ЮНЕСКО. МЕЖДУНАРОДЕН
ЛАГЕР. 10.
-14. Октомври 2012 г. гр.
Кикинда, Сърбия
Събудих се от силния звук на алармата. Беше
точно 3 часа сутринта. Усещах студа навън под топлата си завивка и събирах
смелост да стана и да започна да се приготвям. През цялото време
си мислех „ ще пътуваме за Сърбия! Боже, колко път ни чака”, но
тези обезпокоителни мисли бързо напуснаха главата ми, усмихнах се в тази
студена изпълнена с мистерии нощ и потеглих към мястото на срещата. Всички
бяхме много мотивирани и щастливи, нямахме търпение да пристигнем и да се
впуснем в едно ново и непознато за нас приключение. Разполагахме
с голямо разнообразие от занимавки, говорихме си за това как всеки си представя
престоя, а смехът не ни напусна и за секунда. Психическата
умора не се усеща, когато си в добра компания, а моята
бе такава. 17 часовият път ни сломи физически, но не и
емоционално. Не можете да си представите какви огромни
усмивки се изписаха на лицата ни при вида на табелата с надпис „Кикинда”. Усетих
как тази радост се разнесе по цялото ми тяло, което бе сковано, но потрепна, подсказвайки ми,
че е готово за предстоящата седмица.
Времето прекарано в
колата не бе константа, на моменти летеше,
в други усещах всяка една секунда да се изплъзва бавно и мъчително, но все пак
това е чара на пътешествието. За променливостта на времето можем
да говорим много, но предпочитам да се съсредоточа върху непрестанното
забавление, което започна още в момента,
в който отворих очи онази вечер и успях да преодолея студа с усмивка на лице. Пристигнахме
в училището в града Кикинда, който се оказа едно малко, приятно и неочаквано
интересно местенце в най-северната част на Сърбия. Приветства
ни проливен дъжд, който не ме впечатли много, понеже копнеех само и единствено
за сън. Бяхме посрещнати от директорката на училището, която ни отведе в
училищния салон, където бе останалата част от групата ученици, участници в
петият международен лагер на училища ЮНЕСКО.
Запознанството ни се изрази с танц, който в началото ми изглеждаше
странен, но бързо свикнах и започнах да му се наслаждавам. По този начин приветствахме
и позитивните емоции, които трябва да призная, че не ни напуснаха до края на
престоя ни. Не знам дали любовта на мъжа минава през стомаха, но любовта мина и
здраво ни разтърси всички, когато се качихме в една от залите на втория етаж и
започнахме с дегустацията на храни. Всички участници в лагера бяха донесли
традиционни за страната си ястия, а след такъв път, повярвайте ми, имахме нужда
от храна. И докато спокойно си хапвахме и обсъждахме чуждестранните храни,
забелязах как едно момиче се приближи към мен, така сякаш ще ми казва нещо. Спрях
се в очакване, а тя ми подаде ръка и ме попита дали бих желала да бъда нейна
гостенка. В същия момент получих още едно предложение от друго момиче. И май
измежду всичко това пропуснах да спомена за момента, в който ни съобщиха, че ще
сме в приемни семейства. Да, и аз бях шокирана, всички бяхме шокирани, изплашени и да си призная много
скептични, но знаете ли, всъщност беше страхотно.Влюбих се в усещането за
непознатото, не знам защо хората се
плашат от него. Тръпката от всички новости, от всяко едно непринудено случване
ме завладя почти на момента. Домакинята ми, на име Ема, е едно изключително
лъчезарно, приветливо и внимателно момиче.
Веднага започнахме да си говорим
живо и радостно, като официалният езика на приятелството ни бе английски. Стояхме
в единия ъгъл на стаята и докато тя ми говореше и ме разпитваше за пътя, аз за
момент застинах във времето, забавих и дефрагментирах действията на хората. Исках
да анализирам средата, да се впиша и да се порадвам на щастливите изражения,
които виждах върху лицата на хората опитали от нашата храна. Ема ме гледаше в
очакване на някакъв отговор, а аз разсеяно я помолих да тръгваме. Не пропуснах
груповата прегръдка с приятелите ми от България и потеглих към непознатото. Вън
още валеше, но дъждът бе ободрителен, лек и приятен. Ема ми помагаше с тежкия
ми куфар и се опитваше да ме предразположи. Живееше приблизително близо до
училището, въпреки че в онази нощ разстоянието ми се стори доста голямо, може
би защото бях потънала дълбоко в мисли за идните дни. Домът й бе доста уютен, и
тя и майка й се постараха да се чувствам спокойна. А аз исках единствено горещ
душ и топло легло. Не бях в състояние да водя дълги разговори, понеже вече не
бях в способност да контролирам клепачите си. Последното нещо, което си спомням
е как се гушнах под завивките с мисълта, че трябва рано да сме в училището.
