Прозрението „Опознай
родината, за да я обикнеш“ на Алеко Константинов – родоначалник на туризма по
нашите географски ширини, е сред най-популярните български цитати с елемент на
лозунгарски призив. За радост, той е все по-актуален повече от век след прощъпулника
на уникалното за времето си дело – масовия организиран излет до близката до
София Витоша („двувърхата
планина“),
а както е известно от народния фолклор, от нея „по-високо нема“, поне наоколо.
През последните
десетилетия българинът тръгна да покорява и други „върхове“, дори често и в
далечни страни, за да ги оцени като вид и изглед, и благодарение на това да ги сравни
с родната природа, историческите ни забележителности и обектите за развлечение,
създадени в предишни и нови времена. Тема за отделен коментар са организацията
на вътрешния туристически обмен, състоянието на инфраструктурата – особено за
„обикновения турист“, в това отношение ролята на туристическите дружества и
т.н.
В някаква степен
българинът е обърнат с лице и към близките нам страни, защото винаги е добре да
си ориентиран какво предлагат отвъд оградата или стената на твоя дом. Да не
говорим за митовете колко по-евтино е на юг от нас и как по-добре посрещат по
комшийска линия, примерно, без да съобразяваме с някои специфични особености.
Сред тях не без значение
са различният опит на съседите ни, придобит в миналото при други политически и
икономически условия, безспорните им природни и исторически дадености,
наследени от отмрели империи, и не последно място – мащабите на реалните възможности
на съответната държава. Манталитетът е отделна величина, която като отношение
към клиента при нас явно все още е висока колкото летвата на Стефка Костадинова
от световния й рекорд преди близо четвърт век.
Публична тайна е, че на практика
нашият народ граничи…със себе си. Няма страна около държавните ни граници,
където да не се усеща – виртуално или материално, българското присъствие в
предишни векове. И винаги може да се намери нещо, което да приемем за свое,
запазвайки го като свиден спомен, когато сме добре информирани за него. Независимо
че реално на повечето от тези места българи по род и език формално не се срещат
под път и над път.
Малка подробност – за
малцинствена група българи в Румъния, да речем, е призната католическата ни общност в област „Банат“, създадена от преселници от периода след Чипровското въстание
преди повече от 4 века, представени по правило с избран от тях депутат в двукамерния
парламент на републиката. Малцина обаче припомнят, че в миналото две от
партиите – царанистката (селската) и комунистическата, са създадени с
активното участие на българи от Добруджа и дори сред тях има лидери от Силистра
(Петре
Борила, например, и др.).
Дискусионно е дали в
действителност според официалната статистика в Румъния в момента има 7 000
нашенци или 300 000 с евентуален, но непризнат от държавата или от самите
тях български корен. Част от този въпрос е произходът на румънската нация от
някогашни тракийски племена, формирана обаче на основа, формално отдалечаваща я
от хипотетичното й истинско начало.
Твърди се, че румънският
етнос възниква от контакта на палеобалкански романски общности със славянско и
друго („варварско“) население. Алтернатива е тълкуването
кой какъв се чувства в днешния глобален свят, когато дори можеш срещу броени
долари да си поръчаш отвъд Океана генетичен тест, ако достатъчно много се
вълнуваш каква точно кръв тече в собствените ти вени. Участвалите в подобно
проучване разказват, че резултатите понякога дават поводи за смущаващи мисли,
защото предлагат изненадващи данни и посоки за търсене на собственото си „аз“….в
минало време.
Силистра е от градовете в
България, откъдето тръгват екскурзии до Република Румъния – от една страна
заради граничността ни, а от друга – по причина на формиран естествен интерес.
Той е резултат от натрупани предишни впечатления от известни на повечето хора дестинации
в северната ни съседка, най-вече в североизточната й част. От поне двадесетина
години сред постоянните лакмуси на този интерес е круиз с кодово име „Делта“ с
варианти за продължителност от 5 до 12 часа. Включително идея за дълъг преход
до град Сулина, край който р. Дунав след дълъг разлив се влива в Черно море.
