Димитър Бечев е магистър по право и международни отношения от СУ “Св. Климент Охридски” и доктор по международни отношения от Университета в Оксфорд. Негови статии са публикувани в престижни издания като Journal of Common Market Studies, East European Politics and Societies и българското издание на Foreign Policy. Директор е на софийското звено на Европейския съвет по външна политика (ECFR). Преподавател е в катедрите “Политология” и “Европеистика” във Философския факултет на СУ. blEUprint разговаря с него за настоящата ситуация в страната, за състоянието на ЕС и възможните посоки на развитие.
blEUprint: Каквото и да изследваме, каквото и да искаме да обсъдим, няма как да избегнем това, което се случва в страната. Как бихте коментирали моментната ситуация в България? На улицата виждаме протестиращи, които не просто отричат дадено управление и дадена партия, а целия модел. Как смятате, че това ще се отрази на политическата система? И оттук нататък какви биха били най-добрият и най-лошият сценарий?
Димитър Бечев: Нали знаете дефиницията на революцията – тези отдолу не искат, а тези отгоре не могат. Донякъде тя е изпълнена и в случая, защото хората, които са по улиците, не приемат доста неща от икономическия модел, а дори се чуват и гласове сред най-различните искания за тотална подмяна; за рестарт на политическата система. Но от друга страна не е ясно по какъв начин могат да отговорят елитите, които са отгоре. Президентското обръщение /на 28.02.2013, бел. ред/ уж се опита да каже, че може да се извлече някакво рационално зърно, че тези искания са легитимни, но трябва да се види как да бъде отговорено в крайна сметка.
Отделно, алтернативни елити не се вижда откъде биха могли да се оформят. Преди винаги е имало някакви изригвания на недоволство, но по-скоро в избори, а не в улични протести, но винаги е имало и някой, който е бил готов да откликне и да бъде носител на народния гняв. Участвах в преговорите при протестите през 1997г., дори бях в студентския комитет в Софийския Университет. И тогава колкото и да не искахме да се асоциираме със СДС, защото смятахме, че има принципен протест с едно или две искания, в крайна сметка приехме, че СДС е изразител. Докато сега, ако направим един паралел, нито една от политическите партии не може по никакъв начин да откликне. Най-лошият вариант всъщност сега се е реализирал, защото тази фрустрация, това недоволство е издигано непрекъснато; т.е. подобна вълна на недоволство най-вероятно ще се надигне и срещу следващото правителство, което дойде, който и да го оглави. Ето, конкретното доказателство е 14.01.2009г., когато горе-долу същите хора, същият сценарий – виждаме какво се е случило; духът е излязъл от бутилката. А по-позитивният сценарий е този гняв бъде канализиран в нещо градивно, вместо да избута изцяло настрани, да разруши институциите, да работи натам, че та да са по-отворени към дневния ред на обществото. Например, по някакъв начин да има граждански контрол, когато се приемат лобистки закони, очевидно в ущърб на обществения интерес. Или идеята, че има някакъв граждански коректив или потенциал за такива мобилизации. Тоест, общо взето, нашите институции са некачествени и нефункционални, но по-добри трудно можем да създадем. И въпросът е как да ги подобряваме, как да ги тласкаме напред. Ако това се случи, това ще бъде позитивният сценарий. Що се отнася до негативния сценарий – ние вече живеем в него.
Споменавате коректив от гледна точка на гражданите – смятате ли, че представителите на обществото ни, които излязоха на протест, са еманация на едно действително активно гражданско общество и това проявление на осъзната гражданска позиция ли е?
Точно там е заровено кучето, защото е очевидно, че изразяват фрустрациите и гнева на голяма част от обществото, може би дори на мнозинството. Доколко те самите са легитимни представители на гражданското общество, това е дълбоко дискутируемо. Това е основен проблем на гражданското общество – кой говори от негово име и как решаваме кой е легитимен. Досега го виждахме в неправителствения сектор – защо точно тези неправителствени организации са представители? Това важи и за протестите – същият проблем. Именно тук е и силата на представителната демокрация с всичките ѝ недъзи, защото все пак изборите с всички уговорки са някакъв вид тест за гражданско доверие – те затова са изработени, за това има представител. Докато гражданската мобилизация, колкото и да се опитва да говори от името на мнозинството, винаги ще тлее едно съмнение, че е изразител на някакви частични интереси. Плюс това, и гражданското общество не е хомогенно – то е поле на конфликти. Във Варна видяхме как се сблъскаха гледни точки. Именно това е ролята на институциите в демократична среда – да намират пресечната точка чрез представители и да коват някакви политики, или поне да раждат в диалога нещо като общ публичен интерес. Но да си правим илюзии, че има едно гражданско общество, е доста проблематично, а и опасно. То е сфера на сблъсък и на конфликти. Едни са свързани с Левкси, други с ЦСКА, едни са свързани с капитала, други с труда, едни са свързани с големия град, други със селото. Крайно много разделителни линии, това е нормално. А популизмът винаги говори в стилистиката „Ние, народът..“ като едно цяло и те, политиците, или институциите, като другия. Не, всъщност системата е малко по-сложна и всяко общество е разделено, каквито и основни консенсуси да има. Там има конфликти, които се разиграват, и ролята на политиката е да намери пресечни точки и разрешение.
