Есенното равноденствие мина - политическият гонг кани кандидатите за народни представители на предизборна борба

 Най-актуалното съобщение от Районна избирателна комисия Силистра има следното съдържание: 133-ма (112 мъже и 19 жени ) от 27 политически субекта – 18 партии и 9 коалиции, са кандидатите за народни представители за участие в изборите за 51-во НС на Република България в 20-и МИР Силистра. Това е станало ясно след регистрираните заявления от политически сили с последващи решения на Комисията от 24.09.2024 г. Най-възрастен сред кандидатите е 82-годишната Надежда Таскова от листата на ПП „Български национален съюз – НД“, а най-младият кандидат е от същата политическа сила и това е 22-годишният Тони Стойков. ПП „Социалистическа партия – Български Път” е единствената от регистрираните на национално ниво в ЦИК, която е без участие в област Силистра.

За разлика от други избори, в ролята „сам юнак на коня“ са кандидати на малък брой партии и коалиции (2): ПП „Бригада“ и „Правото“. Техен контрапункт с „пълни листи“ – 8 кандидати, 6 партии и коалиции: КП „ГЕРБ-СДС“, КП „ПП-ДБ“, КП „ДПС-Ново начало“, КП „Алианс за права и свободи“, КП „БСП – Обединена левица“, ПП „Величие“.

Според статистиката жени (между една и две) са кандидатирани от 15 партии и коалиции – като водачи са само в „БСП – Обединена левица“, „Възраждане“ и „Правото“. Предвид спецификата на имената в някои от партиите е възможно да има и други дами, които не „разпознаваме“ от първо четене. Характерно звучене, предизвикващо различни спомени и асоциации, имат абревиатурите на някои от партиите и коалициите: БТР, КОЙ, МЕЧ, ДОСТ. А други, като „Булгари“ и „Моя страна България“, също имат своите неочаквани, послания към избирателите, вероятно планирани от своите създатели. Предвид много обстоятелства през последните избори не са изненада водаческите места в листите на кандидатите на основни играчи в политическия ни живот.

В „ГЕРБ-СДС“ настоящият народен представител от последен на предишните избори стана първи в подредбата за предстоящите. Във „Възраждане“ настоящата депутатка на партията е първа за втори път в родния си регион. От „БСП – Обединена левица“ бе потвърдено предишно участие на водача на листата, но вече от подгласна влиза в лидерска позиция. За ПП „Величие“ пръв е народен представител в предишен формат на НС –тогава от друга коалиция, но е водач на втори поредни избори). Повторен опит за влизане в НС прави водачът на КП „ПП-ДБ“.

Начело на КП „Алианс за права и свободи“ е дългогодишен народен представител, включително настоящ от досегашния формат на ПП ДПС, на която бе и сълидер. Не сме броили за кой пореден път пръв е водачът на ПП „Партия на целените“. Отново един и същи хора в сравнение с предишните избори са начело на КП „Синя България“, „Има такъв народ“, „Глас народен“, „БНС-НД“, БСДД, а в МЕЧ вторият е станал първи. При по-внимателно взиране може да се намери и „движение“ на едни и същи хора, но като водачи на различни от предишни формации.

Прави впечатление, че все повече намалява участието в листите на няколко категории хора: лидери на партии на регионално и местно ниво и знакови представители на обществено значими професии – лекари, учители, културтрегери. В голяма степен отсъстват известни личности от бизнеса и сферата на селското стопанство – земеделски кооперации, сдружение и т.н. Не са налице специалисти с ангажименти и роля в неправителствени организации и синдикати. Не са изкушени да се включат или не са поканени за депутати спортисти с постижения и резултати. Незначително видим е балансът между пол, възраст, професия, представителство от административни единици (град – село, общини). Не е значимо в количествено отношение в листите присъствието на действащи общински съветници от различните политически сили и общини, макар че тяхна работа е да бъдат представители и за по-високото законодателно ниво – българския парламент.

В повечето листи се „въртят“ едни и същи имена, като на някои от тях дори не са сменени местата, примерно, защото са заслужили по-голямо доверие на база на предишно свое участие в своеобразната изборна надпревара. Реално погледнато, вероятно по причина на големия брой парламентарни  избори, проведени за кратко време – близо десетина за малко повече от три години, не са много желаещите да се поотъркат публично в палитрата от партийни „бои“. Допуска се, че е възможно и вътрешно-партийни интриги, както и друг вид „борби“, да влияят на подбора на кандидати, но е възможно и да липсва въображение при търсенето на кандидати да представляват народа на Добруджа в НС на България. В някаква степен всичко това влияе и на поведението на партиите в предизборната борба, защото няма достатъчно изявени лидери, подготвени говорители, ясни и категорични послания в политическата препирня, както и правещи впечатление на избирателите добре структурирани програми.

Някак схематична и свита в пространството стана политическата агитация – основно чрез социалните мрежи, в по-малка степен в сравнение с предишни години при преки срещи с избирателите, все по-скромно в медиите на хартиен носител, а символично дори в електронните им варианти. Разчита се все още на билборда да каже „Здравей“ на избирателя, както и на най-остарялата форма – плакатната, която отдавна не „осигурява“ някога вездесъщите хипотетични 10%. Причините може да търсим в различни посоки. Сигурно има недостиг на средства и на умения от страна на хората, от които зависи „всичко това“.

Пасивна е скритата подкрепа от страна на бизнеса, защото представителите му нямат очаквания за по-добра бизнес среда. Има умора в обществото и сред политическия елит. Неясно е бъдещето на политическия хоризонт на принципа „след изборите – кой с кого е в мнозинство и евентуално в управлението“. Разбира се, целият този процес е в зависимост и от други фактори – външно влияние от Запад, от Изток и от „столицата на Европа“. Важен е отзвукът от проблемите в „международното положение“ – предстоящите избори в САЩ, войните по света, разместването на пластовете в отношенията на бизнес ниво между континентите и водещите в тях държави и пр.

