Активист на Национално движение „Традиция“ подреди изложба от гравюри и оръжие от времето на Кримската война в Регионална библиотека Силистра

Откриване на изложбата на 1 март в 11 ч. в Регионална библиотека - Силистра. Част от предложените в нея снимки на гравюри по темата за Кримската война, водена и на територията на Добруджа - включително в Силистра преди 170 години, бяха представени миналата година в поредното издание на Форум „Българско наследство“ в град Балчик.

Тогава нейният инициатор и автор Валентин Петков - колекционер на старини и член на Национално движение „Традиция“, разказа за бойните действия пред аудиторията от различни поколения от България, Румъния, Украйна и Молдова. Във форума той участва и с доклад на тема: „Кримската война (1853-1856) в гравюри от Силистра през Варна до Севастопол“. На практика това са запечатани за времето картини, отразяващи военни действия на различни места по света в рамките на една война,

оставили трайни следи в историята на човечеството. За изложбата повече в блог ВЕРСИНАЖ (https://jordansilistra.blogspot.com/2022/08/blog-post.html).

В доклада четем: „През м. март 1954 г. 45 хил. руски войници форсират река Дунав при Браила, Галац, Измаил, завземайки Исакча и Тулча, достигайки и обсаждайки и крепостта при Силистра. Поради опасения, че Австрия ще се намеси на страната на Коалицията, обсадата на града е снета: на 11 юни руснаците се оттеглят, а месец след това напускат и дунавските княжества". И още: През лятото на 1854 г. в град Варна са стоварени сухопътни войски с численост 60 хил. и с необходимите муниции с цел десант в Крим. Двама българи запалват складирания барут и консумативите за въоръжение, предназначени за поразяване на жива сила и военна техника, разрушаване на съоръжения и укрепления, а също така за изпълнение на специални задачи. Войските на Коалицията да разпръснати по няколко фронта: Дунавски, Кавказки, Кримски“.

Както е известно, видният писател и мислител граф Лев Толстой е бил в Силистра по време на Кримската война като военен кореспондент и според някои литературни изследователи това, което и видял в битките е влязло в сборника му „Севастополски разкази“.

На Кримската война са посветени и друг вид творби, сред тях и народни песни - една от тях - „1854" е с добруджанска "връзка", защото е записана от народния певец от село Калипетрово Йордан Николов-Слепия. Тя е публикувана в сборника му от 1898 г. „Сборник от стари народни песни, записани в селата на Силистренско“. Още в първите нейни редове се казва: „Чудно е чудо станало – Светът се страшно размирил – Два царя глава дигнали, Два царя – два главатаря. Какъвто царят Николай И турски султан Меджита. Три дни топове гърмели, Четири дни бой правили, около Силистра стоели – Силистра на прах станала“.

В контекста на съвременните разбирания за живота и смъртта, мира и войната пред подрастващите Петков заяви: „Войната е най-тежкото нещо за един живот, защото няма втори и трети шанс, както при игрите“.

Силистренци се простиха задочно с фотографа Петко Герасимов чрез изложба с негови снимки

 

В днешно време на различни възможности има голям избор от форми за прощаване с хора, които обществото познава и уважава. Някои от тях са неотклонно близо до традицията – примерно поклонения в специални за целта места. Други са подвластни на предпочитания на близките от семейството, много често по изразен или подозрим завет. Във всеки от случаите – всеки заслужава достойно последно „Сбогом!“ в името на спомена, преклонението и за съотнасяне във вечността.

12 февруари 2024 г. Късен следобед. Фоайето на Драматичен театър Силистра – работно място на десетки талантливи българи, сред които бе и фотографът Петко Симеонов. Тук бе мястото, където силистренци изпроводиха символично в пътя му към отвъдното Него – усмихнатия трудолюбив, последователен в своето дело ироничен непоколебимо неподправен творец, приятел и общественик.

Изложба от снимки най-вече в черно и бяло – класика в жанра, мултимедийно слайд шоу в предимно съвременен аранжимент, при това в „компанията“ на две великолепни серии с пана-платна в стил „Стара Силистра“ – продукция на сем. Герасимови. Всяка от снимките има своя история и послание. Всеки кадър е доказателство, че животът е шарен, хората – разнолики, мигът – неповторим, природният мотив – без аналог.

Раздумка между приятели на чаша вино с обмен на спомени за Човека, Твореца и Гражданина Петко Герасимов. Калейдоскоп от емоции, чувства, преживявания. Помним. Ще спомняме. Дано и поколенията след нас възкресяват всичко, съхранено в един или друг вид. Защото все повече се смалява кръгът на универсалните чешити професионалисти, които бяха сред нас, за да правят и показват живота ни витален, пълноценен и заслужаващ да бъде съхранен за бъдните времена.

Герасимов отдава 50 години от своя живот на фотографията и на културата като цяло, с която е свързан по „рождение“ (роден е на 24 май!). Слави се с еспериментаторския си нюх, с умението да работи с всякаква техника – от камера 8 мм и с нейните съвременни посестрими, през аналогов и дигитален фотоапарат. По-запознатите знаят и за инженерните му умения, прилагане при поправки на фотографски техники. Преподава знанията си на свои ученици под различни форми – школи и частни уроци.

Едно от достиженията, които остават „е след него“, е сайтът „Стара Силистра“, други подобни са над 2 000 изображения, възстановени за поколенията заедно със сина му Виктор. В „архив“-а са също издирени гравюри, плаки и стари снимки. Разбира се, и споменът за 15-те години, отдадени на Драматичен театър „Сава Доброплодни“, където е бил завеждащ постановъчната част. Отделно – за 14-те години, като част от екипа на създадения от дъщеря му „Весел бар“ на брега на Черно море край Китен. За Чанкете от Китен - става дума за героя на стария моряк от испанския телевизионен сериал "Синьо лято", живеещ в някогашен рибарски кораб, пренесен на сушата и преустроен като къща, разказва БНР преди 3 години в свой репортаж.

