Поглед към древната р. Дристра и посестримите й от скалните манастири в Добруджа

www.evgeniyonkov.blogspot.com

В днешно време, когато нещата от живота се случват преди всичко в социалните мрежи и в сайтовете, достатъчно е да надникнеш - много често случайно в нечий блог, за да се натъкнеш на стар текст, който обаче в момента заслужава да бъде ползван и показан. Поне в онази си част, която осветлява тема, прозрение или нечие хрумване.

Така се случи, че, търсейки сведения в интернет за р. Дристра, попаднах на сайта www.evgeniyonkov.blogspot.com на Евгени Йонков (планинар), представящ скалните манастири в Добруджа. Текстът му е от 2010 г., но тъй като става дума за старина, нищо не се е променило през изминалите 10 години. В написаното, както ще се види по-надолу, е цитиран археологът Георги Атанасов от Силистра, та покрай него се сетих за няколко отделни  момента, в някаква степен свързани с темата.

Преди четвърт век една група - тогава млади хора - едва пристъпили в на попрището жизнено в средата, му отидохме на гости в ситуация, когато провеждаше археологически разкопки край с. Скала в Дуловско. Спомних си частично неговите разкази за хора и събития от преди повече от 10 века, както и как, надвесили крака над бездната, пяхме песни - патриотични, разбира се. И тогава тръгна приказката, че покрай тези места са минавали кораби на път за древните ни столици. След две десетилетия пак по Сухоречието обикаляхме от село Богорово до село Войново с преподавателя в спортното училище в Силистра Неделчо Цветков и той ми показа обрасли в дървета и бурени места, които също са част от скалния коктейл. Пак с него и с членовете на клуба по йога към СКЕ "Багаин" посетихме скалните манастири край село Стрелково ("Баджалията") и край село Оногур. При тези "гостувания" по светите места треньорът по бойни изкуства стана вероятно първият спортист с музикални способности, озвучил ги с мелодия на кавал. 

www.evgeniyonkov.blogspot.com

Та за старите реки, пресъхнали в Добруджа през късното Средновековие, се отвори мисъл в съзнанието ми, превърнала се в идея да събера малко повече за тях, властителките на плодородието, на връзката със света, за похода на модерното по течението или срещу него. Както и на изграждането - о, небеса, на религиозни обители, от които имаме достатъчно остатъци по т.нар. Сухоречие (65 км между Силистренско и Добричко).

Повод за настоящия обзор, който направих, бе един пост във Фейсбук (профил "Книги за България") със съдържание към една карта от "време оно": "Това е североизточният участък от страницата, предназначена за провинциите Болгария и Румелия, от картата която е издадена във Венеция през 1781 година. Както лесно може да се види, градът Маркианопол, не е Девня, както се опитват да ни убедят днешните повествоведи и староведи, защото Девна или Девина подчертана със зелено, е на друго място, не е и Преслав, защото той също е на друго място - подчертан със синьо. 

www.evgeniyonkov.blogspot.com

Този град все още е съществувал и на картата е обозначен с по-особенния знак за крепост, или главен град. Намирал се е на изток от Шумен - подчертан с оранжево, и на запад от Провадия - подчертан с виолетово. Единственият стар град по тези места, който е възможно в такъв случай да съотвества на Маркианопол, е Плиска. 

Да, но за Плиска нашите учени твърдят, че е основан не по-рано от 680 година и това го направили "новонастанилите" се на юг от Дунав "болгари" или известни в миналото като "оногундури", съгласно сведението на Констанин Багрянородни. Той е управлявал Ромейската държава в годините 913-920 и 945- 959. Написал е няколко книги, една от тях е "За темите". Там при описването на темата Тракия, казва, че когато болгарите преминали Дунав по времето на управлението на Константин Погонат, тогава станало известно истинското им име "оногундури", както преди това ромеите ги наричали".