Мандалото с регистрацията по традиция падна в законния срок. ЦИК и РИК-овете по места се произнесоха. Партиите, коалициите и техните кандидати са ясни. Време е утре – 27 септември, гонгът да удари, поканвайки кандидатите да се явят премени в екипите си на ринга, тепиха, паркета, сцените, залите, площадите, мегданите и парковете, за да се премерят в очите на избирателя чрез силата на думите, жестовете, усмивките и сбърчените вежди. От опит знаем, че накрая не винаги побеждава най-добрият и най-убедителният, но които и да са нашите четирима представители от Крайдунавска Добруджа – тяхна е волята как да гласуват от наше име в следващия национален законодателен политически колективен орган, на чиято сграда все още пише „Съединението прави силата“.

 

Научна конференция „Културни наследства и общности“, посветена на 50-ата година на Музея на Дунавския риболов и лодкостроене в Тутракан

 

Община Тутракан с кмет д-р Димитър Стефанов и Исторически музей – Тутракан с директор Петър Бойчев – почетен гражданин на Тутракан, подготвят научна конференция „Културни наследства и общности“ с научен ръководител и модератор на първата научна сесия проф. д-р Николай Ненов– директор на партньор в организацията на форума – Регионален исторически музей – Русе Той е с в двудневна програма на 17 и 18 октомври т.г. и е посветен на 50-ата година на Музей на Дунавския риболов и лодкостроене.

На неговите „Ретроспекции и перспективи“ е посветен встъпителният доклад на Величко Атанасов от музея на града домакин. В конференцията ще вземат участие автори на доклади и изследвания от Русе, Тутракан, Силистра, Варна, Ловеч, Шумен, Габрово, Враца – представители на различни среди – академични, научни, музейни, административни на национално ниво, етнографски и др. 

Област Силистра е представена с няколко докладчици, освен вече споменатия г-н Атанасов, а именно: Доц. дфн Тодорка Георгиева, Русенски университет „Ангел Кънчев“ – Филиал Силистра, която е модератор на третата сесия  („Рибарството като поминък и съдба в крайдунавските градове); д-р Йордан Касабов – етнолог от Силистра („Рибата – мит и път в живота“), д-р Наталия Симеонова – РИМ Силистра (Действия на румънската окупационна власт (1919-1940)за сриване на българската духовност, образование и култура“); Йордан Георгиев – журналист от Силистра („Рибарството в Силистренския край в прозореца на публикациите в най-старите вестници в Крайдунавска Добруджа“); Калина Михайлова – педагог и носител на наградата „Пазител на традицията“ от с. Шуменци, общ. Тутракан („По пътя на корените – от Черна до Белица с болка и любов!“).

Самият Исторически музей Тутракан се представя чрез своите уредници, специалисти и сътрудници с няколко разработки: Румяна Симеонова  („Развитие на лозарството в Тутракан до края на ХХ век“); Даниела Радулова („Православно християнско братство към храм „Св. Николай” в Тутракан“); Екатерина Николова-Цанева, Лидия Тотева („Тутракан през погледа на чуждестранни пътешественици през XIX век“). Радка Трифонова от СУ „Христо Ботев“ – Тутракан („Културно наследство в музейната педагогика – иновационна образователна технология за учители и музейни специалисти“).

В програмата са предвидени и съпътстващи акценти: посещения на музей „Тутраканска епопея – 1916“ – Шуменци и на Музея на Дунавския риболов и лодкостроене, откриване на изложба „Речни вълнения“ и концерт. Гостите – участници в конференцията ще бъдат настанени в комплекса „Рибарска махала“, която е единствена по рода си в Европа, както впрочем и по своето съдържание музеят – юбиляр.

По публикация в интернет, „Етнографски музей „Дунавски риболов и лодкостроене“ в Тутракан е част от Историческия музей на града и е открит през 1974 г. Създаден е, за да съхрани богатата материална и духовна култура, обществено устройство и бит на българите от крайдунавските рибарски селища. В края на ХІХ и началото на ХХ век град Тутракан е център на дунавския риболов. Експозицията е в сграда, построена през 1907 година, и е разположена в 7 изложбени зали, разполага с два аранжимента на интериор и с минераложка изложба“.

ЙОРДАН ГЕОРГИЕВ

В Силистра излезе книга за деца с автор Милка Трендафилова от Калипетрово

„Кукури-гу-ригу-ригу“ е най-новата книга на Милка Трендафилова от село Калипетрово, този път посветена на деца, тъй като съдържа произведения написани специално за тях. И о тази причина всяко от тях е допълнено със съответно изображение. В повечето случаи това са рисунки на деца от четвърта група  на Детска градина „Роза“ – град Силистра с директор Цветелина Иванова. Консултантската работа е дело на екип в състав: Иванка Славова, Ваня Христова и Диляна Трендафилова от същата детска градина. Книгата е в богата цветова гама и е в малък тираж, спонсориран от съпруга на авторката – инж. Дяко Трендафилов, на когото тя посвети предишната си книга „Пътят на един инженер“ (www.kvorum-silistra.info/news/34519), и от инж. Никола Митиков. 

В предговора Трендафилова отбелязва, че е автор на 11 книги, включително с текстове на „народни песни“, както и посветени на краеведска тематика, но за пръв събира в общ сборник над 60 „стихотворни творения“, в които герои са животни, плодове, зеленчуци и растения. Чрез тях оживява природата в цялата си естественост и прелест. В този смисъл книгата е ценна, защото, попадайки в ръцете на дете, то от нея ще научи достатъчно, за да продължи своя интерес в други подобни и в специализирани албуми. Похвална е полиграфичния изглед на книгата, дело на Издателство „Ковачев“.

Книгата е калейдоскоп на заобикалящата ни природа. От векове хората живеят в общности, в които изявата става чрез труд и забава, в зависимост от характерните за момента модели, образуващи канавата на съответните цивилизационни процеси. За съжаление това все повече се случва в затворени пространства, в застроени територии и далеч от майката природа. И тук дори не говорим за разграничение от загадъчната джунгла, от бедните на живот пустини, така също от безкрайността на моретата и океаните. Все по-мощна със своето въздействие е властта на непрякото междуличностно общуване в условия на зависимост от техниката и електрониката във всичките им проявления.

