Историческата част на Истанбул нощем в светлинна премяна
Долината на влюбените в Кападокия - първа спирка за фото сесия
В съвременния глобален свят всеки от нас все по-често се пита „Какво е за мен родният дом или този, в който живея и работя; там, където се грижа за своето семейство и се вълнувам от проблемите на обществото?“. Ние, жителите на Силистра, имаме привилегията да сме част от населено място с важно географско и стратегическо разположение. В своята дълга история още почти от своето първоначално съграждане то винаги е било единствено град крепост с важен статут.
В продължение на векове нашите предшественици са изпълнявали епохалната мисия да бъдат страж на земите край вечния Дунав, независимо за кой цивилизационен момент става дума. Днес ние стъпваме по дирите, останките и арте фактите, наследени от римския, българския и османския периоди в развитието на града, разположен като разпъната изящно тетива на лък край уникална водна артерия. Да превземат крепостта край Силистра, както и много други като нея по света, са се борили с цената на безброй жертви империи и държави, желаещи да сложат ръка на дунавската граница и да се възползват от благата на равнината от нейните две страни край долната част на реката.
Подобно на много стари градове, каквито ще видим и в Турция, и Силистра е съкровено завещание от древността, в което са записани с невидимото мастило на времето посланията и делата на императора Марк Аврелий, пълководеца Флавий Аеций, Доростолските мъченици начело с първия от тях – св. Дасий, първия български патриарх Дамян, славния български цар Симеон Велики от „Злятния век“, книжовника Партений Павлович, равина Елиезер Папо, първия светски кмет на кв. „Волната“ капитан Георги Мамарчев, революционера Никола Филиповски (капитан Дядо Никола). Както и на други герои, заслужили вечен спомен за себе си от отдалечени от съвремието ни времена. Тук са гостували, макар и рядко, владетели на царства, господарства и империи – римската, българската, османската и др., както и пълководци на армии, включително руската по време на многобройните войни, водени в Добруджа в продължение на стотици години до преди по-малко от век.
Неописуемо е чувството да сме част от общност, живееща край една от четирите на света реки, неизменно изтичащи от „райския извор“. Река Дунав е като цял воден континент, както я описват географите и философите. Тя е вечна и разнолика като Тибър, жива и плодоносна като Нил, величествена и впечатляваща като Мисисипи, любима и тачена като Волга, оживена и бърза като Рейн. Благословени сме да живеем в град със свое славно минало и за чието достойно настояще трябва всеки ден да се борим, за да го превърнем заедно в място, където се живее в среда на свободен дух и на чувство за развитие с поглед в бъдещето.
Защото само така Силистра ще се превърне в град с икономически и културен облик, какъвто заслужава да има нашата „древна яка крепост“ и какъвто е имала в миналото. Малцина обаче знаят, че през Силистра е преминавал Пътят на коприната, простиращ се на 8 000 км от Китай до Франция и преминаващ през много царства и държавни обединения, както също през пустини и усойни места, разположени на два континента – Европа и Азия. Част от дългото трасе за търговци от тогавашния „цял свят“ е пресичало територия, която понастоящем в Турция е сред най-посещаваните. Най-вече по повод природна даденост, съчета с човешка намеса, датирана от преди векове. Става дума за „историческа област Кападокия“.
Тя се намира в Анадола и за нас, българите, това „някъде там“ е Мала Азия, заради спомена от следвъзрожденските патриотични романи, в които се разказва за въстаници и войводи, заточени в митичен зандан в Диарбекир, известен като „крепостта на ужасите“. В днешна Турция, предвид факта, че 98% от населението изповядва исляма, е подчертано чувството за еднородност, което не пречи вече над 6 десетилетия да се „използва“ наследието на всички цивилизации, оставили тук своите културни и материални следи. По тези места християнството е имало период на разкош, оставяйки видими свидетелства, които в момента са неизменен туристически фокус в една от най-големите мюсюлмански страни днес.
На пръв поглед възможността за летене с балони над безброя от чудновати скали и каменни силуети – все едно вертикално изправени сталагмити с припознавани в тях различни човешки, животински и предметни фигури, е повод за част от жадните за приключения туристи да се запишат за екскурзия до „земята на красивите коне“. Такъв е преводът на името на областта, наричана още „родина на феномени“, за да се привлече още повече вниманието към нея в платото със средна височина от 800 м.
С автобус, а вероятно и с автомобил, пътят до Кападокия е дълъг и тегав, и спасението е в двете посоки да бъдат предвидени спирки с нощувки в други знакови места – в нашия случай това са мегаполисът Истанбул – в далечното минало за всички е Константинопол; за българите в по-близък времеви план – Цариград, където нашенци са ходели на хаджилък по време на Българското възраждане; сегашният държавен административен център Анкара́ – Анкър – от гр. „котва“, Анкира – в древността, по-късно прекръстен на Ангора от селджуците през 1073 и така до 1930 г.,) и първата османска столица Бу́рса – по-рано Бру́са, а в далечното минало Прусиас – на гръцки), където е кръстопътят между севера и юга на областта Анадол (Анатолия).
На практика за една непълна седмица чрез подобна програма туристът има възможност да обходи няколко различни дестинации, потапяйки се в разнолика във всеки смисъл атмосфера. От друга страна, срещите с хора с по-малко познат манталитет и с различен стандарт на живот водят по естествен път до сравнения, а това само по себе си е интересно, ценно и запомнящо се като знание и преживяване. В някаква степен притичването през времето и пространството натоварва сетивата, ума и емоциите.
