Какво е да си главен редактор на една от най-влиятелните медии в България – интервю с Борислав Зюмбюлев, силистренец родом

www.glasutnamladitehora.com

Снимката е от профила във Фейсбук на Борислав Зюмбюлев

Основната роля на медиите и журналистите е да информират обществеността за реално случващото се в държавата на всички нива. Те трябва да са независими, а като основен закон се явява тяхната „служба“ – да бъде само и единствено в интерес на обществото.

Именно затова те са наричани четвъртата власт.

Когато обаче медиите се използват не по предназначението си, а с цел осъществяване на задкулисни борби с комерсиална цел и нечисти намерения, тогава те започват да губят общественото доверие.

Именно поради тези причини качеството и независимостта на журналистиката са сред основните теми и проблеми в световен мащаб. Хората все по-често публично поставят под въпрос тяхната власт, съдържание, критичност и собственост. Особено в България.

Независимо от формата на медията, основна роля при взимането на важни решения изпълняват главните редактори. Ето защо направихме среща с главния редактор на вестник „24 часа“ Борислав Зюмбюлев – за да разберем повече за него, за работата му и най-вече за условията, в които той и екипът му правят журналистика.

Господин Зюмбюлев, в момента вие сте главният редактор на в. „24 часа” — можете ли да ни разкажете малко повече за вас, и как всъщност решихте да се занимавате с журналистика?

В  детската ми  възраст повече ме теглеше правото –  беше ми страст. И до днес много хора си мислят, че имам диплом по право. Нямам диплома, но имам знания и то доста задълбочени. Смятам, че всеки журналист трябва да е чел учебника по  конституционно право на Стефан Баламезов. Пък и всеки, който се занимава с обществена дейност, също трябва да е чел този учебник – велика книга е, чрез нея разбираш и уважаваш демократичните механизми. Нещо, което хронично липсва в България.

Но обстоятелствата така се стекоха, че бях приет журналистика в челните места на класирането и  обикнах  тази професия. Искам да подчертая, че образованието през 80-те години в Софийския университет беше на много високо ниво – като си затворим очите за идеологическите алабализми, образованието бе нещо, което много се доближаваше до идеята за liberal arts, за средновековния европейски университет. Получавахме задълбочени знания от хора като Исак Паси, например. И днес като се замисля, изобщо не съжалявам, че учих журналистика.

Занимавате се с тази професия от 29 години – можете ли да ни споделите какви за вас са разликите между поколенията журналисти преди 1989 г. и сега?

Преди 89-та година, бях на края на тинейджърството, четях “Стършел”, “Паралели”  и “Отечествен фронт” (петъчният му брой), честно казано, нищо друго не ставаше. И, разбира се, перестроечният съветски печат. В България импулсът към свобода дойде от Москва. Затова сега много се дивя на т.нар. русофоби и русофили. Едното стана символ на либерализъм, другото на диктатура. Но истината е, че това няма връзка с националността, а с доктрина, която сега владее Русия. Утре може да е друга.

След настъпването на демокрацията  у нас нашето поколение имаше шанса да стане създател на свободния печат, на първото порно, на хейтърските издания. Златното време на българския печат. Журналистите в началото на демокрацията в България участвахме в самото създаването на демократичната държава. Неописуемо беше чувството да си част от неща, които се правят за първи път.

Кое е нещото, което ви мотивира вече толкова много години да се занимавате с журналистика?

Опитвам се да информирам хората по честен начин и така да издържам и семейството си.

Как започва вашият ден?

Ставам сутрин, взимам си телефона или отварям компютъра (в повечето случаи телефона) и се информирам какво се е случило, докато съм спал. След това преглеждам онлайн версията на “24 часа”. Понякога дори гледам сутрешни блокове по телевизията, но предпочитам да ги следя онлайн, и ако видя нещо, което сме пропуснали, се обаждам в редакцията, за да го доразработят или обновят.  В редакция на “24 часа” съм от 11:00 до 20:00 часа поне.

Какво всъщност предслява длъжността на главния редактор, тъй като вестник “24 часа” е разделен на две – онлайн версия и, познатия на всички, хартиен носител?

Е, как каква – ръководна.

„24 часа“ не е разделян на две, на пет или на седем. Онлайн изданието не е нещо различно от вестника, то е вестникът в малко по-разширен вариант, защото за разлика от хартията, Интернет поема всякакви обеми, докато вестникарската страница е ограничена. Точно по тази причина в онлайн изданието читателят може да открие и информация, която липсва във вестника – това са т.нар. събития, които се следят в реално време. Там навлизаме и то доста успешно в територията на радиостанциите и телевизиите.