Растат поколения, които все повече нямат досег до външния свят – не са газили в росна трева, не са се спъвали в угар в току що изорана нива, не са преминавали през гъста гора, не са брали кокичета и минзухари, не са мирисали здравец или друго дъхаво цвете, не са чували „на живо“ песен на щурец, жужене на пчела, писък на птица, рев на животно, шум на планински поток и пр. Общуването с ботаническите и с животинските видове на практика е сведено до минимум, най-често благодарение на картинка върху хартия в учебник, книга и списание или на нейно виртуално проявление в интернет и телевизионния екран.

И до такава степен всичко това е маргинилизирано, че опасно голям брой хора на различни възрасти вече не знаят нищо за това как точно се случват нещата в живота. Често дори понятие нямат откъде идва храната и как тя стига до трапезата, да не говорим за разпознаване на растения и животни. В този смисъл намирам за ценна книга като настоящата, дело на най-активния през последните години автор на литературни произведения в област Силистра – Милка Трендафилова от село Калипетрово. Поредното предизвикателство, с което тя ни среща, е нейният сборник със „стихове“, насочени към вниманието на децата от най-ниската възраст.

Своеобразните относително успешно римувани мини есета могат да бъдат интересни и за по-възрастните, особено за тези, които искат да си припомнят своето безгрижно детство или преживявания на открито, в специализирани паркове или в специално изградени научни обекти, създадени с демонстарционна цел. Със сигурност сред тях ще са т.нар. селски чеда, които имат спомени за кукуригане на петел в ранни зори, за кудкудякане на кокошки в курник, за блеене на овце и кози в кошара или на паша, за лай на кучета, за рев на коне и магарета, за летеж на ефирни пеперуди, за полет на птици и т.н.

Десетките малки свои живописни словесни творби Трендафилова реално е събрала в своего рода журнал, посветен от нея на непринудени срещи с различни „представители“ на два вездесъщи стожера, оформящ света от векове насам. Това са флората, т.е. комплексът от растителни видове, и фауната – наличният животински свят. Някои от възпетите „екземпляри“ са на „изчезване“ от погледа на публиката. Други са се покрили по една или друга причина от нашето внимание и са част от миманса, запълвайки в нашето съзнание графата „и други“. Спокойно може да кажем, че едва ли не е по-голяма възможността да ни се привиди НЛО, отколкото да имаме „работа“ с тях, населяващите майката природа.

Книгата отваря врата към теми, представянето на които е полезно за подрастващите, защото написаното по един неподражаем начин може да развие фантазии, да предизвика интерес и да насочи мисълта за преодоляване на недостиг, за който по-горе бе отворена дума. В критичния литературоведски поглед към текстовете може да се намерят пролуки, пресъздаващи впечатление за липса на поетична изящност, но за сметка на това авторката е близка до истинската картина на случващото се в природата. В съдържанието наблюдаваме присъствие на „героите“ –растение, цвете или животно. Те са в действена позиция, към тях човекът – най-често дете, но и хора от различни възрасти, проявяват отношение и осъществяват близки срещи с въпросния „вид“.

Важно е да се отбележи, че всичко разиграно в пресъздадените ситуации, е свързано със съжителството, с взаимовръзката на нас, одушевените същества от групата на хомосапиенса, с тях – „всичко друго“, което ни заобикаля и е част от космогона. Разиграните случки, диалозите, оформените съвети и предупреждения за неприемливо поведение се вписват органично в калейдоскопа от представени ситуации. Видим е стремежът да бъде показано доброто (положителното) начало, одухотвореността, умението да се другарува, да се разговаря, а и в определени ситуации да се договарят отношения.

И всичко това в името на реда с идеята всеки да си знае мястото и ролята в живота. Трендафилова се е постарала да ни покаже настроения в различните времеви сезони и на разнообразни територии – вкъщи, на двора, в мазата и в кошарата, на полето и в гората, както и в ефира на небето. Книгата е многоспектърен пъзел, част от който сме всички ние, населяващите тук и сега планетата Земя, все по-малко познавана и обичана от нас, макар тя да е нашият единствен дом.

Йордан ГЕОРГИЕВ

Църквата в Попина описана в книга на краевед

„Църквата на село Попина“ е поредната книга на просветния деец, общественик и краевед Илия Равалиев от град Силистра, който е родом от крайдунавското село в община Ситово. Творческият му труд е подкрепен от Доростолска епархия и от членове на НЧ „Никола Вапцаров“ – село Попина. Авторът е посветил поредната си книга на своето потомство – дъщеря, син, съответно на зет си Йордан и снаха си Красимира. Книгата на практика по своето съдържание има по-широк от религиозния си характер, защото сдава информация за селото – етнически състав, демография, местоположение и т.н. Данни за училищна и читалищна дейност, както и за други моменти от живота в селото от времето на Възраждането до 2020 г. също са намерили място в разработката.

В някаква степен настоящата е продължение на предишна книга на Равалиев – „Попина през вековете“, представена в Попина през м. октомври 2022 г.(https://jordansilistra.blogspot.com/2022/10/blog-post_4.html), а в Силистра нейното повторно представяне предстои. При това заедно с книгата за църквата и с друга негова творба „Послед
ните години на педагогическото училище в Силистра“ (https://jordansilistra.blogspot.com/2022/05/60-5.html), която също ще бъде обект на внимание в бъдеща литературна среща с Илия Равалиев – в миналото учител и школски директор, общественик – общински съветник в Силистра, както и експерт – служител в РУО на МОН в крайдунавския град.

Българо-френското-монголско етно трио отново с концерт в Силистра

Два традиционни лъкови инструмента – „българска гъдулка“ и монголски „морин хоор“ в ръцете на виртуозите – родения в Силистра Димитър Гугов и азиатския му колега Енхджаргал Дандарваанчиг, съпроводени от френския перкусионист Фабиен Гюйо. Иначе казано триото Violons Barbares – една от най-ценените в света в сферата на етномузиката, отново ще гостува в Силистра. Този път на 22 октомври т.г., за да изнесе пореден запомнящ се концерт. Групата е създадена във Франция от гъдуларя Димитър Гугов – наш съгражданин добруджанец, живеещ в Страсбург. Тя препуска от 2008 г. насам с турнета по целия свят - от Париж до Бразилия – понякога маршрутът ѝ спира за няколко дни и в центъра на Балканите – България. А заради Гугов да станем част от музиката ѝ имаме привилегията и ние от крайдунавския град. 