Те неминуемо изпитваме при смяна на природната картина, на климата и на динамиката на живот, на лицеизраза и на формата на общуване между хората. За сметка на това при толкова голямо разнообразие на впечатления човек може после да разказва и да пресъздава дълго и упоително своето възприятие за всичко видяно или чуто по време на преходите и на престоя.
Когато екскурзията е в навечерието на стогодишнината на Република Турция, част от представяната мимоходом информация е свързана със следосманския период. Както и за родения в Солунско и учил в емблематичния за българите град Битоля „баща на турците“ Мустафа Кемал Ататюрк, извършил революционни реформи със силен светски характер в новосъздадената турска държава (1923 г.). Благодарение на тях са премахнати арабската азбука и фесовете. Дори и фереджетата. По ирония на съдбата век по-късно те са върнати в определена степен, без това да се набива безкрайно много на очи – поне в европейската част на страната. За пръв път е дадена възможност на всеки гражданин по тези земи да има свое фамилно име.
С всичко това и с другото покрай него той е заслужил наградата да се веят знамена с достолепния му лик, навсякъде да е видим бюстът му в каквито ни идват на ум размери, както и да му бъде посветен в столицата забележителен мавзолей, вписан в грандиозен комплекс. Част от него са десет зали, символизиращи идеалите на турската светска република.
Къде другаде може човек да хвърли око върху библиотека от 3 000 тома с текстове на езици от цял свят, прочетени от един от съвременните гении в сферата на политиката и управлението? Или в свободен ритъм да бъде индивидуално разгледан богат снимков и видео материал, посветен на семейството му и на неговите най-верни съратници. Почти е задължително да се сбуташ с множеството и в магазинчето за сувенири, на всеки от който е ликът на кого мислим…на Ататюрк, естествено – търговецът е намерил своя пристан и тук – в този храм на паметта, поклонението и преклонението. Всичко това позволява да стане достъпно величието на една идея за форма на многоаспектен паметник със забележителен парк, към който води булевард – отново без изненада!, носещ името на Съвършения.
Ако приемем за вярна легендата, че заради отличните си оценки по математика в училище Мустафа е назован от съучениците си Кемал („зрял, съвършен“). Намерението за увековечаване на личността на Ататюрк чрез специално за него „място“ е родено още преди Втората световна война с първа копка през 1944 г.
Окончателната реализация става факт 11 години по-късно. Решението за изграждане на символно място за вечен покой е на Народното събрание на Турция, а на обявения конкурс се явяват автори на 47 проекта от различни страни. Печели местен творец, умело вписал в разработката си характерни символи от селджукски и османски произход. Твърди се, че от хълма, на който се намира мавзолеят, погледът към града от подходящ „градус“ създава представа, че си на звезда, паднала в средата на полумесец. По-точно това се приписва на разговор между Ататюрк и близкия му съратник Исмет Иньоню – приемник на президентския пост, че подобно тяхно въображение е резултат от взаимното им прозрение „Това място е като символите върху нашето знаме – хълмът е звездата, а подножието му е полумесецът“.
Дали им е минавало през ум и на двамата държавници, че някога тук ще лежат тленните им останки? В „залата на честта“ в крипта на 9 м под земята Ататюрк е погребан в ковчег от дърво на череша, обвит с копринено турско знаме. На повърхността посетителите виждат само саркофаг. Към основната сграда в мавзолея водят 42 стъпала, а в него е центрирана ораторска трибуна от мрамор. За Иньоню преди половин век е отредено място под надгробна пирамида в друга отсрещна част на комплекса. Смяната на караула е чакан момент, защото е едновременно атракция и отрязък от време, в който присъстващите съпреживяват виртуално събития, случили се в продължение на десетилетия наред в младата държава. Специален човек в жегата изтрива потта от лицето на дежурния „на стойка“ и следи да не му стане лошо, за да реагира според протокола, включително с готовността тутакси да го смени на поста с отпочинал караул. Величествено е усещането да присъства човек на церемония, когато голяма група университетски дейци, облечени в академични тоги, дефилират тържествено с венци и жезли в ръце.
Върху част от монумента, изграден с материали изключително от турски произход, са изписани върху стени две знаменателни и емблематични речи на Ататюрк – едната е към младежите, а другата е към народа. Във втората, която е по повод десетгодишната на републиката, изрично се подчертава, че управлението и контролът са в ръцете на хората. Твърдение на Ататюрк е и заключението, че „войната е чисто убийство, освен ако не е в името на родината“. Със свое внушение е осъществена идеята да бъде поставена в медни вази пръст от всичките 81 административни области на страната. Сред акцентите на територията от общо 750 дка, от които 170 са застроени, правят впечатление монолитни мъжки и женски каменни статуи.
Както и 24 каменни лъва, колкото е броят на обединените в едно цяло племена при създаване на Република Турция, скулптурирани в премислена със свое послание 17-градусова стойка (поза). При главната алея, водеща към церемониалния площад, са разположени две кули, посветени на Независимостта и на Свободата. Част от комплекса е паркът с около 50 000 дървета, пратени от различни краища на света.
