С Йълдъз Ибрахимова разговаря Николай Москов
-Йълдъз, пак сте у дома. Какви дела ви водят в София?
- Всяко лято роднините, разпилени по света, се събираме в София, защото тук е майка ми. Наричат такива като нас летните българи, защото всеки пристига отнякъде, за да се видим. Вчера дойде моя братовчедка от Париж, други дойдоха от Израел, Тунис, САЩ. Така използваме ваканциите да се срещнем. Но почивката съчетах с работа. Сутринта (вторник - б.р.) имах записи, пея в новия филм на Георги Дюлгеров “Буферна зона”. В него има много музика без текст, има препратка към музиката на известни режисьори и композитори - музикални мотиви от филми на Фелини, композиции на Бах, на “Пинк Флойд”, на Бетовен, българска народна песен. Много е нестандартно. Това е вторият филм, в който пея след “Мера според мера”. Преди това имах майсторски клас в музикална академия “Созопол” при флейтиста проф. Георги Спасов. След него пък участвах в заключителния концерт в Моцартовите дни в Правец. Пях в увертюрата към “Сватбата на Фигаро”, но гласът ми бе в ролята на инструмент към симфоничния оркестър. Бе нещо като музикална закачка - имитирах някои от духовите инструменти.
- Майка ви е фарът, който ви събира?
- Да, тя е на 88 години и всеки ден пее. Знае ария от “Аида” на Верди, от операта “Марта” на Флотов. А нейните детски песни, които е научила от учителя си по музика още в началното училище в Силистра, станаха хит в Турция, а после ги издадохме и в България. В записа участваха три поколения - майка, аз, дъщеря ми и племенницата. Този албум от европейски песнички е нещо като семеен, защото моят съпруг го финансира, а брат ми направи снимките в студиото. С репертоара изнесохме над 20 концерта. Бях направила аранжименти и за акустични инструменти и запознавах децата с тях, тъй като голяма част от малчуганите знаят вече само електронния звук. В Турция албумът получи две много престижни награди, после го записахме и на български. В Анкара и днес ме срещат хора и споделят, че децата им са израснали с нашите песни. Имам предложение да запишем и втори диск. А преди година излезе мой албум с много стари ромелийски песни, съхранени в изумителната памет на майка ми. Имам късмет и се възползвам от нейния извор. В първата песен пеем трите с майка и дъщеря ми.
- Дъщерята ли е най-големият ви проект сега?
- Суна вече е на 17 години, свири на контрабас, а вторият инструмент е пиано. Сега е с мен в София през ваканцията, но и тук има учител по пиано. Учи в консерваторията “Билкент”, където известно време е бил диригент и Емил Табаков. Миналия сезон бе голямо изпитание за нея - участва в известната “Осма симфония” на Малер. На сцената имаше 400 души - два оркестъра и три хора. И Суна имаше голямата чест диригентът да я избере и да свири тази творба в Анкара. Участва и в камерни концерти.
Помагам . Казвам, че има късмет, защото самият неин учител е вкъщи. И тя ми е най-трудната ученичка. Защото авторитетът в университета е един, вкъщи е трудно да бъдеш педагог. Нейният път е класиката. Макар нейните приятелки да казват: “Трябва много да работиш и тогава един ден можеш да свириш с майка си.” Съветвам я да вземе основата на класиката, а оттам може да отиде и към джаза.
- А пее ли хубаво?
- Като малка имаше много чист глас. Когато правихме диска с песните от детството на майка ми, Суна бе на 5 години и половина и записа от раз всички песни, без още да може да чете ноти. Изненада ни всички в студиото. Но от няколко години не иска да пее, “била пораснала”.
- Вие завършвате оперно пеене, а задълбавате в джаза.
- Имаше две основни причини. Едната бе нестандартният ми диапазон, а другата - възможност за свобода, каквато в класиката няма. Но тя ми даде здрава основа в пеенето и познание в музиката, което е страшно важно.
- Още ли гласовият ви диапазон обхваща четири октави?