Така също от Монреал до Нова Зеландия. През 2024 година европейското им октомврийско турне минава обаче и през няколко български града, включително отново Силистра, още във Варна, София и Пловдив.  През 2023-та „Варварските цигулки“ представиха в драматичния театър новия си четвърти албум „Чудовища и фантастични същества“, с които възнаградиха с настроение и силистренската публика. Този октомври групата се завръща с един енергизиращ концерт! Ще чуете любимите бомбастични обработки на песните „Крушовица“, „Седенки“, „Джоре Дос“, „Олелия“, но към тях са прибавени и…нови изненади. Ще бъдете смаяни от космическия глас на Енхджаргал Данадарваанчиг – Епи, който ни отнася в тайнствената монголска пустош. Той води със себе си монголската конеглава цигулка, която има неповторимо звучене.

Инструменталисти виртуози, родом от Крайдунавска Добруджа, в концерт с балканско звучене в Женева, Швейцария

В Salle FRANK-MARTIN в Женева - Швейцария по случай Деня на независимостта на България - 22 септември, макар и няколко дни по-късно, Сдружение „Конкордия за музика и изкуство” и Сдружение за българска просвета, култура и традиции „Д-р Стамен Григоров”, с любезното съдействие на Постоянната мисия на България към ООН в Женева, ще проведат концерта БАЛКАНСКИ НАСТРОЕНИЯ. В него ще участват и двама музиканти виртуози, чийто творчески път започна в Крайдунавска Добруджа - кавалджията на планетата Теодосий Спасов (родом от Белица, Тутраканско) и китаристът Димитър Иванов - майстор на вълнуващи изпълнения на десетструнен вариант на древния инструмент, който е роден и израсъл в Силистра. Заедно с тях на сцената ще са китаристите Атанас Уркузунов и Георги Василев, както и Ирина-Калина Гудева - контрабас и вокал. 

Проектът „Балкански настроения” е празник на синергията и съпричастността между петима виртуозни артисти, всеки от които носи своя опит и музикална чувствителност. Заедно те изследват нов репертоар за квинтет, който се отличава със своята спонтанна и емоционална музикална естетика. Завладяващите мелодии, сложните ритми и богатите културни традиции на Балканите, събрани в симбиоза между три жанра: класика, джаз и фолклор.

Православен свещеник добруджанец освети първото българско неделно училище в румънския окръг Телеорман

От настоящата учебна година децата от комуна Извоареле в Република Румъния, които са от български произход, ще имат възможност да учат езика на своите родители и предци в първото Българско неделно училище „Три чешми“ в окръг Телеорман в северната ни съседка. Училището бе осветено от отец Михаил Михайлов от село Шуменци, като представител на Тутраканска духовна околия на Русенска епархия. Той гостува на встъпителното тържество със своята съпруга презвитера Калина Михайлова – по професия учител, а през последните години и колекционер на български народни носии. Репортаж от събитието представи MEDIA SUD TV.

За двамата радетели на българщината това е поредно гостуване в Румъния по покана на тамошни дейци на културата и народното творчество от двете страни на река Дунав. В Извоареле те посетиха и местния краеведски музей, в който е съхранено народно богатство, представящо бита на българите, пренесен от другата страна на реката при поредното преселение в условията на османското владичество. По публикация на БТА: „Учебната година бе открита с питка и здравец, както повелява традицията. Децата бяха посрещнати в класната стая със сини балони, лакомства и учебни помагала на всеки чин“.

Готовност да организират и свой духовен пристан на образователна основа са заявили и от Съюза на банатските българи в Румъния. Над 20 са учениците, на които от България са им пратени учебници, включително по религия, дарени от различни институции и събрани по частен път. Посланикът на страната ни в Румъния Радко Влайков бе официален гост на събитието, съобщиха за БТА от дипломатическото ни представителство. В тържеството се включиха местният кмет Дан Гена, който е съдействал на начинанието, и Михай Леку – президент на Асоциация на българското малцинство „Български извори” в Извоареле, където живеят над 2 500 души.

В Уикипедия четем, че „Според оценки на БНР през 2002 година почти всички в селото са етнически българи. Смята се, че предците им са се преселили от земите на днешна България през XVIII и XIX век, дошли от селата около град Плевен и че са се устроили заедно с бесарабски българи. На празника присъстваха обаче гости от Община Габрово, с които миналата година е имало осъществено съвместно събитие, също от Българск
о неделно училище „Йордан Йовков“ към посолството на България в Букурещ и от Асоциация „Българска радост“ от село Бълени-Сърби от окръг Дъмбовица.

Библиотекарят, поет и музикант Петър Бухов: Попитах „Лесно ли се ражда Бог?“…и той проплака

В Регионална библиотека „Партений Павлович“ – Силистра гостува творец, самоопределил се за „тих лирик“, т.е. за поет, който не е известен за широката публика, макар да става дума за автор на пет книги. Петър Буров – по професия библиотекар, по душа поет и с изяви на музикант, е на 63 години и е от София. Като „Човек не може да живее без да използва думите като свои приятели, дори да „свири“ с тях“. Това умозрително, но по симпатичен начин заяви Бухов още в първите минути на срещата си със силистренци, част от които бяха също поети на различни възрасти.

Пред публиката гостът обяви, че като всеки творец, израсъл във „времето“, е започнал с творби с ярки образи, защото е смятал, че подобно на мнозина е добър и талантлив владетел на словото. После със съзряването навлиза все по-дълбоко в „абстрактното“ – примерно, част от него става японската словесност, известна като „хайку“ – най-кратката изразна техника в източен стил. Тя е характерна с липсата на поетичен инструментариум, поради което е контрапункт на западни литературни явления и в случая дисциплинира Буховв като поет.