Когато си в столичен или друг голям град, сред най-интересните моменти са нощните разходки, защото тогава в ход установяваш, че си все едно в друг…град, който понякога ти се струва коренно различен от дневния му вид – делови или забързан, спонтанен или някак заглъхнал в сивота.
Разликата е резултат от артистично осветление – когато е направено майсторски с разнообразен аранжимент по емблематични сгради – руини от древността, архитектурни шедьоври от различни периоди и стилове, съвременни офиси на банки и административни здания, фонтани и паметници. И в столицата има такъв на Ататюрк, при това качен гордо на кон, а над и около него се веят простири с триъгълни празнични знаменца. Когато държавата е с подчертано еднотипна религия, неминуемо едни от най-украсените акценти са джамиите, понякога в прекалено ярка и наситена осветеност, придаваща леко натеглива и демонстративна тежест на възприятието.
Така осветен в разноцветен нощен изглед градът се превръща в изрисувана мома, подготвена до най-дребни подробности за сгледа с неистовото желание да се хареса непременно на жениха. Затова е хубаво човек да стане рано сутрин, за да се разходи по същите улици и кътове с цел да открие отликите. Дори в името на риска да изпита разочарование. И докато оглеждайки се къде точно се намира, търси „разминаванията“, в сравнение със (сред)нощното впечатление, може да хвърли поглед върху бързащите за работа. Независимо дали става дума за тези, благодарение на които градът изглежда приветлив, или за тръгналите да заемат навреме своите позиции в служби, магазини, открити пазари и навсякъде, където трябва едни хора трябва да свършат нещо в полза на други хора, включително за гости от близо и далеч. Без да правим сметки колко индивидуални и колективни усилия струва това и какво възнаграждение се полага за него.
Безспорно, истинско пиршество за сетивата нощем е Истанбул, особено в историческата му част. Не е изненада, че ударни светлинни снопове от всички цветове на дъгата се пресичат по джамиите и върху някои съседни постройки от различни времена. Месец октомври е и времето е топло – следователно е подходящо и до среднощ да си свободен да вървиш във всички посоки в името на наслаждението от гледки. А, както в случая, може и късен концерт да „хване“ човек в някоя градинка. Колко му е да се потопиш в песни, увличащи слуха и каращи те да се застоиш като истукан между Синята джамия и „Св. София“, за да запомниш този величествен миг на сливане на миналото с настоящето. Извървяваш пътя и до парка под главното султанско седалище „Топ капъ“ („Дворец с оръдейна порта“), за да наблюдаваш дискретно как двойки – предимно мъже, но и влюбени дуети, седят кротко на тревата и си говорят тихо, отпивайки нещо, което със сигурност не е алкохол, и хапвайки мезе, което пък няма как да е от свинско месо.
Тръгваш да се прибираш и минавайки покрай цистерната за вода, наричана „Йерибатан“, е видно, че е намаляла опашката от желаещи да попаднат в „подземния дворец“. Не му мислиш много и си купуваш билет – никак не е евтин, но си струва преживяването в сътворена през Средновековието инфраструктура. Днес, когато водата в резервоара за питейна вода е малко като количество, тя е в музикално-артистична 3D премяна. Няколкостотин са били подобните съоръжения „под Истанбул“, но това е най-голямото, датирано към VI в. сл.Н.е. Функцията на цистерната е била да филтрира питейна вода за Големия императорски дворец и за другите сгради на т.нар. първи хълм на Константинопол. В древността на това място е имало сграда на колони („базиликална стоя“) – някога средище на съдебната и административна власти, както и книжовен център.
Размери на мега конструкцията: 138 х 65 м, обем: 80 000 куб. м, площ: близо 10 000 кв. м. Разположени в 12 реда са серии от 336 високи по 8 м колони с капители в йонийски и коринтски стилове, по някои от които има и гравюри. Ефектно осветление привлича погледа към съвременни пластики от различни материали. Някога водата е идвала основно по намиращия се наблизо почти километров акведукт „Веленс“ – един от седемте в района. Цистерната е свързана със съвременното изкуство – примерно с легендарния филмов герой Джеймс Бонд по британски кино разказ от преди 60 г., наречен…„От Русия с любов“. Била е също част от различни по съдържание артистични „продукти“, примерно видеоигра от 2011 г.
Пребиваването на метри под земята в „центъра“ на Истанбул е зрелище, което всеки сам изживява вътре в себе си, унесен от музиката в класически стил и загледан в сменящите се по програма цветове в изящен ритъм, движещи се като сенки по стволовете на колоните, както и по стените от огнеупорни тухли. Уикипедия внася известен смут в душата на посетилия мястото с твърдението, че „Според исторически текстове, сълзенето на водата върху колоната с релефни изображения на кокоше око, наклонени клони и др., отдава почит на 7 000 роби, загинали при строежа на цистерната“.
Чествалият преди две лета своята 100-годишнина Музей на анатолийските цивилизации е сред най-богатите в света, предвид факта, че в него е намерено място на безценни древни находки. По тази причина той е главен исторически музей на Турция. Не са стигнали обаче две десетилетия на един от кметовете на столицата, за да изпълни обещаното: да намери за него още по-обширно място, подходящо за мащабни експозиции на различни теми.
