Фестивал за народни лекарски практики в село Средище

По информация на Кворум Силистра. Гурме фестивал в Сребърна, фестивали на маджуна и мамалигата съответно в Смилец  и в Нова Черна, и др. интересни събития има в Областния културен календар. 

Дойде ред и на фестивал на народната медицина в село Средище (на 15 юли под надслов „На раздумка, песен и почивка в горещниците“ ), отричана официално, но ползвана реално. 

Устойчиви народни лечебни практики у българи, турци, роми и татари ще бъдат представени на фестивала в силистренското село в община Кайнарджа, провеждан за втора година от Народно читалище „Стефан Караджа 1943“  и ОУ „Цанко Церковски“  в селото със съдействието на община Кайнарджа. Лечебните практики са от селата Средище, Посев, Давидово и Поп Русаново. Те са издирени от учениците, посещаващи занятия по „Фолклор на етносите в България“  в училището. Демонстрации от този характер преди години  направи и учителката Румяна Стефанова от Средище, която има опит в подобни занимания със своите ученици.

Ще бъдат представени леене на куршум, прекарване на вода през резе, баене, кундене (претъркаляне), лекуване на брадавици с червен конец. На фестивала ще бъдат показани ръкоделия и техники за тяхното изработване. Не е известно държавна институция в България да се интересува от подобни практики, независимо от дълголетната история (за сравнение - в Китай има 60 института за изучаване на китайската/тибетската народна медицина).

Повече по течата от www.razberi.info: „Корените на българската народна медицина трябва да се търсят в далечното минало, още преди основаването българската държава. Традициите в тази област са изградени още от времената на древните траки, които усвоили знания от културата на народностите перси, келти, скити, гърци, римляни и араби. За развитието на лечителското изкуство през онези епохи се съди по писмените паметници, оставени от някои народи, и по намерените археологически находки.

На територията на България при разкопки на надгробни могили от времето на траките са намерени хирургически инструменти, по които може да се съди за равнището на тогавашната хирургия и медицина. От времето на траките у нас са намерени останки от светилища, свързани с култа кум Асклепий, който тогава е бил почитан като бог на лечебното изкуство. 

С идването на славяните по земите на Балканския полуостров към традициите на народната медицина на траките се прибавят нови елементи. Славяните придават на лечебните процедури и религиозен характер, което съвсем не означава, че те не съдържат рационалност, постигната в резултат на дългогодишен опит.

По-късно, в средновековна България, народната медицина е претърпяла определено развитие, за което се съди вече по книжовни източници, останали от онази епоха. Оттогава датира първата преведена медицинска книжнина, която е била разпространявана заедно с църковно-богослужебните книги и с тези по природознание, история и философия. След покръстването на българите и утвърждаване на християнството по нашите земи били създадени първите школи, в които се преподавало не само филология, но и естествознание. 

Такива били школите в Преслав и край Охрид, а по-късно в манастира „Свети Козма и Дамян“ в околностите на Битоля, както и в Бачковския и Рилския манастир. Единствен книжовен източник по това време, в който се говори за приложението на българската народна медицина, е въпросникът на цар Борис (първи), изпратен до папа Николай (първи) в 869 г. След него Йоан Екзарх (9-10 век) в книгите си „Небеса“и „Шестоднев“ е оставил авторизирани преводи за изучаване на човешкото тяло и за лечение на болестите му.

Климент Охридски - създателят на първата висша школа в България, познавал средновековната медицина и сам се занимавал с лечение. През втората половина на девети век в Климентовия манастир в Охрид към школата била създадена и лечебница. От написаното от Климент Охридски „Слово за светите лечители козма и Дамян“ може да се съди за прилаганата дотогава медицина.

В началото на 10 век голяма известност като лечител получил Иван Рилски от Рилския манастир, където лекувал най-различни недъзи. Негов съвременник е Гавраил Лесновски, който събрал много знания в билколечението. С голяма популярност по онова време се славел Йоахим Осоговски, който живял в Сарандопорския манастир край Крива паланка. През 11-12 век в югозападните български земи е живял и лекарят Евстатий, който оставил недовършен ръкопис с описание на различни болести и лекарства.

От 1073 г. датира руската книга „Изборник Светослава“, която е превод от българския „Сборник на цар Сименон“. В него е развит и раздел за лечение с билки. За развитие и популяризиране на лечителството в средновековна България допринесли много богомилите. Самият поп Богомил (Йерехемия) е бил лечител. Богомилското съчинение „Зелейник“, написано през десети или единадесети век , е особено ценно и съдържа съвети за лечение с билки, мед и други при различни заболявания. 

Измежду богомилите най-значим като личност бил Василий Врач с произход от селата около Охрид. Той получил подготовката си в школата и лечебницата на Климент Охридски, където имал възможност да се учи и практикува и където усвоил и лечебните методи на арабската медицина. Василий е оставил широка диря след себе си не само като лечител, но и като идеолог и проповедник срещу потисничеството на феодалната власт и срещу безправието на крепостните селяни, заради което е бил изгорен жив.

В средновековна България специалисти в областта на лечението били предимно служителите на религията. Освен тях с лечение се занимавали и народните лечители, които използвали богатия си житейски опит и знанията, унаследени от старите култури и предавани от уста на уста.

След падане на Втората българска държава под османско владичество духовното развитие на българския народ било спряно. Покорената и разрушена с огън и меч страна станала огнище на болести и епидемии. Обезправеното българско население било принудено да живее в схлупени и нехигиенични жилища, унищожени били старите тракийски и римски водопроводи. 

През мрачния период на османското владичество са отбелязани 44 чумни епидемии, на които станали жертва цели села. Разпространени били някои кожни заболявания, малария и други. През тези тежки и трудни времена българският народ търсел спасение за здравето и живота си в манастирите и при народните лечители. 

Тогава традиционната народна медицина играела изключителна роля за поддържане жизнеността на бъдните поколения и за просъществуването на българския народ. Народните лечители лекували с билки, давали съвети за водолечение, използвали някои минерали и животински продукти, мед, восък и други, а нерядко лечението било съпътствано с мистични и религиозни ритуали.

Първият български лекар, получил образованието си на запад, е доктор Никола Савов Пикало (1792 - 1865 г). От времето на робството са известни 19 ръкописа на народни лекарсвеници, които датират от 18-19 век. Съставът на повечето от рецептите е от лечебни растения.“