Благодарение на тази своеобразен фотографски начин на изразяване, създаден на основа от преди близо 4 века, той се оттласква от т.нар. декоративни стихове. Както се казва, „Дай боже!“ всекиму да се срещне с подходяща за него литературна форма, за да се сближи с възможности да създаде „малки чудеса“. Бухов твърди, че за един творец е важно да надмогне своето его, но ми се стори, че е скептичен по въпроса как лесно се отърваме от нарцисизма, който по принцип е дви
гател за всяко живо същество. Случи ли се първото, то тогава можем да осъществим властовите си импулси с нещо пълноценно, изписано върху белия лист.

Гостът подсказа и „рецепта“ за съвременна представа за стойностна книга, имаща освен привличащо съдържание още и изящна корица, която да събуди безкрайно много интерпретации, превръщайки се в лакмус за интереса на читателя, ставайки негов знак за успех. За стиховете си се надява, че е изпълнил мисията си – чрез тях да отвежда четящия отвъд уютния залив на духовността. Не зная колко трайно, но в паметта ми ще останат задълго словесни попадения, като „Нека дъждът бъде нашата бюлетина“, „Вместо снежни човеци правим паметници“ („когато няма сняг“), „Писането е терапевтична дейност“, „Ако имаш две очи, дай едното на третото – най-после да прогледне“, „Аз дълбоко в себе си отглеждам падащи звезди“, „Ще си отида като почивен ден“.

Повечето от тези изрази са чат от стихове, дело на госта, който можеше и да не намери пътя до Силистра, ако не е част от група „Субдибула“, за да участва с нея в концерт на площад „Свобода“ повод Празника на града – Кръстовден. При това с гост изпълнител Ели Раданова, която пък нашият добруджански „Мюзик айдъл“, той като е родом от Силистра.

И за финал от многоликата литературна среща – едновременно многозначителна, но и насърчителна, е част от стихотворението „Рождество“: „Лесно ли се ражда  Бог –  попитах светлината, тя се сгуши  в пламъче на свещ  и не отговори.  Лесно ли се ражда  Бог –  попитах любовта,  тя се сви под тупкащо сърце и не отговори.  Лесно ли се ражда  Бог –  попитах вярата, тя направи  кръстен знак и не отговори.  Лесно ли се ражда  Бог –  попитах Бог, и той  проплака“.

 

Кратка словесна разходка из омаята на Несебър - „градът с 40-те църкви“

Награда за цялостно представяне заслужи Смесен хор „Седянка“ с диригент Лидия Кулева при НЧ „Доростол“ – Силистра при участието си в Международния фестивал за сакрална музика „Богородице Дево, радуйся“. Той бе проведен за втора поредна година в Несебър – „град на четиридесетте църкви“, от които само една е действаща, а четири са със статут на музеи. Проявата бе организирана съвместно от Сливенска света митрополия, Община Несебър с кмет Никола Димитров и Народно читалище „Яна Лъскова 1905“. Седенкари участваха в дневен концерт с песни на основата на обработка на народни песни от различни краища на страната и в програма с православни църковни песнопения от български и руски автори. От името на хора и на НЧ „Доростол“ бяха връчени на домакините специални благодарствени подаръци със символи от Силистра – реплики от фонда на Регионален исторически музей Силистра.

В деня на Малка Богородица – рождения ден на Божата майка, бе втората концертна вечер, проведена на открито в т.нар. Стара митрополия –митрополитската църква „Света София“, която е една от най-старите по рода си. По същество това е древен паметник на културата – ранно-християнска базилика от VI в., която по изключение бе предоставена за концертна изява. Призната е за изключителна ценност и по тази причина е под егидата на ЮНЕСКО вече 41 години, след като става част от Листата световното културно наследство. Включително и в чест на първото посещение в Несебър от страна на митрополит Арсений, който в началото на годината бе избран от Светия синод на БПЦ начело на престола в Сливенска епархия.

В програмата участваха още Смесен хор при патриаршеския катедрален храм – София, Смесен хор „Железни струни“ – Разград (отделно бе в програмата изявата на разградска формация от катедралния храм в града), Група за автентичен фолклор – град Белово, хорове от Тервел, Троян, Сливен, Ловеч, Несебър и др. Гост на събитието, както и при откриването на фестивала предния ден, бе духовният водач на епархията, който благодари на всички участници, както и на съорганизаторите от светската власт и общия им партньор – местното читалище.

В днешно време, когато по света са актуални отново думи, като „война и мир“, „добро и зло“, както и противоречия на тема „нравствени и естетически ценности“, „природни катаклизми“ и пр., участието в духовен празник е равно да те прониже светлинен лъч. Още повече когато той е посветен на нея, носителката на небесната благодат, заслужила колективната хорова песенна молитва, за да подсили нейната чудотворна сила. По този начин всеки от участниците получи и митрополитския богослов, насочен към боголюбивите братя и сестри по повод рождението на майката на Невместиния бог, т.е. този, който не може да съществува заедно, съвместно, едновременно с нещо друго. Защото за християните тя е по-славна от серафимите – огнени пламенеещи шестокрили вестители от висш ранг, които са приближени до Божия престол, поради което са носители на първия ангелски чин.

Това бе четвъртото за годината международно участие на най-старата формация на Народно читалище „Доростол“ след фестивалите в Поморие (България) и Монтекатини (Италия), както и в Черна вода (Румъния), а предстои тази есен и представяне в Габрово. В ход е подготовката за 2025 година на тържество за 115-ата година от първото издание на Събор на хоровете от крайдунавските градове през 1910 г., като 13-ото бе през 2023 г. Засега в устен порядък да бъде негов гост покана бе отправена от страна на Маргарита Любомирова - председател на НЧ „Доростол“, до д-р Ваня Монева – музикален продуцент и от 1994 година насам диригент на Мистерията на българските гласове, който хор вече носи името на своята създателка, както и преподавател в Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. Д-р Монева проведе и импровизирана среща с най-младия певец в силистренския хор – 13-годишния Любомир Чобанов, проявявайки интерес към неговите занимания в сферата на музиката и евентуално в бъдеще време в дирижирането. Тя бе част от секретариата на фестивала заедно с д-р Георги Еленков – диригент на Патриаршеския хор, музикален продуцент в Българското национално радио и също академичен преподавател, и Анета Данаилова – диригент на състави от Бургас и Поморие.