Пътуването е чудесен
повод за непосредствено „общуване“ с неповторимата флора и фауна на финала на втората
по големина в Европа река. Според д-р Николай Тодоров-Бесараба от книгата му „Балканските
корени на българския народ“, тя е „…едната от четирите реки, изтичащи от
райския извор… Гърците я именуват Истър и Инд, илирите и рипианите – Дануви, а
готите – Дунавтис“.
Пребиваването по делтата
на Дунава е възможност да бъдат посетени градове като Тулча, Браила и Галац,
намиращи се в една от изконните български земи – Северна Добруджа, останали под чуждо владение по
стечение на исторически и политически обстоятелства с международно значение.
В годините на Българското
Възраждане те са били във върхова за времето си точка на своето развитие, но и
днес впечатляват с импозантност на съхранената за поколенията въздействаща на
сетивата архитектура, както и по отношение на икономическата си мощ. За
успешния им старт някога принос са имали и живелите там българи, намерили по
тези места поле за развитие на способностите си на занаятчии и търговци извън рамките
на Османската империя, за разлика от своите събратя, останали в лоното на
нейния гнет от тази страна на р. Дунав.
В първите дни на м.
август 2021 г. частни инициативи, едната от които подкрепена от Туристическо
дружество „Дочо Михайлов“ Силистра, бяха в основата на две последователни в рамките на
броени помежду им дни няколко дневни екскурзии в 3
близки дунавски града, както и до един на Черно море. Началото на втората бе в град
Констанца – морска столица на Румъния и четвърто по големина в Европа пристанище,
надвишаващо по обем варненското и бургаското, взети заедно.
Противно на
екскурзоводските внушения, не са безкрайно много впечатленията, украсени с
романтични въздишки, които отнасяме от града, носещ името на сестрата на
император Юстиниян. В далечното минало наследникът на някогашния Томи е бил
част от Добруджанското деспотство, а днес е седми по големина в страната си, създадена
през 1918 г.
Още неизвестно колко
години във времето напред ще чакаме да завърши ремонтът на архитектурната перла на Констанца – т.нар. Казино,
което е трябвало да бъде изградено във Варна, но нещо се объркало и било
реализирано на мястото на дървена барака също на брега на Черно море, но малко
по-северно. В момента сградата е опакована „а ла Кристо“ и нищо не се вижда от
стилистиката „арт нуво“, която, казват, била любима на румънската кралица
Мария, оставила за поколенията двореца в Балчик като друг непреходен архитектурен
бисер.
Духът на казиното със
сигурност „помни“ възторга и падението на представители на различни европейски
народи. Вероятно в него още се „усеща“ парфюмът на дамите, придружавали
богати господа в поредния им воаяж на крилете на хазартното чувство и на
хедонистичната им природа. Може би заради това наричат този обект за забавления
„символ на нещо отминало“.
Иначе Констанца не е
средище на забележителности, с изключение може би на богатия си музей,
настанен в голяма като размер и с архитектурно великолепие сграда.
Сред експонатите има и фондове, отнесени от Силистра след оттеглянето на румънската
администрация от града през 1940 г. Подчертаване на римския произход на нацията
и на държавата е Паметникът на вълчицата, какъвто по-късно ще срещнем и в
Галац. Изградени са без величественост, но са със знаково предназначение и са бронзови
копия на известната статуя от Lupa Capitolina, представляваща вълчицата по
легенда, разказваща, че е кърмила Ромул и Рем – основателите на Рим. Копия на
вълчицата са предлагани на още поне 20 града в Румъния, като първо това става
през 1906 г. в Букурещ.
Запомнящи се обаче са паметниците на фигури от литературата. Сред тях е легендарният римски поет
Овидий – векове по-късно негов паметник стои тъжно и самотно с наведена глава в
сърцето на стария град, където е бил заточен, макар че в годините на своето изгнание
е написал едни от най-популярните си любовни елегии.
Както и на поетесата
Кармен Силва – псевдоним на Елизабета, съпруга на крал Карол I и
първа кралица на Румъния. И, както пише в сайта www.audiotravelguide.ro,
„От скалата, където e поставена,
тя гледа в безкрая към кралския павилион „Гнездото на кралицата”, именуван
от
кралица Мария – нейната наследница“. В нозете на паметника е структурирана
музикантка с лира, нашепваща словесни и музикални трели, докосващи сърцата на
чувствителните туристи, посетили променадата на Констанца.
