Да не премълчаваме: Общуване с въпрос

Да не премълчаваме: Общуване с въпрос

Ако човек се усмихне на вълк, животното може да приеме усмивката като заплаха, при хората трябват думи, които да се срещат с думи

Наскоро в една от камерните сцени на Народния театър имаше поетична вечер, посветена на Валери Петров. Негови стихове, а и стихове на други поети, четоха актрисите Татяна Лолова и Василена Винченцо.

   Каквито и  прекрасни думи да се кажат за Татяна Лолова, все ще са малко. Но тук ще я погледнем не просто като талант, а като актриса, която умее да общува. Малко преди да започне четенето, тя каза на осветителя:

-           И залата да не е  тъмна...

  Ако е тъмна, ще й липсват очите на хората. Няма да разгадава отговора на думите, които е произнесла. Няма да разбере до кого стигат нейните послания...

Тя не просто прочете стихотворенията.

Припомняше си детайл, очертаваше с допълнителни щрихи нечий образ, някакъв факт внезапно изникваше, пробил оградата на  определения ред.

  Много пъти съм пътувала с нея на срещи с хората. Тя винаги излиза извън ролята на знаменитост и намира онези стъпала, по които думите стигат  човека до нея, срещу нея, около нея. Даже през непроходимостта на мрака. Когато на премиерата на „Сара Бернар” в Сатиричния се поврежда осветлението, всички мислят, че това е режисирано. Всъщност, тя режисира ситуацията. Гласът й свети. Няма паника. Няма въпроси. Спокойно е...Много пъти съм си мислила, че начинът, по който играе, начинът, по който разговаря със зрителите след представление, с хората на улицата, е урок по общуване.  Един диалог, в който тя участва с цялата си душа и който настоява за стил: да видиш другия човек, да създадеш уют за чувствата му, да предизвикаш чувствата му.

Защо така трудно общуваме?

Защо така често не откриваме дефилето, по което да стигнем до някого? Това лято на една кръгла маса за общуването направихме тази илюстрация като въведение: един говори на латински, друг на старогръцки, а трети пита – „какво разбрахте от този диалог?” Нищо. Защото всеки знае езика, на който говори и няма как да отвори вратата на непознатото.

    Общуването е доста сложно нещо. То не приключва със „здравей” и „как си”. Оттук нататък трябва време, усилия, желание да се скъсяват разстояния, да се проверяват чувства, да се прощава, да се пита. Затова не е така просто да се създават приятелства.

Те не само искат вярност.

Искат думи, които да се срещат. Мисли, които да се срещат. А тъй като днес много се „чати”, не остава време да се мисли. Пък и мрежата предлага къси и доста кривички фрази, просто натрупани думи, нахапани изречения. И да беше само това...Извират всякакви „аромати” – псувни, обиди, обагрени неприлично определения. И имат своето медийно тиражиране, своето „копи пейст”. Диалози...Един рече, друг отвърне...Така си разговаряме за силикони, бельо, така прехвърчат епитети, закани. Гледам, сега т.н. лорд Минчев си пъха носа под мишниците на една жена. И ни разказва какво има там. Бедни ми слушателю-читателю,

хич не си мисли, че това са приказки на лорд.

Живеем във времето на геймерите, които стрелят в екрана,  гледат с гърба си живота, нямат време за децата си – те, непорасли деца, закопчани за игрите в затвореното пространство. Те са потребители, чиято мисъл няма как да се развие, няма от какво. А очакваме да се общува. В семейството. В обществото.

   Когато обичаме, може да го кажем с очите си. Или с ръцете си. Да изрисуваме нежно с пръст устните на любимия, да го докоснем – и да се усмихваме. Но някой отсреща трябва да разбира усмивката. Не случайно се говори за вълка и човека – ако човек се усмихне срещу вълк, животното може да приеме усмивката като оголени зъби, като заплаха. Иди после да търсиш ловец – да му разпори корема...Но това не е приказката за Червената шапчица. Това е животът. В него няма наваксване. Всичко се гради с една уморителна последователност, пропуснатото след време ощетява, наранява. Дали си казваме „добро утро” и „добър ден”, дали се опитваме от мъдри книги да извлечем поуки, дали събираме знания, дали осмисляме информацията,  дали искаме дори в един диалог да покажем преклонение пред изяществото на думите, дали можем да преброим до сто – за да претеглим

един залп от думи, който ще улучи нечие сърце?

Общуването среща прегради. Трябва му код, който да ги разруши. Но този код не се купува в магазин. Не е съставен от части, които могат да се заменят с резервни. Той - като онзи куб на Рубик има много варианти и иска изтощителни усилия и мислене, за да бъде решен. Една частичка от този код са нашите чувства. Събудени рано, възпитани, те търсят мисълта, търсят знанието. Ще се върна пак към Валери Петров, който ни напомня, че не бива да се уволнява радостта. И доброто да не се убива. Все ми се струва, че темелите на добронамереността са най-здравите за един диалог. Ако искаш да кажеш някому, че не е прав, няма защо да разказваш какво има подмишниците му. Още повече – да крещиш в общественото пространство, оголил зъби.

Юлия ПИСКУЛИЙСКА

Вестник „Златна възраст”

---------

Юлия Пискулийска е родена във Враца. Завършила Софийския университет, специалност български език и литература. Работила е във в."Труд", сп. "Пламък", в. "Ние, жените", в."Континент". Два мандата зам.-председател по професионално-творческите въпроси на СБЖ. Член на СБП. Автор на десетки книги – документална проза, публицистика, поезия. Омъжена, има три деца.