„Духовен път“ се нарича културно-историческият маршрут в града, споменат Замория от Паисий Хилендарски през 1762 година в неговата „История славянобългарска“. Маршрутът е създаден с цел да покаже уникалността на всеки един от древните храмове в град, като се премине през петнадесетина запазени и реставрирани църкви от различни периоди. Всички те по свой начин се вписват в представата за принадлежност към бисерите на средновековната черноморска архитектура, на повечето без които няма сходни в страната. Проектът се нарича „Вяра в Несебър“ и е една разходка между стари къщи с възрожденски вид – дървени, каменни или и от двата вида.

Пред тях е изобилие от сергии със сувенири, прикриващи красиви дворни и входни врати, изящни прозорци, привличащи погледа драперии на завеси, колекции от мушкато и други цветя. На някои места между сградния фонд проблясва морето, а често ходът се спира от заведения за хранене, кое от кое по-романтични (за цените и обслужването не говорим – това е тема за друго обсъждане, а и по традиция е много индивидуално като впечатление). Нощем впечатляваща е гледката към КК „Слънчев бряг“ и продължението ѝ към град Свети Влас и т.нар. Ваканционното селище „Елените“, разположени верижно по южните склонове на Стара планина при срещата ѝ с Черно море.

Безброй светлини привличат и мамят погледа, а отделни акценти като високи хотели и искрящи виенски колела подсказват, че безспир кипи живот на млади хора, дошли да поживеят „на воля“, макар и с характерна за времето греховност. Дори когато изпуснат мярата в своето свободно от задръжки поведение, те ни напомнят, че лятото и морската почивка са време за изпускане на па́рата и за прекрачване на граници. Десетина са влакчетата, кръстосващи от 9 до 24 часа между Несебър и „Слънчака“, давайки възможност на желаещите да сменят атмосферата и да преминат през различни емоционални състояния. А на сутринта – краката водят тялото отново на плажа, където плискащите се вълни изчистват стъпките по ситния пясък. При лошо или при много горещо време никак не е уморително отново да покрачи човек в Стария Несебър по едрия като формат излъскан каменен калдъръм. Градът с вид, запазен в голяма степен от „време оно“ впрочем никак не е обширна територия, тъй като е разположени върху малкия скалист остров в метри с размери „850 х 350“.

Прави чест на несебърци, че са оставили в прохода между Стария и Новия град все така да стои на стража старата дървена вятърна мелница, за да стои кокетно като красив момент – отправка във времето и пространството. Неин съвременен контрапункт в южната част на 400-метровия провлак е Статуята на рибаря, държащ кръст, дело на скулптора Ставри Калинов. От отсрещната страна, току пред остатъците от крепостната стена – вход към града, има друг християнски символ, изграден през 2000 г. в северната част на пристанището. Там той си прави компания с малък брой стари дървени лодки и с повече като количество модерни морски превозни средства. За него, който играе и втора роля – на навигационен знак, в интернет четем: „Подобно на кръста в Приморско и този в Несебър е символ на вярата, но и на надеждата, че всяко плаване, започнало от кръста, ще завърши успешно отново тук без жертви и повреди по лодките и с добър улов“. Подобен кръст в най-южна българска черноморска посока има и в Ахтопол.

На практика малцина от гостите на Несебър ще се развълнуват откъде идва името на града – примерно дали е правилен преводът, че означава „град на Мелса“ – на името на своя хипотетичен основател преди 3 200 години. Още по-малко биха се впечатлили да узнаят, че евентуално легендарният древен баснописец Езоп е роден именно в Месамбрия около 620 г. пр.Н.е., което е намек, че вероятно е от тракийски произход. Сигурно не биха задълбали в спорове и дали наистина дорийци са първите „елини“, заселени тук – независимо колко е вярно, че са потомци на Дор, син на Елин – той пък митичен патриарх на елините. Защото, видите ли, може името им да идва от дъщерята на Океан и Тетида – нимфата Дорида-Дорис („щедрата, надарената“). За нея знаем, че е една от океанидите и е омъжена за Нерей, поради което техните 50 дъщери се наричат Нереиди.

Подобно на много градове, и днешен Несебър, който е под това име от 1934 г., има наследие освен от траки и елини, още от римляни, българи ромеи, османци, съвременни гърци, и, разбира се, отново от българи от най-нови времена. Крум го завладява през 812 г., а римляните много преди това – през 72 г. пр.н.е., а гръцка колония е станал още в шестхилядната година пр.Хр. Заради наследство от различни цивилизационни периоди през 1956 г. тогавашната комунистическа власт обявява града за „архитектурен и археологически резерват“, каквито са Старият Пловдив, Котел, Жеравна, Копривщица, Широка лъка, „Етъра“, „Вароша“ – Ловеч, Арбанаси, Мелник, Боженци и още десетина други малки и големи населени места – села и градове.

През 1983 г. културните паметници в града са прибавени към списъка за световно културно наследство на ЮНЕСКО към ООН с всички произтичащи от това предимства и проблеми. За 90 години от своето преименуване населението на града е нараснало 6 пъти – от 2 065 до близо 15 000, заедно с живеещите на адрес в КК „Слънчев бряг“ обаче, и така на практика несебърци в момента са половината от регистрираните в цялата община жители. Градът е побратим със Санкт Петербург, Будапеща, Охрид и др., но си сътрудничи с Дубровник, о. Родос, Сан Марино и градове от Малта, Турция и Гърция. За града пише известният пътешественик Евлия Челеби, посетил района през 1657 г. Любопитна подробност е, че при създаването на Българската екзархия Несебър не става част от нея, тъй като подобно и на други населени места по сегашното Българско черноморие повечето православни жители на града са гърци или гърчеещи се българи, каквито е имало и в Силистра по това време. Нали сто години по-рано точно заради такива като тях Отец Паисий вметна своето прословуто „Що се срамиш да се наречеш българин?“.

