Лепта за слепите музиканти край "Св. Неделя" в София

       " "Янко музикантът". Тази книжка е на баща ми, който, както личи от печата, я е взел от библиотеката на село. Изрових я, когато аз бях в прогимназията и учехме "Янко Музиканта" в училище. Разказчетата и до днес ме разплакват." Това прочетох наскоро в произволно избрана страница в интернет. И май не беше случайно. Спомних си за музикантите от подлеза на сп. "Сердика" на вездесъщото софийско метро. Те са винаги там. В различен формат, но еднакво дисциплинирани в свирнята си, най-често на нещо тъжно, романтично и по темата за вечните човешки проблеми. Минаваш покрай тях и дори не разбираш, че са слепи или поне хора с проблеми със зрението си. И едва ли знаеш, че, за да са там, и да пеят душещипещи песни на бързащото за някъде множество, имат разрешение от властта със съдействието на своя Съюз на незрящите. Най-добре е човек да се спре за минута-две и да се огледа наоколо. За да види една богата на сюжети картина: "Старица продава топли гевреци и, макар да е все още утро, вече е прегракнала от рецитацията на рекламата им. Млада дама току си е извадила яркото червило, за да се разкраси, докато държи чанта между бедрата си.  Дали не бърза към някоя банка или министерски офис? Момък подготвя сергията си за продажба на варени кренвирши. Инвалид подава с треперещи ръце билети за поредната лотария. Пенсионер с мустаци на някогашен коцкар протяга букетчета с кокичета с надеждата, че ще намери купувачи за тях, преди да са увехнали..." А насреща камбаната на храма "Св. Неделя" ечи, за да отбележи поредния кръгъл час. И като че ли те подканя да минеш през нея и да запалиш свещ. За здравето на семейството си и в памет на всички, които вече не са между нас.