В момента огромна част (казват, три четвърти) от фондовете са под земята, съхранявани се далече от човешкото око в складове и хранилища. Експозицията, чието начало е в третото десетилетие на миналия век, започва с кът с възстановка на живота на пещерните хора от преди 11 000 години, и продължава своя ход, препускайки с богати експозиции през различните епохи.
Твърди се, че отново Ататюрк е бил вдъхновител на идеята първоначалната музейна колекция да прерасне в „Хетски музей“. Резултатът днес е внушително впечатляващ: тук се възхищаваме на арте факти от неолита, бронзовата епоха, цивилизацията на Асирия и Урарту, хетите и фригийците, представена е също древността на Гърция, Рим и Византия, както и на Османската империя. Сред уникалните експонати от глина е първият „писмен договор“, както и прощъпулникът на създадени с най-ранната клинописна писменост „писма в пликове“, включително на любовна тема. С вид и размери на съвременни електронни таблети внимание заслужават плочи за писане върху тях. Усилието и последователността на поколения учени и уредници са довели до признанието музеят да получи през 1997 г. наградата „Европейски музей на годината“. В „градинката“ пред музея е възможността всеки желаещ да се съизмери с обезглавени статуи на някогашни светила от римския период. Чисто и просто без подкана заставаш зад каменната драперия на нечия тога и поставяш своята глава най-отгоре, за да останеш за поколенията заснет с осанката на снагата на човек, който е бил значим за своето време.
По света всеки стар град има съхранена крепост или поне останки от нея. В Анкара това е Старият град (цитаделата) в квартал „Хамамьоню“. Върховата точка на градежа е от III в. от времето на галите. Чудесно място за пълно панорамно запознанство с оглед от най-висок ранг – още една „щипка“ за солницата с непосредствени впечатления. А иначе за настоящия вид на крепостта говорим за следващ релефа на хълм петоъгълник с 42 кули с различни форми, височини и отстояния.
Пътьом към най-високото място предприемчиви възрастни хора, живеещи наоколо, още от сутринта разпъват малки сергии, като естествено сред тях са и така обичаните напоследък магнити, както и други сувенири. При наличие на време човек може да се позагуби умишлено по витите улички, за да направи дежурен оглед по магазинчетата, спирайки се на полузатворения площад, да пийне кафе и да се полюбува на обстановката. Дори и на неподвижни расови псета, полегнали върху циглите на стара сграда. Добре е обаче да посети и странно „заведение“, което на практика е питейно, но е и своеобразно царство на различни една от друга кукли. Реално те не са разгледаеми докрай, защото на практика са непреброими.
В Турция има средищни градове, през които се преминава в прехода от една към друга дестинация, и където си струва при тях да се направи спирка, често и благодарение на екскурзоводки внушения и подсказки. В случая отваряме приказка за намиращия се между Истанбул и Бурса град Ескишехир – в превод „стар град“, разположен на високия 396 м хълм „Малък Чамлъджа“, което означава „Боровина“. Той е красив и спокоен университетски център с две висши учебни заведения.
За разлика от огромния Истанбул, разкрачен между Европа и Азия, тук бъдещите висшисти имат възможност за пълноценно преживяване по всички линии. Защото в мегаполиса един студент може да учи дори и на стотина километра от мястото където живее, а това прави обучението му скъпо и го лишава от социален живот. Градът е от примерите как, когато кметът е архитект и от две десетилетия е несменяем градоначалник, развива мащабна инфраструктура, подчинена на обща комплексна идея.
Неслучайно „турската Венеция“ е прозвището на Ескишехир – тук е възможна разходка с гондола по водни канали и под мостовете на река Порсук (от турски преводът на нейното име е „язовец“, но на български думата ни е позната и като „борсук“).
Известен е още като „град на бялото злато“ заради тукашен мек минерал, от който в работилници се изработват различни неща, включително лули. Прочут е и с парк със замък в стил „Дисниленд“. Казват, че и музеят с фигури от восък на прочути хора заслужава внимание, тъй като и той се вписва в култура с висок стил в съчетание с общност, за която е характерен свободният човешки дух.
Вече сме в Бурса – първа столица на Османската империя. Като брой жители градът с развита индустрия е два пъти по-слабо населен от Анкара и поне още толкова надолу е зад Истанбул, който пък за две десетилетия е пораснал двойно – на жители и отстояния. Според някои източници, тук половината от населението може да спори за наследство от придошлите тук изселници от страните на Балканите, включително от България. Нашенци има заселени и от други „вълни“ на преселение – от 30-те, 70-те и 80-те години на миналия век. Оказа се правилно предупреждението на екскурзовода да не си отпускаме „езика“ на публични места, говорейки на български „каквото ни падне“, без да се съобразяваме кой ни разбира.
Защото все ще попаднем на някого, който знае или помни това-онова от нашия език. Както и стана по „центъра“ из търговските улици, където, като чуят българска реч, ни спираха хора на различни възрасти. Някои дори само да поговорят на езика, който вероятно е бил майчин на някого от техните предци, което е предадено и през поколенията. Сред тях бе и възрастен мъж родом от Казанлък, но от половин век живеещ в южната ни съседка, където е работил като учител. Българският му език бе брилянтен и леко стародавен. Той с тъга сподели, че по финансови причини не може да си позволи да пътува до града в Розовата долина.