Голяма част от културното наследство на Несебър е представено в пет музейни експозиции, включително в храмове – галерии, а във видим оборот са само половината, т.е. около  20, от разкритите църкви. Археологическият музей и Архитектурно-историческият резерват са част от българското национално туристическо движение „Опознай България – 100 национални туристически обекта“. Туристическата ценност на Несебър е представена в сайта www.visitnessebar.org, в който има информация за 15 населени места, включително и за един истински оазис – Защитена местност „Калината“. Тя представлява лонгозна гора на площ от 960 дка, съхранила вековни ясени, дъбове, брястове и много храсти със 75 растителни вида, от които около 30 са декоративни, а близо 20 – лечебни.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Силистренски общоградски комитет праща изложение с предложения до централната власт в София 3 месеца след Крайовския мирен договор от 7 септември 1940 г.

За българите от по-старото поколение е емблематична рубриката „България – дела и документи”, излъчвана по материали на историци, публицисти, писатели и журналисти в ефира на националното радио в продължение на десетилетия. Популярна е обаче е идеята на основата на романтичният привкус на избледнелите фотографии от минали времена да си създаваме споменен фал „Усмивки от старите ленти“. И в двата случая имаме повод да хвърлим поглед зад рамо и за погледнем назад, за да видим с нови очи събитията и преживяванията в предишни години – нашите лични и на предците ни. Полезно е също да се четат стари вестници, за да се надникне в актуални за определен период събития.

На 7 септември 1940 г. е подписан Крайовския мирен договор между Кралство Румъния и Царство България с най-важната клауза – възвръщането на Южна Добруджа в пределите на майката родина България. От нея произлиза и размяната на население – българи от Северна Добруджа идват при събратята си в южната част на „добрата земя“ с произтичащите от това трудности от всякакъв характер. Междувременно започва навлизането на освободителните български войски в градовете и селата на Южна Добруджа – от 21 септември в Тутракан до 1 октомври в Силистра.

В брой 1 на в. „Подем“ от 29 декември 1940 г., който е обявен под „главата“ си за „Вестник за национална култура“ и е издание на Общоградския комитет за културното издигане на Силистра, е публикувано неговото „Изложение до министър-председателя, министрите, Бюрото на Народното събрание и народните представители“. То започва с благодарност за дарената свобода – резултат от успешно наложена (без кръв) справедлива кауза. Отбелязва се, че в Южна Добруджа „блика невиждана радост и несъкрушима вяра, дух и надежда“, а до скоро под румънски гнет в продължение на четвърт век тя е била „долина на сълзи и стенания". Благодарност се изразява и за „големите братски грижи“, но се отбелязва, че трябва да има по-голяма подкрепа „За настаняване и изхранване на преселниците“.

В характерен за времето стил се казва, че Добруджа е люлка на българщината, а Силистра трябва да стане стожер на българизма; „пръв български порт в Североизточна България“ и „едно от първите български впечатления за чужденците, идващи от Долния Дунав, както око и ухо на държавата ни“. Изразена е тревога за хода на окончателната граница, като се обявява, че най-правилната ѝ линия върви от Расово през Кубадин и Мангалия. Споделено е, че „в момента“ тя не е справедлива по демографски причини, също е пречка за икономическото развитие на възвърнатата територия. Като несигурен е представен пътят за Добрич, като вероятно се има предвид същата причина.

На централната законодателна и изпълнителна власт се предлагат проблеми, формулирани в 10 точки на принципа „състояние – мотивация“. Любопитно и многозначително е съждението „Днес никой не може да се съгласи, щото животът на една държава да бъде концентриран всецяло в нейната столица. Събирането на материалната и духовната култура в столицата е преди всичко опасно от гледна точка на природните стихии и война. Като изхождаме от необходимостта нашата интелигенция да се разпростре върху всички кътове на страната ни, а особено по границата, за да създаде там несъкрушимия дух на верния български граничар, следва много културни, стопански, административни и военни средища да се създадат в провинцията и по границата“. От това следва и своеобразната декларация „град Силистра да стане…фар на българската мощ, за да хвърля обилна и благодатна светлина върху съзнанието и живота на живущите в най новите граници на Румъния още около 400 000 българи. Ние имаме високото съзнание за представителните си задачи и върховния дълг да служим преди всичко на държавно-националните интереси, задачи и идеали“.

За какво още настояват силистренци от Комитета? Едно от тях е посветено на решаването на въпроса с отнемането на т.нар. на третина – става дума за акт на румънската държава, свързан с комасация на земята, ощетила добруджанци (бел.-тази тема и днес е табу и не е влязла в режим на разрешаване). Иска се да продължи строежът на „големия силоз. който ще бъде единствен по рода си у нас, поради което е крайно наложително“. Обръща се внимание от необходимостта да има работа „чрез обществени строежи и пътища“ и „ж.п.-линията Попово – Разград – Исперих - Аккадънлар (Дулово) – Алфатар – Силистра (бел.-по неофициална информация този процес започва през 1947 г., а ж.п.-гара в Силистра е открита едва през 1974 г.). По това предложение обосновката е „ Това е най-изгодното ж.п. трасе за свързването на сев. изт. (Североизточна) България с останалите области.
И още: пледира се за възстановяване на училищната и на културната традиция на прочутата Силистренска педагогическа гимназия, с допълнение – необходимостта от „втори институт по подобие на Великотърновския" (?). Молба в сферата на инфраструктурата има за павиране на пристанището и на четири градски артерии. И внимание: „Освен новите казарми на славния 31-ий пехотен полк в града ни са почти изградени две монументални и най-модерни постройки, каквито у нас още няма – за...или моторизирана военна част.

Те не могат да служат за никаква друга цел, освен за военна. Увеличаването на гарнизона с още един полк е нужно, независимо от близостта на границата, което ние решително смятаме за изкуствена, невероятна и временна“. В административния смисъл научаваме, че Комитетът смята за важни няколко неща: „Приобщаването ни към нова предимно Русенска област е крайно желателно. Придаването на нови общини към околията – също“. Прави се постъпка за българите-бивши чиновници в Румъния, като и за участта на българската интелигенция, която очаква да заеме място в държавния апарат.