По традиция в пешеходната
обиколка на града влизат и религиозни обекти – сред тях и няколко православни
– в Румъния църкви колкото искаш и всяка от тях е различна в архитектурния
смисъл. И, разбира се, джамията с високото 27 м минаре, на върха на което
по-смелите и без усещане за клаустрофобия срещу дребна входна такса се качват
по вито стълбище с над 100 стъпала. Отгоре може да се видят разноликите покриви
на Констанца, клюновете на огромните кранове на пристанището и разбиващите се в
бетонния вълнолом черноморски вълни. Сред спомените от джамията ще остане и
докоснатият с поглед огромен килим, тежащ половин тон.
В района на Констанца е
най-високата църква, изградена от дърво, намираща се на Балканския полуостров.
Подобни, но в по-скромни размери, има предимно в област „Марамуреш“, но в северната
ни съседка се срещат и в други градове – примерно в град Чернавода. Късмет за
туристите от Силистра бе, че посещението им съвпадна с литургия по повод
празника „Преображение Господне“ с участието на архиепископ Теодосий, който от 20 години е духовен водач на древната
православна християнска епархия Томис, съществуваща още от началото на 4 в. в
рамките на Малка Скития. В новия си формат е от 1923 г. , а от 1990 отговаря за
цялата севернодобруджанска територия. Така не бе пропусната възможност за
директна среща с образци на църковното песнопение, познато по нашите земи. Още
повече, че в тази част на Румъния има и школа за изпълнители на ортодоксална
музика.
Сравнително нова атракция
за Констанца е т.нар. съоръжение „Гондола“ – висок хоризонтален лифт,
преминаващ над курорта „Мамая“ (той
е разположен между морето и близкото Млечно езеро), до преди години застинал в характерен
социалистически стил, а днес вече раздвижен с нови сгради. С него за 8-10
минути желаещите имат възможност срещу 20 леи (около 8 лева) да видят как изглеждат курортът и
плажната ивица отгоре. За съжаление, в погледа неминуемо се набива и
впечатлението от безвкусно строителство на нови обекти, сред които и хотели,
създадени от архитекти с без кой знае какво въображение.
При добро желание от
страна на екскурзовода има време и да усетиш атмосферата на курорта чрез
пешеходна разходка, включително и за добиване на представа за размерите на
най-старата курортна зона в Румъния, дълга 8 км и широка 200 м. Обсипана е с
пясък, който няма нищо общо с познатия като вид, цвят и консистенция от
българската част на Черно море.
По тази причина, а и
сигурно по много други поводи, казват, че тук, а и по другите румънски
черноморски курорти, носещи имена на гръцки богове („Нептун“, „Олимп“), почиват „обикновени туристи“. Средната
класа избира България
(град
Балчик, КК „Златни пясъци“ и др.),
поради което над 220 хил. румънци са ги реализирали нощувки в тях само през м.
юли т.г. Най-заможните се отправяли по-скоро в по-далечни и доказани с туристическия
си бранд дестинации в Турция, Гърция и Испания. Сигурно има и достатъчно други румънци, подобно на много българи, позволяващи си да летят и още по-далеч
до прославени с екзотиката си острови.
Останалото от бързия
преглед са сергии с множество стоки, които не лепят погледа с изящество и още
по-малко с цени. Не привличат внимание и сувенирите, повечето от които са
вероятно китайски по произход и са с много общо крайморско съдържание, като по
никакъв начин не напомнят за страната, в която се намираш в момента. В ход е
добре да пийнеш кенче бира от марка „Урсус“ – по-късно от реклама ще ти стане
ясно, че точно тя е…кралицата на румънското пиво.