- Да, бих казала, макар че рядко използвам най-високите тонове. В музикалното училище бях определена като колоратурен сопран (гъвкав глас, достигащ до най-високите октави - б.р.) и още на 15-16 години имах низините. Когато казах на моята учителка да развием низините, тя ме чу, много се изненада и каза: "Нека да работим сопранови партии." После ми призна: "
Няма литература, която да е писана за твоя глас - да обхваща такъв голям
диапазон.
Няма арии. И няма смисъл да се упражняваме само технически, след като не може да се реализира изцяло твоят глас.” А аз вече бях решила в посока към джаза още в музикалното училище.
- Октавите не са само в гласа ви, в живота ви се редуват върхове и бездни, щастие и печал. Силна жена ли сте?
- Не знам, това може би отстрани хората ще го кажат. Много трудности съм преживявала в живота си, но съм продължавала напред. Разбира се, и радости съм имала, които карат човек да вярва и върви по пътя си.
- Имате ли сили да запеете отново любимата песен “Али” на съпруга си?
- Не знам. Не съм я пяла, след като го загубих. Опитах се веднъж на едно интервю в радиото, но се разплаках и прекъснах.
- Вярваща ли сте?
- Не вярвам в религиозен смисъл. Но имам свое виждане за света. Моята философия е, че имаме огромния шанс да живеем на една изключително красива планета, но, за съжаление, не отдаваме значение колко е уникална. И вместо да я пазим, я унищожаваме. Често си сверявам часовника по свой начин и получавам равновесие, когато мислено се отдалечавам от нашата планета, гледам я от Космоса и си мисля колко сме мънички. Взирам се от горе и се питам: “А къде съм аз?” И каква е разликата между мен и една мравчица, от дървото, от всяко живо същество на земята. Защо трябва да се величаем, като че ли сме вечни и единствени. Това мислене всъщност унищожава и нас, и земята. Бях изпратена от ООН като културен посланик на България и Турция в Южна Африка. И там изнесеното на световната конференция по екология и социално развитие ме порази - до каква степен и колко бързо вървим към самоунищожение. Там имах концерт, бяха и двамата президенти на България и на Турция.
- Оперно пеене, цигански романси, етноджаз, пърформанси. Докъде в експериментите?
- О, продължават. С оркестъра на БНР записахме албум с музика по цветове на Джон Кейдж.
- Музика без ноти, а по цветове.
- Да, алиеторна музика по цветна графика - всеки цвят ми дава един вид указание. Пея на пет езика и на 10 цвята, ноти няма Направихме албума миналата година за 100-годишнината от рождението на Джон Кейдж. Прибавихме и няколко части от балетна музика, която Румен Бальозов написа. Пея известната ария на Джон Кейдж, писана само за глас без инструменти.
- Как се пее на цветове?
- Представете си една електрокардиограма. Аз искам някой ден да изпея моята цветна електрокардиограма. Това е една подобна графика, пресечена на части, и всеки цвят ми показва какъв маниер да пея. Червеното е алт, жълтото - сопран, синьото е джаз, светлосиньото е детски глас, зеленото е англосаксонски фолклор, оранжевото е пеене в ориенталски стил, лилавото е в стил Марлен Дитрих, и т.н. Всичко е на базата на импровизация. В това намирам една философска идея за създаването на света и взаимоотношенията между хората. Този запис с радиооркестъра влезе в златния фонд на БНР. Румен Бальозов написа към оркестровия вариант на арията и ноти за оркестъра. Миналата година го изпълнихме на фестивала “Варненско лято” и стана шоу - двама художници рисуваха на сцената, имаше балетна двойка, а видеостена показваше цветната графика по която пея. Интересът бе огромен. Фантазията на човек няма край. Но може би сега ще се завърна отново към класиката, която е вечна.
- Любим композитор?
- Гершуин бе като мост, по който преминах от класиката към джаза. В ученическите години още започнах да пея Гершуин и той ми остана от най-любимите.