Говорейки за популизма, наблюдаваме ли в момента неговия възход не само в България, но и в европейски мащаб? В страни като Италия виждаме, че бивш комик печели 26% на изборите, а дори в консервативната Великобритания UK Independence Party (UKIP) печели позиции. Какви ще са последствията от тази тенденция за ЕС?
Не знам доколко консервативна е Великобритания – там има всякакви тенденции. Все пак 10 години на власт беше ляво-центристката партия, а в Шотландия и Уелс консервативната партия отдавна не съществува като такава. Но да, има тенденция за покачване на популизма, свързана с идеята, че, както в България, институциите не отразяват гражданските тежнения. Има и друг момент, че всъщност имаме много нива на управление. Европейското ниво става все по-важно и усещането сред гражданите, че решенията се взимат далеч от тях, е все по-силно. Това дава храна на популизма, т.е. това , което те виждат като технократско, непрозрачно вземане на решения, тласка и популизма. Това, както и обстоятелството, че всъщност и доста от новите поколения за разлика от предишните, особено в Западна Европа, се чувстват по-несигурни социално. Така че това е един паневропейски процес, може би обратната страна на основното в европейската интеграция технократско начало. Но трябва да гледаме и нюансите. От една страна, не си приличат, ето един конкретен пример – колко тонове мастило изписахме за Холандия, че там има популисти, но какво се случи на последните избори? Всъщност гласоподавателите дадоха доверието си на ляво- и дясноцентристките партии, докато популистите и крайната левица и крайната десница някак си загубиха влияние. Така че винаги има национални специфики; винаги, когато кажем за някоя тенденция, трябва да оставим, да не загърбваме детайлите, защото те са важни.
В момента популизмът е сериозна тенденция и в България – виждаме, че навсякъде в политичкесоото пространство набира все по-голяма сила, може би защото вирее добре във време на криза. Какви според вас ще са най-лошите последици, до които може да доведе популизмът конкретно в България?
Той, според мен, отдавна се е утвърдил като основен идиом на политиката. Ключова беше 2001г., когато една партия начело с харизматичен лидер, който някак идваше отвън – както извън страната, така и извън политическата система – за броени месеци успя да набере сила и да спечели дори мнозинство – това не се случи нито през 2005, нито през 2009г. След този момент можем да твърдим, че това не е изключението, не е новото, а всъщност е нормата в България. Проблемът е именно в деинституционализацията на политиката, тъй като при популистката динамика тя се свежда до отношенията на един силен лидер – обикновено мъж, разбира се, – който комуникира директно с избирателите си, прескачайки процедурите, праща смс-и на депутатите си и получава такива от тях. Крайният резултат е, че няма никакви дългосрочни политики. Има политика, която се прави всяка сутрин след прочитането на медиите и след изглеждането на всички сутрешни блокове. И в крайна сметка, този недъг на демокрацията, това, че всъщност се мисли в краткосрочни 4-годишни или 5-годишни цикли – от тези до следващите избори – тук се увеличава още повече, защото дългосрочното го няма. Него трябва да го тласкат някакви институции, чиято работа всъщност е да формулират националния и публичния интерес дългосрочно, включително чрез диалог с граждански организации. Политически партии, които канализират интересите на дадени сегменти от обществото и ги представляват: тази логика на дългосрочното, институционалното, представителното се губи. Така че популизмът е вид антиполитика и, както колегата Иван Кръстев доста е писал, там езикът, който се употребява, е също този идиом на корупцията. В един момент тези, които са на върха, обвиняват другите в популизъм; тези, които са отдолу, обвиняват тези на върха в корупция. Когато се завъртят, се случва обратното. Това има разграждащо действие върху някои от фундаментите на демократичното управление. Колко устойчиво е това не можем да знаем, но засега виждаме поне от примера на България, че то се затвърждава не като изключение, а като норма, поне на политическия живот у нас.