Сред обектите, които
пътьом в Северна Добруджа може да бъдат посетени, е крепостта „Енисала“ („Ново село“), разположена на височина между две обширни водни територии –
Бабадашкото езеро и „Разим“ – бряг на черноморската
лагуна. От отбранителното съоръжение не e запазено много, но от него към
езерата и към околността се открива запомняща се гледка – неповторима със
своята широта и разнообразие на пейзажа. А и ние, живеещите на Дунава, добре
знаем, че там, където има вода, ландшафтът винаги е въздействащ върху сетивата.
Тук се помнят
владетелските години на войводата Мирча Стари (Мирча
чел Бътрън).
Влашко е „негово“ от 1386 до смъртта му през 1418 г.. Бил е много близо до българския царски
двор, тъй като е протеже на цар Иван Шишман. Междувременно сме минали
през приятния на вид градец Бабадаг (в превод – Планината на
отеца), характерен с типичните за този район ламаринени
покриви на къщите, в някои от които в миналото са живеели етнически българи.
Прехвърлили сме и някогашното село Еникьой, където Васил Левски е бил учител,
за да го запомнят, че е обичал децата, на които е преподавал български език.
Казват, че тук е получил и прякора, благодарение на проявата с вездесъщия си
лъвски скок.
Пристигаме в Тулча – някогашен Тулица в българския
период, а преди това се е наричал Егисос – основан е от даките
през 1 в. пр.н.е. и под това име е споменат от
Овидий. Според Уикипедия, „Районът е фактическото родно място на българската
държава южно от Дунав и е неин първи център и по време на средновековните
български държави е интегрална част от тях. Онгълът на хан Аспарух е
локализиран и проучен в него още от Карел Шкорпил. Тогава тук като аванпост на
Малък Преслав e изградена крепост с име Тулица, дала името на сегашния град (Тулча от 17-и в. насам)“.
В момента градът е с население под 100 хил. души с два
основни поминъка – риболов и корабостроене, и от него започва дунавската делта,
благодарение на която даденост през последните десетилетия е развит туризъм с
големи и по-малки плавателни средства. Още две години ще продължи ремонтът на
крайбрежната променада, за съжаление, на основата на големи количества бетон.
Дано в архитектурно отношение е улучена ваксата, защото
изграденият край брега жилищен фонд не зарежда с положителна емоция. За разлика
от центъра на града, на чийто площад около паметника на Мирча Стари –
пра-пра-прадядо на Влад Цепеш (Дракула), едновременно стотици
гълъби нахално и безстрашно правят компания на преминаващите граждани,
тръгнали, примерно, за малкия МОЛ или по търговските обекти наоколо.
В близост е изградената през 1851-1857 г. във
византийски стил т.нар. Българска църква. Официално се казва „Св. Георги“, но е позната също като Църквата с часовника, заради своеобразната 27-метрова кула с часовник – преход към обителта. В нея все още се пазят олтарните икони (от общо близо 100) с изписани имената на дарителите – българи от последните десетилетия на 19 в. Тя е една от трите по рода си в
града – другите са „Св. св. Константин и Елена“ и „Св. Николай“.
За тях и за българите - тулчалии, през Възраждането можем да прочетем повече в книгата „Честни и
верни“ на д-р Николай Тодоров – директор на Регионален исторически музей
Силистра, която наскоро бе представена в крайдунавски град. През 1807 г.
българска е идеята тук да бъде открита първата на Балканите частна болница.
Българско читалище е било създадено през 1861 г. и то е сред първите по нашите
земи.
Формално погледнато по религиозна линия Турча има
„връзка“ със Силистра, освен че и двата града са на десния бряг на р. Дунав (отделно – едва ли не подходът към делтата започва точно
от Силистра). До 1878 г. Тулча е седалище на епископ на Българската
екзархия в рамките на Доростоло-червенска епархия, чиято столица Силистра е от
390 г. до 70-те години на по-миналия век. Според календара на екзархията от
1874 г., тогава в Тулчанския санджак българите са 12 720 души, като за
година са регистрирани 3 680 български венчила.
Всяка държава подчинява на патриотичното си чувство
поне един паметник както в знакови градове, така и в по-големите си населени
места. В Тулча – седмохълмен град, каквито са Рим и Пловдив, румънците са
избрали една от височините, за да създадат Паметник на независимостта и край него да изпишат
с огромни букви името на града, за да се виждат от преминаващите вдясно от
монумента кораби по река Дунав. Мястото е подходящо и за снимка на фона на
града, за да се видят останалите хълмове, самата река и инфраструктурата,
разперена като дъга отляво надясно.