В града джамиите – стари и нови, са повече от 120. Сред най-хубавите, най-интересните и „най-оригиналните“, поради което е включена в екскурзионния тур, е храмовият градеж, започнат още преди 7 века – при Мехмед І Челеби, погребан тук през 1424 г. След изкачване по мраморни стъпала ни посреща мраморен вход, а вътре навред плочките са синьо-зелени. Заради тях, а и по причина на вдъхновяващите паркове в града, Бурса е наречен „зелен град“. Е, и малко бял наоколо, ако приемем алегорията, че наблизо е ски-курортът в планината Улудаг (Олимп).
В самата джамия архитектурна приумица е осветен през един от прозорците фонтан – за да няма разлика, той също е от мрамор. Според специалистите, „Улуджами“ (Голямата или Великата джамия), която е и гробница, е една от най-важните сгради в Бурса по време на Османската империя. Зелена е заради тюркоазените керемиди, използвани за украшения, които повече привличат внимание, отколкото самата архитектура на храма от 1399 г. Стилът е селджукско-османски и е пръв по рода си с 20 купола върху 12 колони. Амвонът тук е сред уникалните в днешна Турция – създаден е от орех без нито един пирон. Налична е и „тераса“ специално за султана, участващ в молитвите. Калиграфското присъствие тук е върху 192 места и е датирано към по-предишния век.
В миналото Бурса е и столица на коприната, тъй като тук са отглеждани буби. С удивление и задоволство се отбелязва, че от една пашкула някога се „вадели“ нишки с дължина до 1 200 м. В чест на този поминък и съответно на търговията с произведения от естествена коприна е изграден Ханът на пашкулата – в днешно време едновременно специализиран търговски център и атракция за туристите. Вече не се изненадваме, че попадаме на изселник от 70-те години на XX век, който услужливо ни посреща, показвайки всичко възможно от рафтовете в малкото си магазинче. Разбираемо е – с надеждата със сладкодумие и добри цени да привлече клиентела от представители на родината си. Отнякъде изведнъж изниква „слуга“, който поднася чай на всички желаещи, влезли дори само да разгледат ефирната стока. За по-слабо платежните клиенти има и артикули от изкуствени материи – също красиви, но не толкова ефектни. А коприненият шал винаги трябва да е толкова хубав и оригинален, че да избива на завист всяка дама, която не го притежава или е пропуснала да си го купи.
И още една среща с изселник – в локумджийница на пазара, и отново успешно пазаруване на сладости по съвет на домакина, който също не е забравил българския език, за разлика от съпругата му, която вероятно е с местен произход. Пътьом друг „нащенец“ ни оправя посоките, защото долавя как на глас се чудим накъде да пресечем из лабиринта от многобройни улички с външни сергии в „Узунчаршия“ („Дългия пазар), за да излезем по-скоро на площада с гълъбите. По съвета му на бърз ход стигаме на желаното място, за да попаднем на протестен митинг на кюрди – една от най-големите етнически общности в Турция. От пусто любопитство правим скорострелен оглед на плакатите със снимки и текстове под тях, за които нямаме време да разберем за какво иде реч в акцията. Междувременно хапваме на крак поредния сусамен геврек, който обаче нещо не ни допада на вкус в сравнение с легендарния му истанбулски вариант.
Като стана дума за пазари – по традиция в Изтока това са най-интересните, най-оживени, най-любопитни и изпълнени с многообразно съдържание места, които бива да посети чужденецът. Дори е задължително човек да се впише в тяхната атмосфера с глъчка, смесващи се миризми и шарени като черги сергии. На практика там е истинският досег с естеството на човека и с природата, приета на гости в града. В същото време пазарите са мост във времето, защото чрез тях едни неща идват от вековете назад, за да бъдат актуални и днес на трапезата. Проблемът е, че дошлите от други географски ширини много често не знаем „кое що е“, както и нямаме отговор на въпроса „За какво служи?“. Доста обяснения трябват, дори при наличие на интернет намесата на „чичко Гугъл“ е полезна, за да се ориентира всеки дали е налично това, от което има нужда, и как да ползва онова, което му препоръчват да си купи. Пазарите са и място, където можем да се загубим и да се намерим – при това неведнъж и дваж, откривайки и съответно купувайки артикули, съдържанието на които е разгадаемо едва когато се приберем по домовете си.
Разбира се, магазинът на магазините – наследник на средновековния МОЛ, при това под един покрив, е Капалъ чарши“ в Истанбул. Това е територия с 12 „врати“, свързващи десетки „улици“ с разположените по тях няколко хиляди помещения за търговия, която не е възможна само в неделя, когато е затворено. Митичната покрита чаршия дава хляб на работещите тук 11 000 души, продаващи какво ли не. Като почнеш от зехтина „сокът за дълъг живот“, и стигнеш до Негово непреходно Величество – златото, за което казват, че по неофициални данни в тукашните куюмджийници общо е поне 15 тона. Най-вероятно заедно с „тежестта“ на диамантите, както допускат скептиците.