Споменахте липса на дългосрочност и далновидност при изработването на устойчиви механизми в България. В същото време, ние като член на ЕС сме обвързани и с процесите, които се развиват в неговите рамки. Съответно, как настоящата политическа криза в България влияе върху тези процеси, които на европейско ниво са мислени с една по-сериозна дългосрочна перспектива?
Всъщност съм донякъде несъгласен, защото това е, как да кажа, голям минус и провал на нашите елити да обяснят на гражданите, че всъщност, да, наистина сме обвързани, но от друга страна имаме и доста солидни механизми за участие. Обратната страна на медала не е много добре осъзната. Ето, конкретен пример – днес говориха за някакви нови нормативи в автобусните превози; нови обременяващи брюкселски изисквания. Но в края на краищата в Съвета на министрите с право на глас са и нашите министри и ресори, а от друга страна гражданите директно са представени и чрез Европейския парламент. Тоест, ние не получаваме наготово, а имаме някакъв дял във взимането на решенията. Това, че не сме го използвали добре и че не знаем какво искаме да правим в Брюксел, е съвсем отделна тема. Но сега с това малко се отклонявам от въпроса Ви, той беше по-скоро…
Как всъщност за процесите, които се случват в момента, ще бъде подсигурено действие, така че те да бъдат изпълнени? Сегашната администрация едва ли ще спре да функционира напълно, но няма ли да пострадат определени процеси заради несигурността и очакваните рокади?
Да, определен проблем е. Всъщност това е и хубавото на технократския подход. Освен че той деполитизира и ражда своята популистка антитеза, той залага и някакви дългосрочни политики. Но тук дългосрочното не вирее. Единственият начин, по който става, е пак чрез деполитизирането на дадени области. Прекрасен пример е валутният борд, защото тъй като трябва да сме закрепени към еврозоната, той се появява по необходимост. Ако го нямаше, нямаше да има устойчивост на тези политики.
Изкарването на някакви решения извън политическото поле – по принцип така става в България. Или пък пасивността и делегирането на всичко на Брюксел, което за разлика от установените демокрации, в България е прието, то е всеобщо легитимно, защото ние вярваме повече на наднационалните институции, не на националните. Това е въпрос, който винаги ме е вълнувал – доколко това нещо е устойчиво; засега без отговор. Притеснявам се, че в един момент може да се получи ефектът на махалото – от крайни проевропейци да отидем в другата крайност, да се задейства естественият импулс за всичко да обвиняваме чужденците, съответно и Брюксел. Така че едното крайно да не доведе до другото крайно.
Но да – директният отговор на Вашия въпрос е, че така се осигурява дългосрочност – чрез деполитизация и чрез именно този технократски подход; изкарването на някакви регулаторни органи извън политическата сфера на решения. Идеята, че в България политическото е обременено и корумпирано, всъщност все още легитимира подобни решения; ползва се с някаква обществена поддръжка. Предполагам, че в един момент и това ще бъде поставено на карта.
Един от въпросите, за който дълго време се предполагаше, че е технократски и деполитизиран, е присъединяването ни към Шенгенското пространство. Но в последно време нещата се забавиха и дори обсъждането му е отпаднало от дневния ред на Съвета на ЕС по правосъдие и вътрешни работи през март. Може ли да си обясним това с текущата политическа нестабилност в страната и до каква степен ситуацията в нашата северна съседка ни влияе? Това че сме в пакет с нея по-скоро позитивно или негативно е?