На този етап на проучване това са едни от най-ранните скални манастири, документирани в Долнодунавските земи, Добруджа, на Балканите и въобще в Европа. Разположени са по бреговете на р. Суха и съседното сухоречие (при Думбравени), като най-голямото съсредоточие е около ранновизантийските кастели от ІV-VI в. до с. Балик (античната Адина), Оногур (античният Палматис) и Голеш (късноантичния Св. Кирил). Тук нагледно добиваме впечатление за основните монашески практики през V-VІ в.

Е, на картата, а сигурно не само на нея, е и р. Дристра. 500 години по-късно тези пещери, познати на местните, са се превърнали в убежище на монаси по времето Първото българско царство. Най-голямото им средоточие е край селата Балик и Оногур. Някои учени предполагат, че център на монашеския живот по тези места е бил манастирът “Гяур евлери”, чието име означава “къщи на неверници”.

И ето, за нея - реката, и за скалните манастири (според учените, в България има над 1 000), взех назаем текст от блога на Евгени Минков. Публикацията по темата започва с цитат от ст.н.с. д.и.н. Георги Атанасов: “Това е най-голямата документирана колония скални манастири от епохата на Първото българско царство, а и изобщо от Х в. в границите на средновековна България и на Балканите. Простира се на разстояние над 50 км по средното русло на сухоречието Канагьол (средновековната река Дристра), по която през ІХ-Х в. преминава най-важния път в българската държава, свързвал столиците Плиска и Преслав с епископската и патриаршеската  резиденция (между 927-971) в Дръстър (Силистра). 

Колонията включва около 50 скални обители (манастири, лаври, скитове, църкви, килии, отшелнически пещери и скални колони), основно групирани в по-близките и далечни околности на ранносредновековните крепости Скала, Цар Асен, Алфатар и Руйно (тя е на съседното сухоречие Сенебир). Центровете на монашеския живот са киновиалните (общежителни) скални манастири до Върбино и Алфатар, стълбниците до с. Васил Левски и лаврата от келиоти в подножието на крепостта, наричана Цар Асен". 

Архив ВЕРСИНАЖ: с. Йорданово, стъпките на Демир Баба

Тъй като ми беше тръгнало на скални манастири напоследък, защо да не осъществим и тази идея, която ми се въртеше в главата от около година. След малко колебание решихме все пак първата спирка да е с. Скала, въпреки че информацията за там не обещаваше да видим нещо кой знае какво. Оставихме колата в центъра на селото, където бяха седнали няколко мъже, вероятно с местен произход, които естествено не знаеха за никакви скални манастири наоколо. Нормално е да си помислят, че сме иманяри - кой луд ще тръгне по тия места без ниаква цел, тъй че нямаше как да очакваме да дадат някаква информация. 

Скалите, в които би трябвало да са интересните неща, се виждат малко след като се излезе от селото в посока към реката, но за да не изтървем нещо първо се качихме на скалите отсреща, откъдето се виждаха нишите. Повечето наистина се оказаха недостъпни без алпийска екитировка, така че видяхме само една апсида със следи от сериозна иманярска работа под нея...и кладенец.

Следващата цел беше с. Руйно, което, както стана въпрос, е на съседната (малко по на запад) пресъхнала река Сенебир. Около храма на мюсюлманите алиани построен в чест на Демир Баба купонът беше в разгара си - около масите, разпръснати наоколо, бяха насядали хора. Влязохме и в храма, който един любезен човек ни отключи.

Всичко построено наоколо е заради легендите, че алевийският светец Демир Баба (Железният баща) е живял тук в една от пещерите преди да се пресели в Свещари (бел. ВЕРСИНАЖ - негови "стъпки" има и край силистренското село Йорданово - през 2018 г. екип от български и британски етнолози, представители на висши учебни заведения в Благоевград, Бристол и Берлин, водени от силистренския етнолог д-р Йордан Касабов като техен консултант по научни проблеми, свързани с алианите у нас, посетиха село Йорданово, посрещнати от тамошния кмет Ведат Сали. Повече в публикация на адрес www.jordansilistra.blogspot.com/2018/04/blog-post_51.html).