Разбира се, в духа на времето, началото – благодарността към властта в Стара България за възвръщането към нея на Южна Добруджа, е тематично свързано с края на „Изложението…“, а именно: „Ние вярваме твърдо в светлата звезда на гордия ни род и Ви молим да предадете на любимия ни Цар (бел.-Борис III) уверението на нашата любов и преданост, както и пожеланието Той да украси царствената си корона с нови български брилянти и да създаде всички условия и предпоставки за идващия нов златен век на великия СИМЕОНЪ II. Да живее обединена България!“ (15.XII.1940 г.)

Със сигурност ще е интересно и полезно да надникнем по-нататък и в следващите броеве на в. „Подем“, който излиза в общо 191 броя, като последният от тях е на 8 септември 1944 г., а това е ден, след като Червената армия вече е преминала р. Дунав при Силистра и България навлиза в нов политически период и нов държавен строй с всички произтичащи от това промени. Той заслужава друг прочит, но интересното е, че под „главата на вестника“, където разбираме, че вестникът излиза всеки петък, водещият материал е „14 септември: На този ден българският народ чества Тезоименния ден (бел.-имен ден на високопоставено лице) на Н.В. Цар Симеон II и празника на земята“.

Йордан Георгиев

Силистренско-тутраканско участие с материали в най-новото издание „Форум“ на Сдружение „Българско наследство“ – Балчик

Излезе от печат "Брой 9" на списание „Форум“ – издание на Сдружение „Българско наследство“ – град Балчик, с председател Маруся Костова. В него са отразени доклади от едноименния форум, проведен през м. август 2023 г. Част от съдържанието са разработки на университетски преподаватели, краеведи и изследователи от Силистра. Два ат материалите са от панела, посветен на Васил Левски, а именно: „Псевдонимите на Васил Левски – код за мисията му на революционер“ (Йордан Георгиев) и „Левски, Каравелов и българската народна песен“ (доц. дфн Тодорка Георгиева, Валентин Петков).

Доц. Георгиева отделно представя книгата „Милостта на времето“ на етнолога д-р Йордан Касабов, чийто публикуван доклад е на тема „Скрити от погледа истини за етнодемографията на гагаузите“. Доц. д-р Румяна Лебедова – директор на Филиал Силистра на РУ "Ангел Кънчев" : „110 години от рождението на Пирин Бояджиев“ – представяне на учения, учителя и общественика, който е носител на званието „Почетен гражданин на Силистра“.

Докторантът в БАН Радослав Марков се представя с оригиналната разработка „Създаване и съхранение на 7D цифрови копия на културното наследство“. Валентин Събков – историк изследовател от Варна, работещ по темите за ВДРО и ДРО: „Забравените. Продължение“. Град Тутракан участва с двама души: Адриан Василев „Солаковият хан“ и Анастасия Якова „Светинята на Българя- Васил Левски“.

Във „Форум“-а за миналата година четем също материали от шестима професори, включително от историците д-р Пламен Митев и дин Калчо Калчев, българистката д-р Пенка Радева и университетската преподавателка Вера Бонева, от неколцина доценти – сред тях и на българистката от Кишинев д-р Елена Рацеева – заместник-председател на Научното дружество на българистите в Молдова, също от научни сътрудници от БАН и др.

Украинско-български алманах публикува на два езика стихове на Дафинка Станева от Кайнарджа

"Двойна дъга"/"Подвiйна веселка" е двуезично издание - литературен алманах на творци от двете страни, в който има стихове, включително в превод и на Дафинка Станева от Кайнарджа. Сборникът е от преди две години, но бе представен едва на тазгодишния X-и Международен форум "Българско наследство" в Балчик от Сергей Асадчий - председател на Областно българско дружество "Нашите хора" в Кировоград, Украйна. Той е сред потомците на изселници от Алфатар и района преди 250 години след края на т.нар. Първа Екатеринина война между Руската и Османската империи (1768-1774), завършила с Кючуккайнарджанския мирен договор.

Станева за публикацията: "С Владимир Стафидов (бел.-Версинаж: един от най-активните членове на българската общност в град Днепропетровск и на Всеукраинската асамблея на българите в Украйна, зам.-председател на дружество „Родна къща”) поддържах много добра връзка. На сайта stihi.ru, където бе регистриран с псевдоним, той преведе стихове на много български поети. За съжаление, войната прекъсна връзката ни, както с него, така и с други потомци на българи от Украйна. Нашите братя-българи в Украйна и Молдова винаги са носили възрожденския огън на книжовността и могат да бъдат ярък пример за вярност към българската литература".


.

Педагогът и общественик Илия Равалиев с нова книга - този път посветена на православния храм в Попина

Педагогът - в миналото учител, директор на училище и служител в РУО на МОН, и общественик - през 90-те години общински съветник в Силистра, Илия Равалиев издаде нова книга - този път посветена на православния храм “Св. Георги Победоносец” в Попина, откъдето авторът е родом и където живее през последните годиин като пенсионер. Предишните му забележителни творби са "Попина през вековете", представена в Попина като второ издание през 2022 г. Архив ВЕРСИНАЖ:www.jordansilistra.blogspot.com/2022/10/blog-post_4.html, и "Последните години на Педагогическото училище в Силистра". Равалиев е възпитаник на Силистренското педагогическо училище и през 2022 година разказа 60 години по-късно за 5-те му години преди да бъде закрито през 1962 г. - за нея четете в Архив ВЕРСИНАЖ: www.jordansilistra.blogspot.com/2022/05/60-5.html.

Олшанско дърво в Алфатар бе засадено преди 8 години

250 години се навършват тази година от преселението на алфатарски и добруджански родове в Новорусийския край на тогавашната Руска империя. Днес те имат наследници в Кировоградска област в Украйна (сред тях са селата Олшанка, Добра и Станковата), както и по други краища на бившия СССР и по света. През 2016 г. по настояване на поредна олшанска делегация, водена от Ивайло Ангелов - председател на Фондация "бъдеще 2008", в двора на Основно училище „Христо Ботев“ бе засадено дърво – символичен знак на желанието за едно бъдещо по-близко сътрудничество и приятелство между олшанци и жителите на Алфатар. Преди 60 години покойният вече краевед Михаил Гавазов възстановява връзката Олшанка - Алфатар, на което той посвещава много свои изследвания.