Над 700 снимки в електронен вид и на хартиен носител преброиха колегите журналисти – приятели на Петко, по време на изложбата в негова чест, дни след като той се раздели със света. За да надникнем в един многолик свят, в който си дават среща усмивката, тъгата, природата в нейното многообразие, хората и животните. Виждаме нашето море – Черното, и нашата река – Дунава, за да забележим романтични и носталгични нотки, предизвикващи у зрителя коктейл от чувства. Вглеждаме с в очите на героите на нашето време.

Сред многоброя от снимки има и от този род, които те карат да се взреш от тях отново и отново в тях, за да откриеш нюанси. Примерно онази,  която на преден план момченце и момиченце си играят в пясъка, а на заден план младеж и девойка се целуват. Своето очаквано въздействие имат върху сетивата ни и заснети моменти, свързани с лодки, рибарски мрежи, отблясъци във води и в небесни простори. И някак неусетно влизаш в играта на светлината, ставаш част от формите и очертанията, сливаш се с подсъзнателните знаци на авторовите фотографски внушения.

Поклон пред светлата памет на Петко Герасимов!

Делото на св. Андрей в Добруджа заслужава научна разработка

 

В митрополитския дом на Доростолска епархия неговият стопанин митрополит Яков влезе в ролята на гостоприемен домакин, приемайки на посещение д-р Йордан Касабов от Силистра, който е автор на няколко родолюбиви книги. Всички те са на теми, свързани с българската духовност, като в определена степен повечето от тях засягат и християнската религия с проявления в обществото в продължение на векове. Етнологът подари с посвещение на Негово Високопреосвещенство своя изследователски труд „Шиковското население в Добруджа“, в който се пресичат в продължение на столетия съдбите на десетки български родове.

В проведения свободен многоспектърен разговор са засегнати въпроси с разнообразно съдържание. По някои от тях трябва задълбочена научна разработка. Примерно, за пътя на св. Андрей през Добруджа, предвид наличието на идея за манастир на негово име в района на т.нар. подвижен престол в Сухоречието. Още: за дейността в Силистра на първия български патриарх Дамян, както и за взаимоотношенията между отделните етноси и свързаните с тях религии на българска основа, и др.

Д-р Касабов припомни, че освен на представителите на църквата, и на много „светски“ хора от Силистра и региона дължим възстановяването в началото на настоящия век на Доростолска епархия с център Силистра. В миналото той е бил епархийски настоятел и делегат избирател на църковно-народни събори. А като кмет на населено място в община Силистра се е докосвал неведнъж до работата на институциите и на различните вероизповедания, включително християнството.

Достойна благодарност и признание заслужава и Негово Светейшество патриарх Неофит, тогава в качеството му на митрополит на някогашната Доростоло-Червенска епархия с център Русе. В днешно време Доростолска епархия е център на събития, в които участват служители на църквата и миряни от различни страни – Румъния, Молдова, Украйна, Северна Македония и др. Митрополит Яков и свещеници от епархията се включват в реципрочни църковни мероприятия в съседни държави.

С предколедно българско настроение в Централна Сърбия с проекция до необикновената със своя чар провинция Войводина

В историческия план един от трите полуострова на Стария континент, а именно Балканският, е останал с прозвището си „барутен погреб на Европа“. Предвид обстоятелства, наследени от предишни времена, това несимпатично клеймо няма как да бъде изтрито. Векове наред в рамките на различни империи са били териториите, планините, реките и природните богатства по „нашите земи“, както и съответните народи в различните части на района. В сложни за света времена тук са водени войни за територии с нечие непременно желание да защити на всяка цена свои стратегически и икономически интереси. И в резултат на това някой чужд завоевател да черпи с пълни шепи от заварените културно-естетически натрупвания. Колкото и да са се намирали в процес на отричане, толкова те са били и използвани в името на възхода и господството на поробителя – бил той римлянин, византиец, османец или някой друг с произход по съседство. Върху територия от около 500 хил. кв. км на Балканите днес граници делят 12 държави. Тук са родени 26 от императорите на Древния Рим, включително Флавий Аеций (той, трикратният консул на Рим и носител на званието „последният истински римлянин“, е родом от Дуросторум!). Както и някои световно признати знакови пълководци, сред които и Александър Велики. С уговорката, че само 7 от сегашните държави на полуострова не излизат извън пространството на планинската верига, дала име на полуострова.

В туристическия смисъл не всички от тези страни имат непреходна слава

и съответно малка част от тях са в „топа“ на най-посещаваните дестинации, независимо от напластяванията на цивилизационни процеси. Безспорно Гърция е пример за това как всяка легенда и руина, почти без значение в какъв вид са запазени, може да са лакмус за жадния за приключения турист. Може би защото е парфюмирана с древна история, представена в симпатичен обобщен вид, а и повече от половин век насам хора от всички континенти са привлечени от нейните острови и старини. Без съмнение това се отнася все повече и за Турция, макар че сравнението не е равнозначно, защото едва 3% от страната е „европейска“, докато огромната ѝ част е в Азия.