- Какво е да се рееш между различни стилове в джаза, класиката, етномузиката?
- Това е голяма свобода. Всъщност най-големият изпит е да пееш сам. Аз съм пяла по час и половина сама без никакъв съпровод, което е може би най-голямото изпитание за певец.
- Кой е най-големият инструмент според вас?
- Човешкият глас.
- И православието смята, че най-висшият инструмент, който Бог е дал, е човешкият глас. Затова източноцърковното пеене е акапелно, т.е. без инструмент. Кой е незабравимият ви концерт?
- Много са, но по-различен бе концертът в Ефес в античния театър от 5-и век край Измир, който е с гениална акустика. Там
пях Гершуин със Санктпетербургската филхармония пред 20 000 души,
като пред арената имаше възглавници, за да могат хората да седнат там, буквално на сцената. Бе невероятно преживяване, много пъти са давали този концерт по турската национална телевизия. Казах си: какво искаш повече - изумително място, гениална акустика, невероятен оркестър, музиката на Гершуин и магията на публиката.
- Гордееше ли се съпругът ви Али Динчер с вас?
- Да, седеше винаги на първия ред. Ако не бе политик, можеше да ми бъде прекрасен мениджър, защото имаше таланта на организатор. Бе много отворен към културата, познаваше прекрасно историята, литературата. Бе много ерудиран.
- Как минава днес животът ви?
- Преподавам в Средноизточен технически университет в Анкара, който миналата година бе нареден сред стоте най-добри в света. Но за мен преподаването е след концертите. Правя по около 40-50 на година, много подбирам къде ще пея. Все по-интересно е да пея в страни, където никога не съм била. Преди повече от година ме поканиха на джазфестивал в столицата Бишкек на Киргизстан и бях възхитена каква музика правят с техните традиционни инструменти. В Европа много пъти съм била, любопитно ми е да видя непознатите страни.
- Различно ли е усещането да сте в София и в Анкара?
Йълдъз изведе майка си на сцената на своя юбилеен концерт в НДК през 2012 г., когато получи голямата награда на “Салона но изкуствата”.
- Тук е моето детство, моят квартал, където съм израснала. Но съм свикнала и в Анкара.
Живея на прекрасно място в Анкара - нависоко на 1300 м и с уникален пейзаж - каньон и огромна борова планина, а градът се вижда от птичи поглед. И се изкушавам да правя снимки на залеза. Залезът има невероятни нюанси и всяка секунда цветовете при него се променят. При изгрева няма такова многообразие на цветове.
- Освен че снимате и рисувате.
- Да, дори наред с консерваторията бях подала документи и в художествената академия, но като ме приеха пеене, се отказах. Но докато бе малка дъщеря ми, доста рисувах.
- Може ли да изпеете картина?
- Да, имах период, в който пеех много с художници на една сцена. Те рисуват, аз пея на хепънинги, на пленери. На “Раковски” имаше хубава галерия и ме канеха да пея при откриване. Хареса им и започнаха да ме канят и на закриването на изложби. И вкъщи е като една картинна галерия. Затова когато Румен Бальозов даде идеята да запишем музика по цветове на Джон Кейдж, не се колебах.
- Как открихте самоукия цигулар Венци Такев?
- Помолих Джони Пенков да ми намери добър цигулар да запишем албума “Maрджанджа - песните на циганина”, който после имаше уникален успех и в Турция, и в България. “Ела утре в националната телевизия, записваме музиката на документален филм, там ще е и твоят човек.” На другия ден чух през стъклото на студиото този Венци и си казах: той е. Запознахме се, Венци ми рече: "Нямаш проблем, миличката." Даде ми телефона си, но наближи времето, а той в пълна неизвестност. Открихме го много трудно, дадох му нотите, а той каза: “Миличка, забравил съм си очилата вкъщи.” А всъщност не е знаел нотите. Изсвирих му целия албум на пиано, записах го и му го дадох за домашно. “Отиваш вкъщи, слушаш, свириш и идваш на запис.” “Нямаш проблем, миличка”, каза. И на записа бе прекрасен.