На другата сутрин се събудих от миризмата
на силно горещо кафе, какво по-хубаво от това. Майката на Ема се беше погрижила
да приготви и вкусна закуска, която ми даде нужния тонус за дейностите, които
ми предстояха. Всеки ден се срещахме в училището, цялата група и обсъждахме
дейностите, които ни предстоят като междувременно забавленията набираха
скорост. Упражнявахме агнлийския си език, беше ни даден шанс да покажем
креативност и разнообразни умения. Направи ми впечатление, че повечето
участници в лагера много се притесняваха преди участията си в активностите, а
ние /представителите на гр. Силистра и ЕГ/ просто бяхме себе си - уникални и
неповторими, все пак така сме възпитани да изглеждаме яворовците. Забавленията
бяха съпътствани и от интересни факти за града, като например от къде идва
името му и какъв е символът. Кики е името на мамута, който заема централна част
в градския музей, подробно ни разказаха за живота и пребиваването му по тези
земи, дори гледахме 3D филм на тази тема .А
още по-интересно беше заниманието след това, когато ние сами трябваше да
направим макет на Кики. Българите отново се отличихме и показахме колко добре
контролираме въображението си и колко сме креативни. Моят малък оазис и
същевременно дом на Кики получи похвала от директора на музея, който също така
пожела да направи и снимка на работата ми. Стараехме се да се представим на
ниво, водеше ни състезателният дух, но не спирахме да се забавляваме през
цялото време и просто да бъдем себе си. С това печелехме усмивките на хората
около нас. Влюбихме се в малкото спокойно градче, в китния му площад и
красивото фонтанче пред музея. Хармоничната атмосфера ни отнасяше в съвсем
други светове, постоянно откривахме българското в най-малкото нещо и се радвахме на добрата
организация. Приемното ми семейство бе невероятно. Чувствах се спокойна и
отпочинала, бързо свикнах и не се притеснявах от тях, напротив прекарвахме си
доста добре заедно.След тези 5 дни прекарани на това доскоро непознато за нас
място, съзнах че най-голямото наказание за човечеството се изразява в
различните езици. Групата от Полша бе нагледен пример, искрено съжалявах децата
понеже виждах желание да общуват с всички нас, но езикът представляваше
проблем. Но това не ни попречи заедно да се любуваме на Дунава, който също бе
красив и величествен минавайки през Сърбия /гр. Нови
Сад/.
Патриотизмът и гордостта от българското се засили още повече след
екскурзията, която училището бе организирало в градовете Нови Сад и
Засавица. Предполагаше се, че трябваше да се впечатлим от руините на древен
град, като разбира се ние изтъкнахме, че нашият град е построен върху руини от
римско време, от което всички бяха впечатлени. Те обаче ни впечатлиха с деня на
тиквата, който бе неочаквано важен празник. Навсякъде хората бяха в добро и
приповдигнато настроение, усмихваха се, танцуваха и ни зареждаха с положителни
емоции. През цялото време този ден си мислех колко ще ми липсва това местенце,
колко ще ми липсват хората и общуването ми с тях. И докато аз си мислех това,
бе станало време за отпътуване обратно към България и родния град Силистра. Колко
жалко .Времето навън бе отражение на настроението ни в този ден – мрачно и
тихо. Дъждът не ни изневери и ни изпрати така, както и ни посрещна, но този път
бе по-безпощаден. След раздялата, всички се гушнахме в колата и всеки носеше
различна усмивка, породена от различни спомени, различни моменти, но всички
бяхме щастливи. Реших да не нарушавам това тихо спокойствие и също се
замечтах.Върнах се обратно пред фонтана на площада и изживях тези 5 дни наново.
Една неравност на пътя леко разтресе колата, малко се стреснах и усетих как
сияя. Усмихвах се налудничево, а това бе достатъчен показател за преживяването
ми. Не бих променила нито един спомен, бих искала само да ги запазя всички
толкова ярки, колкото бяха и когато се запечатваха в съзнанието ми. Обърнах глава
и погледнах през прозореца, капките дъжд се стичаха бързо, с такава скорост се
движеха и мислите ми, погледът ми отново се отнесе, бродеше из хоризонта и чертаеше нови предели,
пределите на следващото ми пътешествие, кой знае този път и вие може да сте
част от него ! J)
Михаела Михайлова
12а клас в ЕГ“П.Яворов“
NB: Пътуването
се осъществи със специалната подкрепа на Община Силистра. Благодарим на д-р Ю. Найденов, Д. Михайлова и Ц. Игнатова.
Няма коментари:
Публикуване на коментар