и методът на принудата водят до такава промяна, включително в езика. А етнокултурата на тези българи е с изцяло български характер. Това се доказва от етнографското положение на уседналост и живот, също в българоезичния им фолклор, традиции, облекло, храна, празнично-обредна система.

Гавраил Занетов записва образци на гагаузкия фолклор и песни в с. Конгаз, Молдова/Занетов 1933:121-143/.   Диана Димитрова в информациит,е подавани ѝ от по-възрастни жители на Виница, Варненско, споделя, че не е срещнала определението „Ние сме гагаузи”, а само „На нас ни казват гагаузи”. Това подчертава факта, че те се самоопределят като българи, а другите българи, за да ги отличат като говорещи „тюркче”, ги наричат гагаузи. Често се преплитат устоите на етничната и верската принадлежност с отъждествяване на българин=християнин. „Бис християн, ески булгар” („Ние сме християни, стари българи сме“)//Димитрова 1999:87/. Според дядото на Диана Димитрова, „освен, че са стари българи”, казват още, че са „кара булгар” (черни българи), защото носели черни саръци (гъжви на главите си)/Димитрова 1999:89/. Сходно и близко наименование с това е „кара калпаки” (черни шапки) в Украйна, а тук във Виница са наречени „черни българи“. Тук вече е завръзката – същите гагаузи носят черни гъжви-шапки, както верните калпаци на каракалпаките. Гагаузите твърдо и упорито поддържат своята национална принадлежност-българската.

Във времената до освобождението през 1878 година те криели вярата си, дори започнали да носят шалвари и фереджета, а мъжете фесове, за да се спасят от гонения и да съхранят корена си. Гагаузи е само оня българин, който е християнин, но говори „тюркче”. Раята не е трябвало да говори на своя български език помежду си, за да не злослови и заговорничи по адрес на бея и властниците. С течение на времето децата на тази „рая” приемства езика и го препредава на своите деца, внуци и правнуци.  Друга причина да заговорят на тюркче е, че турците правели много зулуми, грабели и убивали непокорните българи и тези, които не говорят езика на властниците. Така се приема диалектният „тюркче” по нашите земи. Очертават се две теории за говора на гагаузите: едната е, че те са Волжки българи с наложен кипчашки език; другата е спасяването от непосилното тегло и мракобесие, наложено от султанската държавна уредба и постепенно масово заговорване на „тюркче”. Втората теория е най-действена и непоколебима, но първата хипотеза е доказателство за непрекъсващите връзки между Дунавските и Волжките българи. И при двете на преден план е факторът спасение и опазване на идентичността, а не, че са от чужда народностна гpyпa, за каквато мечтаят мнозина да е така.

През 1856  година       българите от Силистра поканват    известния възрожденски учител Рашко Илиев Блъсков да им бъде учител. Той споделя „…Започнах да прибирам българчетата-гагаузчета да ги yчa. Мъчнотия голяма. Не знаят български, трябваше по-преди да ги науча да говорят български, да посея семето на българския език, с българското учение в тоя погагаузен град, дето всичко българско се презираше и тъпчеше”/Блъсков 1901:580/. В своите спомени синът на Рашко Блъсков – Илия Р. Блъсков, споделя, че искрените българи много мразят погърчените силистренски гагаузи, че и гръцкия владика Дионисия — 1857 година/Блъсков 1985:35/. От двата източника става ясно, че огагаузяването за Североизточна България е почти завършен процес през първата половина на XIX в.. Въпросът тук е доколко едните говорят „тюркче”, а останалата част – гръцки. Погледнато реално, излиза, че турци и фанариоти са слети, споени в едно цяло в практиката си да наложат своето и да заличат (да премахнат) всякаква българска искра на родолюбие и народност.

