Аз съм Йордан Георгиев и съм на 57 години, почти половината от които минаха
в сферата на журналистиката (4 години в Радиоцентър
Силистра, 18 като кореспондент на в. „24 часа“ – София, от 3,5 години съм пиар
на областния управител на Силистра). Работил съм за успеха
на повечето вестници, излизали в Силистра след 1982 г., както и за развитието на
сайтовете в интернет, създадени от предприемчиви силистренци. От пет години
поддържам личен блог в интернет (Версинаж), в който се опитвам да обръщам внимание на всичко
интересно, случващо се в Силистра, в областта и в страната.
Радио „Менес“ в добрите стари времена |
Първата ми радио изява е преди близо 30 години в старото студио на тогавашния радио възел, намираше се на ул. „Христо Смирненски“, което беше една симпатична
и романтична бърлога, където имаше дух и настроение. Не помня кой – Катя Мърова
или Румяна Гидолова, ме покани за пръв път като събеседник – говорихме по тема
с житейско-философско съдържание. После ми поставяха и малки задачи за различни
рубрики, защото след ерата на Драгомир Панов и Георги Събев имаше глад за нови
мъжки гласове, а и тогава се ценеше разнообразието от участници.
През 1990 г. се явих на конкурс, на който избраха Елфина Стоименова – сега
на работа в Министерство на културата, а аз и Жулиета Михалева (в момента живее в САЩ, доколкото зная) бяхме оставени като „резерва“, защото
титулярката се оказа бременна и, след като роди, повече не се върна на работа.
Така постепенно от сътрудник станах щатен водещ в период, когато доайенът
Катя Мърова вече бе в пенсия, а ръководител на радиоцентъра бе Денка Колева,
междувременно завършила специализация. Бяха години, в които се водеше борба
т.нар. малко радио, т.е. радио възлите да бъдат не само запазени, но и развити
като областни информационни центрове.
Идеята беше към тях да бъдат съпричастни всички общини, включително с
финансиране. Но така и не стигна до единен статут, поради което след т.нар.
демократични промени съдбата на всяко общинско радио беше различна – на
практика в област Силистра изцяло оцеля единствено силистренското кабелно
радио, частично в Дулово, а в Тутракан то постепенно замлъкна. Работа, а явно и финансово обезпечение, имаше много – така се наложи да
работим в екип със сътрудници като Жулиета Михалева, Веселина Пройнова (Бог да я прости!), Юлиян Желев, а преди всички тях – Любомир Добрев. По-късно в известен период работихме със Светлана Петрова, Надя Стоянова и Стилиян Стойчев.
В продължение на 4-5 години, до 1 април 1995 г., когато преминах на работа
във в. „24 часа“, радиото за мен бе не само любимо занимание, макар и при
обидно ниска заплата (почти колкото на хигиенистка в общината), но и кауза, както едновременно време за учене на правила
и практики, така и за развитие на медията според новите изисквания. Макар и в
условията на предварителен запис на едночасовите емисии (примерно до 1995 г., когато по технически причини се
премина към пряко излъчване, каквато чест имах аз да направя като прощъпулник
със съдействието на тогавашния тон оператор Иван Недев – Щрауса (и на него „Вечна му памет!“). След него дойде Красимир Иванов - известен ди-джей и музикант, с когото тръгнахме към нови върхове в създаването на качествени радио моменти.
Междувременно в „играта“ влезе частното радио „Менес“, за чийто конкурс за
подбор на хора бях в журито заедно с актьора Едмонд Грозданов (Светла му памет!) и си спомням, че се явиха 15 души, но най-добро
впечатление направи Грациела Яйчарова (мир на праха й!). После в ефира влезе и
радио „Мелодия“, екипът на който тогава впечатляваше не само като брой
работещи, но и като качества на водещите и като разнообразие на рубриките. В ход бе
разцъфването на рекламите, а, признавам, тогава те бяха много и добре платени.
45 години звуча гласът на Крайдунавска Добруджа чрез Любен Антонов в националния радио ефир |
В онези години имаше много новини, но и хора, които да ги създават (естествено, отличниците бяха доайените Любен Антонов и Пеню Пенев). Бяха времена и за огромна активност сред политическите сили, чиито представители не отказваха да говорят, вкл. и в специалната рубрика „Политика без коментар“ в Радиоцентъра, умишлено създадена за тях (безплатна, разбира се!).
Калина Грънчарова - на малката снимка вдясно, бе последният действащ глас в радиото на Тутракан, но оттогава изминаха десетина години |
Спомням си каква радост беше като си купих първия радио касетофон „Саньо“ –
струваше много пари, но беше удобен, ефектен и се работеше лесно с него. А Катя
Мърова твърдеше, че в своето време – 60—70-те години, е мъкнела 5-килограмов
ролков магнетофон по фабрики, села и паланки, за да си върши работата.
Не съм забравил, че спазвахме правилото 2 към 3: две части текст + гласове
от студиото или на запис, останалото – задължително музика, за разлика от
днешни времена, когато май-май това изобщо не влиза в практиката. В първите
години на демокрацията с голяма любов правехме и рекламите – както сме умеели
да ги стъкмяваме с наличната техника, но с идеята да има ефект от тях, за да дойдат
поръчителите още веднъж.
В заключение: на съвременната журналистика й липсва ентусиазмът и
романтизмът, чувството за казуалност и за отговорност пред публиката. Особено в
условията на активност на социалните мрежи нашего брата започна да се губи, а и
все по-трудно е да отстояваш мнение. Да не говорим, че професията изтъня откъм
нравственост и обедня откъм духовност и финансово покритие.
За съжаление, излиня и журналистическата гилдия, защото вече няма
щатове (медиите станаха „уан мен шоу“), с времето изчезна и икономическата реклама. Накратко: картината на
журналистиката е нещо различно от времето, когато моето поколение е навлизало в
нейните дълбини, изпълнени с тайни съкровища. Дано все още обаче хитът „Без
радио не мога!“ остане на гребена на вълната, за да го има радиото и в
бъдещето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар