Д-р Игнатов, който бе избран от Общински съвет Силистра през 2015 г. за „Почетен гражданин на Силистра“, бе пример на безпределна всеотдайност и вдъхновител за всички, които имаха щастието да се докоснат до него. Той е един хората, които ,въпреки вървежа на годините, забравата никога не ще ги погълне. Хора, като него, са като звездите горе на небето – тяхното сияние не ще угасне.
Поради тогавашната здравна обстановка д-р Игнатов нямаше честта да бъде изпратен от колеги, приятели и съграждани по начин, какъвто много заслужаваше и подобаваше на стореното от него. Не можахме да му отдадем своята благоговейна почит и преклонение, затова днес поднасяме своето „Прости ни, докторе!“.
Ще го носим винаги в сърцето си. Ще го запомним над операционната маса в бяла престилка и с маска на лице, обезпокоен да бди над болните, устремен по дългите коридори в безбройните дни и нощи или забързан, винаги на път.
Спи спокоен сън, Докторе! Спи – без тревожен телефонен звън, без вой на линейки. Почивай в мир! Ти отдаде своята дан. Изразяваме нашата дълбока почит пред д-р Игнатов – човека, лекаря, ръководителя и се преклоняме пред неговото свято дело. Светла и вечна му памет!
Д-р Димитър Игнатов е роден на 10 юни 1934 година в село Гарван. Завършва Медицинската академия в Пловдив, където работи активно в научното студентско дружество. Професионалния си път започва през 1959 година като участъков лекар в село Ситово. През 1962 година започва работа като ординатор в Хирургично отделение на силистренската болница. Пет години по-късно придобива специалност по хирургия, а през 1970 година оглавява отделението. Специализира коремна хирургия в Москва и Санкт Петербург. Има 15 признати рационализации. Направил е над 70 научни публикации. Носител е на ордените „Червено знаме на труда” и „Златен орден на труда”.
Сем. Трендафилови и приятели
ЕДИН ДЕН В ХИРУРГИЯТА
Разказ-спомен, посветен на покойния д-р Димитър Игнатов (доктор на медицинските науки) – почетен гражданин на Силистра, избран през 2015 г. от ОбС Силистра
В късната октомврийска нощ студеният вятър брулеше клоните и смиташе последните отронени листа. Луната още не беше изгряла и звездите светеха като малки кандилца по бледото небе. Тъмнината бе припаднала като тъмен облак, прегърнала в обятията си заспалия град. От прозорците на голямата болнична сграда се разнасяше мека синкавина. Вътре беше тихо. Само от време на време изскърцваше някоя врата, почукваше патерица или отекваха тихите стъпки на дежурния персонал. По всичко личеше, поне засега, че дежурството ще бъде спокойно.
Дежурният лекар седеше в лекарския кабинет с големите стъклени витрини, разлистваше болничните листи и разглеждаше рентгенови снимки. Предстоеше му тежка операция в следващите дни и използваше дежурството, за да прегледа и обмисли всичко из основи. Беше се задълбочил в случая, когато телефонният звън го стресна. Той грабна бързо слушалката, обзет от някакво лошо предчувствие: „Сигурно ще стане дума за пореден спешен случай“. Впрочем, какво ли друго можеше да очаква? Още не беше долепил слушалката до ухото си и чу: „Бърза помощ – спешен случай. След малко пристигат: дежурният екип, рентген, лаборанти – всички”.
Задържа я за миг в ръцете си и чу асансьора да бумти. Пусна я и скочи. Направи две-три едри крачки и отвори вратата в движение. Изскочи бързо в коридора. Огледа се. Дежурната сестра тъкмо излизаше от близка болнична стая и заедно се отправиха към асансьора. В дъното на коридора санитарката, която миеше пода, се изправи и вдигна глава в очакване. Махнаха й да дойде. Тя остави кофата и пристигна запъхтяна с питащ поглед.
Железните врати на асансьора се разтвориха. В носилката лежеше целият в кръв около тридесетгодишен мъж с бледо синкаво като на мъртвец лице. Кракът му висеше, а висок мъж го придържаше с две ръце. В този момент вратата на отделението хлопна, отвори се до край и един след друг завлизаха с бърза крачка хората от спешния екип.
