Кога и как да се използва свободата на информация като изследователски инструмент

Подбрали сме две издания на Конституционния отдел на Университетския колеж в Лондон (Constitutional Unit, School of Public Policy, UCL), плод на изследванията му в областта на свободата на информацията и защита на личните данни. Общата тема е използването на правото на достъп до информация, или както го наричат в Обединеното кралство - на „свобода на информацията”, в академичните среди. Първо ще се спрем на краткия Наръчник за изследователи от академичните среди, който предлага полезни съвети съотносими не само към британската действителност, а след това ще представим проучването Законът за свобода на информацията и висшето образование: Опитът на служителите по свобода на информацията в Обединеното Кралство, в резултат на едногодишния труд на Конституционния отдел върху прилагането на закона в британските висши учебни заведения. „Засега ограничен брой изследователи използват свободата= Засега ограничен брой изследователи използват свободата на информация като научноизследователско средство. За да насърчим и помогнем на учените да я използват правилно (свободата на информация), съставихме това кратко ръководство. То предлага насоки и съвети как и кога да се използва свободата на информация като изследователски инструмент”, пише Бен Уърди. Наръчникът се базира на Закона за Свобода на Информацията (ЗСИ) на Обединеното кралство от 2000, но препоръчва на изследователите да се запознаят с всички възможни законни начини за намиране на информация.

На въпроса защо да използваме ЗСИ за изследвания авторите отговарят, че свободата на информацията е била използвана от научни работници за достъп до различни материали за различни аспекти на изследванията. Може да бъде предоставено свидетелство поддържащо важен довод или предистория и контекст, статистически и количествени данни, следи и посоки за по-нататъшно изследване и т.н. Но достъпът до информация не е отговор на молитвите на всеки изследовател – има успехи и неуспехи.

Достъпът до информация, също така, не е само за историци, той е използван от различни изследователи в различни области: образованието на подрастващите; разследващата журналистика; дейността на членовете на парламента; океанологията; наблюдението върху управлението на полицията; наблюдението на социалното осигуряване и т.н. Наръчникът посочва всички закони в Обединеното кралство, които засягат достъпа до информация, държана от публични организации, които, освен вече споменатия ЗСИ, са свързани с информация за околната среда, личните данни и местното самоуправление. След изясняване на нормативната база Бърк, Уърди и Хейзъл обясняват на достъпен език основните неща - какво е информация, коя институция е задължена да отговаря на заявления и т.н. И отделят най-много място на комбинирания опит на изследователи, подавали заявления и на служителите, отговарящи на заявления по ЗСИ. Авторите предлагат кратък списък за подаване на „успешно заявление”, който съдържа четири подробно обяснени стъпки: планирайте заявленията си, разположете ги във времето с цел максимална ефективност и мислете как най-ефективно да се възползвате от работата с документи; градете добри отношения със служителите, отговарящи за свободата на информация; отделете време да напишете ясно заявление;   уточнете го според нуждите си.

„Изследователи от академичните среди могат да използват ЗСИ много повече и по-ефективно… те трябва да престанат да подават заявления в последния момент и да помислят за изключенията, предвиждайки си време за преглеждане на самия материал. Някои от тях мислят в прекалено тесни рамки: намират една папка, взимат я и пропускат да видят връзките, които могат да ги отведат до дори по-богат извор на информация… Разгърнете погледа си, мислете за други ключови думи за търсене, или начини, по които информацията се пази, или стил, в който може да е била записана” – с тези съвети на служител  на Националните Архиви започват насоките по първата точка от списъка. Относно изграждането на добри отношения със служителите по информация, един изследовател напътства : „Бъдете почтителни, благодарете на служителите за тяхната работа… Има толкова голяма разлика в качеството на отговорите (от служителите), че е важно да бъдем признателни на добрите.”

Как да напишем ясно заявление е развито в два списъка - от неща, които следва да правим и такива, които да избягваме. Използвани са идеи или кратки изречения, които визуално избистрят идеята на съставителите. Темата за писането на ясни заявления се прелива и в следващата точка – уточняването, която събира и доизгражда всички предни стъпки. Последната глава е заслужено отделена на проблемите със свободата на информация и разглежда въпроса защо британския ЗСИ не винаги е най-доброто решение за дадено изследване. „ЗСИ се превърна във важен ресурс, но изисква известно умение, за да бъде използван пълноценно и доза упоритост, където заявленията отначало се отхвърлят. В същото време очакванията също трябва да бъдат сдържани – нужен е прагматизъм за това каква информация може и каква не може да бъде получена в действителност.” В тази част се разглеждат някои от често срещаните проблеми като забавяне в отговорите, разнородна практика в различните институции, изключенията, пречките и неразбирателствата. В приложенията намираме три части, съдържащи най-добрите десет съвета за създаване на ефективно заявление, два примера на заявления по британския закон и информация за Националните архиви на Обединеното Кралство. В заключение Бърк, Уърди и Хейзъл предлагат трите златни правила на заявленията по Закона за свобода на информацията: Използвайте го добре и задавайте правилните въпроси. Установете контакт със служителите. Подгответе се, че ще ви отнеме известно време.