Въпреки всичко това Възрожденско време дава своя принос за възвръщането на българите в лоното на своята история и действителност. Ярък пример за това е Васил Евстатиев Априлов, който се е гърчеел пoвeчe ,отколкото подобава, но едно писмо до него го променя. Става дума за писмо от Юрий Иванович Венелин, написал труда „Древные и нынешние болгаре”. В него той описва българите като прославен народ и изпраща писмо до Априлов, в което се обръща с молба българите да започнат да събират песни, исторически и етнографски материали, чрез които да запознаят чужденците с миналото си и да ги заинтригуват със своето тежко положение. Така Априлов дава началото на организирана събирателска дейност и става най-ревностен българин – родолюбец и забравя за своето гърчеене. Той създава плеяда възрожденски будители и учени.

Във времената от XV до XVIII в. в Североизточна България – в земите на Добруджа, започвайки от Варненско, Провадийско, Новопазарско и към Делиормана – нататък до р. Дунав,  българите  са потиснати и сплашени от свирепите си господари, и не са могли до към края на XVIII в. да се борят за своето национално съществуване. С малки изключения пред това население се представят принудително два варианта на избор: изселване оттатьк Дунав във Влашко и Русия, или потурчване. За историята не е тайна, че е ставало и едното, и другото. В тези райони от морето до делтата на Дунава, особено в района на Силистра, Добрич и Варна, българското население в този така плодороден край е било унищожено и разгонвано. Остават редица селища с българско население, приело да говори турски, и да се спасява по този начин от издевателства и насилие. Въпреки че говорят „тюркче”, на преден план излиза фактът, че те са християни с българска традиционна материална и духовна култура.

Любомир Милетич в изследването си „Старото българско население в Североизточна България” (1902 г.), отбелязва, че народът различава два вида гагаузи. Едните се считат за българи, съчувствуващи на българите, женят се за българи и в бита си (в домашния живот, роднинските отношения, обичаите, фолклора, песните) не се отличават от останалите българи. Другите са същинските гагаузи, които се стремят да се гърчеят и не се чувстват българи, загърбвайки това си потекло. Тях ги наричат „хасъл гагаузи” (същински) или „приморски гагаузи”, които изцяло говорят на турски, но са християни/Милетич 1902:16/.  Гагаузите се различават и по други белези едни от други. Онези, които носят български имена и фамилии се считат твърдо за изконни българи, но говорещи на турски. От тях агите и събирачите на вергии вземали харач, като от рая, и те не се казвали гагаузи. От родителите си те са наследили турският език като майчин, при все, че се считат за българи. Вземат си жени българки, които също скоро напускали майчиния си език. Всички техни фамилии имена завършват на оглу(олу) — Тончоолу, Димчоолу, Костадиноглу. Това е сигурен белег, чe те не са същински турци, а приели нещата такива каквито са.

Втората категория гагаузи са с турски имена и турски фамилии. Говорят турски, но са православни християни. Обредната им система е българска, но голяма част от тях остава претопени и дори преминават в лоното на исляма. Тази част е твърде малка. Характерен белег е, че двата вида гагаузи не се понасят помежду си, дори онези с турски имена и гъркофили са нанасяли сериозни вреди на останалите чрез злословия пред бейовете и управителите. След 1878 г. такива гагаузи са побързали да се изселят към Анадола, считайки се за анадолци — уви, с български произход. Милетич е отбелязал при своите обиколки редица гагаузки села, които в днешно време въобще не се водят за гагаузки: около Шабла, Балчик и квартал „Виница“ на Варна.

Константин Иречек при своите „Пътувания по България”, стигайки до провадийските съртове и с. Петров дол (Дерекьой), отбе
лязвайки „От това село се открива   широка гледка. На север се вижда краят на еднообразната Добрудка, за начало на която тук считат видимия хълм Ясъ Тепе (Плоска могила). Най-близките села на север са гагаузки, но вече полупобългарени” /Иречек 1974:919/. Това е отразено през втората половина на ХIX век. Масово така наречените гагаузки села се връщат към българската си принадлежност, започвайки да говорят на български.