Дежурният лекар погледна пострадалия, повдигна вежди и посочи с ръка операционната зала. Докато се завъртят с носилката, лампите вътре светнаха. „Бърза помощ“ ги бе осведомила за случая, така че още с влизането си веднага се заеха с подготовка за предстоящата операция. Занизаха се и един след друг лаборанти, рентгенолози, аптекари…В операционната зала се чуваше: „Ортопедична зала, кръвно, пулс, кръвна картина, кръв. Оперираме! Бързо“!
Всички бързаха. Анестезиолозите заеха местата си до операционната маса и пристъпиха към работа. Кръвното налягане беше ниско и продължаваше да спада и това ги безпокоеше много. Анестезиоложката, жена на възраст и с голям опит, поглеждаше често през дебелите диоптри на очилата си и непрекъснато подканяше: „Интубираме. Бързо! Няма време“. След минути oперационният екип в зелени одежди и маски на лица застана до операционната маса, където лежеше болният, покрит с чаршафи, и със система на ръката. Опериращият взе пинсета и разтвори кървящата рана.
Бликна обилно кръв. Тампонира с няколко марли, които за секунди се обагриха. Трябваше да спре бързо кръвоизлива и започна да клампира кръвоносните съдове. С впит поглед в раната, той заяви: „Скъсани големи кръвоносни съдове. Бързо викайте шефа…Кръв! Кръв! Преливайте кръв! Трябва много кръв! Търсете близките за прясна кръв!“.
Началникът на отделението току що се беше върнал от малък град в окръга, където оперира нетранспонтабилен тежко болен. Щом отвори вратата, двете му внучета, дошли с родителите си от столицата, го посрещнаха и се хвърлиха на врата му. Той ги целуна, погали ги по главичките и започна бързо да се разсъблича. Излязоха да го посрещнат дъщерята и зетят, които го чакаха вече от три-четири часа. Жена му нареждаше трапезата за вечеря, когато телефонният звън прекъсна веселата гълчава. Той скочи, взе слушалката и се чу само: „Тръгвам, линейката да ме пресрещне“.
Нощта премина тежко и мъчително. Пред вратата, на малката дървена пейка, през цялата нощ седяха мълчаливо и с наведени глави близки и приятели на пациента, загубил много кръв, а животът му висеше на косъм. Те скачаха при всеки шум, гледаха през мътните стъкла на вратата, мъчеха се да разберат всяка дума и да отгатнат всяко движение. Висок мъж влизаше понякога, заставаше пред операционната зала, целият превърнал се в слух. Не го свърташе на едно място. Движеше се напред – назад, бършейки потта от челото си.
Вятърът навън продължаваше да свири, превиваше дърветата доземи, а клоните им шибаха по прозорците. Операцията продължи цяла нощ. Когато привършиха, вече се развиделяваше. В ранното утро количката затрака – изнасяха го от операционната. От пейката всички наскачаха и се втурнаха вътре с изплашени лица, хълцайки и през сълзи в очите питаха: „Жив ли е ?”. Отговориха им с усмивка.
С бледи лица и пот на челата всички от дежурния екип се явиха на сутрешния рапорт в лекарския кабинет. Малко по-късно, решейки косата си, завеждащият отделението излезе от операционната зала забързан, както винаги. Близките го присрещнаха. Той се спря за секунди и каза: „Всичко мина благополучно. Нужна е спешно прясна кръв”. В тишината се чу: „Тръгвам”, и високият мъж потегли нанякъде бързешком.
Когато завеждащият отделението влезе в лекарския си кабинет, всички станаха и един през друг започнаха да му подават ръка. Честитяха му имения ден – казваше се Димитър. Започваше нов работен ден с традиционните ангажименти – визитации, консултации, операции. Към десет часа от околността докараха с предположение за остър панкреатит мургав мъж на около петдесет години, приет с подут корем и с повръщане.
Вкараха го директно в операционната зала. Оперираха го до петнайсет часа, след което бе настанен в реанимация. Дадени му бяха всички назначения. Наизлизане завеждащият отделението мина да го види и, след като се увери, че е в добро състояние, си тръгна. На входната рата едва не се сблъска с хората, които водеха приведен, с ръце на корема шестнайсет-седемнайсет годишен младеж. Погледна листа – съмнения за спукан апендикс. Нямаше време за губене. Обърна се за миг и се отправи отново към операционната зала.
Aвтор: Милка Трендафилова
Този коментар бе премахнат от администратор на блога.
ОтговорИзтриване