Говорейки за пазарлък, не можем да не кажем и няколко думи за някои по-малко известни моменти от сферата на селското стопанство. В Турция има четири климатични пояса, което позволява на някои места да се отглежда продукция от 4 реколти: от ананаси до банани и от авокадо до портокали. Бидейки страната част от Средиземноморския пояс, №1 обаче са маслините. Съветът на специалистите е да се търси определен вид от най-полезния от тях продукт, а именно зехтинът, като най-ценен е студено изцеденият, с уговорката – задължително предлаган в тенекия или поне в тъмна стъклена бутилка. Приятелска е „забраната“ е да се купува зехтин в пластмасови съдове. Твърди се, че в страната има 36 млн. маслинови дръвчета, като най-качествен е зехтинът от засадените в планините и в каменистите райони, където не се полива.
Миналата година литър от мазната златна течност е струвал от 190 до повече от 600 турски лири. За края на 2023 г. от новата реколта се очакваше цената за 5 литра да стигне 1 800 турски лири при 680 две години по-рано. Трябва да се има предвид и фактът, както казват турците, „у нас цените не се реални“.
Турция е монополист и по отношение на отглеждането на лешници, защото държи 87% от световния „добив“. Местна тъга и възмущение, че борсата за тях е в…град Франкфурт, Германия, като в един момент цената там е била 480 турски лири за кг, докато на производителя се полагало…85. За шамфъстъка, казват, че е глезено дърво, защото дава плод 10, че и 20 години след засаждането си. Мощно присъствие имат и чаените плантации, като се отбелязва, че белият вид струва колкото златото. Тъй като позеленява, когато на сутринта го огрее слънцето, беритбата му става само нощем, докато е на пъпки, още не срещнали в челен удар светлината. За други „сортове“ има различни изисквания кога да се берат и как да се съхраняват. Признава се без международна завист, че Великобритания е страната най-първа в производството, а май и в консумацията на чай.
Напоследък освен за споменатите и за някои други традиционни турски „култури“ борсите са в Англия, Италия, Германия, откъдето диктуват пазарните цени, които в никакъв случай не са в полза на местния производител. Според наблюденията, напоследък както и в много други страни, и земеделието в Турция е в ръцете на бизнесмени, дори и от далечни страни. В района на Коня са най-едрите земевладелци, защото в тези райони е „хамбарът“ на Турция, тъй като в тях се сее жито, царевица и цвекло, но се развива и животновъдство. На 50 км от Анкара е царството на тиквите и сеното.
В Анадола има места, където се отглеждат успешно зимни картови, съхранявани по складове под земята. Казват, че 58% от този вид картофи са минали през подобни условия, преди да достигнат до пазара. Най-сочен ставал лимонът, съхраняван в същите условия – на дълбочина от 20 м, в рамките на 2 месеца. Същото се отнасяло и до възможността бананите да преживеят характеристиката на тези „естествени хладилници“. Извън туризма, районът развива земеделие и лозарство, поради което има са действащи малки изби.
По подобен начин на зависимост от чужди борси стои въпросът и с музеите в Турция – през 2017 г. голям брой от тях са дадени на тип концесия на израелска фирма за 29 години срещу сума сумарно под десетина милиарда щатски долара. Един от резултатите от това е, че цените за вход са повишени и понастоящем посетителите влизат чрез QR-код (електронен билет). Дори и в експозициите на открито преминаването им става през турникет, броящ посетителите като стадо овце.
На тема бизнес още една отметка – все повече в Турция индустриалните зони са извеждани извън градовете, а дори и други райони на страната – примерно от Истанбул към Чорлу в Тракия, където е и по-близо до Европейските пазари. Със себе си това води до привличане на работна ръка от централната част на страната, където и без това е по-трудно създаването на условия за наемане на работници и служители, предвид спецификата на икономиката. А някога толкова отдавна – преди близо десет века, по тези е имало изградени 247 хана за кервани с камили, пренасящи стоки по Пътя на коприната. Още повече, че климатът в Централен Анадол е суров: зиме е –30, а лете +38 градуса. Хановете били на султанска издръжка, ползвани срещу определена такса, гарантираща добри условия за пребиване и сигурна охрана от войници. Защо са били толкова много? Обяснението е логично: с товар една камила от изгрев до залез слънце може да измине от 35 до 40 км, а преходът през сегашните турски и бивши османски земи, е 1 250 км, за което са необходими 40 дни. Отделно – камилата е много инатливо животно и никога не се знае дали няма да има изненади в нейното поведение на пътя.
По магистралата около 800 км е разстоянието от Истанбул до област Кападокия, представляваща триъгълник с размери на „катетите“ си 18х17х17 км. Движението минава покрай природната забележителност „Солено езеро“ („Туз гьолу“). След езерото Ван – безспорен световен №1 соден резервоар, то е второ по големина на юг от България с размери в различните периоди от 1 600 до 2 500 кв. км. В момента е в съкратен вид заради безснежните зими и кората от сол достига до 30 см. Иначе дълбочината му е 2-2,5 м, съдържаща 60% сол. Рай е за дългокракото фламинго, предпочитащо да обитава по-спокойни места, преди да отлети да посрещне новата година в Африка. Най-често се развъждат представители на розово-червения „род“, като заслуга за цвета на оперението на красивата птица е на определен вид планктон.