Магията на морето успешно използва Хърватия, а Черна гора я съчетава с планинска симпатика по забележителен начин, включително привличайки инвеститори в бранша – голямата част от които идват от Русия. В определена, макар и в привидно по-малка степен това се отнася за България и Румъния, докато Албания е в процес на прогрес с разнообразни предложения за туристически пакети по вода и суша. По-скромно е положението в Северна Македония, а с елементи на колебание  в това отношение е Босна и Херцеговина. Някак встрани от класацията стои Словения, която и без това винаги е гледала по-западно от Балканите. За Косово като „най-млада“ държава с особен статут тепърва ще стане ясно дали ще влезе някой ден в подборката по туристическа линия. Освен ако не „измисли“ характерни поводи за внимание към себе си, своята природа и наследените арте факти.

И остана Сърбия, която като доминиращ в продължение на десетилетия държавотворен играч,

водеща в това отношение с език и култура, бе в основата на някогашната гръмка Югославия, чийто разпад бе предизвикан по различни причини в края на миналия век. Над 30 години по-късно съжалението за това, че не съществува СФРЮ, почива преди всичко на спомена за нейната съвкупна икономическа мощ и съответна относителна политическа тежест в годините на Студената война условно между Изтока и Запада. Както и за отсъстващата вече блестяща и с нищо незаменима възможност тогавашните югославяни да пътуват свободно по света, където да работят и печелейки някъде там пари да пазаруват с тях в родината си чрез Mastercard. Впрочем за тази „най-приемана“ по света услуга за банково разплащане в останалите соцстрани тогава още не бяхме и чували. Признава се обаче, че вече ги няма онези весели и жизнени хора балканци, чиито паспорти заслужено бяха обявявани за „най-скъпи“.

В днешно време, като изключим софиянци и жителите на някои съседни крайгранични райони в западна посока, обърнали на махала близки до границата сръбски градове и курорти с минерални извори с температура 47 градуса, за другите краища на страната съседката ни оттатък Балкана не е място, до което се предлагат често и разнообразни маршрути за почивки, както и екскурзии. Независимо от най-малко два факта: близост в езиците и манталитета на двата съседни народа, и, разбира се, приблизително еднаквия жизнен стандарт. Популярни отново за столичани са т.нар. гастрономически турове „уикенд пакети“ в градове като Димитровград и Пирот, тъй като се смята, че все още в Сърбия има добро земеделие и животновъдство, гарантиращо консумация на „чисти селскостопански продукти“.

А и няма как да е иначе – легендарен е прословутият сръбски „рощил“ (скара), пилешкото е с реклама от специални породи, а специалитетите са от речни риби. Не се застъпваме за еликсири, които са неизменна част от тукашната трапезна култура, като „дулова“ (дюлева) и „крушова“ ракии („вилямовка“). Отделно е питането колко ли пък дюли има в Сърбия, че чак толкова много алкохол да се произвежда от така стипчивия и никак несочен плод? Добрата новина е, че българите имаме принос за „менюто“ – тук, за да е ясно, че клиентът пита за стограмка, „голямата ракия“ е известна с  прякора „бу́гарска“. За клиенти на заведения от висш клас трябва да се отиде в Белград в кръчмите на сръбската бохема, намиращи се на ретро улица, наречена „Скадарлия“ – там са прословутите кафани „Трите шапки“, „Двата елена“ и др. В тях силен акут е музиката, изпълнявана от оркестър на живо (под сурдинка да кажем, че става дума за „заведения с жива свирка“, казано по сръбски с намигване по български).

Разбира се, за създадената в миналото пътна инфраструктура малка подробност е, че в Ниш е роден императорът Константин I Велики,

за когото сърбите отскоро говорят с гордост. Любопитно е обаче, че самият той е обичал много Сердика (днешна София) и дори, според наши историци, е искал вместо малкото рибарско градче Византион нея да направи нова столица на Византийската империя през 330 г. А колкото до пътищата, още във II в. по времето на император Траян в Римската империя е имало изградени над 100 хил. км пътища.

    В средата на м. декември 2023 г. по линия на софийската туристическа фирма „Лоял травел“, благодарение на силистренката Свидна Динева като неин представител, група добруджанци и техни родственици от столицата тръгнаха на предколедно пътуване до Ниш – Белград  (и двата града са в Централна Сърбия, която е с площ 77 хил. кв.км) – област Войводина (автономен район с мозайка от етноси, чиято площ е под 20 хил. кв.км с главен град Нови Сад). То ни даде възможност в късите дни на последния месец в календара да надникнем с празнично любопитство в настроението на трите най-големи града в Сърбия. А пътьом и в един малък техен събрат – град Сремски Карловци, останал със запазено място в културно-просветната и в религиозната част от историята на страната.

На практика Белград – естествена граница между „световете“,

включително между две култури – православната и католическата, и Ниш – някога със сериозно българско присъствие, се намират на трасето на стар римски път –  първата в империята магистрала. Това е „Виа Милитарис“, по която са се придвиждали в продължение на векове безчетни легиони от Галия чак до Сирия през Константинопол за връзка с Ориента от Виена насам, днес едно „отклонение“ води и до Гърция. Между българите и сърбите има много общи и други различни неща, но се оказа, че и при тях по време на избори се правят тънки „номерца“, от които инициаторите за провеждането им имат някакви изгода. Нашата екскурзия съвпадна с навечерието на изборите за президент и частично за местни власти. Един от дискусионните въпроси по темата бе колко са жителите на целия град Белград, разделен на 17 общини, 14 от които се намират от страната на р. Сава, и каква част от тях съответно имат право на глас. Та, според някои източници, населението сума сумарно е между 1,7 – 2,2 (с предградията) и 2,5 млн. (с околните населени места). Както се казва, върви ги преброй и докажи точната цифра. За инициаторите за „разминаването“ е важно да има повече бюлетини в изборните урни, но явно не в резултат на „мъртви души“ в списъците, а благодарение на хора, вписани допълнително в тях.