При наличие на време е добре да бъде посетена и т.нар.
Алея на националностите (засега са посветени паметници на 20,
сред които най-после е отредено място и на нас, българите – наш „известен
представител“ е Георги Стойков Раковски, а редом до него са личности като Сергей
Есенин – поет от Русия, Тарас Шевченко – поет, художник и политически деец от Украйна, Кемал Ататюрк –
политик от Турция, Никос Казандзакис – писател от Гърция). Незнайно къде вече е обаче
къщата на Стефан Караджа, а може би не е потърсена достатъчно активно досега,
за да бъде обозначена като още една светиня – поредно свидетелство за
българското присъствие в този забележителен град.
Като във всеки
голям и посещаван от туристи град на вода и в Тулча има аквариум, какъвто
може да бъде посетен и в Констанца, но ако вече си бил в подобни съоръжения в
Барцелона, Истанбул и други грандове, едва ли има с какво повече да го
запомниш. Разбира се, спомен се оставя винаги от посещение на кръчма и от
консумация на местна храна – за мамалигата няма какво да говорим – тя е позната
на повечето българи и особено на добруджанци, но, да речем, като качамак.
Изненадата е, че в сравнително елитен тулчански
ресторант я предлагат в менюто с интернационалното й име полента – бягство по
линия на избавяне от комплекси във връзка с народностен прякор, добил
популярност по света с негативен оттенък, що ли? Както се казва, много важно, а
ние в село Нова Черна, Силистренско, си имаме единствения в страната „Фестивал
на мамалигата“. Разликата в сервирането е, че тук ти го поднасят с подреден
слой сирене и отгоре със сметана.
В България някои го режат с конец, други го обичат със
запръжка, а за трети е любим специалитет с прясно мляко – въпрос на вкус и на
унаследена семейна традиция. В Браила обаче явно нямат този проблем, защото в
ресторанта на хотел „Траян“ си пише черно на бяло – мамалига – някога основна
селска храна, днес – ястие от олющено и натрошено зърно, срещащо се дори в
елитни места за хранене по света.
Галац е следващият в програмата румънски град, наричан
„брилянтът и короната на Молдова“, оприличаван дори на средиземноморския бисер
Марсилия. Предричано е било дори, че ще се превърне във Венеция и Амстердам. В
района на града в река Дунав се вливат други две реки – Прут и Сирет, и за да
си достигне до него откъм Тулча благодарение на широка платформа се преминава с
ферибот за по-малко от 15 минути. Началото на града е от времето на неолита, но
по-съвременните представи за него идват отново от периода на тракийското племе
даки, после е част от Римската империя. В края на 18-19 в. вече се отбелязва,
че тук са се преселили множество християни, избягали от османския гнет, сред
които и много българи.
Уикипедия: „През 1484 година, когато Галац е вече в ръцете на османците,
градът остава единственото пристанище на територията на Молдова, поради което
значението му бързо нараства, за да се превърне в следващите столетия във важен
търговски център със значителна еврейска общност“. В годините на Българското възраждане има и сериозно българско
присъствие тук, за което разказва Николай Жечев в книгата си „Българите в Галац
през Възраждането“.
По негови сведения, корабоплаване по Долния Дунав има от 30-те години на
19 в. и в Галац още през 1834 г. е създаден офис на Австро-унгарска транспортна фирма „Лойд“,
основана година по-рано. Преди средата на 19 в. оттук е преминавала цялата търговия на
Германия с Изтока, пристанището е било със статут „порто франк“, т.е. било е
обявено за свободно. В 1856 г. тук се установява Европейската дунавска комисия,
а малко по-късно се регистрира и американско консулство.