С една отбивка от магистралата се достига до друг природна забележителност, която набира скорост в желанието си да се покаже на преминаващия турист. Това е 120-метровият каньон край с. Ихлара, намиращ се в едноименната долина. Отвесната канара е изчислена на 4 млн. години и се казва, че още преди хиляди години тук са живели хора, повод да бъде припозната като място за посещение и възхита. Тук до забрана преди десетина години е било възможно да се летува на палатки, докато сега е актуален 5-часов пеши тур с раница на гърба по 14-километрово разстояние до населено място в другия край на каньона. Предприемчиви бизнесмени и сега предлагат примитивни възможности за отдих с импровизирано бистро, но е видимо изграждането на могъщ хотел с издадена навътре към кухината площадка за наблюдение и фото сафари.
Попадне ли човек в Национален парк „Гьореме“, няма как да не повярва, че се намира в „сърцето на Кападокия“, заслужило преди 40 години мястото си в Списъка на световното културно наследство със своите над 100 древни манастира. Близо две десетилетия преди това районът вече е под държавен контрол и не царство на козари пъдари, за да бъде днес един от най-посещаваните музеи на открито, както и естествена сценография за снимане на филми и сериали. Времето не стига за обстоен обход, но е достатъчно да се надникне в различни религиозни обекти, като църквите „Тъмната“, „Елмалъ“, „Св. Василевс“, „Св. Варвара“, „Йъланлъ“, „Чаръклъ“, „Токалъ“ (X-XI в.) и др.
Населеното място крепост Учхисар е сред местата, които обикновено са в предложенията за екскурзионен тур, защото е живописен със своето разположение върху хълм и с крепостта си на най-високото място в района. Пикът му също е подходящ за панорамна обиколка с поглед, още по-завладяващ ако те свари залезът на слънцето. Тогава изведнъж, когато вече са разцъфтели светлините на къщите и хотелите, изведнъж те връхлита средновековна романтика. Разбира се, не е предвидено време за обход по издълбаните в скалата връзки във вид на стълби, тунели и проходи. Старо твърдение е, че приказните комини на запад, изток и север от Учхисар са издълбани през римския период и са били използвани за гробове. Залезът на слънцето ни дава възможност за друг поглед към цялата околност в последните минути от светлата част на отлитащия ден.
Вулканична дейност с последваща ерозия от вятър и вода е виновността днес Долината на любовта и Долината на гълъбите да са сред местата, в които жадни за впечатления туристи се спират, за да ахкат и охкат от всичко видяно. Резултат от природните взаимодействия са причудливи скални образувания, някои от които достигат до 40 м. В основата им е мек туф – вид вулканична скала, който е с различни цветове в зависимост от преобладаващо химично съединение. Внушителните колони имат на върховете си шапки от образуван в продължение на хиляда години базалт, който на практика „пази“ фигурата изправена и цяла. Може да минат 1 000 години, за да се изтърка 1 см от базалта, но случи ли се, лишено от своята защита, съоръжението рано или късно рухва.
Благодарение на играта на въображението открояваме, разбира се – с подсказка и от екскурзовода, „Трите красавици“, „Семейството“, „Китайците“, „Крокодила“, „Тюлените“…Туфът е 7 пъти по-мек от бетона, поради което е посочван като изключителен изолатор, използван и за изработка на тухли. А в Долината на гълъбите ни обясняват, че пернатите образуват в къщичките си тор, който е 7 пъти по-силен от амониевия нитрат, използван в лозовите насаждения.
Блестяща реклама кара милиони хора по света да се сетят първо за летящите балони в Кападокия, когато се спомене по една или друга причина името на една от най-известните и изпълнени с романтика области на Турция. Може би защото от детството помним легендата за Дедал и Икар, а вероятно и защото ни се иска да можем да летим като птиците, реейки се в небето.
Преди години екскурзиите до тези места са били с по 5 нощувки, после са станали с по 4, по-нататък – 3, а при добра организация вече и 2 стигат, за да се обходи всичко, заслужаващо внимание. Любопитна подробност, която е позната като съдържание и за българите, но в нашенските туристически условия е, че за „местните“ хотелите тук са по-скъпи от цените, плащани от чужденците. Затова от различни краища на страната все повече турци пътуват цяла нощ с автомобилите си, за да станат през деня участници в уникалното преживяване.
Пожелалите да платят около 500 лева за летене с балон трябва да стискат палци вятърът да не е по-силен от 8 км в час, иначе няма шанс да бъдат събудени рано-рано, за да се озоват на „плетената кошница“ и да се издигнат нагоре. Малцина знаят, че около 40 души „бягат“ с джипове подир канадските по произход балони, за да ги догонят и съответно приберат после с ремаркета, след като се налетят на височина до 800 м. Общо взето това се случва между 6 и 7 часа, като по интернетска информация едновременно се вдигат от 120 до 180 балона в зависимост от периода през годината. По-миналия декември бе съобщено, че балоните с горещ въздух вече ще се произвеждат в Турция, а не в Канада, където също до преди време са плетени и въпросниците „кошници.
Стартът на екстремното начинание е през 90-те години с хеликоптери, но бързо се установява, че вибрациите на перките им са фатални за „комините“, защото вихърът ги разрушава, поради което само след 8 месеца идва забрана и преустановена инициативата. За да изглежда още по-привлекателно за туристите, в брошурите се казва, че на височина около 25 етажа се намират издълбаните манастири, църкви и жилища, което придава на ситуацията вид на огромен кошер, наблюдаван все едно от ложето на Дядо Боже. В Турция има близо 40 подземни града, създадени преди 5-6 хил. години поради липса за градеж на жилища от твърд материал. Днес те са използвани с туристическа цел, като вероятно не всички от тях са еднакво „гостоприемни“. Отначало те са били необходими за скривалища, използвани за по 3-4 месеца, докато отшуми опасността от нечие нападение над общността. После са станали своеобразни крепости, като в някои от тези градове са се помещавали до 12 000 души.