Въпреки че този наръчник е ориентиран към изследователи в Обединеното Кралство и използва като основа местния Закон за свобода на информацията, той може да бъде полезен и отвъд тези предели. С изчистения си език и съвети, които се отнасят до практики често близки до българската действителност, наръчникът може да бъде ползван от широк кръг заявители. Интересно за сравнение с нашия опит е и изследването на практиката на висшите учебни заявления в Обединеното кралство по правото на достъп до информация. Авторите са събрали доклади по две изследвания. Първото е оформено от отговорите на служителите по свобода на информацията по зададен въпросник, а второто е анализ на регистрите на предоставената информация. Представен е сериозен масив от данни. Анализът не се натрапва. Интересен е подходът на Суолоу и Бърк да оставят данните почти сами да говорят. Голямото количество използвани цитати от служителите, даващо усещането за лично свидетелство, стои редом до по-сухите факти от регистрите. Получава се интересна комбинация между това, което възприемат хората и това, което говорят документите. Остава място за засичане на отделните резултати и за самостоятелни изводи. Двете проучвания са проведени в Обединеното кралство и засягат единствено британски институции. Въпреки това, проблемите и опитът на хората са интересни за съпоставяне с българските. Един от служителите, отговарящи на заявления например, в първия доклад сочи като проблем: „Убеждаването на колеги, че само защото нещо е свързано с пари, то не е задължително търговска тайна и следователно можем да предоставим информацията, свързана с него” (стр. 11). Първата част обхваща „Проучване на служителите по свобода на информацията във висшите учебни заведения”. Целта е да се получи по-качествена информация за опита на служителите, както и предизвикателствата към ползите от свободата на информацията в сектора. Въпреки че голямата част от въпросите са от отворен вид, за да се получат по-подробни и обяснителни отговори, често отговорите са обединени в по-широки категории, където е необходимо, за да се улесни количествения анализ. 32 служители по свобода на информацията са участвали в проучването, което е 19.5% от служителите във всички британски висши учебни заведения. Интересното в изследването е, че визира хората, работещи в институциите, а не самите институции. Повечето въпроси са с отворен отговор и някои от тези отговори са публикувани. Това дава възможност да се разбере какво виждат самите хора в институциите, тяхната оценка на системата със собствените им думи. Като „най-лоши” заявления служителите определят тези, които са „сложни/времеемки” за обработка, засягат информация върху спорни въпроси,  засягат финанси, разходи или заплати и т.н. Отразявайки най-проблемните заявления, „най-добрите” за обработване са тези, които изискват по-малко  време и усилия на служителя за отговор, които са добре написани и с ясна цел, и от източник, на който служителят обикновено сам желае да помогне, като например студент търсещ информация за целите на своята дисертация (стр. 22).

Заключението на първа част обръща внимание на влиянието, което ръководителите в институциите могат да имат върху прилагането на законите. „Отношението на висшето ръководство изглежда доста разнородно, едновременно между и вътре в институциите, вариращо между „открито подкрепящо” и „съпротивяващо се” (на свободата на информацията). Най-често срещаното отношение от висшето ръководство е на „неохотно съобразяване” със задълженията за достъп до информация. Отношението на висшето ръководство на институцията може да бъде разглеждано като влияещо на отношението на служителите на по-долните нива в институцията” (стр. 35). Една от основните пречки за спазването на закона, посочена от отговарящите, са техните колеги, което включва и ръководителите. Този отговор е най-често срещан там, където отношението на висшето ръководство е определено като „съпротивяващо се” (на свободата на информацията). Колкото до предложенията на служителите за информацията, която те биха желали институцията им сама да публикува, по-голямата част от анкетираните искат да видят активно публикуване на финансова информация. За тях това ще е метод за намаляване на обема на заявленията, информация относно разходи (на институцията) и заплати на висшите служители.

         Втората част на изследването е „Анализ на регистрите на предоставената информация”.  „Този доклад е част от изследователски проект, разглеждащ въздействието на свободата на информацията в университетите, финансирани от Leverhulme Trust. За да разберем какви видове информация се изисква от университети, както и каква информация те задържат и разкриват, ние анализирахме регистрите на предоставената информация от седем университета: Кингс Колидж в Лондон, Университета в Салфорд и Университетите на Източна Англия, Нортъмбрия, Kent, Честър и още един регистър на предоставената информация, който ни бе предоставен поверително. Открихме, че нивото на детайлност варира между регистрите, но въпреки това данните дават обща представа за вида на исканата информация, кои са заявителите, какви видове информация е предоставяна от университетите и какви изключения се прилагат” (стр. 37). Данните от тази част в по-голяма степен отразяват специфични факти за британските университети. Съпоставянето им с данните от по-горното проучване обаче, може да бъде интересно. Като пример ще посочим, че служителите по свобода на информацията бяха посочили заявленията за финансова информация сред тези, които ги натоварват най-много и би било добре този вид информация да бъде активно публикувана. От анализа на регистрите на предоставената информация обаче, се вижда, че най-търсената информация е тази за „студентски въпроси”, т.е. такива засягащи живота на студентите. Сред другите интересни факти са тези, че журналистите и гражданите съставляват голямата част от заявителите, а най-често прилаганото изключение е защитата на личните данни.