Учени от България и от чужбина в национална конференция за Левски в Балчик

В рамките на няколко дни в последната десетдневка на м. август 2023 г. в ТИЦ „Мелницата“ и в салона на НЧ „Паисий Хилендарски в град Балчик бе проведено деветото издание на Международен форум „Българско наследство“ с директор Маруся Костова – председател на едноименното сдружение – инициатор на събитието, което е единствено по рода си в Североизточна България, респективно в българската част на Добруджа.

Във форума бе вписана една от трите официални национални конференции – част от националната държавна програма, посветена на Васил Левски по повод 150 години от неговата гибел, включително с изложба в 21 табла. Конференцията бе озаглавена „Васил Левски, българската емиграция и националната революция“. Изложбата, която е дело на Национален музей – град Карлово, бе представена пред аудиторията от неговия директор Дора Чаушева, защото бе основен момент във форума, воден в тази си част от проф. д-р Пламен Митев от Софийски университет „Св. Климент Охридски“. В рамките на събитието бе и малка изложба за Левски и бесарабските българи, дело на Димитър Боримечков – поет и общественик от град Тараклия, Молдова, където на 22 септември т.г. ще бъде открит паметник на Апостола на свободата, както и Български младежки клуб в града.

В специалния панел на конференцията на Васил Левски бяха ппредставени 16 доклада, четири от които са резултат от разработки на представители на Силистра и Тутракан: Йордан Георгиев – „За псевдонимите на Левски – код на мисията му на революционер“; доц. дфн Тодорка Георгиева – Филиал Силистра на Русенски университет, и Валентин Петков – НД „Традиция“ –– („Васил Левски и Любен Каравелов в българската народна песен“); Адриан Василев – „Отново за Солаковия хан“; Анастасия Якова – „Знамето на България – Васил Левски, връзката му с Таньо войвода“. По темата говори д-р Даниела Вичкова-Нушева – Институт за исторически изследвания при БАН („Българската памет за Васил Левски в Букурещ“),  както и Кольо Караиванов – за възрожденските учители и съратници на Левски. Своите разсъждения по темата „Метафорическа компонента на българския културен концепт Васил Левски“ представи доц. д-р Елена Рацеева от университета Кишинев, както и проф. Калчо Калчев от университета във Велико Търново.

В рамките на докладите и на дискусията бяха припомнени познати, но бяха представени и нови моменти от изследвания на българските учени за делото на Левски и за общуването му с други дейци на Българското възраждане от втората половина на по-миналия век в навечерието на освобождението на България през 1878 г. Отворена бе темата за манипулирания от българските историографи подход с мантри за отношенията на Васил Левски с представителите на българската емиграция. Това – в контекста на съперничество и противопоставяне, макар че се признава наличието на „разминавания“ между двете поколения, независимо от общия им стремеж да бъде продължена борбата за обединение за освобождение от поробителя. Посочено бе, че Левски има 11 „революционни години“, от които 3 са преминали в емиграция.

Смята се, че в българските земи той е провел 15 „обиколки“ и е участвал в 12 „големи дела“, както и в много други „съпътстващи“. Делото му се определя като развитие по вертикал и като резултат от сложна амалгама от дух, чувство, воля, достойнство и морал. Според изследвания, най-малко 97 са известните имена на учители, които са били част от революционните комитети, но вероятно са десетки повече, които трябва да открият краеведите по места. Някои от тях участват и в Априлското въстание, включително и като водачи.

Разгледано бе и писмо от август-септември 1872 г. на Васил Левски до Любен Каравелов, което дава информация за отношенията между двамата – ярки представители на „старите“ и „младите“ в революционната завера. То бе коментирано „като приятелско, неформално“ и още „като много дълбоко и емоционално“, даващо информация дори за това, че е известно и на двамата как вече е стеснен кръгът на преследваните дейци от страна на османската власт. Според изследователите, документите от този период потвърждават това впечатление, тъй като са посочени и конкретни мерки за разрушаване на „мрежата“ и за залавянето на Левски. Каза се, че в писмото „Левски не драматизира трудните моменти“. Оценени са и кадрите в два типа: безстрашни и не толкова, както и че са необходими „разсъдителни и безстрашни“. Уточнено бе, че писмото е писано само 6 дни преди обира при Арабаконак, който променя хода на събитията по-нататък: примерно заловени са над 500 дейци.