Речено без преструвки, това е положението в един град, който винаги е бил разкрачен между Изтока и Запада.

При това точно тук река Сава, над която има цели пет моста, се влива в по-голямата си посестрима Дунав – една от четирите на света водни дестинации, изтичащи от Райския извор. Величествена е гледката от едно средищно място на крепостта „Калемегдан“ (около Паметника на победителя), откъдето се вижда сливането на реките, след което водната артерия, обединяваща десет европейски държави, прави завой, за да тръгне…нагоре.

Твърди се, че от тази позиция дори и националният ни герой Васил Левски – и не само той, най-вероятно в беседа с възрожденския ни гений Георги Сава Раковски, се е удивлявал по време на участието си в легендарната Първа българска легия именно в Белград. Дали пък в определен момент точно тук той не е твърдо решил, че борбата за освобождение на българските земи е неговото призвание? Още повече, че градът има и българска история. За него във вековете са се борили различни народи. По някаква статистика се знае, че във водените за крепостта 40 войни са дадени общо 2 млн. жертви от всички „страни“, от името на които армии са участвали в боевете.

Днес крепостта е културно-исторически парк с два музея и обсерватория, със зоологическа градина и с кът, в който отдавна изчезнали животни като динозаврите събират погледа на хора от всякакви възрасти. Децата може и да се плашат от звуците, издавани от прототипите на праисторическите екземпляри, но „срещата“ с тях е незабравимо преживяване. Разказват и за наличие на атракция в лицето на прастар крокодил, който вече е толкова уморен от живота, че дори не му се мърда, за да показва на посетителите как и на 90 години още е жив.

И докато човек мисли за него и за изтеклото време, може да си купи пътьом кафе и чаша греяно (на сръбски – ку́вано) червено вино.

Така му прилича в навечерието на Коледа, когато слънцето грее, без да топли, щипейки с напомнянето за действащия зимен декемврийски месец. Малко еклектично „звучи“ като експозиция на открито подредената изложба от военна техника от по-ново време, обаче силистренецът се успокоява като се сети как оръдия от съвсем различен исторически период са акцент на територията на крепостта „Меджиди табия“. Защото и у нас, и по света в днешно време навсякъде трябва да има от всичко по малко, но за всеки вкус и по адрес на най-немислими очаквания. За съжаление, няма време за оглед на паметниците в парка, за да установим от кои времена са и кого с тях се настоява поколенията да помнят отделни личности и/или важни исторически събития.

    Впечатлението от бърз поглед показва, че не се набиват на очи бюстове и паметни плочи в чест на герои от Съпротивата по време на Втората световна война. Дали не е сметнато, че няма нужда в един бъдещ ден някой невежа или пребоядисал се политически адепт да им посяга, като ги премахва или поругава? Макар че, казано по нашенски – визирам възрастна великотърновчанка от 80-те години на миналия век, която като гид доброволец пред нас, тогавашните студенти, в подножието на знаковата църква „Св. 40 мъченици“ споделяше умозрително „Момчета и момичета, историята е юргански чаршаф – всеки го обръща от страната, която според него е чиста“.

Не зная дали и за днешните сърби се отнася, но един от екскурзоводите ни обяви, че и при тях през последните десетина години се е смъкнал „гардът“ на борбените „плави“, казано на запалянковски език. Може би са се изчерпали съпротивителните им сили срещу „световното статукво“? А вероятно ефект дава и процесът на „изтегляне“ в страните от ЕС, при това без страната да е част от тях, на специалисти (включително лекари), на млада работна сила и на доказани умове. Там те работят и служат на цената, каквато им определят „господарите“ на Стария континент, подобно на много българи и на други нации от бившия соцлагер, също привлечени от относително по-големите възможности за реализация и привидно достойно възнаграждение. Добро впечатление прави, че по време на избори няма върволик от плакати на знайни и незнайни кандидати, а само предимно партийни профили, качени на огромни билбордове с видими отдалеко логá и слогани. В  редки случаи при мажоритарен избор се появяват образи на личности с кратки послания от тяхно име плюс едро изписан съответен номер за гласуване.

Иначе като сянка от миналото е останал споменът за събитията през 1999 г., когато бяха бомбардирани Белград и Нови Сад.

И той обаче, казват,  е претърпял преосмисляне. Едва ли това се отнася за легендарните концерти по мостовете в столицата, когато са се събирали много хора на едно място, за да оформят жив щит, предотвратявайки бомбежа им, както това се е случило в Нови сад. Славен спомен е и моментът със сваления случайно невидим американски самолет, част от който впоследствие е пратен за изследване не къде да е, а в Русия. Във всеки голям град внимание заслужават площадите, запазените старинни сгради и най-важните средища за забавления и търговия. В Белград има 4 големи площада (един от тях е Площадът на републиката), като най-известният и най-стар е „Теразия“ – името му идва от кантар (терезия), тъй като някога тук е имало пазар. Площад „Студентски“ за нас, туристите от Силистра, бе мястото за ориентир, откъдето се отправяме за хотела си в Земун край р. Дунав – някога отделен град, сега част от столицата. И без екскурзоводът да ни съветва, тръгваме по търговската улица „Княз Михайлов“, като преди това сме се снимали пред хотел „Москва“. А той е красавец в руски стил с голям фонтан пред него, който впрочем не е единствен по рода си в централната градска част. Не стана ясно дали тече вода от старовремските чучури – самите те произведения на изкуството, но зима е все пак, студът е актуален за момента и никога не се знае кога ще замръзне една чешма, пък била и тя достатъчно възрастна, за да предвиди какво я очаква.

Цялата улица „Михайлова“ е само 680 м, но е най-дългата в центъра по предназначението си и е най-добре украсена преди големия празник Коледа.