Един от посещаваните подземни градове е Каймаклъ, който е на „три и половина нива“, но се отбелязва, че това са 8 „етажа“, достигащи дълбочина от 75 м. Смята се, че в определени периоди подземните „поселения“ са били подходящи за укрития, а после и за постоянни жилища на последователите на Христовото учение в годините на жестоките гонения, на каквито са били подложени. Във въпросния град, пригоден за екскурзионен тур, се влиза от един „вход“ и се излиза от отделен „изход“, за да не се срещат потоците от хора. Казват, че преди време за намерили скелетите на двама японци с фотоапаратите им, защото години преди това са се отделили от групата си и са се загубили безвъзвратно в лабиринта. Придвижването в подземието по правило е тип „патешко ходене“, но има и места, където човек със среден ръст може спокойно да се изправи. Осветлението е артистично. Въздухът е достатъчен, защото има древна вентилация – как е постигната знаят тогавашните „архитекти“.
Температурата под земята зиме и лете е +16 градуса. Няма гъбички и насекоми. Не е подходящо пребиваването на хора с чувство за клаустрофобия, със сърдечно-съдови заболявания и др. подобни здравословни проблеми. За всички останали разходката е интересна, защото дава поглед към начин на живот, който ни замисля колко здравомислещи и психически устойчиви трябва да са били хората в „онези времена“, за да живеят в мир и сговор месеци наред в името на това на оцеляването.
Бавно и полека с прикляквания посетителят се озовава в „кухнята“, „спалните помещения“, „хола“, „църквата“, „обора“ (последователността на изреждане на помещения с различно предназначение е условна), сигурно е обаче, че накрая – на най-долния етаж, е…„винарната“. Видими са следи от места за „монтиране“ на кандила, за каквито са използвани зехтин, лой, конопено масло. Човешките и животинските екстременти са съхранявани в специални мехове в „тоалетната“, където по специален начин са превръщани в прах, изхвърляна навън, когато настъпят добрите безопасни времена.
По време на пребиваването в град Юргюп в Кападокия едно от допълнителните предложения за прекарване на свободното време е посещението на сеанс на дервишки танци в специално пригодено амфитеатрално помещение. Става дума за изпълнение на т. нар. танц „Сема“ („Небе“). Дясната ръка на играещия е надолу, а лявата – нагоре съм Всевишния, в танца с 4 въртения (всеки от тях е „поздрав“): първият е към Бог, вторият е в Бог, третият е с Бог, а четвъртият се нарича „завръщане“. Обяснение за състоянието, в което всеки дервиш изпада, наричано „ритуал на себеотмяна“, е дадено в публикацията „Васил – единственият дервиш българин“ във в. „Труд“ от преди пет години от единствения лицензиран български дервиш Васил Тошев. Той е православен християнин, но е с духовно име „Вели“, което означава „светец“. Историята на танца, в който въртенето на тялото засилва транса, е от 13 в. и се приписва на Мевляна̀ Джалал ад-Дин Мухаммад Румѝ – персийски поет, философ, мюсюлмански духовен учител и суфистки мистик, живял по време на „златния век на исляма“. Според Румѝ, „суфите имат една единствена религия и това е любовта към божественото“.
Неговият призив звучи така: „Ела, ела, който и да си – мюсюлманин, християнин, евреин, дори да си езичник и на огъня да се кланяш, дори да си пристъпил своите обети стотици пъти, пак ела такъв, какъвто си”. В шоуто за непосветени туристи, представено в Кападокия в рамките на 40-50 минути, участват шестима дервиши (1+5), както и петима музиканти. „Дервишите носят бяло облекло под черно палто и шапка, символизиращи надгробната плоча. Това е така, защото от дервиша се очаква да забрави егото си и да достигне духовна зрялост. С всяка стъпка от церемонията „Сема“ дервишът се приближава една стъпка по-близо до създателя, въртейки се около центъра. Всяка минута от тази церемония дава на зрителя спокойствие и ведрина“. По принцип в град Коня от 700 години пребивават танцуващите от ордена „Мевлеви“. (www.cappadociatravelpass.com).
Приключи пътешествието до Истанбул – Кападокия (Юргюп – Учхисар – „Гьореме“ – „Каймаклъ“) – Анкара – Бурса. Време е за размисъл на видяното, чутото и преживяното. Независимо че на тази географска ширина властва един основен религиозен и съответно подчинен на него морален кодекс, тук човек усеща размаха на съграждането и полъха на приобщаването. Така също приема безрезервно симпатичния дух на привличането с добра комшийска дума, вкусна храна и с безброй предизвикателства за сетивата. Разбира се, и с характерните за страната неограничени възможности за пазаруване с наличните в джоба пари и с авоарите в банковата карта. Накрая като дръпнеш чертата стигаш до извода, че си е заслужавало да платиш цената за всичко случило се по изминатия дълъг път по отлични магистрали и странични друмища за срещи по запомнящ се начин с легендарната мистика на Анадола.
Град Силистра, Йордан Георгиев
.jpg)
