От Силистра през Иваново и Басарбово до „Орлова чука“

По света, а и в България пещерите са сред най-посещаваните от туристите обекти, защото те са една от връзките ни с историята с милиони години назад. За всяка обикновено е създадена и е влязла в оборот легенда, подсилваща любопитството на желаещите да влязат в „естествената подземна кухина“, освен ако нямат развито силно клаустрофобично чувство, за да си спестят посещението в нея. Според Уикипедия, „В картотеката на Българска федерация по спелеология  има карти на около 6 000 пещери“ (включително не малко в област Силистра – най-известните са в Сухоречието), като най-ранни сведения има в ръкописите на Петър Богдан от 1640 г. (български католически архиепископ, францисканец и книжовник).

През 1929 г.е учредено първото българско пещерно дружество, след 1944 г. с подкрепата на БАН са и първите пещерни бригади в районите на Лакатник, Карлуково, Златна Панега и Враца. През 1949 г. Българското пещерно дружество преустановява своята дейност по решение на „народната власт“, но продължават научните изследвания в институти на БАН и в Софийския университет.

След възобновяване на дейността на БТС е учреден Комитет за пещерен туризъм към него (1958 г.), който пет години по-късно е преименуван в Републиканска комисия по пещерно дело и пещерен туризъм, факт е и първата национална конференция по спелеология. В момента по списък най-дългите пещери в България са о6що 65 на брой – от дълбоката 1 000 м пещера „Водната“ в района на Пещера,  до „Боснек” в района на Перник – 17 600 м.

По този показател за подземна йерархия пещерата „Орлова“ чука край село Пепелина в област Русе край р. Черни Лом е под №3 със своите 13 437 м. Заедно със скалните манастири край Басарбово и Иваново, тя е сред най-забележителните туристически обекти в района на най-големия български дунавски град. Макар да не е измежду най-известните по рода си в страната, нищо че е намерена преди близо 50 години (1971 г.). Близо 20-членна група от Туристическо дружество „Дочо Михайлов“ проведе еднодневен тур до тези три туристически перли, една от които – манастирът от 14 в., е в списъка на ЮНЕСКО.

В пещерата на практика се влиза в онази й част, която е 40 м под земята, за да се стъпва върху пласт от 8 м натрупана глина, а надолу има още 80 м, тъй като цялата скала от бял варовик (утайка на море и „гробище” на неговите обитатели от преди 150 млн. години) е „висока” 120 м. На места се ходи и върху нанос, допълнен с екстременти на прилепи – броят им на практика е поне 20 000, а зимата и много повече. Сред тях живее и семейство червенооки албиноси – преди 2 години е бил забелязан мъжкарят. 

За разлика от бялата лястовица, която по добруджански литературни внушения носи щастие, според екскурзовода, този уникален прилеп е символ на…любов. Друга е темата каква е тънката разлика между двете отвлечени понятия – въпрос на гледна точка или ефект от моментно състояние на духа. По-прозаично е обаче да се запомни, че изпражненията на крилатите дяволи са на практика изключително наситена тор, която, за да бъде ползвана безопасно и практично, трябва да се разреди в съотношение 1:11.

Повечето обитатели са от рода на т.нар. подковоносни и те са „виновници“ през зимния период да няма достъп на туристи, макар вътре температурата на въздуха да е постоянна (14 градуса) при много висока влажност (над 80%). Определя се като благодатна за дишане, а и акустиката й е добра – пробвана е за концерти от Русенска филхармония. При музикантите обаче е настъпил дискомфорт на 15-ата минута и експериментът е прекратен.

Сред първите специфични образувания в пещерата са Голямата и Малката висящи пирамида. Каката от тях тежи…12 т – да му мисли всеки, който застане под нея, с надеждата да не му падне на главата. По-нататък е непредвидената среща с покровителя на пещерата – Божидар, миниатюрна статуйка, за която казват, че отдава енергия при допир с нея. Трябва да отбележим, че в пещерата се пипа и може да се снима, за да се регистрират впечатления и усещания, които да се превръщат в разкази на очевидци. Сред спомените от почти едночасовото пребиваване остава и необикновеният звук от своеобразните мехури, образувани във варовика, превърнали се в музикален инструмент, пресъздаващ невидима тарамбука.

И няма как иначе, като на метри от входа е т.нар. Извор на желанията, с чиято вода човек също може да си изплакне очите за здраве. Ей така, между другото, и без пари. Може и тайните да си сподели, както и най-много едно желание да си науми, което не трябва да разказва на други хора, за да се сбъдне. Друго интересно образувание е 4-метровият сталактон, който е най-малко на 1,6 млн. години – той е сред индикаторите за възрастта на пещерата, която все пак е…млада – на някакви си 2 млн. години. Оформена е от вода, за да добие обли и вълнообразни форми с комини (някои са до 2 м в диаметър и с височина до 40 м), осигуряващи вентилация. Преди 50-100 000 години е била пълна с най-много вода. Сред нейните обитатели е имало и пещерна мечка, която се предполага, че е била три пъти по-едра от днешните си посестрими. Живяла е преди 30-40 00 години в пещерата, преминала през суша, лед и наводнения.

Реално пещерата, някога на дъното на Сарматско море, е едно огромно природно съоръжение, подвластно на катаклизми – за радост от откриването досега не е имало нито едно забележимо срутване. Без проблеми за пребиваващите вътре в пещерата се е разминало и по време на земетресението на 4 март 1977 г. Работещите вътре пещерняци само си спомняли, че чули тътен като преминаващ наблизо товарен влак, а най-близката железопътна гара е на около 3 км. Любопитна  подробност е, че районът е комплекс от 200-300 пещери, но каньонът на някога пълноводната р. Черни Лом ги пресича.

Църквите край русенското село Иваново са сред чудесата на България от ранното Средновековие, защото в тях са съхранени стенописи от 14 в. Става дума за скални храмове, параклиси и килии, издълбани на различни височини край грамадния и живописен каньон на река Русенски Лом. В продължение на 4-5 века до средата на миналото хилядолетие този район е необикновено средище на духовността. Дълъг и труден е пътят по стъпалата към църквата, достъпна за туристи, вкл. на обособената остъклена площадка като балкон над бездна. Обектът е сред 9-те у нас в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО и е изключително посещаван от чужденци. Стопанисван е от Регионален исторически музей Русе.

Басарбовският манастир „Свети Димитър Басарбовски“ е също скален манастир в долината на Русенски Лом, но за разлика от Ивановския си събрат е с нисък статут – от 1978 г. насам е археологически паметник на културата с местно значение. Независимо от ранга си обаче е все повече посещаван, вкл. от румънски туристи и гости на Русе, тъй като носи името на светия, който е закрилник на Букурещ. От три години в комплекса има и православен храм, чието изкусно изписване продължава. И тази наша обител е от периода на Второ българско царство и е в османските данъчни регистри от 1431 г. 

Три века по-късно манастирът е вписан в „История славянобългарская” или „...славнобългарская”, както я наричат някои изследователи напоследък. Манастирът е изпитание за сетивата и за двигателната култура. И е невидимо лекарство за страха от височини: нарича се сливане с природата, с обителта, с духа на монашеството от стари времена. 

...Време е за една запалена свещ, за минута покой и за разговор насаме с Бог, който е там някъде До следващото подобно предизвикателство, може би на друга географска ширина, но с обещание за подобно съдържание на преживяванията.