Този процес красноречиво показва, че с понятието гагаузи са наричани онези българи, приели за разговорен езика на своите господари, но вярата и културата си запазват, каквато е в помислите им от деди и прадеди. Гагаузите се родеят и сродяват само с българи и гагаузи, те не се смесват с други народности извън българската. Там, където е възможно, те са в ендогамната общност – вътре в кръга на техните родове и колена. Такива бракове са характерни за почти всички етнографски групи на българите, но е и опасно като явление, тъй като при омесването на бракове и сродяване на близки xopa се пораждат и аномалии. Тези ендогамни общности са вече отживелица. Всеки създава брачни и съпружески отношения с когото пожелае, а не както е повелявала традицията до преди няколко десетилетия. Понятието гагаузи за голяма част от българите е свързано с  xopa, говорещи на особен турски („тюркче”), без обаче да ги смятат за турци или мюсюлмани.

Нещо повече, сред българското население и доceгa живеещо в смесени райони с говорещи на турски е запазен феноменът, насаден от столетия да се говори на турски. Това е ярък пример за колонизация и претопяване в езикова и социална среда столетия наред. Това си е чиста проба гагаузлък. Вместо да се разговаря на български, събеседникът тypскоговорящ започва да говори на турски. Понякога дори фрапиращо се демонстрира незнание на български при положение, че става дума за хора с минимум основно или средно образование. Това е вид усвоена практика, наложена открай време. Ползуваш благата и придобивките на родината България, а в помислите си почиташ  „майка Турция”, която за такива хора е „ана ватан”.

Изложеното дотук е опит да се представи на преден план първо, чe гагаузите са стари (вехти) българи, за каквито се и считат. В сбитото съдържание на статията са показани прилики и разлики между самите гагаузи. За пръв път се прокарва теорията, че една част от гагаузите са Волжки българи, а не са селджукски турци, за каквито има стремежи да бъдат оприличени. Приносът е в това, че се щрихира неотменната връзка до XV век между Дунавските българи и Волжките. За добро или за зло Дунавци и Иделци (Волжани) изповядват и християнство, и ислям. Това е позволило на някого да се опита да манипулира и историята ни по този начин. Гагаузите в бежанските процеси на XIX в. по време на Руско-турските войни се разселват също в Бесарабия, Молдова, Украйна и в Северна Добруджа. За жалост, в някои райони това население с помощта на „добри приятели” пoeма в посока, различна от изконното си направление, но такава е съвременната игра на картата на етнодемографските процеси.

В заключение можем да кажем, че гагаузите са неделима и изконна българска частица, както и парче от етнографската ни действителност. С това считаме, че работата не е завършена окончателно. Има твърде много неизследвани моменти от културата, от семейните празници, обреди и обичаи, особено погребалните. Гагаузите заслужават своето внимание и почит от нашите изследователи и учени. Изконно право е на изследователи от гагаузки селища – на автори като Диана Димитрова от Виница и още други историци, краеведи и етнолози, да бъдат извършени проучвания на терен в селища с гагаузко население. Това е проблем, засягащ националната ни култура, който не търпи отлагане, докато времето не е заличило все още и малките отломки, останали от тази гpyпa.  

БЕЛЕЖКИ В ТЕКСТА

    Ангелов 1971. Ангелов, Д. Образуване на българската народност. С., 1971

    Ангелов, Чолпанов 1994. Ангелов, Д, Чолпанов. Б. Българска военна история през средновековието X-XV в., С.,1994 

    Блъсков 1901. Блъсков, Р. Автобиография на Райча Илиев Блъсков. –В: Сб. НУНК, кн. XVIII-1901.