Отделно по нея е шансът на случаен принцип да се попадне на някой от многобройните мини пазари с разнообразни празнични стоки, разположени в компанията на елхи с гирлянди и играчки, както и на гигантска снага на забравения от нас, българите, новогодишен образ, какъвто е „Дядо Мраз“ („Дедо Мраз“ по сръбски). Разбира се, и отново непредвидена „срещица“ с топлина във вид на вече запомненото греяно вино. Някои от дървените къщички, приютили сергиите, са на колелца – хитра приумица, позволяваща на съоръженията с остри триъгълни покриви да бъдат местени на различни места.

    По предварителна информация знаехме, че наоколо няма прехвалени молове, защото големите са някъде другаде, поради което влизаме в някои от тях само от любопитство и за акумулиране на още положителни температурни градуси. И в дневната разходка, последвала нощната, установяваме, че не е завидно изобилието от кафенета и „заведения“, както е примерно по „Витошка“ в София. Все пак, особено в предобедните часове, който търси – намира място, където да си купи хубаво кафе, само дето е в къс „вариант“ („тука е така“), но по-важното е, че общо взето е на поносима за български екскурзианти цена.

По отношение на транспорта в Белград – две малки „подробности“. Първо, в града все още няма метро – столичани признават, че им го обещават преди всеки парламентарен или местен избор, но все без последващ резултат. Засега последно до 2027 година трябва да са готови две линии за връзка с два отдалечени квартала. Иначе, както в много други големи градове по света, и тук се оплакват от трудното придвижване с автомобил, особено в работните дни. Другото, което трябва да запомним е, че закупуваните от киоските (будки за вестници и др. дребни неща) билети са с отбелязани часове за начало и край на използването им.

Е, оказа се, че дори на средищно място няма откъде да се снабдиш с „хартийката“…, защото била свършила, но всеки втори попитан гражданин ни успокояваше, че в почивен ден няма проверка от кондуктори, следователно бива да се пътува гратис. Българинът обаче е Тома Неверни и няколко пъти проверихме информацията, преди да се доверим и да се метнем на автобуса, за да тръгнем за „центъра“ на Земун, някъде около който се намира и нашият хотел.

В движение обаче вземаме решение да слезем на непозната спирка и да тръгнем пеш до старата т. нар. милениумска кула „Гардош“ („Сибинянин Янко“).

  Тя е с вид на фар, изграден в смесен архитектурен стил, включително римски елементи, от който се открива прекрасен поглед към целия град и особено към нашия любим Дунав. Става дума за единствената оцеляла от общо 4 подобни маджарски кули, като тази е построена през 1896 г. в чест на 1 000-годишнината от създаването на унгарската държава. Разбира се, като всяка подобна структура – висока и тясна, и за капак – с виещи се стълби, тя никак не е подходяща за хора с усещане за клаустрофобия. За тези, които нямаме подобни притеснения, на финала по обхода на кулата като кръгла зрелищна площадка се оказа, че си струва мини пътешествието и входната такса. Случаят е поредно доказателство, че винаги е интересно да тръгнеш в определена посока, за която само знаеш коя е крайната цел, но не и пътя, по който до достигнеш до нея. Връщането излезе също интересно, защото си потвърдихме казаното от екскурзовода, че предградието Земун е друг, различен от столицата град, макар двете агломерации да са разделени само от мост над река Сава. Простото обяснение е, че Земун се намира в Австро-унгарския ареал, където има видимо съчетание в архитектурните нюанси на сградите (барок, ренесанс, виенски сецесион и пр.).

Те са повлияни и от времето на Хърватско-словенското царство, и по този начин се заявява спокойно, че по начина на мислене и поведение на хората тук става дума за нещо, което не е съвсем „по београдски“. Както знаем, съдбата, а най-често и геостратегическите интереси, събират на едно място хора с нееднакъв „произход“, минало и културни ценности, предлагайки им изпитанието заедно да живеят и да изграждат общо бъдеще. В случая това е Земун (славянска дума, означаваща „землянка“), наричан още „забележителният различен квартал“. Неговото начало като населено място е от преди 8-9 века и в съвремието ни е свързан с легендарния едноименен „клан“, чиято дейност е друга тема, нямаща нищо общо с туризма.

В момента православната църква „Св. Сава“, побираща 12 хил. души,

което я прави най-голямата на Балканския полуостров, е на път да се превърне в акцент №1 в Белград. Заслуга за нейното доизграждане, казват, има и Русия, направила внушително дарение за блестящия вътрешен вид. Лично президентът на Руската федерация Владимир Путин е участвал в ритуал, оставащ за историята на храма, свързан със светец със светско име Растко Неманич. Погребан е първоначално във вече споменатата по друг повод църква „Св. 40 мъченици“ в старата българска престолнина Търново. Обяснимо е защо всички текстове са на църковен книжовен език, който ние наричаме старобългарски.

Отделна е темата, че в Сърбия от няколко десетилетия – още от времето на Федерацията, в училище се изучава и писане на латиница, не само на кирилица. Това е своеобразен реверанс към по-западно намиращите се тогавашни републики, в които религията е католицизъм. И днес в Сърбия излизат вестници на двете писмености. Дори се твърди, че предвид особеностите на някои букви, за нас, българите, е по-лесно четенето на латиница, макар кирилицата да си остава „официална“ за администрацията. Обяснението по темата е, че Вук Караджич – сръбският езиковед, реформатор и кодификатор на съвременния сръбски език, реформира кирилската азбука на принципа „да се пише, както се чете, и да се чете, както се пише“.

В област Войводина официалните езици са 6 заради отделните малцинства.

