Ненадминатият разказвач на приказки Андерсен описал крайдунавските ни градове в средата на 19 в.

Назаем от bulgarianhistory.org

Град Силистра и неговият по-малък добруджански крайдунавски събрат Тутракан са крепости на хиляди години, в които има следи от поне 4 цивилизации. Намирайки се на средищни места, те са били посещавани от царе, императори, военоначалници, воеводи, патриарси, а и от известни личности, сред които и популярни пътешественици (най-спряганото име е на Евлия Челеби от средата на 17 в., когато е обиколил цялото черноморско крайбрежие, но е бил също в Силистра и в Русе).

Гравюра на Русе

Жителите на Силистра и Тутракан (също на Русе, Свищов, Лом, Видин, Никопол и други градове - вероятно по Черноморието) имат обаче и друг сериозен повод за гордост във връзка със събитие от което са останали свидителства от два века по-късно. Това са първите градове, в които стъпва през 1841-а вълшебният датски разказвач на приказки Ханс Кристиян Андерсен, посетил българските земи, воден от приключенския си дух и любопитство към света. Своеобразната му обиколка е и предизвикателство към традиционното схващане, че в епохата на османското иго България остава изолирана от Европа, и че останалите европейски народи са забравили напълно за съществуването на нашия народ. 

Гравюра за Силистра - от изложбата на Петко Герасимов (www.ordansilistra.blogspot.com/2015/09/blog-post_8.html)

Впечатленията си от страната ни писателят споделя в своя пътепис „Пътуване по Дунав“, част от неговия сборник с пътеписи, озаглавен „Базар на поета“. Българското пътешествие писателят започва на 5 май 1841 година, когато тръгва от Цариград на борда на кораба „Фердинанд I“ и през Черно море стига до Кюстенджа. Оттам се прехвърля на дунавския параход „Арго“, чийто капитан е далматинецът Марко Доброславич, а екипажът е съставен от италианци. 

Ето какви са първите впечатления на писателя: „Българският бряг се извисяваше неравен и обрасъл с растителност, а почвата изглеждаше благодатна за обработване. Но големи площи стояха напълно пусти. Хиляди хора емигрират от Европа към Америка, а колко по-добър дом биха могли да намерят тук. Тук е плодородна земя, разположена до една от най-големите реки на Европа – път към Ориента.“

Тутракан. Литография на австрийския
гравьор Кунике, края на ХVIII в.

Ханс Кристиян описва и любопитни детайли от посещението си в  Силистра и Тутракан: „Посрещна ни първият град от българската страна. Това бе Тутракан: пред всяка къща имаше малка градинка. Полуголи хлапетии тичаха по брега и викаха към нас: „Урала!“ Тук всичко говореше за мир и спокойствие. Безредиците в страната все още не бяха достигнали този бряг. Въпреки това, научихме от турците, които бяхме качили на борда предишната вечер в Силистра, че няколко бегълци прекосили Дунав, за да намерят убежище в Букурещ. Зад хълмовете бушуваха бунтове и смърт.“

След Тутракан се натъкнахме на изключително живописна долина. Прелестни плетове висяха над червено-кафява пръст. Табун от прекрасни черни коне бяха подкарани към реката, за да бъдат преведени от другата страна. Един от тях се отличаваше с живите си движения, черната като въглен козина и веещата се грива. Така тичаше надолу по хълма, че земята излиташе от ударите на копитата му.“, рисува с перото си пейзажи датчанинът. „Ти, див кон! Теб вероятно ще те яхне младата влашка княжеска невеста, ще те гали нежната ѝ ръка и ще украсят бляскавите ти черни страни с пъстроцветни чулове! Дали танцуваш, защото вече зърваш новото си отечество отвъд реката? Или пък във Влашко ще те използват за разплод и ще положиш началото на някой нов род, стотици пъти по-голям от табуна, който сега те обкръжава? Родословното дърво ще започне с твоето име! За теб е поздравът на момчетата, за теб, прекрасно огнено животно! Урала! Урала!“, във възторг описва грацията на животното  Андерсен.