Редакцията обаче е една, няма как да бъде другояче. Хората, които списват вестника, правят и сайта. Затова и той е толкова добър, колкото вестника. Аз няма как да отговарям по-малко за едното издание за сметка на другото, защото това е „24 часа“ – и на сайта, и на хартията, просто носителите на съдържанието са различни. Отговорен съм изцяло и напълно и за двете. Те са едно и също нещо. 

Работата на един главен редактор е тежка, неблагодарна и много отговорна. Трябва да имаш железни нерви и гумени кръвоносни съдове, защото непрекъснато има някакъв натиск към теб. И мога да дам пример: преди няколко седмици написахме подробно за обвинителния акт за Цветан Василев. На следващия ден започнаха веднага атаки срещу вестника (несвързани с Цветан Василев, за нещо друго, каквото се сетиш), и това не спира няколко седмици. Може би е очаквано, но атаките са отвякъде и за всякакви неща. Никога не може да си на сто процента сигурен какви интереси засягаш, откъде и защо ще те атакуват и е много трудно да си независим, да преживяваш обидите и хейта. Но щом ни удрят от всички страни, утехата е, че си гледаме добре работата. Пожелавам  всичко добро на омразниците ни.

Главният редактор няма никакво свободно време, дори да съм в уикенд, в отпуск – всеки час следя онлайн изданието и преди да видя хартията, не печатаме. Слава Богу, технологиите напреднаха и мога да правя това дистанционно.

Разкажете повече за вестник “24 часа” – какво го прави уникален?

“24 часа” е изключително нещо – това е първият вестник в България, който раздели новини от коментари и реклама. Това е историческо постижение, направено преди аз да започна там. До появата на в. “24 часа” всички вестници  бяха органи – на партии, профсъюзи и т.н. Дори и при първите опозиционни, нещата бяха много оплетени съдържателно – дали ще е само новина, или едновременно с коментар, дали ще е някакъв патос, който призовава да громим някого.

Вестник “24 часа” беше първият в България, да не кажа и в цяла Източна Европа, защото през първите години печатът в Полша и Унгария беше по-скоро опозицонен, а не такъв, опитващ се да продава новини.

Другото много важно нещо за нас е, че ние във вестника разделяме физически новините от коментарите – това е ключово за цялата среда и изобщо за либералното мислене. Фактите са си факти, мненията са си мнения, а рекламата – реклама. Сега в момента наблюдаваме един процес за обратно омесване на всичко това, за което говорих, особено онлайн, където се смесват новини с коментари, и новини с реклама, и за това са виновни ПР агенциите, но това е сложна тема. Но показва завръщане на доктриналното съобщаване на новини. Обратно завръщане на органите. На тоя фон, “24 часа” беше и си остана градина, в която цъфтят всякакви цветя.

Кои са най-важните неща за вас като главен редактор – нещата, на които държите най-много?

Да не пишем лъжи и глупости – това е най-важното нещо, на което аз лично много държа.

Много се гордея, че успяхме да се опазим от това да не пишем измислици. Въпреки че звучи старомодно, продължаваме да имаме елементарна етика и виждам, че това се оценява от хората. И днес всички го виждат – докато ние не съобщим нещо като факт, хората не го възприемат много на сериозно.

Гордея се също с една дописка от ранните ми години. Аз бях първият човек, който написа за град Севлиево – който изведнъж тръгна много позитивно. И защо се гордея – това бе пред очите на всички, никой освен мен не го осъзна по този начин. Беше през далечната 1995-96 , когато още работех в “168 часа”, и това ми е личната гордост, защото успях да превърна нещо очевидно, но незабелязано, в актуална новина – подеха го телевизии, други вестници.

В момента има бум на новорегистрирани новинарски сайтове, които пишат за всичко и всеки – къде е „фейк“, къде истина. Дори и аз самият съм пример, както и много други млади хора, които развиват собствени медии, че свобода има.

И ще ви дам пример – днес аз се срещам с вас, но утре мога да се видя с вашата конкуренция и да направя интервю, но въпреки това ние все още стоим на 109 място по свобода на словото в класациите, как ще коментирате това?