Отделно, по едни изчисления Левски има общо две години и девет месеца кариера на учител, които обаче не са последователни, но със сигурност са преди да се отдадени на професията „революционер“. Твърди се, че в учителската си практика не е използвал характерното за възрожденското време „физическо наказание“, а е наблягал на излети, бегови занимания и на упражнения на чист въздух. Припомнено бе, че освен хановете и частните къщи училищните сгради са местата, където са провеждани по села и градове заседания на Комитетите. Сред сподвижниците на Левски е имало и подрастващи съратници, най-малкият от които е 7-годишният Христо Ценов, играл ролята на куриер в Тетевенско.

Направена бе уговорката, че дълго време Левски не е бил забележим като водач, но това се променя в периода 1860-1870 г., когато единодушно е посочен за емисар  във вътрешността на страната (бел.-изконните български земи). С идеята да бъде осъществена общобалканска въоръжена акция. Акцентирано бе върху една малко позната личност – български търговец, дарител и общественик от този период – Николай Миронович Тошков от Одеса, чието дело е пренебрегнато.

Първият паметник на Христо Ботев, определен от един от докладчиците като „сърцето на българската революция“, е изграден в град Враца, където, както знаем, не е посрещнат „като войвода“, а на Левски – „мозъкът на революцията“, едва през 1895 г. в София. Изказано бе твърдение, че една от причините за това размотаване по адрес на увековечаването на Апостола е фактът, че в следосвобожденския период не е бил…разбиран. Тогава властват „особен вид ценности“ и на управляващите среди „не им е до Левски“, а и дипломатичното му поведение пред султанската следствена комисия не се оценява по достойнство. Докато заради героичната си гибел и революционната си поезия Ботев е „по-своевременно възвеличен“.

Посочено бе, че „реабилитацията“ на Левски става след 1918 г., след националната катастрофа на страната ни през Първата световна война. Причината: той става „знаме“ на десни политически формации, което продължава и през 30-те години. Нова книга на проф. Ивайло Христов, посветена на Левски дава нова информация за много процеси, свързани с него, за разрушителни процеси в Организацията, за прякото посегателство върху Османската империя от страна на Димитър Общи, за разгрома на Комитетите и т.н.

Междувременно от директорката на Националния музей в Карлово, посветен на Левски, научихме, че са открити сръбският паспорт и пистолетът на Ангел Кънчев, както и тескерето му, носени от него в деня на самоубийството му на 6 март 1872 г. на пристанището в Русе. Опитът му на революционер бе представен „като недостатъчен“, което е било известно и на Левски, но се оценява саможертвата му, тъй като изпълнява революционната клетва да не попадне жив в ръцете на поробителя.

Филологическата разшифровка на псевдонимите на българската историческа икона Васил Левски показа, че „преводът” им е своеобразен код към мисията му на революционер. Половината от 24-те тайни имена на Апостола са с турски произход, 11 са с български и едно е румънско. Прави впечатление, че част от българските му „определения” са почти еднотипни и се допълват взаимно. Турските тайни именни описания на Васил Левски по традиция са по-описателни, поетични и заредени с възхищение. При превода от турски и персийски езици научаваме по нещо от тях за личността, битността и ореола на Левски. Специално внимание заслужават имената, съдържащи определението „хаджи”.

 

Васил Левски (на стария правопис Василъ Лѣвскій) е най-известният псевдоним на всепризнатия символ на Българското възраждане от края на 19 в. Заедно с Джингиби (Неуловимият), станал популярен преди близо 50 години чрез сериала „Демонът на империята”. И редом с най-тиражираните – Апостола  (от гр. „пратеник“) – една алюзия с учениците на Христос, призвани да разпространяват мисията му на духовен водач. Също и Дякона (от гр. „служител“) – духовно лице от низшата степен на клира, което обаче своето запазено място при провеждане на богослуженията, в случая в участието в голямата революционна борба за освобождението на България.

Интересен бе и докладът „Левски и Каравелов в народните песни“, за да разберем „че те са сродени от своята чиста и искрена любов към българския народ и българската земя; от горчивата си мъка заради робските неволи и страдания; от силната си омраза към народните врагове; от непоколебимата вяра в духа и естествените сили на българина, който „се е захванал да лее куршуми наместо сълзи и молитви“, защото вече е завладян от благородния порив да добие свободата си „изцяло, без компромиси и то по пътя на една национална революция“. Особено тясно Каравелов и Левски са сродени от своето преклонение и възхита пред народните словотворения, от любовта си към българската народна песен“.