Още веднъж за регионалната медийност в България

  

Наскоро в Благоевград бе проведен семинар на СБЖ с участието на журналисти от различни градове на страната, но предимно от Югозападна България. В работата му със свой доклад участва д-р Росинка Проданова от Радио Благоевград. От името на УС на СБЖ бе докладът на Йордан Георгиев, представен по-долу, заедно с впечатления от изявите на Игор Броварник, кореспондент на ИТАР-ТАСС в България , и на Иво Атанасов, член на СЕМ. Семинарът бе воден от Снежана Тодорова, и.д. председател на СБЖ, с участието на Елисавета Каменичка, директор на Радио Благоевград, получило Плакет на СБЖ за своята 40-ата годишнина.

Темата „Европейски политики за развитието на регионалното радио и регионалните медии“  е естествено продължение на досегашните форуми и семинари на СБЖ (над 20 през последните няколко години),  проведени в София, Варна, Русе, Силистра и други градове. Този път в Благоевград, където едноименното радио, безспорен лидер в ефира на Югозапада на България, навършва 40 години.

Цифровизацията, медиите в условията на корпоративни и персонални интереси, журналистите срещу корупцията, монополизмът в медиите, информацията в условията на национални кризи, дискриминацията в спорта и в обществото, професионалната защита на журналистите на свободна практика, професионалните норми в интернет медиите, българската журналистика и стандартите в ЕС, местна власт и медии, предизвикателствата пред регионалните медии, българо-руската журналистическа конференция са част от останалите теми, на които обърнахме внимание в прояви с участието на журналисти от над 20 града на страната.

Проведените семинари и срещи може да не променят статуквото в медийната среда, но те са възможност да се надникне зад паравана и да се проникне над стобора на все по-притеснената журналистическа действителност. Преди 2-3 години по време на форум в Европейския парламент с участието и на журналисти от България бе споделено, че ще е много полезно създаването на мозъчен тръст за медийна политика, който да разработи насоки към правителствата в страните от ЕС за регулация на новата медийна среда. Идеята е да се създадат независими политически структури за преодоляване на проблема с етичната журналистика.

На друг семинар, проведен в София, при обсъждането на професионалните стандарти в журналистиката бе направен изводът, че е актуална темата за сливането на медиите, т.е. за превръщането им в т.нар. мултимедии. В подготвения обзор за медийната ситуация в 10 области на страната ще има малка илюстрация на тази тенденция. И още един важен извод: борбата между медиите е кой да седне до дясното коляно на властта, което ги обрича да се превърнат в одържавени медии. За сведение: във Франция от 1918 г. насам има правило – медиите не могат да угодничат на властта. Пак на форума в Брюксел обаче бе заявено, че, за разлика от 80-те години на миналия век, в „страната на петлите“, има отдръпване от журналистическата дейност, ефект от недоверие към пишещите братя, той пък резултат от навлизането на банките в медийната индустрия.

През 2012 г. в радио „Варна“ СБЖ и Фондация „Фридрих Еберт“ проведоха семинара „Регионалните медии – свобода и зависимости“. Тогава проф. Милко Петров заяви: „Медиите са затруднени по отношение на това към кого да бъдат отговорни – към собствениците си ли или към публиката?“ Както е известно, по регионите собствениците станаха много, но публиката намаля, вкл. и по демографски причини, а и се отчужди от писаното слово. Още в оня момент бе споделена прогнозата, че и у нас ще избуи гражданската журналистика в интернет, защото ще се припознае като т.нар. журналистика на протеста. В известен смисъл последвалите събития в България от м. февруари т.г. насам доказаха това очакване. И пак като сравнение: на запад гражданската журналистика се изразява чрез социалните мрежи, докато на нашата географска ширина блоговата система е по-популярна и предпочитано се използва за тази мисия.

