15 ноември 2021. Доживяхме и до този понеделник, за да посрещнем старта на 40-дневния Коледен пост. В него политическите страсти все още бушуват и въздухът е сгъстен от напрежение, инжектирано от тестостерона на поредния следизборен ден. Съзнанието на всеки от нас и особено на преките участници в изборния процес се настройва да приеме фактите от народния вот за президент и 47-мо НС.
На част от тях не им се
вярва, че за кой ли път през последните 30 години избирателят поиска и подкрепи
„нови лица“, за да ги опознае по делата им, след като е подочул оттук-оттам само
думите им. Други повдигат вежди и с усмивка под мустак ще се пъчат: „Ние като
ви казвахме…“. Тези, които си останаха вкъщи, злорадстват с познатото подмятане:
„Видяхте ли…се колко можете“. Актуална за момента остава интригата относно
избора на държавен глава – повторението на избора на президент и вицепрезидент
е идната неделя.
Предстои седмица на
прегрупиране и на студени прегръдки между доскорошни враждуващи вътрешнопартийни и междупартийни групи в името
на идеята да надделее един от двамата основни кандидати, предварително сочени
за фаворити. За да стане накрая ясно „Кой е по-по-най...“ в следващите пет
години. Поне в президентския лагер, който може при добро желание и умение да подпомогне
подреждането на пъзела в премиерския стан.
Колкото до резултатите от
парламентарния вот, напоследък проблемът е, че депутатският танц продължава само
няколко седмици, а управленските стъпки на национално ниво дори не се явиха на
хоризонта – силуета им го нямаше ни като слънце, ни като облак. Мярна се като
контур в небесата само характерният ни неравноделен
такт, завещан от нашите прадеди, за да се различаваме – за добро или за зло,
от всички останали народи.
Със сигурност едно е
ясно: няма как да се случат чудеса на политическия небосклон, докато ни се
предлагат на тезгяха удобните, а не способните, и до момента, в който залагаме само
на своите, а не – поне понякога – за разнообразие – и на совите. Друг е
въпросът, че совите, т.е. мъдрите, знаещите, не са това, което бяха, както биха
казали старите хора.
Преди години беше популярна
американската филмова драма „Уморените коне ги убиват, нали?“. Действието в нея се развива по време на Голямата депресия преди
стотина години и разказва за
танцов маратон с награда от тогавашни 1 500 долара. Главната героиня във
филма Глория
(Слава) е толкова разочарована от неуспеха и
по принцип от
безпътицата в живота, че
предлага на своя партньор да я убие.
В България не стига, че няма достатъчно расови коне в иначе разноликия политическия табун, ами на всичко отгоре провалящи се не за първи път водачи на изтънели откъм членове партийни сотни не се оттеглят - може и временно, някъде на паша, за да ближат раните си, получени в все по-зачестилите сблъсъци на изборния ринг. Въпреки видната умора и отсъствието на хъс, подплатен с послания за перспективно разбиране на „нещата от живота“.
Очевидно е, че т.нар.
основни политически сили се налага час по-скоро да пуснат напред припкащи със
свежи сили жребчета, жадни да усетят мириса на барут в битките и да почувстват свистенето
на стрелите, насочени към тях. И…който оцелее от досега с отровното им жило, ще
продължи напред, още по-мотивиран да се бори за победата – на първо време над
себе си и личното си его, а после и в името на първенството на своята…партия.
По-нататък – каквото сабя покаже и, разбира се, честта, майко, юнашка!
Честито на победителите в
изборите! Неспечелилите да свият временно знамената, за да ги изперат и изгладят,
защото със сигурност скоро пак ще им потрябват. Междувременно някои от партиите
е добре да си сменят знаменосците, включително и по места, или поне да
туинговат лицата на досегашните, както и да обновят речевия репертоар на своите
атове, подготвяйки ги за боя, защото рано или късно и на следващия ще му дойде
ред.
Няма коментари:
Публикуване на коментар