В Руйно главната забележителност е аязмото - малка пещера с цепнатина в дъното, от която тече вода, появила се след като Демир Баба забил меча си в скалата. По-интересното за нас обаче беше в скалата, която се виждаше малко по-нататък по посока на селото. Първо влязохме в пещерата вляво, която изглежда най-голяма на снимката. Оказа се съвсем плитка, но в лявата й стена има цепнатина (камина, на езика на скалните катерачи), през която може да се излезе в по-горната дупка. 

След малко намерихме и по-лесния начин - просто трябва да се заобиколи отдясно и се намира мястото, откъдето човек може да се качи и може да влезе вътре, ако преодолее страха си от минаване над цепнатината, която се вижда на снимката по-долу. Това трябва да е криптата, в единия край на която има добре видима погребална камера с изсечено място за капак. На дъното й се вижда горният край на камината, от която може да се излезе до тук. В скалния венец малко по на север е църквата с няколко килии до нея.

Време беше да се върнем на Канагьол, този път до село Върбино. Малко след като пътят излезе от селото, той пресича дола на реката и продължава за град Тервел, но там нямахме работа, така че оставихме колата близо до асфалта и тръгнахме пеш "нагоре" (на юг) по сухата река. След около 2 км  ходене видяхме т.нар. Хайдушки къщи - скален комплекс от църква и няколко монашески килии.

Естествено, привлякохме вниманието на местните хора, които хапваха и пийваха, събрани на групички по поляните около пътя. Оказа се че на днешния ден 1-ви май имало традиция да се събират. Времето напредваше, а според информацията, която имахме, на около 4 км от Хайдушките къщи в северна посока също трябваше да има още нещо, което си струва да се види. Тръгнахме обратно, пресякохме асфалтовия път, по който бяхме дошли, и продължихме по дола. Тук вече бяхме поуморени, пък и беше доста топло, но ходенето определено си струваше - намерихме скалния манастир, който се оказа най-впечатляващият от цялото двудневно ходене.

Погледнати отдалече, дупките в скалата не даваха никакви надежди, че могат да бъдат достигнати, но, тъй като вече бяхме тук, нямаше как да не отидем до основата. Оттук нещата въобще не изглеждаха толкова отчайващи. По една цепнатина с не много усилие човек може да се качи до една от килиите в лявата част на скалата. Малко по-вдясно има още една интересна дупка, която е леснодостъпна, а още малко по-нататък в основата на скалата намерихме съвсем малка пещеричка - изглежда полузатрупана от пръстта, която се е свличала отгоре. Над нея имаше по-голяма пещера със следи от обработка. Оттук започва скална камина с удобни хватки, качването по която без осигуровка си е серозно предизвикателство обаче. Заснимането също се оказа трудна работа.

Оказа се, че цепнатината води до килии, разположени на още две нива, горното от които е на около 6-7 м от земята. Най-интересното обаче предстоеше, а то се оказа и най-лесно достъпно. Малко по-нататък в основата на скалата намерихме изсечени стъпала, които ни отведоха до добре оформено помещение - вероятно църквата, на входа на която ясно личаха издълбани жлебове за врата, а на източната стена - апсида. Вляво от входа по няколко стъпала лесно се стига до друго помещение, а вдясно на около 2 м височина има трето, качването до което е по-трудно. Там се намират няколко гробни камери. 

Опитахме се да намерим и килиите, които би трябвало да бъдат на другия "бряг" на реката, но безуспешно. Нямахме особено много веме, трябваше да търсим място за нощуване. Тъй като според плана следващите неща, които трябваше да видим, бяха край с. Цар Асен и потеглихме натам. След справка със жители на селото се оказа, че има черен път, проходим за кола, който е точно в нашата посока. Вече почти по тъмно намерихме подходящо за бивак местенце с голяма маса и пейки близо до един пчелин и се настанихме там. Чешмата, известна с името Кокарджа, трябва да беше някъде съвсем наблизо, но така и не я видяхме. С това приключи първият ден - може да се каже доста успешно.