Провеждани са големи панаири, имало е и борса. И днес,
дори само за няколко часа да се впишеш в атмосферата на града, ще усетиш
свойското му настроение, оставящо в паметта трайни впечатления за пребиваване в
място, където си личи, че е кипял живот и където продължава да има развитие на
икономиката и на културата. С историята на града е свързана съдбата и на
известни българи: Стефан Богориди – политик, управлявал града в периода 1812-1819
г., Евлоги Георгиев – търговец, живял в града след 1837 г., Драган Цанков –
политик, учителствал в града (1848-1850), тук е починал българският
просветен деец Васил Априлов. В Галац също има църква, която е с български
произход, наречена е „Св. Пантелеймон“. Тук е създадена и първата българска
печатница.
И стигаме до Браила – един град, за който чуваме от
деца по литературните произведения на възрожденските ни класици и покрай
биографията на поета революционер Христо Ботев, на който на голям булевард е
изграден паметник. С годините се е превърнал в едно от местата, където
българите непременно идват, за да се поклонят на своите герои. А минеш ли
покрай театъра „Мария Филоти“, непременно ще ти се стори, че отнякъде ще
излязат хъшове, за да разкажат как са играли на сцената пиеси, за да съберат
средства за борбата си срещу поробителя.
Точно на тази сцена през 2008 г. с участието на
силистренска делова и творческа група бе чествана Годината на България в
Румъния по поръчение на тогавашния
президент Георги Първанов. Може би защото в този град е една от малкото в
северната ни съседка български дружества с доайен г-жа Мария Ганчев, която, за
съжаление по здравословни причини, не успя да посрещне поредната група от свои
сънародници.
Някъде наоколо е бил и вездесъщият „Хан на Странджата“,
останал в историята, литературата и в българското кино. Включително в сериала
„Хъшове“, част от който, пак по ирония на съдбата, бе сниман в Силистра в
първите години на новия век. Може би защото и в българския град са съхранени
достатъчно сгради – друга е темата в какво състояние са голяма част от
тях, дори и тези с общинска собственост,
имащи много общо в архитектурния си смисъл с тези в Браила. Сред известните в
миналото българи тук е живял и работил като учител в периода 1864-1870 г.
писателят и просветител Добри Войников. Той е основоположник на българския
театър и е пръв български режисьор, автор на театрални пиеси.
През зимата на 1865 г. Войников организира в Браила българска любителска
театрална група с оркестър, а по-късно продължава театралната си дейност
в Букурещ, Гюргево и Шумен. В Браила е живял и патриархът
на българската литература Иван Вазов, написал по-късно „Немили-недраги“,
пресъздавайки с художествени средства драматичната, в някаква степен от
позицията на времето героико-романтична история на българските хъшове. Според
някои източници, до преди почти половин век в браилския музей е имало експозиция
за Ботев с макет на легендарния хан, но оттогава това вече не е факт.
Подобно на други градове в Европа, и този град, намиращ
се на левия бряг на р. Дунав и отстоящ на около 20 км от Галац, може да бъде
оприличен на безкраен музей на открито, защото на всеки ъгъл попадаш на
уникални сгради в стил барок, рококо и неокласик, за радост повечето са със
запазен вид. Полезен жест към посетителите на града са надписи по улици и край
сгради, даващи информация за тях, включително кога и от кого са създадени. Така
научаваме, например, че в Браила има трамвай от 1900 г., май още преди в
Букурещ да бъдат поставени релси за това модерно за времето си превозно
средство.
От интернет-източници научаваме, че още далеч назад в
миналото град Браила е с павирани улици с улични фенери, тук е била открита и военна
болница. През 1836 г. придобива официално статут на град със сводобно пристанище, като това в Галац. Това също дава отражение на развитието на
града, което е видно и днес. Може крайречният парк, макар и голям по размери поне на дължина, да е скромен
в своята стилистика – укрепен кей без излишна пищност, успоредни алеи с
обикновени пейки край тях, няколко странни скулптурни изображения, отсъствие на изобилие от цветя, но за сметка на това десетки са подходите – не малка част от
тях частни, към водни средства – риболовни и плавателни.
