Кръгла маса „Християнството – език и менталност“ в Силистра

В камерната зала на Археологическата експозиция на Регионален исторически музей – Силистра бе проведена Кръгла маса „Християнството – език и менталност“, организирана от Научен център „Св. Дазий Доростолски“ при Филиал Силистра на Русенски университет „Ангел Кънчев“. Тя бе посветена на годишнината от мъченическата смърт в името на христовата вяра на първия доростолски мъченик св. Дазий, на 70-ата годишнина от основаването на университета и на 10-ата година от създаването на научния център.

Форума откри доц. д-р Тодорка Георгиева, ръководител на Центъра, която подчерта, че за десетте години от съществуването му са издадени 7 тома с разработки на различни теми, а осмият с докладите от настоящата кръгла маса ще бъде издаден до края на календарната година със средства на университета.

 През изминалите десет години НЦ „Св. Дазий Доростолски“ се утвърди сред българската научна общност като изследователска организация със значителна активност и с много оригинални идеи. Високо е качеството на публикуваните в „Известия на НЦ „Св. Дазий Доростолски“ статии; важни са научните проблеми, на които те са посветени. Това е причина изданието да се радва на добра популярност и да е често цитирано.

Научният център поддържа интензивни контакти с изтъкнати учени от авторитетни университети в страната и чужбина. Важна страна от дейността му е работата с младите хора, целяща поддържане на научния интерес и творческия ентусиазъм в града, подготовка на достойни помощници и продължители на започнатото от проф. д-р Славчо Иванов, доц. д-р Тодорка Георгиева, доц. д-р Петранка Трендафилова, доц. д-р Яна Пометкова, доц. д-р Румяна Лебедова, д-р Галина Лечева, докторант Мария Томова-Михнева и Миролюба Костадинова. 

Пленарният доклад на тема: „Християнство и мъченичество“ бе изнесен от проф. д-р Георги Атанасов от РИМ Силистра. Своите оклади представиха също доц. д-р Румяна Лебедова („Страдание и спасение“), историкът Иван Занов (По някои въпроси, свързани с началото на християнството в България), гл. ас. д-р Галина Лечева („Библейска символика и нейните исторически конотации в „Житие и живот на св. Иван Рилски“ от Евтимий Търновски, Патриарх български), Вилияна Ранчева („Притежателните и показателните местоимения във френския език като детерминанти“), Диана Железова-Миндичова („Конективизмът като новата парадигма на преподаването“), докторант Мария Томова-Михнева (Сборникът Златоструй и неговите редакции) и др.

Кратко представяне докладите на участниците, които са възпрепятствани от ангажименти и разстояния да вземат пряко участие в кръглата маса на тема Християнството – език и менталност.

  Татяна Илиева (София) - Патристичната мисъл (б.а.-патристика е съвкупност от теологическите, философските и социалните християнски мислители (ІІ-VІІІ в.), наричани "отците на църквата") от края на Античността и началото на Средните векове създава значими образци на словесното изкуство, които получават известност и всеобщо признание като ценности в цялата по-сетнешна история на християнските цивилизации. 

Ето защо развитието на преводите на св. отци редом с тези на Библията на говорим език се приема винаги като важен елемент от развитието на църковната литература на отделните християнски народи, а оттам и като легитимна част от обекта на историята изобщо на словесното творчество, създадено на техните езици. 

   Българската християнска култура и литература, които се зараждат в руслото на византийската културна общност и остават по цялото протежение на своето съществувание тясно свързани с вековната литература и култура преди всичко на Източната църква, в това отношение не правят изключение. Този факт обуславя важността на изследванията по история на светоотеческите преводи в българската книжнина като отделно поле на научни занимания. 

     Проучванията в тази насока биха дали отговори на редица въпроси: кой е най-четеният и превеждан църковен автор или патристичен труд в определена епоха (през старобългарския, среднобългарския период, по време на Възраждането, в наши дни) и каква е рецепцията му в българската литература; какви са различните претворявания на дадено светотеческо произведение от Медиевума до днес в многократните му преводи през вековете и как се отразява историческата дистанция във всеки един от тях; съществува ли взаимодействие между преводната и оригиналната християнска литература на български език; как влияе патристичната мисъл върху творчеството на нашите църковни (а и не само църковни) писатели и пр.

     В този аспект смятам, че голяма полза ще принесе каталогизирането на съществуващите преводи на светоотечески съчинения в българската литература. То ще позволи обобщен поглед върху историческите компоненти и фактори при създаването на всеки един от тях; ще подпомогне проследяването в отделните случаи на взаимоотношенията и връзките между преводен и оригинален текст, между автор и преводач; ще способства да се осмисли, от една страна, превеждането на църковните отци като рецепция на една заета културна действителност, а от друга, рецепцията на самите преводи в религиозния и културния живот на нашето общество. 

  Във връзка с казаното дотук бих искала да повдигна въпроса за необходимостта от създаване на двуезична електронна библиотека на българските преводи на патристични текстове. Идеята ми е Библиотеката да съдържа каталог на електронно обработени  светоотечески произведения в оригинал с наличните им български преводи – средновековни и съвременни, който да дава възможност текстовете да бъдат разглеждани в паралел гръцки (респ. латински) – средновековен български – съвременен български или поотделно.

Татяна Строковска (Дубна, Русия) - Предметом данной статьи является сконструированная реальность - славянский мир, возникший в воображении и трудах ученых-славистов середины XIX в. Само понятие - идеальный образ, подразумевающий территории, населенные народами, говорящими на славянских языках. Когда-то они были самостоятельными, а потом потеряли независимость и вошли в состав Австрийской и Османской империй. В сознании ученых и путешественников они объединены в топоним «славянские земли».