Тези класации са като да сравяняваш краставици, домати и чушки – кое е номер 1 по вкус? Класациите  се използват от една група хора да оправдаят съществуването си с писането на критични доклади. Институт „Отворено общество“ прави една кръстосана класация на Европа, т. нар. „кечъп индекс“ – по всякакви критерии. Имат уникален софтуер и може да сравняваш страните по всякакви критерии. Там са забелязали всякакви корелации – например, колкото по-силни вестници има дадена държава, толкова по-богати са и гражданите. Или обратното.  Или колкото е по-ниско неравенството, толкова по-свободни са медиите.

Свободата на словото много зависи от парите, това е истината. Колкото по-рентабилни са медиите, толкова по-свободни са – когато нямат нужда от донор.

В момента в България рентабилни са двете големи телевизии, но и те са на ръба; “24 часа” също, но и при нас е много трудно. Обществените БНТ и БНР са нещо съвсем различно, тъй като парите за тях се дават от държавата. И, общо взето, това е – всички останали медии в България имат нужда от финансов ресурс, който потича към тях от някакви “собственици”, големи рекламодатели, държавни донори, и това, разбира се, се отразява много неприятно на свободата на словото.

Медиите трябва да са рентабилни, защото в противен случай отново се превръщат в органи – някой ти плаща, но ти трябва да защитаваш някаква позиция, и това е легитимно и допустимо. Истинският идеал за свободна медия са информационни източници, които печелят пари, съобщавайки новини.

И “24 часа” е именно такава медия?

Да, именно такава медия сме и се стремим да останем.  Искам да подчертая, че собственикът на „24 часа“ – Венелина Гочева е единственият, който не се занима с друго. Нейният бизнес е вестникът, сайтовете, списанията. Мисля, че това е показателно и много важно.

Да поговорим за Делян Пеевски – той ли провали медиите, той ли е най-големият проблем?

Дали ще е Делян Пеевски, или някой друг – няма никакво значение. Пак казвам, нерентабилността на медията я прави зависима от някого, което не е добре за общата среда. Нямаше как да сме в сегашната реалност, ако медиите се издържаха сами, продавайки новини.

Причините са много, първата е демографска –  ако се върнем в миналото през 1990-1992 г., имаше около милион и половина читатели, които четяха “24 часа”, “Труд”, “Ранно утро”, и каквото им беше кеф. В момента четящите са под 700 хиляди. Именно емиграцията на млади и активни хора означава по-малко тиражи, по-малко реклама, а това създава несигурност в медиите. Другата причина е дигитализирането на медиите – това рязко промени границите на това, което наричаме свобода. На практика всеки, който има профил във „Фейсбук“, „Туитър“, или която и да е друга социална медия, е издател, защото той може да публикува своите мисли, може да избере статиите на определени медии,  които всекидневно да предоставя на своите приятели или последователи.

В додигиталната епоха най-видимият показател дали има свободни медии беше това има ли вестници еднодневки. Събират се двама приятели, правят някакво вестниче, пишат, каквото си искат, след време фалират и се появяват нови. Днес това е изключително лесно чрез интернет. Да, може един човек да е изключително влиятелен в телевизията или вестниците и онлайн, да има всичко. Но всеки ден се появява нов, който казва своята истина и утре той може да е най-влиятелният.

Бъдещето на “24 часа” е светло – ние успяхме да преодолеем кризата на прехода към онлайн, успяхме да намерим правилната формула да го направим едно от най-четените онлайн издания в България. Категорично мобилната ни версия е номер едно – хората масово влизат през телефоните си при нас, което започва да ни носи приходи, а това е шанс за стабилното ни бъдеще и подобряване на общата среда в България.

Как ще коментирате темата КТБ и разсекретяването на документите?

Разсекретяването на тази стенограма беше някаква форма на буфосинхронизъм – всички участници в тази стенограма знаеха, че няма нищо и не може да има, но въпреки това натискаха това да се случи. Не знам защо я разиграха тази сценка, например Плевнелиев много се развълнува. Факт е обаче, че по-богати не станахме, нито разбрахме истината.

Има ли политически натиск спрямо “24 часа”?

Разбира се, че има. Имало го е винаги, но добива по-перфидни форми, не е както при Жан Виденов – да се влиза в директен конфликт. Например, за цялата медийна среда в България е много характерно едно явление – отказът да коментираш. И тук според мен трябва да се въведе наказателна отговорност за държавни служители и политици, които отказват да коментират, да говорят. Това е една гадна нова формула за цензура, която представлява следното – когато не ми харесва какво пишеш, няма да ти отговарям на въпросите. Това е наистина проблем, на който трябва да се намери решение. А в телевизиите политическото влияние често пъти е фатално важно.