- Съпругът ви Али Динчер бе държавен министър на Турция, най-младият кмет на Анкара и 5 мандата народен представител. Как би погледнал отгоре на уличните протести и политическите събития в Истанбул?
- Али бе хуманист, обичаше хората и те го уважаваха. Умееше да седне на приказка и с градинаря и този градинар да не се чувства неудобно. До парламента отиваше с маршрутка, не ползваше кола. Знаеха го като народен човек и това не бе маска, а неговата същност. И, предполагам, сега щеше да подкрепи младите хора в искането им да се чувстват свободни. Всеки би искал да има свободата и да не бъде ограничаван какво да яде, да пие и какво образование иска. За мен критерият за една държава е как работят тези две системи - политиката и образованието. Политиката е много труден занаят. Хората може би си представят преди всичко облагите на всеки политик, но когато искаш наистина да служиш на народа, не за свои лични облаги, това наистина е много отговорно. От миналата година в Турция снижиха задължителното образование от 8-и до 4-и клас. А в едно съвременно общество при бързоразвиващи се технологии човек, който е учил само 4 години, е заникъде. Моето мнение е
задължителното обучение да стане до 11-и клас,
до гимназия, за да бъде в крак с времето. Трябва да се обърне голямо внимание и грижа към следващите поколения. От нас зависи какво ще подготвиш за бъдещето.
- А как гледате вие на столичните протести в София?
- Нямах възможност да проследя причините и не знам какви са конфликтите между партиите, какви са промените. Да, недоволството винаги има причина - хората винаги искат да живеят по-добре. Но мен ме притеснява бедността в България, има хора, които спят по парковете в центъра на София, а покъщнината им са две торби. И не са един-двама. Ето тези хора не трябва да ги има, трябва да се намери изход за тях. Казват, че България е най-бедната в Европа. На това политиците трябва да обърнат внимание.
Като пътувах до Варна, не взех самолет, а кола, за да видя отблизо пак този край. Ами прекрасна страна, не че го откривам сега. Прекрасна природа, има море, планини, големия Дунав. Казваме Швейцария, Швейцария. Пътувах веднъж с швейцарски музиканти, искаха и те да видят България. И казаха: “Ама вашата страна е по-красива от нашата.” Отговорих: “Абсолютно сте прави.” Познавам Швейцария, да - има красиви планини. Но няма море, няма го широкия Дунав. Те дори продължиха: “Вашата природа е уникална, защото има недокоснати от човешка ръка места, а в Швейцария всеки квадратен метър е култивиран.” И
всички да се оплакват Всеки да погледне себе си: аз какво правя. Дадох ли всичко от себе си, за да се почувствам нормален човек и да бъде страната ми хубава. Да, има болни, има бедни, които се нуждаят от помощ. Но всеки има дан към страната си.
България може да стане приказна, ако всеки поеме своята отговорност вместо
- Мислите ли за мемоари?
- Не, но случки много. Дъщеря ми бе на 4-5 години и аз имам концерт с циганските песни “Maрджанджа” в Анкара. Мъжът ми го бе вече слушал и му казах да остане вкъщи със Суна, за да може майка ми да го чуе. На втората част оркестърът почива, аз съм седнала на табуретката на пианиста и пея “Гори, гори моя звезда” първо на турски и после продължавам на руски. Акомпанира ми само китарист. Усетих, че някой ме наблюдава отблизо.
Със съпруга си Али Динчер и дъщеря им Суна, която вече е на 17 г.