Българско сред тях няма, макар че живеещите там от края на XVII в. българи католици са част от 30 националности в района, което дава право да бъде определен като мултикултурален. В някои населени места има компактни общности, поради което в тях сръбският език е втори за изучаване. Заради живеещата там унгарска общност има населени места, чиито имена са изписани и на унгарски. Между другото, хърватин налага термина „славяни“, а за етнос „сърби“ се говори за пръв път в  IX в. Според статистика, в момента 200 000 руснаци имат собственост в Сърбия, респективно в Белград, тъй като са с постоянно местожителство. Според направени сметки, точно те са „виновни“ за поскъпването на имотите в столицата, примерно до кота 3 000 евро за кв.м жилищна площ.

По ирония на съдбата в българските земи през 1236 г. намира смъртта си след прекарана пневмония въпросният сръбски просветител и пръв архиепископ по тези земи. Той е един от синовете на средновековния владетел Стефан Неманя, велик жупан на Великото княжество Сърбия. На 6 май 1237 г. мощите на светеца са пренесени в Милешевския манастир в Рашка. На 27 април 1594 г. те са изровени по нареждане на великия османски везир Синан паша и са изгорени символично на тогавашния централен площад в Белград. Покрай историята на светеца се отваря приказка за това, че благодарение на българите в Атон е спасен като сръбски Хилендарският манастир, тъй като от Зографския му събрат са изпратени наши духовници, за да формират изискуемата минимална бройка от 9 души чернодрешни обитатели на обителта.

Българска връзка има и самият Белград, който е известен с поне 10 други имена.

И това не е неочаквано, предвид съдбата му през вековете. Повечето от наименованията са от унгарски произход – макар и като автономия, през по-миналия век територията е била част от Австро-унгарската империя. После преди създаването на СФРЮ „сърби, хървати и словенци“ са били заедно (3 в 1) под шапката на общ крал. Когато Белград е бил най-западната точка на някогашната българска империя, той е наречен от нашите прадеди „бял град“, което идва от „бели хълмове, бели скали“. Този град не е бил винаги столица на „държавата“, тъй като Крагуевац е първа столица на Княжество Сърбия (автономно образувание за периода 1830-1882).

    През 1936 г. започва изграждането на фамозната днес църква „Св. Сава“ с червени тухли, но Втората световна война осуетява проекта, замислен във византийски стил. Продължението идва, вече благодарение на технология с панели, чак през 1985 г., за да види началото на своя финал близо 40 години по-късно. Централният купол е толкова голям, че се е наложило да бъде монтиран с помощта на 4 крана. Специалистите твърдят, че мозайките в храма са завършени на 99%. Височината на църквата е 70 м до подкуполното пространство, а кръстът е висок 11 м. Във вътрешната „украса“ някой с тънък усет е преброил 7 000 цветови нюанса, а мраморните елементи са също с различни разцветки. Близо 50 са камбаните на църквата, чиито чукчета ще командва компютър, за да се чува техният звън.

Най-голямата камбана е тежка 4,7 т и е дарение от сърбин от САЩ. В района на храма е паметникът на нейния патрон, който пък е руски подарък. До терасата на върха на църквата, която е с 4 кули и 3 входа, ще води асансьор. Вътре в нея има изписана на 24 езика молитвата „Отче наш“, включително на български – на централния вход. На цар Борис Български и на Паисий Хилендарски също са посветени надписи. Малко известна подробност е, че, за разлика от България, където имените дни са на почит, то в Сърбия цяла една фамилия почита определен светец.

И като сме почнали за мега проекти, да кажем, че от 60 години насам Белград си има своята инфраструктурен гигант – побиращия 80 хил. зрители стадион „Райко Митич“ с прозвище „Мала Маракана“. Той няма статут на национален стадион, защото в Сърбия нарочен за такъв липсва, но има очакване това да се случи с нова спортна придобивка, чиято първа копка се очаква да стане факт до 2027 година в района на новото летище, носещо името на изобретателя Никола Тесла. Впрочем, за неговата родственост спорят и хърватите, но самият той се определя за сърбин, макар че наскоро наши изследователи го изкараха и българин.

Намиращият се на път за Земун стар хотел „Югославия“,

който е с гръб към вече смесената  със Сава р. Дунав, също е рекордьор в минало време, и е бил обект за обстрел по време на събитията в края на миналия век при американските бомбардировки. Казват, че подземието му е ценно, защото е имало специално предназначение в „онези времена“. „Београдчанка“ е първият в Белград небостъргач, който е от 70-те години на XX в. За отбелязване е, че Белград е извън зоните, за които се знае, че са сеизмични, т.е. тук земетресения не се случва да стряскат населението и гостите на града.

Точно обаче „игра на земята“ прави така, че в днешната област Войводина някогашното Панонско море, появило се преди 20 млн. години, да се превърне в езеро, изтекло в Черно море, за да образува на негово място голяма низина, носеща същото име и намираща се 200 м под морското ниво. Днес тук е житницата на Сърбия и още по време на Австро-унгарската империя са копани канали за отводняване, в момента ползвани…за поливане, защото през лятото температурата на въздуха достига 40-45 градуса. Почвата е богата на минерали, поради което се ражда добра реколта от царевица, пшеница, слънчоглед, рапица, тютюн; има и овощни градини.

Много от селата са изградени в концентричен кръг, като 4-те им най-важни сгради се намират на кръстовищата на най-централните улици, докато в последния „пръстен“ са т.нар. зимни къщи.  Летните са нещо като чифлици и са извън населените места, превърнати понастоящем и в места за селски туризъм. Някои земеделски формирования стопанисват до 3 000 хектара земя. Ниско, ниско, но има и „планини“ с „върхове“ до 500-600 м надморска височина. Някога те са били „острови“ в онова море, което е изчезнало преди 11 млн. години, а днес са част от Фрушка гора („Сръбският Атон“). Това е верижна планина в област Срем, в която в предишни векове е имало 29 манастира, а днес е национален парк със 70-годишна история, в която се вписва и „дървото на славяните“ (липата).