    Блъсков 1976.  Блъсков, Ил. Спомени-под редакцията на Д. Леков. С., 1976, С.1985 

    Блъсков 1985. Блъсков, Ил. Спомени, С.1985

    Боев 1988. Боев, Емил. Из пътищата на Лудогорието.  -В: Материали за миналото на разградския край. Рз, 1988, б-27

    Боев       2006. Боев, Е.      Междубългарски наименования прозвища       и прякори(с кратьк        речник). С., 2006   

     Граматикова 2011. Граматикова, Н. (Неортодоксалният        ислям         по българските земи. Минало и съвременност). С., 2011 

    Димитров       1986. Димитров, Стр.   Извори       за българската    история, XXVI,C., 1986

     Димитрова l999. Димитрова, Д. Теренната работа в етнолингвистичните изследвания. -В: Украйна и България. Етнокултурни и етнолингвистиини аспекти .С., 1999, 87- 135

     Занетов 1933. Занетов, Гав. Български народна песни от с. Конгаз, Бесарабия. -В : Списание на Българска Академия на Науките - БАН, кн. ХІV, С., 1933, 121-143  

      Имен 2001. Имен, Бахши. Джагфар тарихы, С. 2001

      Иречек 1974. Иречек, К. Пътувания по България, С.,1974 

      Касабов 2013. Касабов, Й. Възрожденски ценности и иновации в съвременния бит. -В: Понятия, Ценности, Промени. Историята. Време и реалности. В.,2013, 62-76

     Колев 2002. Колев, Н. Българска Етнография (Етнология), ВТ., 2002, VI преработено издание

     Мутафчиев 1993. Мутафчиев, П. Мнимото преселение на селджукски турци в Добруджа през XIII в. -В: Изток и Запад в европейското средновековие, С., 1993, 199-337

     Мутафова 1994. Мутафова, Красимира. Към проблема на османските методи на завоевание (Историографски модел на представяне през XV век). -В:   Трудове на Великотърновски университет „Св.св. Кирил и Методий”, Исторически факултет. T.32, кн. 3, ВТ, 1994, 159-180

Псевдонимите на Васил Левски – код към мисията му на революционер

В рамките на няколко дни в последната десетдневка на м. август 2023 г. в ТИЦ „Мелницата“ и в салона на НЧ „Паисий Хилендарски в град Балчик бе проведено деветото издание на Международен форум „Българско наследство“ с директор Маруся Костова - председател на едноименното сдружение - инициатор на събитието, което е единствено по рода си в Североизточна България. Конференцията в частта за етнологията на българите бе с водещ доц. д-р Елена Рацеева от Кишиневския университет в Молдова. Представени бяха над 20 доклада, разнообразни по съдържание. Сред тях бе и разработката за прякорите на Апостола на свободата, провокирана от едно пусещение преди десет години в Национален музей „Васил Левски“ в град Карлово, където на видно място бяха изписани тайните имена на Васил Левски (Васил Иванов Кунчев).

Както е известно, псевдонимът е измислено име, използвано от някого като алтернатива на неговото официално име. Филологическа разшифровка на псевдонимите на българската историческа икона Васил Левски показа, че „преводът” им е своеобразен код към мисията му на революционер. Половината от 24-те тайни имена на Апостола са с турски произход, 11 са с български и едно е румънско.

Прави впечатление, че част от българските му „определения” са почти еднотипни и се допълват взаимно: Драгню, Драган Мирчов, Драгойчо, Драгомирчо, Драгойчо Иванов. От тях научаваме, че Левски е „страдащ човек” , „за когото светът е мил”. Интересен привкус внася името му Вълчо Драгньов, т.е. „стопиращият злите сили, за да дойде добрина”. Този момент се потвърждава и от името Никола Раанелов, тъй като прочитът му може да звучи като „побеждаващият раните (злото)”.