На следващия ден след обичайните сутрешни процедури поехме отново към Канагьол. Тук ситуацията обаче се оказа по-сложна - в основата на скалния венец, който търсихме, имаше гъста гора с неприятни храсти. Все пак още отдалеч видяхме дупка с ясни следи от обработка, но за съжаление недостъпна. Малко по на север намерихме още няколко килии, вече на по-малка височина от земята, към които водеше изгнила дървена стълба - все пак помогна при изкачването. По-добре оформени обаче бяха килиите, намиращи се още малко по-северно. В най-голямата може да се влезе и без помощни средства.

От нея може да се влезе с помощта на дървена стълбичка и в едно по-малко помещение, раположено на по-високо ниво, откъдето през една цепнатина може да се излезе навън от другата страна на скалата. Наблизо има и още една килия, част от която изглежда е пропаднала заедно със скалата в която е издълбана.

Може би наблизо има и още интересни неща, но трябва повече време, защото гората е наистина трудно проходима, а от пътя, който върви успоредно на стотина метра от скалния венец, не се вижда нищо. След още малко ходене на север пресякохме и пътя от град Алфатар за град Тервел. Още преди пресичането във високите скали, на десния бряг се виждат две големи пещери, които не се оказаха особено интересни. Следващата обаче е т.н. Гаргешка църква - скална църква с голяма добре оформена апсида. От южната и страна има недовършено помещение, а от другата страна на около 7 м от земята има "недостъпна" килия. Още по-северно на левия бряг на реката е Дяланата пещера - комплекс от църква и килии, издълбани в скалата, една част от които са се срутили.

Тук е възможно да се влезе, но имаше едно рисково място, пък и ме беше напекло слънцето, така че се отказах. След като се полюбувахме на Канагьол отвисоко, тръгнахме към град Алфатар. Оттук трябваше да намерим местността Пенчов път. Името й идва от черен път, който свързва Алфатар с Тервел, а дядо Пенчо трябва да е човек, който има участие в построяването му. След като по пътя се спуснахме отново в Канагьол, тръгнахме на юг и не след дълго намерихме скалата, в която има издълбан още един скален манастир.

Обиколихме я отдолу и отгоре, но не ни стана съвсем ясно кое е църквата и къде са деветте килии, които трябваше да има там. Все пак видяхме доста естествени и дооформяни дупки в скалата - определено интересно място, на което също трябва да се отдели повече време. Заради жегата вече едва вървяхме, но тъй като бяхме дошли до тук нямаше начин да не минем и още 2-3 км на север за да видим скалните обители на отшелниците стълпници. От пътя през изкуствено засадената млада горичка се виждат двете скали с форма на стълбове. В основата им има плитки пещери, в които личат следи от дооформяне, но след всичко което бяхме видели до момента не ни впечатлиха особено. Време беше да се връщаме към Алфатар и оттам да поемаме към Варна. През тези два дена определено видяхме много повече, отколкото бях очаквал, но сигурно е, че това съвсем не е всичко.

Прав е авторът, край Оногур също има подобни комплекси. За тях преди 3 години в. Труд писа във връзка с дейност на един от учените, родом от силистренското село Гарван: "Под ръководството на проф. Казимир Попконстантинов археолозите са направили обстойно обхождане по течението на р. Суха река, извираща във Варненско и вливала се в езерото Олтин в Румъния - така тя попада географски в три области - Варненска, Добричка и Силистренска.

По време на това обхождане са открити близо 70 неизвестни селища от праисторическата епоха, от Античното средновековие, та чак до XIV-XV век. И едно от тези селища е при село Оногур, известно в археологическата литература още от времето на основоположника на българската археология Карел Шкорпил. За разкопките и проекта съдействат още кметското ръководство на община Тервел и РИМ в Добрич.