Най-общо какви са наблюденията на регионалните медии у нас според изследванията й, направени в родните ВУЗ? В поне 5 факултета се изучава журналистика, друг е въпросът дали завършващите се вливат в армията на журналистите. Та, ситуацията приличала на 1990-1995 г., твърди доц. д-р Георги Калагларски от Варненския Свободен университет, член на УС на СБЖ. В смисъл: тогава в големите градове имаше по един официоз, представляващ властта, независимо от политическата й окраска, и друг – негов опонент. Заедно те осъществяват един дуалистичен журналистически модел. И още наблюдения, споделени по същото време в рамките на проведената дискусия: журналистът от местната медия се е превърнал повече в регистратор и наблюдател на събитията, отколкото в коментатор и в изразител на обществени потребности. С уговорката: читателската аудитория по правило е по-взискателна към регионалната преса, тъй като има очаквания местните журналисти да бъдат по-критични, по-настъпателни, даже крайни и безкомпромисни. Без публиката да си задава въпроса дали местната журналистика разполага с такъв капацитет, личен интерес и сигурна защита, за да рискува да се превърне в същински Матросов пред амбразурата на „недъзите на обществото“, както казвахме „едно време“. И още една констатация – у нас, за разлика от страни като Унгария и Полша, в регионалните ни медии не са навлезли чужди капитали, за да се превърнат в животоспасителни инжекции за медийната инфраструктура в регионите.

През 2006 г. в България на пазара е имало 446 вестници, за да намалеят до 358 през 2010 г. Сумарният им годишен тираж е 340 млн. бр. Любопитно е, че списанията от 778 са станали 695 с тираж 32 млн. Между 80 и 90 са радиостанциите, а приблизително 100 – телевизиите. Какво коментира проф. Маргарита Пешева на семинара отново във Варна: „Съвременният журналист трябва да бъде човек оркестър, да е на „ти“ с новите технологии и да е интегрален модератор, който умело работи в мултимедийна среда“. Нейна е прогнозата, че бъдещето на хартиения вестник е в дублетно съжителство с брат си в интернет. Други заключения: Телевизията влияе най-много върху аудиторията, формирайки 70-80% от ценностите у хората. В същото време обаче се забелязва, че в регионите местните телевизии или липсват, или са слаби, а най-често и зависими изцяло от нечии икономически и/или политически интереси.

И по този повод: в периода 1990 – 2012 г. медиите в „провинцията“ следват политическия модел, т.е. политическите „проекти“. Говори се за медиен тропик и за финансов дъжд. Постепенно се свива медийният пазар, подобно на страни като Унгария, Полша и Чехия, където това стига до намаление до три пъти. Със забележката: в тези страни вестниците имат двойно по-голям тираж спрямо българските, а и покриват по-големи територии. Според една статистика едва 7-8% от медиите у нас се самоиздържат, докато, примерно, в една Русия – 30%. У нас липсва стопанска реклама, а имиджовата не е толкова на мода, колкото беше преди 15-20 години.  И още данни: в България в медиите работят не повече от 10 000 души, което до преди година-две бе едва 0,4% от трудещите се в страната.

Както вече споменахме, през лятото бе проведена Българо-руска журналистическа конференция на територията на базата на СБЖ в К. к. „Чайка“. На нея Любов Петрова, зам.-главен редактор на сп. „Журналист“ - Москва, което тази година става на 100 години, сподели цифри, факти и тенденции в Руската федерация по отношение на медийната среда. В регионалната преса на Русия има 65 000 издания, 73% от които са изключително от регионален характер. В 10 000 от случаите медийните формати са с участието на местните власти. На мода са холдинги с участието на властта, т.е. те са частни по регистрация, но работят и със средства от бюджета. 70% от вестниците в регионите са безплатни. Изчислено е, че 40% от аудиторията над 18 г. се информира чрез интернет. На хартиения носител руснаците обаче все още имат повече доверие, благодарение на което се привлича реклама. С най-високи тиражи са вестници от типа „телегид“, или в които има рекламно-информационно и развлекателно съдържание. Т.нар. обществено-политически вестници губят аудитория и тиражи. В развитие са мрежи от вестници на един и същи издател, разпространявани в различните региони, като примерно са обхванати над 50 големи града в страната.

Можем да сравним дали актуалните в тамошния печат теми: проблеми в жилищно-комуналното стопанство и в бита; благоустройство и местна проблематика; здравеопазване и образование; власт и критика на действията й, представяни на аудиторията, имат нещо общо с нашия „дневен ред“. И всичко това на страниците на 4 000 регионални и общински издания, достатъчни, за да информират 2/3 от четящата публика в Руската федерация. Те са в основата на пирамидата на т.нар. федерален печат както по брой, така и по тираж. С уточнението – 80% от тях в някаква степен или форма са на държавна/общинска „ясла“ с произтичащата от това зависимост. Изчислено е, че в Русия в град с 20 000 души население местният вестник трябва да има продадени 5 000 бр., т.е. средно един на всяко семейство да е направил абонамент или да е клиент на ръчна продажба, за да се гарантира самоиздръжка на изданието.