Румънският псевдоним Станкулеску добавя още едно ценно човешко качество към представата за Апостола: „бодрият, будещият се рано”. Към него прибавяме и българското Тропчо („пъргав, мобилен, скитащ, неуловим, ведър”). Приличащият на чиновнически подпис псевдоним И. Ив. Марков би звучал така: „този, който прати (описа) благото евангелие”. Защото само Евангелието на Марко проповядва 8-те благини, докато в останалите три евангелия иде реч повече за апокалипсиса.

Турските тайни именни описания на Васил Левски по традиция са по-описателни, поетични и заредени с възхищение. С помощна при превода от турски и персийски езици на специалиста по източни езици Огнян Георгиев от Силистра – дългогодишен специалист в „Държавен архив“, научаваме по нещо от тях за личността, битността и ореола на Левски.Те извървяват пътя от определението „добрият
батко”, „умният батко” (Асан ага и Афъз ага) и „баткото на Ибрям, т.е. на скромния (турски) човечец (Ибрямаа Адонлу). При турците Ибрям е все Иванчо за българите и Костика за румънците. „Знаещият Корана” е Афъз ефенди), „прославеният отшелник” е Дервиш Мехмет Кърджалъ, „могъщият пратеник от синьото море” е Аамудая Дирнели). Така стигаме до „сина на видинския лъв” (Асланоглу Видинли),  „сина на монаха, силен като лъв” (Аслан Дервишоглу) и „сина на странстващия отшелник, носещ най красивото име (Мустафа)”.

Специално внимание заслужават имената, съдържащи определението „хаджи”: Хаджи Ахмет съръ Азис Рашидоглу („драгият и нежен монах с волна душа, сторил поклонение, т.е. хаджилък)”), Хаджи Ахмед саръ чизмели кърмъзъ („посетилият светите места странстващ монах, изработващ жълто-червени чизми”, т.е. готовият да пролее кръвта си в името на пълната всеотдайност към идеята). Естествена комбинация към най-дългото име на славния карловец на турски е и псевдонимът му Небол чизмели кърмъзъ, т.е. господин пъстър ботуш.

Васил Левски (на стария правопис Василъ Лѣвскій) е най-известният псевдоним на всепризнатия символ на Българското възраждане от края на 19 в. Заедно с Джингиби (Неуловимият), станал популярен преди близо 50 години чрез сериала „Демонът на империята”. И редом с най-тиражираните – Апостола  (от гр. „пратеник“) – една алюзия с учениците на Христос, призвани да разпространяват мисията му на духовен водач. Също и Дякона (от гр. „служител“) – духовно лице от низшата степен на клира, което обаче своето запазено място при провеждане на богослуженията, в случая в участието в голямата революционна борба за освобождението на България.

Най-новата книга на д-р Йордан Касабов - „Милостта на времето“, с прощъпулник представяне на международен форум в Балчик

 

Най-новото изследване на д-р Йордан Касабов – „Милостта на времето“, е плод на непрестанните дирения на един вечно търсещ автор, чиято будна съвест и висока академична подготовка го тласкат да потърси отговори на премълчавани или неглижирани досега въпроси, свързани със съдбата на българското население, приело исляма по време на османското владичество. В книгата се разгръща тезата, че макар част от нашия народ да сменя вярата си, за да се спаси от дискриминацията, непосилните налози и кръвния данък, то тези хора са намерили начин да пренесат през вековете спомена за своя род и потекло. В защита на тезата авторът подбира три основни групи аргументи, разположени във възходяща градация: логиката, историческите факти и етнологията. Книгата бе представена в панела за етнологията на българите по време на Международен форум „Българско наследство“, проведен в перида 24-26 август 2023 г. За  нея пред аудитория от България, Румъния, Молдова и украйна говори доц. дфн Тодорка Георгиева - преподавател във Филиал Силистра на Русенски университет „Ангел Кънчев“, която е автор на единия от предговорите. За труда на Касабов четете също тук: www.jordansilistra.blogspot.com/2023/08/blog-post_23.html.