Разказвачът на приказки открива и Русе – градът, който го впечатлява силно. „От българската страна се издигаха жълти скали, насочихме се към тях и докато все още виждахме искрящото кубе в Гюргево, стигнахме до къщи и градини, образуващи предградието на важния български град Русчук; множество минарета, издигащи се плътно едно до друго ни показа, че това ще да е град на вярващи хора.“

Андерсен сравнява нашите краища с родната си Дания и не проявява ни най-малко снизхождение: „Утрото е толкова прекрасно! Каква зелена, ширнала се долина! Колко хубаво ухае сеното! Дали не сме в Дания? Погледни само, какъв венец от цветя! Виж, обрасли с трева хълмове и долмени като в Зеландия! Човешка ръка ги е сътворила! Всичко е толкова идилично, толкова датско – и все пак не сме в Дания! Зелената долина, където сеното излъчва своето ухание е във Влашко, а хълмовете с долмените отдясно са в България!“.

Параходът открива пред писателя и малки, и големи населени места, но независимо от размерите им, те не убягват от зоркия му поглед. Пътувайки по Дунава, писателят спира поглед и на Свищов. „Това е Свищов, над който стоят стените на крепост. Турци с дълги лули се изтягат на дървените чардаци на къщите и наблюдават парахода ни също толкова равнодушно, колкото дима от лулите си“, ще отбележи по-късно в книгата си колоритната гледка разказвачът. 

Андерсен се прекланя пред българската природа и изразява възхищението в своя пътепис: „Летни облаци ли са това, високо над хоризонта на България? Често съм виждал такива облаци над зелените поля на Дания. Това заснежени планини ли са? Така изглеждат Алпите, погледнати от столицата на Бавария. Но не, това е Балканът! Залязващото слънце позлатява белите заснежени върхове със своите лъчи. Прекрасна планинска земя, величието ти подтиква душата към всеотдайност!“

Следващият град, на който Андерсен отделя внимание е Никопол (според него това е градът на Траян, трофеят на Баязид). Вечерта след преминаването покрай Никопол писателят за първи път усеща въздействието на избухналите бунтове в Северозападна България. На парахода се качва въоръжен мъж, а в тъмнината дрънчащият му ятаган предизвиква тревога и съмнение за въстаническо нападение. Новодошлият се оказва татарин, чията задача е да пренесе писма от Видин до Цариград. След случката с татарина именитият датчанин минава последователно покрай Оряхово, Цибър (днес разделен на Горни и Долни Цибър) и Лом. Тук той споделя и интересна подробност от търговията между българските земи и Франция. 

Последната спирка на Ханс Кристиян Андерсен е Видин. Тук той не просто преминава покрай града, а получава и възможността да слезе на пристанището и да се наслади на обстановката. Това обаче не става безпроблемно: „Пред нас се издигаше Видин, най-здравата българска крепост. Оръдията надничаха от дупките си, а на брега се бе струпала човешка тълпа. Турците стояха по дървените си чардаци и пиеха кафе; дойдоха войници, за да препречат пътя, та никой от нашия кораб да не проникне в града и пренесе заразна треска или чума от подозрителния Константинопол.“

На границата със Сърбия Ханс Кристиян Андерсен си взима последно сбогом с тази страна, която така пленява неговото въображение, предизвиква спомени за собствената му родина и поднася необходимата доза приключения: „Сбогом, българска земя!“ – извикахме ние и се пуснахме към сръбските гори.“

145 години след смъртта на писателя светът продължава да препрочита „Храбрият оловен войник“, „Снежната царица“, „Малката кибритопродавачка“, „Грозното патенце“ и други негови творби, обичани по целия свят близо век и половина след смъртта на най-известния датски автор.