Ами, моята интерпретация за Шенген е малко по-различна. Защо стана важна темата Шенген в един момент? Защото отпадна темата за присъединяването към еврото. Правителството беше във фаза, в която търсеше външна легитимация. Първо през размразяването на фондовете, после еврото не се случи, защото започна кризата в Гърция, и Шенген беше набелязан като тема, която може да донесе вътрешнополитически точки. Да, обаче в един момент се оказа, че вместо да носи позитиви, то е бреме, тъй като по една или друга причина беше обвързано с реформата в съдебната власт и борбата с корупцията, т.е. с Механизма за сътрудничество и проверка. А тази обвързаност значеше, че Шенген генерира само лоши новини, т.е. критериите не са технически и в крайна сметка Шенген е нож с две остриета, защото както може да доведе до някакъв успех – т.е. България върви все по-навътре към интеграцията, още едно препятствие е преодоляно, – така България, ставайки външна граница, да бъде привлекателен магнит и за мигранти. Особено сега, когато Близкия изток и недалечна Сирия са в такова положение. Представете си момента, в който вътрешният министър, бил той Цветан Цветанов, Румен Петков или който и да е, отвори страницата на вестника и там пише „100 сирийски бежанци търсят убежище у нас“; в центъра в Любимец не ги искат, хората се бунят те също да прокарват радикален ислям и всъщност Шенген става един горещ картоф без да ти е донесъл никакви позитиви.
В един момент като че ли преценката на политическата гарнитура беше, че Шенген от такъв голям плюс, е по-скоро бомба със закъснител и затова спряха и толкова да говорят за него, той изпадна от дневния ред. Почна да се легитимира властта с чисто вътрешнополитически прийом – тогава почнаха и магистралите като основен сюжет, еврофондовете и т.н. Така че това е чисто политическа логика. А иначе технократското е точно този дебат – защо другите да ги съдят чисто по технически критерии, а нас да ни съдят с политически. Разбира се, то май беше свързано и със заблудата на Европейската комисия, може би и на други правителства, че Шенген е толкова ценна придобивка политически, че тя ще мотивира реформи в България. Оказа се, че в един момент, когато вдигнеш много високо летвата се губи и мотивацията от другата страна да се правят по-сериозни стъпки. И сега сме така – седи цялата инфраструктура, включително бази данни и системи, които са платени директно от холандското правителство, но чисто политически е блокиран процесът, пък е и загубен интересът от наша страна.
И въпросът за това до кога ще вървим в пакет с Румъния?
Мисля, че пакетирането е неизбежно – за добро или за лошо. То е вече житейски факт. Личната ми позиция е, че Шенген и еврото, въпреки че се поставят на една плоскост, са от съвсем различен калибър. Именно в еврото сме разделени от Румъния, а и там залозите са много по-високи, както икономически, така и политически. Включването в еврозоната е свързано с ред въпроси за икономическото управление на България, свързано е и с това къде ще се намира България във все по-диференцирания Европейски съюз, колко навътре влиза. Ползите от еврочленство, дори в криза и в тези несигурни времена, са доста големи. Но за съжаление и там има политически пречки, т.е. апетитът на големите страни като Германия да приемат още бедни роднини с неясни икономически показатели не е особено голям.
Все пак по отношение на мониторинговите доклади по механизма за сътрудничество и проверка се разви различен сценарий. Румъния ще продължава да получава регулярни доклади, докато този за България ще е чак в края на 2013 г. Как можем да интерпретираме това – като реален напредък или пряк отзвук от вътрешнополитическата обстановка?
Всъщност то е следствие и на това, което се случи в Румъния. Там, честно казано, проблемът беше от малко по-различно естество. Това са два политически елита, които са много политизирани, които са склонни да пристъпят правилата на играта (в случая Конституцията), да си нанасят удари под пояса и да стъпват по линията между демокрация и авторитаризъм, което е опасно. И тези редовни доклади са дисциплиниращ инструмент, за да държат почти като в предприсъединителния период страната и основните политически фактори в някакви рамки. В България проблемът е, че цялата демократична система е изпразнена от съдържание и с такива дисциплиниращи мерки не може да се реши проблема. Цялата политическа класа е отречена, едвам се крепи що се отнася до нейната легитимност.
От друга страна, може да се постави под въпрос целият този процес на проверка и сътрудничество – защо да се концентрираме основно върху, да речем, съдебната власт? Тя е важна, но има и други проблеми. Реален проблем е как медийте действат – всички външни индекси и наблюдатели показват спад на в качеството на медийната среда у нас. До момента, в който комисар Нели Крус не изрази притеснението си от качеството на медийната среда в България, Брюксел нямаше никакво отношение към този въпрос. А той е структурен, в Интернет това беше отразено, но по „телевизора” го нямаше. Това е още по-фундаментален въпрос, отколкото дори съдебната власт. За ЕС някакси не беше тема в дневния ред, а би трябвало.
Във втората част на интервюто очаквайте наблюденията на Димитър Бечев за посоката, в която се развива ЕС и това как България стои в тези процеси.
Няма коментари:
Публикуване на коментар