Точно в тази област е средновековното градче Сремски Карловци.

Наричано е още „духовно сърце на Сърбия“, тъй като е седалище на епархия, в която  е лятната резиденция на сръбския патриарх, помещаваща се в сграда от XIX в., обявена за най-внушителната по рода си в цяла Войводина. В града се съхранява и архивът на Сръбската академия на науките. Населеното място се намира на т.нар. „Вински пут“ („Път на виното“), за който пътувайки по магистралата човек неведнъж може да види указателни табели, подсказващи къде наоколо има населени места с винарни. Защото районът е подходящ за лозови насаждения – тук пече силно слънце (според познавачите, това е резултат от отражения от р. Дунав) и наоколо се намират 137 минерални извора, което гарантира реколта от качествено грозде от местни сортове, повод да се прави хубаво вино.

Никак не е случайно, че в една от бутиковите изби е задължителната от спирка в градчето, останало в историята покрай важни събития, тъй като на няколко пъти е място за ключови за Балканите, а и за света събития. Тук за първи път във формат „кръгла маса“ в международни политически преговори е подписан мирен договор („Карловацкият мир“). Това става през м. ноември 1698 г. след края на военните действия между Османската империя и Свещената лига (различни европейски сили, сред които Хабсбургската империя, Полша, Венеция и Русия). Случаят е запомнен в палатка с 4 входа, в средата на която е била въпросната „маса“, необикновена като формат за подобни сериозни междудържавни дела.

Парадира се и със съществуващия „параклис на мира“. С тукашен адрес са първата сръбска гимназия, открита през 1791 г., както и семинарията, съществуваща и днес със славата си на втора по рода си в православието след тази в Киев (не стана ясно класацията по какъв критерий е направена). Исторически характер има и още едно събитие в този град с 10-хилядно население: през 1848 г. от балкона на кметството – сграда на два века, е обявено началото на сръбското княжество Войводина. Насреща е друг архитектурен пример без аналог в областта – бароковата Римокатолическа църква „Св. Троица“. За нея специално се отбелязва забележителността на огромния ѝ иконостас, както и отсъствието на икони, „заместени“ с картини на исторически теми.

Обект за фото сесия е фонтанът „Четирите лъва“, който, за да бъде непременно забелязан, е награден с легендата, че който пие вода от чучурите му, непременно ще се върне в града, за да заживее в него, както и че водата, идваща от Фрушка гора, е спасила населението от епидемии. От другата страна на площада е също впечатляваща сграда в „моравски стил“, където е гимназията, за която казват, че в цялата страна тя дава най-добро езиково обучение на 6 езика – два „мъртви“ и четири „живи“. Хвалят също като най-добър в Сърбия и местния Хор на момчета към Духовната академия.

Хит в града е вино на име „Бермет“, което е с горчиво-сладък вкус и „тежи“ 17 градуса.

Негов родоначалник е местен манастир и дълго време рецептата е била тайна, но после е „разсекретена“. Слави се с гъстотата си и с есенция от над 30 билки (вкл. пелин), отлежали две години в мед и сушени плодове, което осигурява особеностите на преживяването при неговата консумация („когато му дойде времето“). Допълнителен момент в рекламата му е, че е напитка с 300-годишна традиция, каквато е сервирана в дворците във Виена, че дори и в ресторантите на трагично известния трансатлантически кораб „Титаник“. Собственикът на винарна „Байло“ е четвърто поколение производител на вино от 80 домашни и 20 външни сортове грозде, отгледани върху 10 хектара. Безценен, макар и шеговит, е рекламният слот „Берметът е най-доброто за мъже вино, но когато го пият жените“.

Град Ниш е град на кръстопът, който е трети по население в Сърбия и е бил в миналото център на вилает в Османската империя.

В него 3 000 жертви са дадени при първото сръбско въстание през 1809 г., като сред тях е имало и български четници, участници в сражения срещу 30 000 души от османските войски. С черепи на близо 1 000 убити е била създадена някога каменна конструкция (кула) – на турски „Челе кула“, превърнала се в свидетелство за жестокостта на военните действия за Нишката твърдина (крепост). Тя е описана през 1830 г. от френския поет и пътешественик Алфонс дьо Ламартин („Видях голяма кула, издигаща се посред града, бяла като мрамор“). През 1894 г. е издигнат параклис около кулата, от черепите в която са останали 50.

Ниш и околностите му са район за пазарен и културно-възстановителен туризъм – СПА-центрове, бани и др. Минералните води, идващи от 500-600 м под земята, при това с огромен дебит, се ползват и за възобновяема енергия – за отопление и за осветление. Подобно на много други средищни градове от древността до наши дни, и този град се слави със своята крепост, която е наблюдавана от ЮНЕСКО, защото е сред най-запазените в централната част на Балканския полуостров. Изградена е в началото на XVIII в. и в момента със своите 22 хектара площ е част от парк със свободен достъп. Веднага след „входа“ вляво е разположен музей на музикални инструменти, по-нататък е магазинната част, следва възможност да се изкачи всеки посетител върху каменния зид (крепостни стени, дълги 2,1 км), за да обходи с поглед града и хоризонта над него. В крепостта има метеорологична станция, която осигурява данни за синоптични прогнози за града. В нея от 1966 година се провежда Нишкият кинофестивал.