Каква е картината на медиите в 10 региона на Република България по сведения на колеги от областните центрове? Погледът е външен и повърхностен, но той дава възможност да се ориентираме в ситуацията. Областите са Русе, Силистра, Видин, Плевен, Варна, Враца, Ловеч, Сливен, Ямбол и Стара Загора; на практика представители на 4 района за планиране, между които, както е известно, има сериозни икономически „разминавания“, отразяващи се и на медийния бизнес.

Най-големият крайдунавски град – Русе, е пример за съжителство на два големи всекидневника с дългогодишен опит на пазара. Единият от тях има свои „братя и сестри“ и в други градове на Северна България (Плевен, Силистра, Свищов и пр.). В конкурентната им среда се вписва и многостраничен седмичник, разпространяван в няколко съседни области. Колеги от Русе твърдят, че в тамошните вестници все още се издържа на екипната работа, което осигурява разнообразие и информационно покритие в по-широк мащаб. В града има и РТВЦ, който е държавна дейност. Местните сайтове са поне седем, като най-малко четири от тях са активни и читаеми дори и в други краища на страната. Развит е добър рекламен пазар.

Във Видин също има два вестника със сайтове към тях, но периодиката им е два пъти седмично. Твърди се, че общо взето са дело на семеен бизнес. Любопитно е, че врачански вестник обслужва както аудиторията във Видин, така и тази в Монтана. За отбелязване е, че тук има две местни телевизии с новинарски рубрики в тях. Голям е броят на радиата, но единствено с постоянна новинарска дейност е държавното регионално радио. Останалите разчитат на музика и реклами. Четири са интернет порталите.

Поглед и към другия край на река Дунав – Силистра, където вестникарската традиция не е замлъквала от близо 130 години насам, вкл. и в румънския период. Всекидневните новини се следят от русенски вестник със силистренско име, но от лятото насам периодиката му е три пъти седмично. Били са години с три всекидневника, излизащи паралелно, впрочем в допълнение с по три местни телевизии и радиостанции само в областния град. Повече от десет години в Силистра телевизия няма, вестници се появяват и спират, и други ги заместват за определено време; радиата намаляха до две, от които само едното е в ефир, докато другото се слуша единствено в кабелната мрежа. Отскоро има два нови вестника, от които единият (седмичник) се писа за наследник на спрян преди 22 години вестник, официоз в соцпериода, а другият, разпространяван безплатно, се явява веднъж месечно. Спорадично вестник издава местната организация на ГЕРБ, а в изборни периоди и БСП си има свое издание. Бедно е интернет пространството в Силистра: три са сайтовете, от които един е относително активен; допълва ги и новинарски блог. Само двама са кореспондентите и то на държавните БТА и БНР. Извън Силистра два са вестниците – седмичници, делящи мегдан в Тутракан, а четири от общините – Главиница, Алфатар, Ситово и Кайнарджа, издават месечници, за да публикуват решенията на местните общински съвети и информация за делата на кметовете. Отскоро общинско ефирно радио има и в Дулово, център на община, която е №50 по население в страната.

Интересна е картината в Плевен. Два са всекидневниците в областния град, където вестник има и БСП. Едно е  радиото – общинско, една е и телевизията. Вестници има в общините Белене, Левски, Никопол и Червен бряг. Цял рой са сайтовете в най-големия град на Централна северна България. Съседен Ловеч също е в интересна медийна ситуация. В основата й е местен медиен издател, който има телевизия, предаваща в Плевен, Ловеч, Троян и Тетевен; плюс вестник, радио и два сайта. В града има още два конкуриращи се вестника, както и общинско радио. Междувременно от хоризонта за изчезнали други две издания и едно радио.