Градът е тясно свързан с историята на България и
нейните националноосвободителни борби. Тук е създадено Българското книжовно
дружество, преобразувано по-късно в Българска академия на науките. В града
върху земя, дарена от Варвара Хадживелева, е изградена българската църква
„Възнесение Господне“, която в момента е в реставрация, защото е виден окаяният
й вид, но за облагородяването й се е погрижило румънското правителство. Твърди
се, че тук все още има три български икони от онова време. Подобен
реставрационен, но още по-обемен процес тече и в гръцката църква, която е
по-масивна, и след ремонта с европейски средства в рамките на 21 млн. румънски
леи, ще придобие предишния си блестящ вид.
В днешно време социална мрежа като Фейсбук дава
възможност човек да проследи какво са успели да видят и от какво са се
впечатлили и други участници в същата или в подобна екскурзия. Позволих си да
надникна в няколко профила на хора, които имат необходимостта да споделят от
свое име запечатани в съзнанието им преживявания по време на пътуването.
Светлана Великова, историк: „Галац и Браила - натежали от българска история.
Съвременните румънци не знаят нищо за българските светини. Поклонихме се и
оставихме цветя на паметника на великия Ботев, видяхме мястото, където е била
легендарната кръчма на Странджата…Сякаш усетих революционния плам и
романтичните мечти на хъшовете...“.
Цветана Игнатова, филолог: „В делтата действат
неумолимите закони – по-силният побеждава по-слабия. Тежки коруби на стари
дървета се сгромолясват под звука и силата на плавателните съдове в река Дунав
и множеството й ръкави. Тръстиките се покланят доземи, когато край тях
преминават кораби и лодки, но не от смирение, а за да съхранят своята гъвкавост
и устойчивост. Птиците, подплашени от шума на цивилизацията, кацат върху
високите дървета. Когато корабите доближат ,водните лилии с нежни жълти
цветове, те се свиват във фунийки и временно потъват под повърхността на
водата. След отминалата „опасност” отново се разполагат върху водата. Облъхваща
зелена свежест, танцуваща светлина върху водата, невероятни гледки и красиви
птици.
Разходката с кораба „Делта” на
едноименния четиризвезден хотел в Тулча е по красивите канали и езерата на
Дунавската делта. Минаваме по старото корито на Дунав, виждаме канала „Свети
Георги”, по канала Сулина - чак до Черно море, над 200 км воден път. По канала
Сулина пленяват знаците на цивилизация с красиви къщички и пристани, с места за
отдих. Реката е част от живота на хората, от тяхната култура, поминък и живот.
Тя изгражда характерите на хората. Достигаме до мястото, където река Дунав се
влива в Черно море. В района на фара има дига между водите на реката и Черно
море. На връщане спираме за разходка в Сулина – най-източния дунавски град с
голямо пристанище и дълги, прави улици, успоредни на реката“.
Поредното пътуване в съседна Румъния е в историята. В перифраза на древна максима: отидохме, разгледахме, почувствахме, обещахме си пак да се върнем. Защото винаги има какво ново и различно на човек да му се случи, дори и когато му се струва, че повечето от нещата, до които се докосва, са му познати и понятни. На практика обаче при всяко следващо посещение на същите места може да се усетят незабелязани предния път моменти, които са му убягнали или ги е пренебрегнал за сметка на нещо друго. Зависимост има и от подредбата в програмата, от поведението на екскурзовода – един е по-словоохотлив, друг е по-обран в разказа си, трети пък може да те захласне в теми, които не са ти интересни.
Възможно е и аудиторията да не го предразположи да се раздаде така, че да
очакваш от него още и още споделени факти както и разкази за личности, а и описание на важни събития. Разбира
се, и малко предварителна самоподготовка не е излишна, за да е светнат туристът
къде отива, кои обекти си заслужава да уважи с внимание, за да се получи накрая вкусен коктейл от преживявания, заради които обикновено тръгваме на дълъг път с туристическа цел. И връщайки се от него да разкажем на близки и познати, а дори и на случайни събеседници поне малко от всичко, което е било пред нас като даденост. И как си е струвало да я докоснем с поглед, за да съхраним ярък и траен спомен в своята жадна за информация памет. До нови срещи с близката и в същото време далечна Румъния!
В материала са използвани снимки от профили във Фейсбук на Светлана Великова, Стефка Георгиева и Цветана Игнатова.
