вторник, 4 ноември 2014 г.

На сладка раздумка и литературна седянка в Добротица

"Златна писалка" от читалището - на снимката съм с Йорданка Великова



Никой не е пророк в родното си място“ се казва в Книгата на живота – Библията. Древната максима е едновременно съждение,  предупреждение и констатация, с които е добре човек да се съобрази, за да не се съюзи без време с разочарованието. От хора и институции, от ситуации и премерени жестове, заредени по първоначално намерение с положителна енергия по адрес на близки хора и на далечни светове. И все пак, както е казал поетът „Да се завърнеш в бащината къща…“. Там винаги ще те обгърне жалба по детство и младост, за да те прегърне отдавна забравен момент от „доброто старо време“. Незнайно защо за нас, българите, а може би и за други народи, по психологическа презумпция предишният житейски период е предимно по-хубав, в сравнение с настоящото житие битие.

Цветя с усмивка от Димитра Йонкова
Може би защото носталгията по миналото е естествен елемент и неизменна част от генетичния ни код. А вероятно и по причина на възможността да анализираш вече протекли събития и постъпки, резултатът от които е ясен. Включително и с идеята да ги оцениш по скалата на нравствените си разбирания и чрез метронома на натрупания житейски опит. Макар пак нашего балканского брата да казва с ирония, че в българския език има многообразие от езикови времена. Сред тях – „минало бешало време“ и „минало незапомнено“ – две несъществуващи граматически категории, присъстващи в езика ни като невидим чадър над верандата на възпоменанията за хора и събития.

В навечерието на Деня на будителите съдбата ми подари случая да се завърна в родното си място  село Добротица.

С идеята да се покажа в „качество“-то си на автор на три книги пред люде, които ме знаят от преди 40 и повече години. Познават и родителите ми, тъй като баща ми е учител с ярка за времето си обществена изява като преподавател, театрал и спортист, а майка ми – „жената зад щанда“, продала стотици томове литература в години, когато опашката за маслини в магазина се е съизмервала по дължина с тази за книги пред книжарницата.



И една "Сова" за спомен от Стоянка Стоева с посланието,
че словото е в основата на мъдростта
Народно читалище „Йордан Йовков“ с председател Димитра Йонкова – моя някогашна учителка в детската градина, е инициатор на дневната седянка с литературно-музикално съдържание. Излишно е да казвам колко странно се чувства човек в подобна ситуация, близка по съдържание на някогашните срещи със знайни и незнайни творци в рамките на т.нар. Седмица на детската книга, провеждана всяка година в дните на пролетната ваканция

…Истинска жива и живописна селска цветна китка, набрана специално за гостите. Почти като на селски сбор – звучни целувки за „Добре дошли!“/„Добре заварили!“. Приятелско потупване по рамото. Небрежно подмятане за поведенчески номера от „онова време“, които може да си забравил, но хората от твоето родно място не са изхвърлили в кошчето за душевни отпадъци.

Семеен спомен пред етнокъта
И правилно, за да не мислиш, че не е актуална максимата „никой не е забравен, нищо не е забравено“, макар и да се отнася за героите от Съпротивата в едни други трудни времена. Някой да е казал, че днешните години са лесни, при положение, че нравите са по-бесни от всякога, а пътечките за безопасен изход са по-тесни, както никога досега?

Странно е чувството да влезеш в ролята на съвременен будител, ако и представата за теб в някаква степен да се покрива с описанието на „оригинала“. Дори и да има какво да кажеш на аудиторията с предварителната нагласа, че тя е добронамерена към теб. Опитът е показал, че в подобни случаи хората имат нужда от подходящи послания, от точен отговор на зададен въпрос, от правилно зададена посока на беседата. Включително и обърната отново към миналото, да речем за преживяното преди 70 години, свързано с преселението на българите от Северна в Южна Добруджа след поредния чужд гнет. А Добротица е едно от населените места в Добруджа, където след 1940 г. се срещат двете части на една и съща народна идентичност.


Кино в Добротица отдавна няма, но читалището
все още събира хора на раздумка и седянки
И как да не обещаеш на Николинка Демирова, че ще направиш възможното да се издаде тетрадката със записки, събрани от нея в предишни години? За да се запълнят чрез тях белите петна в бурното море от спомени за трудни времена и за сложни човешки взаимоотношения. И някак разговорът започва да се лута между написаното в книгите ми „Да случиш на живот“, „Налице и наопаки“ и „Ракурси“ – уж повод за предпразничната среща. За да се навлезе неусетно в руслото на написаното в книгата „История на Добротица“, дело на Михаил Жеков и Пламен Петров. Разгръщаш и четеш стиха „Добротица, ти стряха най-красива, Добротица, ти майко най-добра; да бъде вечно песента ти жива и да златеят плодни твоите нивя!“.

Заветът на Николинка Демирова

Хубавото на подобни литературни моменти е, че човек научава неща, които го зареждат с енергия и оптимизъм.

Защото си тръгваш с познание за факти и събития, които може да нямат значение за световната история, но за теб и околните са важни. Например, че в Добротица е единствената чешма поне в тази част на България, където още през 1891 г. е изписано цяло едно стихотворение от няколко куплета. Тук е и уникалната поляна с божури, които всички помним от детството си, защото я свързваме с венците за Кирил и Методий.

И заваляват спомени – за игрите в двора на текезесето, за изгледаните черно-бели филми – предимно съветски. Докато зиме печката, направена от варел за нафта, бумти, а в нея съчките пращят и създават неповторим уют. В съзнанието ти като на кинолента се нанизват кадри от първите ти изяви на сцената на читалището, където си зъзнал в очакване да кажеш правилно и артистично нечий велик стих. В ушите ти зашумява отзвук от ръкопляскания, включително и на хора, които отдавна не са на този свят, но някога са били дежурната публика на всяко културно събитие.

Женската вокална група с "Песен за Добротица"
Минали са времената, когато черно-белият телевизор не е бил задължителна мебел в къщата на добруджанеца. Дори вездесъщата радиоточка не е стояла величествено на кьошка, за да проработва заедно с кукуригането на третите петли след утринната заря на зората. Да не говорим за мобилните телефони, чието присъствие в съвременния ни живот понякога е повече тегоба, отколкото необходимост. Важното е, че все още в подобни тържества има кой – в случая Женската вокална група начело със секретаря на читалището Йорданка Великова, да запее познати песни с душещипещо съдържание. От тях блика поезия, мъдрост, настроение и заклинание – за клетвена вярност и лъчезарие.

Какво му трябва на човек?

Една седянка в домашна обстановка, която те кара да забравиш за максими и поговорки. И едно пожелание във вид на подаръчна „златна“ писалка, заредена с прозрачния намек за продължение на творческия процес, резултатът от който е бил превърнат в повод за будителско  мероприятие.

Краят на подобни събития е предварително известен по отдавна написан сценарий, защото по стара българска традиция се благодари с прочувствено слово, произтичащите емоции от които се поливат с поредица от наздравици. И приключват със снимки за спомен – първо пред характерния за всяко читалище етнокът, съхранил народните традиции, и после – за изпроводяк, пред сградата, над която грее заветния възрожденски надпис „Читалище“.  С надеждата, че ще има писано слово и бъдещи поколения, които първо ще сричат родното "А, Б...", а после ще се постараят чрез него да научат повече за родния край, за  своите предци и за всичко, което предстои да се случи у нас и по света.














Няма коментари:

Публикуване на коментар