В качестве источников использована научная переписка и путевые заметки российских славистов О. М. Бодянского, М. П. Погодина, И. И. Срезневского, чешского ученого П. И. Шафарика, а также «галицкого русского», закарпатского историка и публициста Д. И. Зубрицкого. Заграничные путешествия составляли для выпускников Московского университета часть программы последипломной подготовки к преподавательской деятельности. Учебно-научные цели путешествий (1838-1841) объясняются в переписке Бодянского с Погодиным.

Нина Топалска (Русе) - Дървото на живота е разпространен в древния Близък Изток митологичен образ – символ на дълголетие и сила, и елемент от цялостното разбиране за устройството на света и божествените сили в природата. В старозаветните премъдростни книги този образ е съзнателно демитологизиран и се използва метафорично като символ на мъдростта – източник на живот и знание за праведните, които живеят според Божия закон.

Когато говорим за демитологизация в старозаветния текст, трябва да имаме предвид, че трудно може да се определят механизмите и степента на нейното прилагане. Няма съмнение, че на почвата на еврейския монотеизъм се ражда свещена литература, която се отличава коренно от всичко, познато дотогава в древния близкоизточен свят. 

Старозаветните автори съзнателно избягват каквито и да е идейни препратки към политеистичните вярвания на съседните народи и дори директно ги изобличават. Има ли обаче основание да се заключи, че целият идейно-образен свят на свещените старозаветни книги е напълно демитологизиран, че митът няма място в библейския текст и може да се срещне единствено във вид на фосили някъде из най-дълбоките му недра? Не и ако тази жанрова форма и особен сакрално-повествователен дискурс се разбира правилно, а не непременно като нещо примитивно и невярно.

Ако приемем, че колкото и да е богат човешкият език, не може да предаде напълно адекватно идеята за Бога и изобщо за сакралните същини, можем да се съгласим, че най-естественият (защо не онтологично обусловен) начин за ословесяване на трансцендентното, т.е. на намиращото се извън философията или опита; е езикът на вторичната номинация, а неговите най-продуктивни форми са символът, метафората и митът.

 Иван Илиев (Кърджали) – В наши дни за един български лингвист е по-лесно да се сдобие с някое англоезично издание, отколкото с книга, издадена в съседна балканска страна. Това, за съжаление, води дотам, че българската лингвистика понякога пропуска незабелязано важни изследвания със славистична и балканистична насоченост, които се появяват дори в толкова близката до нас Сърбия. Такова е и рецензираното тук издание, което съчетава много успешно диалектоложкото описание на сравнително неизвестния доскоро копалнишки сръбски говор (влизащ в ареала на косовско-ресавския диалект), до този момент познат за науката предимно по фолклорни материали, разгледан в историкограматически и балканистичен аспект, и анализиран подробно и от етноложка, и от културоложка гледна точка.

Монографията Копаонички говор. Етногеографски и културолошки приступ започва с историческо изложение за съдбата на планинската област, в която се разполага въпросният сръбски диалект, и на етническите и миграционни процеси, които протичат в нея през вековете. Подчертава се традиционното етническо многообразие на региона, което наред със съхраняването на редица архаични сръбски езикови особености, е причина и за множество явления, които трябва да се свържат с балканско влияние от езикова гледна точка. Етническата пъстрота обаче се е отразила и върху други фактори, каквито са антропонимията, топонимията, етнографията и народопсихологията на населението.

 Силвия Ангелова (Силистра) - Концептът „труд” е натоварен с двойственост в националната картина на света и у двата народа. Въпреки че трудът винаги се свързва едновременно с достойнството, живота, производството, доброто, свободата, също така често конотира (б.а.-конотация е идея или усещане, което една дума поражда, и което допълва буквалното ú значение) и със злото, страданието, мъката, греха, наказанието, поробването. 

Той е границата между хубавото и лошото, между истината и лъжата, между здравото и гнилото. Българската пословица Залудо работи, залудо не стой прокламира идеята, че дори безсмислената работа е по-ценена от мързела. В румънския светоглед обаче същата теза за напразната работа има друга трактовка: Decat sa muncesti degeaba, mai bine sa sezi degeaba (прев. Вместо да работиш напразно, по-добре да седиш напразно).

Трудът е една от основните ценности в светогледа на българина, той е част от екзистенциалната връзка земя – труд – човек. Народният творец вижда в основата на националния характер на българина отношението му към труда и земята. Във времето трудът се утвърждава като вечна ценност на човека, като действие, в което може най-пълноценно да се реализира, изпълва битието на полския работник. 

За българина трудът до първата половина на ХХ век е много повече от средство за прехрана. Чрез него нашият народ показва своите достойнства и добродетели, намира развлечения и веселби, дава простор на мечтите и надеждите си.  За селска и занаятчийска България трудът е издигнат  до равнището на нравственост и смисъл на човешкото съществуване.

Трудът заема почетно място и в румънския фолклор, а трудолюбието е задължителна предпоставка за богатство, добро материално и духовно състояние. Възхвалата на труда е основна характеристика на паремиите (поговорките), в които фигурира това понятие (концепт). Според Хана Арент „трудът е фундаментална човешка дейност, чието условие е самият живот”. Човек се труди, за да живее. Ние не можем да живеем, без да се трудим и живеем от плодовете на труда си. Поради значението на труда за оцеляването на индивида, но и на човешкия род, той сякаш е “част от самия живот”, от кръговрата на нашето съществуване. 

В труда човек намира морално удовлетворение от изпълнение на своето призвание към себе си и към ближните, чрез него той става съпричастен към проблемите на обществото, в което живее.