Логическите аргументи са почерпани от впечатленията и размислите на Йордан Касабов при дòсега му с български и чуждестранни учени, които, изследвайки произхода на българите – мюсюлмани, стигат до заключението, че те са потомци на местното помохамеданчило се население, а не на преселени турци. На същите изводи навеждат личните наблюдения, срещи и разговори на автора с български мюсюлмани. Една част от тях са наши съграждани и макар да знаят от дедите си, че имат български корени, не го афишират. Други са се установили в Република Турция през различни моменти от новата и най-новата ни история; те говорят български език и го употребяват в своето ежедневие, а нерядко и в деловите си отношения. Макар да обичат България като своя родина, финансовият им интерес ги задържа в нашата съседка заради нейната стабилна законова основа.

 Убедителността на всички тези аргументи е силна, защото почиват на споделени свидни спомени и на разкази за удивителни човешки съдби. Колкото и логични да са, доказателствата от този порядък имат характера на лично мнение, затова не са неоспорими. Нужни са аргументи от по-висока степен. Ето защо Йордан Касабов подбира и поднася реални исторически факти, които подкрепят и доказват неговата теза, че мюсюлманите в България не са наследници на османските турци и не принадлежат към турския етнос.

В първите четири части на книгата се изтъкват свидетелствата на съхранените архивни документи – султански заповеди (ирадета, фермани и укази), узаконяващи произвола над християнското българско население; на административни документи, съдържащи данни за имената, отличителните белези, родителите и родното място на отнетите и потурчени български момчета, част от които запазват в себе си своята вяра и отричат пророка Мохамед; на етнографски карти, изготвени и публикувани от изтъкнати европейски учени, показващи, че по време на османското владичество нашият народ заема обширно пространство, като в Източна България преобладаващо е българското по произход население.

 С особено внимание авторът се спира на въпроса какъв е ислямът, изповядван от еничарите, тъй като по това време в империята се разпространяват по-толерантни към християнството религиозни движения, които успяват да приобщят големи маси от адепти – както обикновени хора, така и социално издигнати, каквито са били еничарите. Изяснена е ролята на богомилите торбари (влели се в исляма след XIV в.), на народния ислям и на Бекташийския орден за привличането на големи български маси към мюсюлманството, като същевременно ги правят съпричастни към древни източни религиозни общества и практики.

Йордан Касабов не подминава съществуващите противоположни мнения на някои чуждестранни учени, които твърдят, че в периода XV–XIX в. българският компонент по нашите земи е твърде незначителен и клонящ към изчезване – нещо, с което авторът категорично не е съгласен. Затова той се насочва към проучване на скритите послания, запечатани върху каменните надгробни мюсюлмански паметници в Североизточна България, които провокират вниманието му с изсечените върху тях древни символи и знаци, неприсъщи на исляма.

 Каменните надгробия са неопровержимото етноложко доказателство, че в българския народ трайно присъства българо-мохамеданският елемент, чиято вековна заслуга се изразява в това, че е съхранил спомена за своя произход, като го е изсякъл върху камък, втъкал го е в носиите, извезал го е върху ризите, вплел го е в обредите и ритуалите, за да го знае и да го възкресява непрестанно. Тези паметници на материалната култура стават абсолютният и неоспорим аргумент, който подчертава силата на логиката и на историческите факти. Чрез тях е бил запечатан споменът за рода и е бил отправен заветът към бъдните поколения; те са едновременно указатели и пазители на народността, която е бивала скривана в ежедневието.

 Книгата на Йордан Касабов е задълбочено изследване с научно-приложен характер. Тя продължава темата за вечното в учението на българското богомилство, като я доразвива с наблюденията за неговото проектиране в различните разклонения на т. нар. народен ислям и за каменното му превъплъщение в мюсюлманските надгробия по българските земи. Всеотдайността, с която д-р Йордан Касабов се е потапя в своите проучвания, е пословична. Именно на нея дължим изпреварилата своето  време книга „Милостта на времето“.