Сред забележителностите на Ниш е т.нар. казанджийско сокаче,

където може да се седне на раздумка със Стефан Сремац, ловеца Калча и кучето му (става дума за пластична скулптурна композиция до паметника на едноименния сръбски писател и хуморист). Ситуацията е толкова симпатична, че обикновено при публикуване на снимка на някого в компанията на тримата въпросни „герои“ винаги се намира някой, който да възкликне: „И аз искам да пия с тия господа вино и „Наздраве!“ да им кажа!“. Иначе наоколо – улица като всяка друга с търговско предназначение. За съжаление, общият вид на града в централната му част в архитектурно и в естетическо отношение видимо отстъпва на всичко видяно в Белград и Нови Сад. Някак картината е сива, семпла, без блясък и суета, нищо особено не ти задържа вниманието и като че ли ти се иска да си тръгнеш час по-скоро, без да си обещаваш как идваш отново и отново. Кой знае, след време може да се окаже, че ще има какво да се види и тук, примерно в разположения върху 22 хектара дворцов комплекс „Медияна“ – там, където е роден императорът „покръстител на Европа“ Константин Велики (вече са намерени мозайки от „онова време“). Любопитно припомняне е, че за него в родината му се говори едва от двадесетина години. С надеждата, че благодарение на държавника, променил хода на историята, който се слави и като гениален в древността визионер – светец заедно с майка си Елена, ще се повиши интереса към град Ниш. Не е за пренебрегване и българската връзка от стари и нови времена, като тръгнем от факта, че по тези земи в IX век идват български монаси, за да развият духовността и да раздвижат живота в манастирите.

Пътят от Белград до Нови Сад е дълъг стотина километра

и преминава по хубаво равно трасе с обширен кръгозор към хоризонта, както му прилича на низина, за която стана дума по-горе. За нас от Силистра е винаги интересно да попаднем на място, което също се гордее със своя Дунав, независимо дали има от същия ъгъл онези прословути добруджански залези, в които слънцето застива над насрещна Румъния. Още повече, че тук от другата страна на реката е Фрушка гора, тукашната „планина“, на която е кацнала друга славна крепост – Петроварадинската.

Никак не е странно, че и тя е задължителен екскурзоводски каданс, макар да трябва да се катерят доста стъпала, докато се стигне първо в подножието на най-високия тук хълм, където е мястото, превърнато в площадка за фото сесия към града и към реката. Най-краткото представяне на обекта е „ключово фортификационно укрепление по т.нар. военна граница и знаменито съоръжение на военната мисъл от края на XVII век“ в Петроварадин, днес предградие на Нови Сад, връзката с което е през дунавски мост. Подобно на силистренските си събратя в минало време и тукашните укрепления са били с важна роля по римския лимес. Те са основа за изграждане на настоящата крепост със сумарно дълги 16 км тунели за „голямата турска война“.

В крепостта подземията и галериите са разположение на 4 етажа.

По подобаващ начин са запазени бастионите, рововете и капиите (портите) – свидетелство за живота на 30-те хиляди войници, които е могла да побира крепостта. Любопитна подробност е, че във времената – средата на по-миналия век, когато крепостта е била и място за въдворяване на неблагонадеждни лица, тук затворник е бил и Любен Каравелов. Във всички случаи обаче остава хубав спомен от територията на „Гибралтар на Дунава“, както наричат крепостта, и от срещата с интересния часовник, издигащ снага над реката. Подобно на крепостите в Белград и Ниш, и тази в Нови Сад има културно предназначение, включително да бъде домакин на голям международен музикален фестивал на име „Exit“. Излишно е да натъртваме колко изящна е архитектурата на града, в някои от шедьоврите на който са настанени кметството, музеи и други институции. Между тях се простира и пешеходната улица „Змайовина“, където дори има заведение с японско меню. Почти е сигурно, че туристът ще има повод да мине и по улица „Дунавска”, водеща до градския парк – в него за Коледа имаше заледена пързалка за кънки, и стигаща до своя „патрон“ – едноименната река. За коледните базари няма да разказваме упоително, защото трябва да повторим картина и впечатления от столицата, а и настроението бе едно и също.

За разлика от подунавието в България, в Нови Сад има крайдунавски плаж,

известен като „Щранд“, над който минава и един от трите моста над Дунава. Както впрочем и в Белград могат да плажуват – там това става на т.нар. остров „Ада“, който със своите 8 кв. км и 7-километрова плажна ивица е заслужил да бъде наречен „море“. Посещавалите го знаят, че на тази територия има места за гмуркане, за каране на водни ски; изградени са игрища за тенис, волейбол, бейзбол, баскетбол, съоръжения за алпийско каране на ски, както и велоалеи. 

Завършва поредното туристическо приключение, този път в съседна Сърбия, която със своята неподправеност ни подари приятни мигове в дните преди Рождество Христово и Новата 2024 година. За да си потвърдим представата, че народите на Балканите имаме много общо помежду си, като  предварително е ясно, че делим наследство по линия на културни процеси, исторически събития, смесен геном и какво ли още не. Във вековете са се нареждали едно върху друго и разминавания, понякога натрапени със зловредна чужда намеса с идеята всичко това да даде плод след време във вреда на отношенията между различните балкански народи. Така е оставено за поколенията трайно контролирано напрежение по тези древни места, които от хиляди години насам са важна част от човешката цивилизация. В определени моменти те са били естествен път за сближаване с поредния властелин, решил да забие своя меч по най-славните територии на Стария континент, носещ името на хубава финикийска богиня Европа.

Януари 2024 г., Силистра – Ниш – Белград – Сремски Карловци – Нови Сад – Силистра

Йордан ГЕОРГИЕВ