 |
| На сн.: Мирела Иванова с Димитър Христов от същото училище, който в по-горната възрастова група също е сред най-добрите в страната |
В края на миналата учебна година в град Шумен се проведе националната олимпиада по учебната дисциплина „Гражданско образование“, в която Мирела Иванова от Силистра е №1 в страната. Тогава тя бе ученичка от 4б клас на ОУ ,,Отец Паисий“ с класен ръководител Йорданка Косева.
До наградата се достигна благодарение на чудесно написан проект. Темата е социална и е свързана с борбата за равенство. Проектът се казва ,,Грозното пате''.
В него се защитава идеята да бъда приети от всички децата с различи заболявания, да бъдат разбирани и подкрепяни от обществото.
При защитата му пред журито членовете на комисията и присъстващите представители на образователното министерство са изразили възхищение от знанията на нашето момиче и от умението му да ги представи пред публика.
Ето как изглежда в текстови вид проектът на Мирела:
"Здравейте! Аз съм
Мирела. Наричат ме Мири. От малка имам проблем при движението на крака и
ръката. Така съм се родила. Моите родители ме обграждат с много
внимание и винаги съм растяла с усещането за обичано и много значимо за
семейството си дете.
С нетърпение очаквах да
стана ученичка. Този ден дойде, а с него се промени и моят свят. За съжаление в
училище усещанията ми много често не ме правят щастлива. Понякога съучениците
ми ме нараняват или ме избягват.
Често се питам:
„Нима това, че ми е трудно да играя на народна топка, да бягам и да скачам със
съучениците ми ме прави по-различна от тях?“ Знам, че не само аз, а и всеки в
живота си поне веднъж се е чувствал като грозно патенце.
Вие със сигурност сте
чели тази приказка на Андерсен. Моят най -любим момент от нея е
когато старата патица - майка казва на животните в птичия двор:
„Наистина то не е хубаво, ала има добър характер и плува също тъй добре, както
другите – дори, смея да кажа, малко по-добре от тях…Аз мисля, че то ще бъде
много силно и ще си пробие път в живота.“ Тези нейни думи ми дават увереност да
продължавам. Само така ще мога да успея и да постигна мечтите си.
Вече знаете защо моят
проект носи името „Грозното патенце“. Желанието ми беше да насоча
вниманието на съучениците си към „различието“ и към неговата ценност и да
създадем в нашия клас „мост на приемането“. Мост от протегнати с разбиране
ръце. За мен беше важно да осъществим тази идея.
Казват, че в различието
е красотата. Различията ни правят неповторими, но за съжаление в същото време
те често ни носят и тъга. Никой не заслужава да бъде оценяван по различия, за
които той няма вина. Никой не трябва да живее с болката от неприемането.
Трябваше да говорим за
различията и за уникалността ни, защото това ще ни направи по-силни и сплотени. Нужно бе да се учим да се
вглеждаме в очите, а не в тялото. Да ценим човека до нас по постъпките, а не по
думите му. Важно е да се усеща светлина в нашите очи и сърца когато успяваме,
защото можем, стига да ни подкрепят. Ако можем да приемаме „различията“ си като
нещо напълно нормално, ще растем уверени с тях.
И ние
започнахме. Ето това е моят клас. Заедно построихме нашия Дом на толерантността. Всеки постави
своите две тухлички, върху които написа двете най-важни според него неща за
добрите взаимоотношения и се мотивира защо точно тях е избрал. Най-много
ученици бяха записали думи като уважение и…Докато коментирахме, аз споделих
със съучениците си идеята за проекта. Не всички приеха с ентусиазъм,
но после нещата се промениха.
Събрах съмишленици и
изработихме Календар на емоциите. В него в края на всеки ден споделяхме с цвят
от дъгата своето настроение според отношението на другите към нас. Това е
„легендата“, която ни ориентираше. В началото често имаше празни квадратчета,
защото не го приемаха насериозно. Само седмица по-късно разбраха, че това е
огледало на нашите емоции и отношения и с удоволствие се включиха като в
забавна игра. Често групички ученици разглеждаха с интерес попълнените цветове,
коментираха и се опитваха да правят изводи.
Ето това са някои от
календарите ни. Пъстроцветни емоции като цветна дъга. Заедно с мама направихме
кутия за поща. Поставих и табелка „Искам да споделя“ и я сложих в класната
стая. В нея всеки, анонимно или не, споделя добри или лоши моменти от
общуването с другите в класната стая. Най-интересно ни беше, че в нея намирахме
листчета и на третокласници, с които учим в една стая. Явно и те имат нужда да
споделят.
В определени дни си
организираме срещи на класа. Именно на тях ние коментираме споделеното в
пощата, ако трябва, търсим решение на проблем, а вече и често се поздравяваме
за направени похвали.
Моята тайна е много проста – истински се вижда само със сърцето. същественото е невидимо за очите. Майчината обич, бащината
обич, доброто и истинското приятелство се усещат само със сърцето! Те не могат
да се усетят с други сетива…Майчината и бащината
обич, ако искате да ги усетите, Вие трябва да го почувствате и ще
усетите най-нежна обич на света със сърцето!
С доброто може да
почувствате различно усещане. Светът е добър и, за да разберем, че е така,
трябва да вникнем в своята душа и да повярваме, а най-накрая ще разберем със
сърцето си, че Светът е добър! От малка мага да
разбера кой ми е приятел и кой не, но аз вече съм пораснала и усещам чувството
да бъдеш приятел, и да имаш приятели…
Това, да бъдеш приятел,
е незаменимо качество, в което аз вярвам искрено със сърцето
си…Човек,който не вярва със сърцето си - той не е истински приятел…Очите ни виждат всичко
около нас…Те същевременно виждат и тъга, и радост. Аз мога да разбера кой е
тъжен само като го погледна в очите...
И, разбира се, като
добър приятел аз му помагам да премине препятствието в неговия живот. Като
му помогна, пак поглеждам неговите очи и те излъчват радост…
И така разбрах, че очите
излъчват и радост, и тъга…Разбира се, сърцето и
очите чувства,като: радост, тъга, обич, и всеотдайност…Като дете на десет
години, аз съм чувствала много неща със сърцето си, и с очите си…И се гордея с
това!
Ето
защо защитавам мнението си, че истински се вижда само със сърцето. А то е
невидимо за очите!"
Няма коментари:
Публикуване на коментар