Проф. Казимир Попконстантинов и неговите съмишленици, както и общинските власти обмислят подготовката на мащабен проект за поклоннически туризъм, който в тези територии да обхваща хронологически сакрални обекти от 5-6 век, Дръстър (б.а.-днешна Силистра) - митрополитски център по време на Първо българско царство, и в него е пребивавал патриархът; манастирите край селата Голеш и Скала, епископският център край с. Оногур, късноантичният град Залдапа в Скития, както още да включи обекти от районите на Пловадия, Марцианопол, Одесос (днешна Варна), както и скалните манастири в района, някои от които от времето на цар Борис Първи". 

Към материала на Йонков от 2010 г. има и любопитно допълнение от варненец, който казва: "Родом съм от с. Секулово - поредното село по меандрите на Канагьол северно от с. Скала. Под селото ни има пещери по левия някогашен бряг на реката, а по откосите има вкаменелости на различни обитатели на някогашите водни басейни. Оттам на левия бряг по посока на следващото село Градница също са видими поне две ниши и една пещера, за които предполагам, че също са се ползвали като скални обители през Средновековието, когато пътят е бил все още оживена комуникационна артерия. Над с. Скала е била някогашната резиденция на цар Симеон по пътя му към Дръстър. Дали не бихме могли да подемем кампания за "пускането на реката по старото и корито от мината край град Каолиново. Не е вярно, че реката е пресъхнала. Пресъхнали са я през 50-те години, когато им е дотрябвала на нашите индустриалци вода за промиване на инертните маси, които съдържат каолин, след което е нарушен целия воден баланс в региона. Идеята би възвърнала част от хармонията и красотата на Канагьола и би го превърнала в не лоша дестинация както за ловен, така за селки и исторически туризъм". 

Блогърът има и продължение на своето преживяване в Добруджа, този път от с. Балик, откъдето до скалния комплекс "Асар евлери "има около 3 км ходене. Горе над скалата би трябвало да е византийската крепост, но по-интересното е в самата скала. Една от няколкото пещери в основата на скалата отвежда в дъното на кладенеца. На около километър североизточно оттук се намира една интересно изглеждаща скала - Монетарницата. На още 300-400 м северозападно е Сандъкли Маара или Раклената Пещера, която, предполага се, е служила за погребения. На 700-800 м североизточно е най големия комплекс в района - Гяур евлери. 

В публикацията "Едни от най-старите скални манастири в Европа"  сайта bultepe.worldpress.com четем: "Георги Атанасов:  по това време имало преселници от Близкия Изток, прокудени от персийски нашествия. 500 години по-късно тези пещери, познати на местните, се превърнали в убежище на монаси по времето Първото българско царство. Най-голямото им средоточие е край селата Балик и Оногур. Някои учени предполагат, че център на монашеския живот по тези места е бил манастирът "Гяур евлери", ("къщи на неверници")". 

След около 3 км ходене в посока на с. Оногур се виждат язовирът и скалата над него - Шан кая. Отдалече дупките в скалата изглеждат недостъпни, но всъщност представляват прозорци на тунел, дълъг 65 м, влизането в който става съвсем лесно през една цепнатина. Дупките в южния край на скалата, които си бях набелязал още предния пъ,т се оказаха недостъпни, но въпреки това се качих на ръба, където също трябва да е имало кале, според легендите. 

Време беше да се връщаме, но почти всички се съгласиха с идеята, която бях подхвърлил - да видим и още една скална църква, наречена Вълчановата стая. Село Брестница, което е най-близката изходна точка, се оказа почти безлюдно, а от асфалта по пътя до него не е останало почти нищо. Успяхме все пак да стигнем.

Наскоро седмичникът "Уикенд" пусна материал със заглавие "А дали Демир Баба и Залмоксис не са един герой?", макар че ги делят векове. По темата писах в "24 часа" през 2012 г. "Трон на тракийски бог зарежда с енергия" във връзка с проекта "Вечно живият дух на Залмоксис", предвиден да привлича туристи от страната и чужбина. Всъщност, какъв е проблемът един мит да се възпроизвежда през няколко века с различно съдържание, но с една и съща цел.