Дъщеря ми излязла на сцената обърната с гръб към публиката и с лице към мен в поза: “А сега да те видя!”. В този момент хиляда лисици в главата ми бродят как да се измъкна от ситуацията и да направя от дефекта ефект. Сещам се за текста и казвам: “А тази малка звезда на сцената е моята дъщеря.” Суна се обръща към публиката и се покланя. Публиката се смее, обаче китаристът през цялото време си свири. Мъжът ми излезе на сцената, сложи я на рамо и тръгна към изхода. Хората се преливат от смях, а Суна, преди да отворят вратата, казва: “И хич не е смешно, и хич не е смешно!” И на концерт в Анталия сме имали подобна случка. Оркестърът на сцената и детски глас нарушава тишината в залата миг преди да започнем: “Мамо, аз много те обичам.”
- Сънувате ли мъжа си?
- Винаги имам усещането, че духът му е до мен. Вкъщи снимките му са навсякъде. Беше изключителен човек. В борбата с болестта през цялото време бяхме заедно.
- Търсите ли съвет и сега мислено от него?
- Да, да. Беше изключително мъдър, рядко срещан. И много обичан. И сега, когато отивам в парламента, ме посрещат и говорят за него като за голям човек. Бе обичан от хора от различни партии, защото бе хуманист.
- Как се запознахте?
- Бях за мое предаване в националната турска телевизия и там ни запознаха. Въобще не знаех дали е женен, или не - не ме интересуваше. А и гледах да съм на ръка разстояние от политиката. Като ни запознаха, го представиха, че е от България, от град Самуил. Казаха, че е най-младият кмет на Анкара. Срещнахме се няколко пъти. Аз си мислех, че е женен, не съм имала нищо целенасочено. Запознанството ни бе през 1992 г., оженихме се на следващата, а Суна се роди през 1996 г. Бракът сключихме в Копенхаген, където го придружих като представител на партията си на заседание на НАТО. На сватбата ни имаше депутати от Турция и България. На вечерята си пожелах след 10 години да честваме нашия брак отново в Копенхаген. И точно след 10 г. получих покана да направя концерт там. Отидохме заедно. Като разбраха за малкия ни семеен повод, в турското посолство направиха вечеря в наша чест, а посланичката, която бе пианистка, даде рояла си за концерта. Посолствата на България и Турция се надпреварваха кое повече да ни глези. Така пожеланието ми се сбъдна, бе незабравимо.
Йълдъз на сцената с Иво Папазов - Ибряма
- Кога пак ще дойдете в София?
- След седмица ще сме отново тук, тъй като брат ми Илев Ибрахимов пристига от САЩ. Живее там от 17 години и се виждаме само от лято на лято.
- С какво се занимава брат ви?
- Той е машинен инженер, бе доцент в София, но го покани американска фирма и след дълго умуване замина. Преди 3 години кандидатства в научния център в Станфордския университет, който е американският аналог на Европейския център за ядрени изследвания в Церн. На конкурса от 400 души избраха само него. Брат ми е пример как България губи изучени и подготвени хора. В Америка има прекрасни условия да се развива, но основата и познанията е получил тук. Да, личните качества са важни, но без основата те са нищо. В момента брат ми прави такива проучвания, каквито умът ми не побира. Изследват атома на една молекула чрез способ, при който разделят една секунда на числото 1 със 17 нули след него и го гледат на екрана. Този метод се използва и в медицината. Обясняваше как атомът на едно лекарство залепва върху болното тяло и наблюдават как въздейства върху него.
- Брат ви е заминал за САЩ, защото глупавата ни държава не използва кадрите, които създава.
- Точно така, той можеше да остане тук да помага на България. Това е тъжно. Замина през Виденовата зима. Дълго го канеха, но той упорстваше. Но когато заплатата му стана 5 долара на месец, се реши. Но постави условия на американците с него да отиде и екипът му. Приеха и заминаха 5-6 българи. Там имат прекрасни условия, дават на всеки по 300 кв. м. земя, за да релаксира ученият като сади дръвчета, копае или полива. Има уникален спортен център. Не само интелектуално е удовлетворен, неговите трудове се поместват в най-престижните технически списания. Наградиха го като най-добър служител. Гордея се с него. Но не е само той. Има много българи, които са навън и са гордост за България, но те трябва да са тук.
Няма коментари:
Публикуване на коментар