В момента наблюдаваме някакви много странни събития в „Нова ТВ“ –  например преди няколко месеца Васил Иванов напусна скандално телевизията, сега разбрахме, че Ани Цолова няма да води сутрешния блок с Виктор Николаев – как ще коментирате вие тези събития – предвидени смени или външна намеса?

И тук отговора вече го казах преди малко – когато медията няма достатъчно приходи, започва да се стреми да бъде прекалено любезна.

Аз не знам конкретни неща около Цолова. Надявам се причините за всичките промени да се изяснят – уволнена ли е, сама ли е избрала друго поприще, някой се дразни от нея и иска да не я вижда ли. Ще се промени ли посоката на сутрешния блок извън политиката.

Защото традиционните телевизии не могат да бъдат прекалено волунтаристични – нямат право да правят каквото си искат. Те ползват краен ресурс – телевизионния ефир, и от тях се очаква да спазват по-високи професионални и етични норми. Един водещ не е просто служител на „Нова ТВ“, той е журналист и е уникален. Неговата позиция е важна за свободата у нас изобщо. Затова подобни промени трябва да бъдат аргументирани и публични.

Искам да кажа още нещо друго. Мен много ме дразнят предавания като „Вип брадър“ и „Фермата“. Това са квази сериали, направени с ужасни фрикове. Общо взето все едно ни пускат, за да се забавляваме с брадати жени и зле поддържани травестити в менопауза. Става ми мъчно, че премахнаха танцуващите мечки и маймунки – имаше повече съспенс и артистизъм. Ще кажете – това има рейтинг и телевизиите за него се борят. Не е така – поне половината зрители в България имат достъп само до ефирна телевизия. Каквото им пуснат в 20:00 часа, такова ще гледат. Националните телевизии затова са национални, да подкрепят артистите у нас, а не жените с по 2 кила силикон.

Тези пари, които се прахосват, биха могли да отиват за производство на истински телевизионни сериали, задълбочена публицистика, детски филми. „Откраднат живот“ или „Под прикритие“ също имат висок рейтинг? Без грам силикон! Каквото и да  пуснеш в 20:00 часа от монополното положение, също ще има рейтинг и ще носи приходи. Сигурно по-малко и сигурно по-трудно. Но това е отговорността на крайния ресурс – все едно хлебарницата в едно малко село да почне да продава само кифли. Не става, хората искат да ядат и хляб. Може би и това е форма на политически натиск – махаш Цолова и пускаш някое плашило от здрач до зори да говори за обема на имплантите си.

Когато се появи „Биг Брадър“ – преди десетина години в Холандия, неговата цел бе да пусне обикновени хора, които са под денонощно наблюдение – реализирана антиутопия. То затова и името му е по Оруел. Разбира се, бързо доскуча, защото работата на медиите е да показват необикновеното, а не баналното. Сегашната посока е квази сериал с панаирджийски натуршчици на ръба на софт порното, което е вредно за артистична България. Вместо представление – човешки зоопарк.

Смятате ли, че медиите могат да бъдат четвъртата власт в България?

Те са четвъртата власт и в момента.

Хората обаче твърдят друго –  големите медии не критикуват достатъчно големите политически фигури.

Критика има достатъчно, повярвайте ми, няма нужда всичко да е изцяло базирано на критика и ние по нея да съдим. Важното е да съобщаваш истината, и когато го направиш, реакцията на гражданите идва. Тоест, няма нужда да подхождаш към новината индоктринирано и да напишеш “Това не е окей”, може да го постигнеш чрез съобщаването на чисти факти, и това е абсолютно достатъчно. 

Опасното е, когато се прикрива информация в нечия угода.

Много от младите българи продължават да записват журналистика, вярват в тази професия и имат желание да се развиват като журналисти, какви са вашите съвети към тях?

Наскоро ми се наложи да убеждавам едно младо момиче, което започна да се занимава с журналистика, а сега искала да смени професията с човешки ресурси, тъй като това била учила. Аз ѝ казах: ти представяш ли си в каква скучна среда ще работиш, ще гледаш едни досиета, ще съжаляваш цял живот, че си оставила онова, което сега като журналист си изпитала.

Журналистиката наистина е много хубава професия, която обаче изисква много време и много нерви, но доставя удоволствие, което не може да бъде сравнено с нищо на света.

Интервю на Веселин Диманов