Отиваме „зад Балкана“. В Сливен медийният „бизнес“ е също семействен – вестникът е един, но сайтовете са повече, също по произход дело на по един-двама души, отново с фамилно присъствие.  Има и телевизия с два екипа. Колежка от Сливен твърди: „Медиите в града на стоте войводи живеят от избори до избори“. Слава Богу, в България избори до 2019 г. ще има всяка година поне по веднъж. Проблемът е, че рекламата се дава по симпатия. Единствено парите от общината са гарантирани, но само за тези, които имат благоволението на властта, т.е. дават се на определени медии. И отново колегиално признание: „Няма разследвания в истинския смисъл на думата“. За сравнение – в съседен Ямбол медиите са ефект от опита, желанието и уменията на журналисти с писателски уклон, извършващи умело журналистическа дейност.

От прегледаните региони Стара Загора е истинска „черешка върху тортата“ по отношение на медийното богатство. Голям щатен или хоноруван отбор от кореспонденти на централни медии, телевизия с 11 души, чиято конкуренция е на колега, изявяващ се в стил „уан мен шоу“. Без съмнение, естествен медиен център е регионалното държавно радио с близо седемдесет души, работещи в него, от които поне ¼ са журналисти. Картината се допълва от телевизионери, кореспонденти и фоторепортер, които поддържат сайтове. В града на липите дори има специален сайт за здравеопазване, какъвто се разработва и в Плевен. На медийния пазар в Стара Загора е вестник, излизащ пет дни в седмицата и друг, предимно с реклама, броящ 34 страници. Има още няколко вестника, вкл. и месечник, както и литературно издание. В региона Казанлък се отчита с три седмичника с малки тиражи, допълвани от малки сайтове. БСП и тук има своя трибуна. В Раднево и в Гълъбово се радват на по два вестника, а в Чирпан са по-скромни – само на един.

Варна като черноморска столица е също интересен медиен екземпляр. БСП си има вестник, бивш съветник от СДС – и той, както и друг негов колега, също бивш общинар. Отчита се силно присъствие на сайтовете, вкл. и с читаемост в цялата страна. Безспорен лидер е регионалното държавно радио. Има няколко телевизионни канала и вероятно безброй рекламни издания, както и други със специфично предназначение за търговските вериги.

Какво прави впечатление от така нахвърлената обстановка в една трета от областите в страната? Картината е разнообразна и не е в пряка зависимост от географското разположение, политическата конюнктура, икономическите възможности и местните традиции. Явно много са факторите, влияещи  върху медийния пъзел, вкл. демографската характеристика, умението на журналистите да оцеляват и да се развиват напук на проблемите; поколенческите взаимоотношения, професионалната представа за съвременна медийност, манталитетът в конкретния регион, а в някаква степен и съвкупният местнически патриотизъм на интелигенцията, властта и бизнеса. За съжаление, като че ли за много от тези „моменти“ все още не сме докрай узрели – обществото, политическият елит, журналистическото войнство.

 „В Русия и в България журналистите имат едни и същи проблеми и предизвикателства, определящи бъдещето на професията“, заяви в рамките на дискусията Игор Броварник, кореспондент ИТАР-ТАСС в България. Около 100 са колегите му, работещи в регионите, за да отразяват на място живота специално за агенцията. Самият той заявява, че „произвежда“ мултимедийна журналистика. Твърди, че регионалните медии възпитават добри кадри за медиите и на национално ниво, защото по места се достига до специфични новини, полезни за израстването на журналистите, а и се работи по много и разнообразни информационни поводи. Споделя информация, че в Русия има издания на 77 езика при два пъти повече  на брой етнически групи и народи в страната. Най-големият проблем на медиите по места била зависимостта от местните бюджети, формиращи „зони за влияние“. При руснаците добър пазар има и за хумористичните издания, поради което карикатуристите са сред най-добре платените журналисти.

„По-трудно е да си журналист в регионално издание, почти е героизъм“, заяви в дискусионен тон Иво Атанасов, член на СЕМ. Включително и по финансови съображения, тъй като преди 20 години е било възможно човек да се издържа от хонорари, в столицата – също, докато сега нещата не са сравними. Смята за голямо предимство, че в регионите скоростта за отразяване на новините е по-голяма. Сподели също, че познава хора, които искат да имат вестник или радио като „брошка“ на ревера си.

Семинарът в Благоевград бе поредната възможност, осигурена от СБЖ, да се споделят мнения, да се представи статистика, да се обслужи тенденция. За да може всеки от участниците да намери себе си в целия този процес, от който е част, и в който е вписан всеки по свой начин, за да съществува като гражданин, професионален журналист или като обикновена житейска единица.